Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (8)

8

На следващия ден Юел разбра какво се бе случило.

Когато се събуди, татко Самюел седеше на леглото до него, а през открехнатата врата се чуваше как баба Вестман трака в кухнята с някаква тенджера. Още преди татко Самюел да вдигне щората, Юел разбра, че пролетта най-сетне е дошла.

Отвън долиташе чуруликане на птици.

Юел вече не трепереше от студ. Но коленете още го боляха и под одеялото напипа ранички по краката си.

Днес баща му не бе отишъл на работа в гората. Беше решил да си остане вкъщи. Приседнал на леглото, той разказа на Юел какво точно се бе случило през изминалата нощ. Тюре се досетил, че Юел няма да може да слезе от моста. Втурнал се към осветените улици и видял камиона на Симон Вихрушка. Размахал ръце и го принудил да спре. Стария зидар едва успял да разбере, че става въпрос да предотврати нещастие, защото Тюре говорел много припряно и то на особен диалект. Накарал го да се качи в камиона и потеглил към моста. Там видял някаква фигура, вкопчила се в извисяващата се арка. На въпроса кой е човекът горе, Тюре отвърнал „Юел Гюстафсон“. Симон Вихрушка се сетил, че това ще да е същото момче, което бил завел до Езерото на четирите вятъра. Оставил Тюре на моста и веднага отишъл до портата, където само преди няколко дни бил оставил Юел. Понеже нямал представа къде живее момчето, започнал да думка по всички врати. Баба Вестман само открехнала вратата си, изплашена до смърт. Татко Самюел излязъл, подпухнал и пламнал от треска. Но щом разбрал, че Юел е в опасност, тутакси хукнал със Стария зидар. Нахлузил набързо един панталон върху пижамата и дори забравил да си обуе втория чорап. Останалото Юел вече знаеше, макар да си го спомняше доста смътно.

Татко Самюел се покатерил по моста и му помогнал да слезе. После Симон Вихрушка ги откарал до вкъщи.

 

 

Баба Вестман почукала на вратата още в пет сутринта, за да провери дали може да помогне с нещо. Запалила печката, като не спирала да се вайка какво нещастие можело да стане.

А Юел продължавал да спи.

На няколко пъти викал насън, явно още си мислел, че се намира на моста.

Татко Самюел преместил стария си протрит фотьойл в стаята му, завил се с одеяло и не се отделил от Юел цяла нощ.

Симон Вихрушка не си тръгнал веднага. Останал да изпие чаша кафе и да се увери, че Юел не е пострадал сериозно. В четири се качил на камиона и се прибрал.

Преди да си тръгне обаче, Стария зидар разказал на баща му как двамата с Юел ходили до малко езеро, наречено Езерото на четирите вятъра. Споделил с него и част от разговора си с Юел.

Никой не знаеше къде се е дянал Тюре с ножицата. Нямаха представа дори кой е.

„Но какво правеше това момче посред нощ с градинарска ножица в ръка?“ — чудеше се татко Самюел.

Искаше му се да разпита сина си за много неща, но възнамеряваше да почака. Сега най-важното беше Юел да осъзнае, че вече е в безопасност, а мостът — само спомен за нещо минало. Вероятно нямаше да успее да го забрави. Вероятно не биваше да го забравя. Но така или иначе случката бе останала зад гърба им.

Докато слушаше татко Самюел, Юел мислеше за кучето, което бе видял през онази нощ. Тогава то спря, подуши въздуха и се огледа, все едно се боеше от нещо. По необяснима причина Юел беше убеден, че всичко случило се е свързано с кучето. И сега трябваше да го намери. Навярно татко Самюел ще му помогне да го открие, ако му обясни колко е важно?

Коленете го боляха. Не му се мислеше за събитията от изминалата нощ.

И все пак не разбираше нещо много съществено. Какво се бе случило, когато мостът го победи?

— За какво мислиш? — попита татко Самюел.

Юел поклати глава.

— За нищо.

Глупав отговор. Не може да мислиш за нищо. Но Юел не искаше да споделя с никого какво му се върти из главата…

Баща му изглеждаше изморен. Юел се питаше защо не е ядосан. Всеки друг родител би побеснял, ако детето му се изложи на опасността да падне от мост и да се пребие.

— Можеше да умреш, момче — обади се ненадейно татко Самюел, сякаш прочел мислите на сина си. — Не бих го преживял.

Точно така се изрази: не бих го преживял.

Юел знаеше, че татко Самюел никога няма да го изостави като мама Йени. Макар да ходи при Сара и да спи в нейното легло, баща му няма да изчезне.

У Юел не остана никакво съмнение. Ако не се бе покатерил по моста, никога нямаше да го разбере.

„Отдавна трябваше да го проумея — помисли си той. — И без да се катеря по опасни места. Отдавна трябваше да прогоня тревогите и да ги преодолея.“

Следобед татко Самюел отиде до бакалницата на Свенсон.

Баба Вестман не се виждаше. Явно бе слязла в апартамента си да бродира. Цялата къща тънеше в тишина.

Юел стана и се наметна с халата на баща си. Беше му много дълъг и се влачеше по пода.

„Кой кого успя да надвие? — питаше се Юел. — Мостът — мен или аз — моста? Не стигнах до най-издигнатата част на арката, но и не паднах. Не се претрепах.“

А може би победител няма? Кой се смята за победител, когато никой не надвие противника?

Юел извади дневника изпод „Селестине“ и се зае да пише:

По време на вчерашната тежка буря капитан Самюел Гюстафсон се принуди да се покатери на една от мачтите, за да помогне на ранен наблюдател да слезе оттам. Капитан Самюел Гюстафсон извърши поредния си подвиг…

Юел прочете написаното и внезапно му се прииска да се върне на моста, за да види колко високо се е покатерил, да разбере какво всъщност е постигнал…

За вечеря татко Самюел смяташе да му приготви палачинки. Опари се на печката, а палачинките залепнаха по тигана и загоряха. Бе забравил да купи сладко.

— Нищо не се получи — кисело отбеляза той. — Едно време на кораба пържех палачинки, докато вилнееше буря. А сега ги изгорих.

— Вкусни са — възрази Юел. — И почернелите палачинки стават за ядене.

Нахраниха се и Юел пожела да излезе. Баща му смръщи вежди.

— Къде ще ходиш?

— Няма да се катеря по моста — успокои го момчето. — Ще се върна след половин час.

— Тази вечер трябва да си почиваш.

Юел вече си връзваше ботушите.

— Няма да се бавя — обеща той.

Навън снегът се топеше. Най-сетне зимата щеше да свърши…

Татко Самюел го гледаше от прозореца. Юел му махна.

Слезе до реката точно когато последният вечерен влак минаваше по моста. Пътуваше през гъстите гори към земите отвъд тях. Юел преброи вагоните. Локомотивът тракаше по моста и изпускаше пара. Юел го гледа, докато се изгуби в мрака.

После се качи на моста и вдигна очи към високите арки.

Беше успял да стигне чак дотам, догоре, преди да го обземе паника и да се напикае.

Представи си как е изглеждал: една изплашена жаба, вкопчила се в желязната арка. Отново му премаля от страх.

Едва сега осъзна какво бе направил. Ако беше продължил да слиза сам, ръцете му сигурно щяха да изпуснат желязото и той щеше да се свлече в реката…

И повече нямаше да го има. Щеше да изчезне, все едно никога не е съществувал…

По моста се зададе Тюре. Тюре фон Свала с градинарската ножица.

Двамата застанаха един срещу друг и мълчаливо се измериха с очи.

Тюре му подаде ножицата.

— Не успя да се покатериш най-горе. И не се изпика върху главата ми.

В душата на Юел се надигна гняв.

— Мога да опитам пак.

— Ако не бях повикал помощ, още щеше да стоиш там.

Юел го удари. Юмрукът му се заби в лицето на Тюре. Той явно изобщо не го очакваше. Политна назад и изпусна ножицата. Юел го смяташе за по-голям гадняр и от Ото. Когато се караше или се биеше с Ото, винаги знаеше причината. Тюре беше по-различен. Държеше се, все едно Тайното общество му принадлежи, а Юел е просто слуга, готов да свърши каквото му наредят.

Но най-голямата беда се криеше в трудността да откажеш да се подчиниш на Тюре, защото той умееше да говори убедително и да подвежда останалите…

Юел се ядоса главно заради ножицата. Щом я носеше, очевидно Тюре още настояваше Юел да окастри увивните растения на безносата Йертрюд.

Тюре се изправи, но не посегна да вдигне ножицата от железопътните релси. Юел очакваше да го удари всеки момент. Ала Тюре просто се взираше в него. Юел видя страх в очите му и си възвърна надмощието:

— Идваш тук и започваш да се правиш на интересен. Вириш си носа…

Вече не се съмняваше, че ще получи юмрук, Тюре обаче продължаваше да го гледа втренчено. „Всички приказки за бягството са били пълна измислица“ — съобрази Юел. Досети се изведнъж, неизвестно как. Ала беше сигурен.

— Отлъчвам те от моето Тайно общество — заяви той. — Направи си свое.

И му се стори, че Тюре се смалява.

„Появява се изневиделица и започва да се перчи — помисли си Юел. — Говори на странен диалект и се мисли за голяма работа, понеже си има собствена стая с разни апарати и баща му е съдия.“

На всеки кораб има пазач — знаеше го от разказите на татко Самюел. Но Юел нямаше никакво намерение да слугува на Тюре.

— Ако искаш да сме приятели, ще трябва да се държиш човешки — заяви категорично той.

И този израз бе научил от баща си. Не бива да се сприятеляваш с хора, които не се държат човешки. Ала Тюре едва ли някога щеше да се поправи. На него му трябваха слуги, не приятели. Искаше хората да се боят от него и да изпълняват заповедите му…

Юел го остави и си тръгна. Не се обърна. Остана доволен, задето бе успял да се наложи, но същевременно съжаляваше при мисълта как биха се забавлявали в стаята на Тюре с многобройните му играчки. Усещането да нямаш другар в Тайното общество не беше особено приятно. Все пак Юел стигна до извода, че няма друг избор. Ами ако Тюре се промени?

„В живота има прекалено много въпросителни и малко сигурни неща“ — помисли си Юел.

Тръгна към къщи. Татко Самюел го чакаше на прозореца. Юел му махна и се опита да вземе стъпалата на три скока. Почти успя. Съвсем скоро щеше да го прави без много усилия…

На следващия ден отиде на училище. Никой не знаеше за случилото се на моста. Дори Ото нямаше представа, щом не го пресрещна в двора с презрителната си усмивка.

Юел осъзнаваше каква голяма тайна пази…

Вечерта изчака да се нахранят и си облече връхната дреха.

— Пак ли ще излизаш? — попита татко Самюел. — Къде?

На Юел му се искаше да му признае истината: отиваше при безносата жена. Не смееше да каже, защото баща му щеше да започне да го разпитва какво ще прави при човек, с когото общуват само лелките от църквата.

Понякога се налага да избягваш категоричните отговори. Ако не искаш да лъжеш, има само един начин да се измъкнеш:

— Ще видим — отвърна Юел. — Още не съм решил. Но няма да се бавя.

Отговорът се оказа много подходящ: уклончив и многозначителен.

Докато тичаше по моста, Юел не се стърпя и на няколко пъти погледна към извисяващите се арки. Прииска му се да бе издълбал името си там. Така, ако някой друг успее да се покатери толкова високо, ще открие, че не е първият завоевател на моста…

Юел застана пред къщата на Безносата и се огледа. Забеляза, че тя се е опитала да отстрани лака от храстите френско грозде. Бе изрязала клонките, задушени от лепкавата паста.

Питаше се какво да каже на Йертрюд. Няма как да й обясни, че са изсипали цял мравуняк в кухнята й, защото им се е сторило забавно. Рискуваше да я разгневи.

„Да я сплашим“ — така се изрази Тюре. Ала Юел не желаеше да използва неговите думи. Всъщност въобще не беше сигурен доколко разбира смисъла им. Оставаше само едно подходящо обяснение, едновременно добро и лошо: да признае, че не знае защо го е направил.

Е, наистина, докато Тюре мажеше храстите с лак, той не се включи, но нямаше намерение да се прави на невинен…

Тюре вече не съществуваше…

Юел почука на вратата. След малко потропа повторно. Никой не отвори. Вътре светеше. Значи Йертрюд си беше вкъщи. Тогава защо не отваря? Юел почука пак — този път много силно. Зад него портата изскърца. Отначало си помисли, че Тюре отново се е промъкнал по петите му, но като се обърна, видя Безносата с голям пакет под мишница.

— Идваш точно навреме — рече тя. — Дръж това, докато отключа. Само да не го изпуснеш.

Извади връзка ключове — бяха много, около петдесет — и намери нужния. Отключи и взе пакета от ръцете му.

— Знаех, че ще се върнеш, Юел.

Не му харесваше, когато хората предварително се досещат за намеренията му. Сякаш бяха прочели мислите му и се бяха вмъкнали в най-съкровеното му скривалище: главата му.

— Случайно минавах оттук — отвърна той и тутакси съжали за лъжата.

Никой не минава случайно по задънена улица. Реши да не се бави повече и да изпълни намерението си.

— Не знам защо го направих — смотолеви той.

Възнамеряваше да го каже високо и категорично, но гърлото му се сви и гласът затрепери.

— Не се тревожи — успокои го тя. — Няма да се повтори, сигурна съм. Да не говорим повече за това. Събуй си обувките и влез да ти покажа какво има в пакета.

Неочаквано тя кихна. Закри лицето си с ръка и кихна още три пъти. „Как киха, като няма нос? — удиви се Юел. — С уста ли?“

Тръгна след нея към кухнята. Там ухаеше на уют и топлина. Разопакова пакета. Вътре имаше глобус.

— Намерих го в таванското помещение на църквата — обясни тя. — Никой не знае как се е озовал там. Погледни.

Посочи нещо върху глобуса. „Това е Африка“ — съобрази Юел. Точно там в глобуса зееше дупка.

— Сигурно я е направил някой, който е ходил по онези места — предположи Йертрюд. — Вероятно мисионер, посетил Африка преди много, много години.

Юел плъзна пръст по глобуса и обходи морета, проливи и брегове.

— Самюел е ходил там. И аз ще отида, като порасна. Самюел е баща ми.

— Усещаш ли аромата? — попита тя.

Тя се качи на стола и свали малка кожена кесия, окачена над печката. Поднесе му я да я помирише. Юел вдиша силния аромат.

— Ким — обясни тя. — От Занзибар.

Показа му на глобуса къде се намира Занзибар — малък остров по източното крайбрежие на Африка. Изведнъж Юел се сети, че тя няма нос. Как тогава долавя миризмата?

Йертрюд отново прочете мислите му.

— Вече не усещам миризми — потвърди тя. — Но от детинство помня как ухае кимът и всеки път, когато видя тази кесийка, сякаш отново вдишвам аромата му. И без нос можеш да си представяш миризми.

Тя взе глобуса. Нещо вътре издрънча. „Златна монета — предположи Юел. — Или бисер. Или зъб на лъв…“

— Какво е според теб? — попита Йертрюд.

Юел сви рамене. Надяваше се да е нещо интересно…

Йертрюд разглоби кълбото на две. Оказа се нещо като зрънце пясък. Тя го сложи в дланта си и двамата го огледаха под лампата.

— Семе — установи тя.

Юел остана разочарован, но не го показа, защото Йертрюд започна да се смее, сякаш бе намерила най-прекрасния бисер на света.

— Може да е семе от портокалово дръвче или от малко цвете — предположи тя.

Отиде до прозореца, откъдето Тюре бе изсипал мравките, и зарови семето в саксия.

— Може да оцелее, да израсте и да се превърне в голямо дърво, а един ден да пробие покрива и да надвисне с огромната си корона над върховете на елите…

Неочаквано и за самия него Юел започна да разказва за пътешествията на татко Самюел, за лилиите на остров Мадагаскар, за голямата река Конго.

Ала колкото и да се опитваше да говори увлекателно, не намираше най-подходящите думи като баща си. Въпреки това Йертрюд го слушаше внимателно, все едно самият Юел бе преживял всичко това. Накрая й разказа за „Селестине“.

— Някой път трябва да ми покажеш този кораб — рече Йертрюд.

Юел се изненада. Как бе забравила толкова бързо каква пакост й бяха сторили мравките? Или как поляха храстите й с лак и ги съсипаха?

Йертрюд не му се сърди дълго вероятно защото се чувстваше самотна. Всички хора по улицата извръщаха поглед от нея. Никой не й обръщаше внимание освен лелките от църквата.

Дали въобще й се бе случвало да има гост, който да й разказва за далечни морета и реки?

На Юел още му беше трудно да я гледа в лицето. Бялата кърпичка, натъпкана в дупката, действаше като магнит. Колкото и да се опитваше да насочи вниманието си към очите или челото й, тя неизбежно приковаваше погледа му.

— Гледай, не се притеснявай — успокои го тя, стана и отиде в другата стая.

Върна се с червен клоунски нос вместо кърпа и запалена лула.

— Ще видиш най-просто устроения локомотив на света — обяви тя и смукна от лулата.

Издуха въздуха през червения си нос. Чу се свистене и се вдигна пушек. Юел се смая и избухна в смях. Не можеше да спре да се смее.

Докато правеше разни физиономии, Йертрюд изглеждаше толкова забавна. Няма нищо по-хубаво от неудържим искрен смях.

На изпроводяк го попита дали ще дойде пак. Той кимна. Йертрюд и Стария зидар си приличаха. И двамата бяха по-различни от останалите и постъпваха изненадващо.

Юел вече познаваше двама души, които се отличават от другите. Тюре бе напуснал Тайното общество и Юел реши да включи в него Йертрюд и Симон Вихрушка.

Вкъщи намери „Селестине“ върху кухненската маса. „Дневникът! — изплаши се той. — Татко Самюел го е намерил!“

Баща му го изгледа с усмивка:

— Знам какво си мислиш. Свалих макета, за да избърша праха, и открих тази тетрадка. Разбрах, че е твоя. Не съм я разлиствал. Обещавам никога да не чета написаното в нея. Всички си имаме тайни. Събуй си ботушите и ела да ти разкажа една от моите тайни. Човек трябва да ги споделя само когато иска.

Татко Самюел се изтегна на дивана.

Юел си събу ботушите и седна на стола.

— През онази нощ, когато Симон Вихрушка ме събуди, защото ти се бе качил на моста, се замислих какъв бях на единайсет години. Оттогава мина много време. Мислих дълго, преди да си спомня. Накрая успях. На твоите години вече бях загубил баща си, твоя дядо. Разказвал съм ти как загина: извила се силна буря, рибарската му лодка се преобърнала, потънала и той се удавил. На единайсетия ми рожден ден през декември се случи ужасно време. Вилнееше опустошителен вятър. Изчаках всички да заспят, станах, облякох се и се промъкнах навън. Живеехме близо до морския бряг. Докато се катерех по скалите, вятърът едва не ме отнесе. Струваше ми се, че тази нощ е много специална. Очаквах непременно да се случи нещо. И така, покатерих се върху скалите до морето. Спотаих се в една пукнатина и зачаках. Изобщо нямах представа какво очаквам и откъде ще дойде: от водата ли, от сушата ли, от звездите ли. Спомням си как треперех от студ. Не се случи нищо. Направо се вкочаних. Накрая се отказах и се прибрах вкъщи. Чувствах се ужасно разочарован. Но когато се мушнах под завивките, осъзнах, че важното всъщност се бе случило: бях се осмелил да отида при скалите посред буря. Бях преживях нещо незабравимо. Лежал бях в скална пукнатина, очаквайки специално събитие. И това се превърна в моята тайна. Чак сега се сетих за тази случка. Не съм я разказвал на никого.

— Дори на мама Йени?

— Дори на нея.

Юел си помисли, че досега никога не бе разговарял така с баща си. Тази вечер се беше случило нещо много важно. Преживяване, което го изпълни с въодушевление и обагри бузите му в червено. Това няма как да се запише в дневника. Не може дори да се опише с думи…

Вече се чувстваше свободен да задава на баща си неудобни въпроси за мама Йени или за Сара, да му признае, че не иска да има сестри от сервитьорката. Неудобните въпроси не му се струваха толкова неудобни. Юел осъзнаваше, разбира се, вероятността да не получи желаните отговори, но вече не се боеше колко неприятни ще бъдат те. Не очакваше да го разстроят…

Никога нямаше да забрави този важен ден. Денят на Юел и татко Самюел.

— Дали ще се запролети скоро? — попита баща му. — Как мислиш?

— Ще се преместим на място, където рядко вали сняг.

— Да. Там морето няма да замръзва…

Юел отиде да види какво показва термометърът навън. Един градус под нулата. Пролетта няма как да е далеч. След месец в калните канавки ще заблестят първите стръкчета подбел. А след още един…

 

 

Пролетта дойде. Най-накрая.

Един ден Юел забеляза първия стрък подбел да се жълтее покрай пътя, където течеше разтопен сняг. Дните се удължиха, черните води на реката малко по малко пробиха леда. Бялата покривка се пропука и ледените блокове се откъснаха един от друг. По улиците снегът се стопи. Жълтите камиони на фирмата за поддръжка на пътната мрежа се заеха да събират чакъла, поръсен върху настилката през зимата. Скоро плисна и първият пролетен дъжд. Валя цяло денонощие. Снежни купчини останаха само в краищата на улиците и до зида около църквата.

В кухнята лъсна чисто нова електрическа печка. Старата стоеше изоставена на двора. Юел я съжаляваше. Вече нямаха нужда от нея. Ако никой не я вземеше, щеше да обрасне бавно с трева и да потъне в земята.

В средата на април отидоха в магазина за велосипеди. Летящия кон още стоеше на витрината.

Юел забеляза колко се стресна баща му, когато научи цената. Въпреки това татко Самюел не възрази, извади портфейла и плати. Горд, Юел се прибра с новото колело. Нощта, когато падна с Летящия кон в снежна преспа и се наложи Стария зидар да го вади с голямата си ръка, бе останала далеч в миналото.

Вечер се стъмваше все по-късно и спомените от зимата избледняваха. Понякога Юел се връщаше към случката на моста насън, но след като се събудеше, виждаше как утринната светлина се процежда между завесите и спокоен се изтягаше в леглото.

От време на време се засичаха с Тюре. Спираха да се поздравят и всеки продължаваше по пътя си, защото нямаха какво да си кажат.

Веднъж Тюре го попита дали иска да му гостува в голямата таванска стая. Юел се съгласи, но не отиде.

Отново започнаха да играят до старата порутена тухлена фабрика. Разделяха се на съюзници и врагове и се гонеха из празните помещения в Земите на Ръждясалите машини.

„Друг път ще му отида на гости“ — мислеше си Юел.

Нали Тюре бе изоставил намеренията си да бяга и беше решил да остане. Наесен щеше да тръгне на училище. Юел реши да го посети тогава. Но не сега…

След месец. Или два. Най-добре след три години.

След три години двамата с татко Самюел щяха да заминат, да се махнат от къщата до реката, която никога няма да ги отведе до морето. А може и да се намерят с мама Йени.

— Вероятно беше прекалено млада — сподели с него татко Самюел. — Така ми се ще да си обясня защо си тръгна. Сигурно самата тя е била дете, когато те роди. Може би сега, когато вече е зряла жена, съжалява за постъпката си, но не смее да се върне и да погледне в очите сина, когото изостави… От теб зависи дали ще се срещнеш с нея. Имаш право да се запознаеш с майка си. А ако наистина се разкайва, само ти можеш да я спасиш от угризенията й.

— А ти?

— Нещата се промениха. Мина много време. Сега имам Сара.

Сара с червената шапка!

Юел вече приемаше връзката им по-леко. Не се страхуваше, че баща му ще избяга. Дори се отбиваше в бирарията да продава вестници. Сара подканяше дядовците да си купят. За кратко време Юел събра петдесет крони. За първи път през живота си разполагаше с толкова пари.

Сара беше дебела, с прекалено големи гърди и имаше екзема, но готвеше вкусно и разбираше кога Юел не иска да го гали по бузата.

Юел още не можеше да си обясни защо настроението на татко Самюел винаги се подобрява в нейно присъствие, но отдавна бе проумял колко странни са възрастните. Близки чувстваше само онези от тях, които още бяха запазили детския си ум и правеха необичайни неща. Такива като Симон Вихрушка и безносата Йертрюд. Симон беше стар, а Йертрюд — голяма.

Юел ги разбираше и обичаше да разговаря с тях.

Една вечер, когато татко Самюел отиде при Сара, Юел покани Йертрюд у дома да й покаже „Селестине“. Заедно разгледаха кораба и той й обясни кои морски пътища са най-опасни за плаване…

 

 

Неочаквано учебната година свърши. Стана толкова бързо. Юел го осъзна едва когато една сутрин се събуди с мисълта, че до есента няма да ходи на училище.

Скочи от леглото, облече се светкавично и се качи на Летящия кон.

Лятото му се струваше прекрасно…

Като кучето, запътило се към далечна звезда. Така и не го видя повече. Вероятно вече бе стигнало заветната си цел.

Юел знаеше, че тази мисъл е много детинска и не подхожда на момче, което скоро ще навърши дванайсет. Но все още беше на единайсет.

Избра си звезда над Голямата мечка.

Кучето му се намираше там.

След няколко години няма да се държи като дете и кучето ще изчезне. Но този момент все още не бе настъпил. Юел спря колелото и погледна към небето. „Сигурно е стигнало до звездата“ — помисли си пак.

Мисълта му харесваше. Не би могъл да я сподели с когото и да било, но именно тя го правеше Юел.

„Аз съм си аз. И още известно време ще си имам куче, отишло на далечна звезда…“

После продължи да върти педалите.

Имаше толкова много планове за предстоящата ваканция…