Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (3)

3

Юел Гюстафсон имаше две желания: нова печка и ново колело.

Не можеше да реши кое е по-належащо. Знаеше, че по принцип винаги едното се оказва по-важно, но в случая и печката, и колелото му се струваха еднакво нужни.

Не беше чувал друго семейство да готви на стара желязна печка с дърва. Хората вече използваха само електрически. Единствен Юел беше принуден да цепи дърва и да ги носи, а после да чака цяла вечност водата да се загрее върху плочата и картофите да заврат.

За Юел беше истинско мъчение да наглежда непрекъснато огъня в печката.

Това си беше отживелица. През пролетта на 1956 година никой вече не готвеше на печки с дърва.

Един ден дървата се разгоряха много бавно и когато картофите най-сетне се свариха, Юел се изгори на тенджерата. Това му вдъхна смелост да повдигне въпроса пред татко Самюел.

— Няма ли да изхвърлим тази печка? — попита момчето.

Баща му, седнал на дивана в кухнята, вдигна очи от вестника си.

— Какво й има? Да не се е пукнала?

„Какво й има ли? — не повярва на ушите си Юел. — По-скоро се чудя кое й е наред. Най-големият й недостатък е, че не е електрическа.“

— Всички имат печки на ток — отвърна той. — Само ние — не.

Татко Самюел го погледна над ръба на очилата си за четене.

— А колко души освен нас според теб имат макет на кораба „Селестине“? И него ли да изхвърлим, за да заприличаме на всички останали?

Юел се дразнеше, когато баща му отговаряше на въпроса с въпрос, защото така се изместваше същината. Но този път момчето не смяташе да му позволи да се измъкне.

— Ако ще продължавам да готвя вкъщи, искам да имаме електрическа печка — заяви той.

И добави нещо, което изобщо не възнамеряваше да казва:

— Щом аз съм майката в тази къща.

Татко Самюел го изгледа мълчаливо.

Юел изгаряше от любопитство да разбере какво си мисли баща му.

— Електрическите печки са много скъпи — отвърна най-сетне той. — Но ще купим, след като събера пари. Обещавам ти. Щом си преценил така.

В този миг сърцето на Юел преливаше от любов към баща му. Само човек с минало на моряк би го разбрал. Само човек, научил се да взема важни решения, защото е преживял не една морска буря, би разбрал кога е дошло времето да изхвърли една стара печка на дърва.

Същевременно Юел съжаляваше, задето не отвори дума за ново колело. Пропусна момента и сега ще трябва да почака няколко седмици. Няма как да поискаш две неща наведнъж. Прекалено е.

Пресметна наум. От трети март — днешната дата — щеше да измине поне месец, докато помоли баща си за ново колело. Понеже и тогава щеше да има сняг, Юел щеше да се сдобие с колело тъкмо навреме, за да не остане единственото дете без велосипед. Защо не се престраши да поиска нова печка по-рано? „Това ще ми бъде за урок — помисли си той. — Не бива да отлагам задаването на важни въпроси.“

По-важно от печката и колелото беше кучето.

Вечерта, след като татко Самюел му обеща да купи нова печка, Юел не успя да заспи. През стената се чуваше радиото. Свиреше музика.

Юел знаеше: продължава ли да будува до сигнала за вечерните новини, сутринта ще тръгне много изморен за училище.

Студът пукаше в стените. Гредите на покрива въздишаха и стенеха. Скоро дните ще се удължат и ще станат по-светли, помисли си Юел. И преспите ще се стопят. Първите жълти стръкове подбел вече се подаваха из канавките.

Юел реши да започне да търси кучето.

Ако не е стигнало до звездата, ще го открия, помисли си.

Най-добре да го търси нощем. След като татко Самюел заспи, ще стане, ще се облече и ще се промъкне навън.

Навярно през нощта всичко изглежда съвсем различно и кучето се вижда само тогава. Ами ако има два вида хора: дневни и нощни? Нощните не се виждат през деня. Децата ходят на училище нощем, а родителите секат дървета в гората или пазаруват. Нощни хора и нощни училища, нощни автомобили и нощни къщи, нощни църкви и нощно слънце. Не луна, а истинско слънце, което огрява само хората, които живеят през нощта…

По радиото започнаха вечерните новини. Татко Самюел беше намалил звука: сигурно си мислеше, че Юел вече спи. Ала момчето будуваше и само чакаше баща му да си легне, за да стане и да тръгне из мрака.

Ето така започва едно истинско приключение, мислеше си Юел. Трябва да си го създадеш и да го изживееш сам…

Вечерните новини свършиха. Юел чу как татко Самюел изключи радиото и влезе в кухнята да се измие.

Момчето познаваше вечерните ритуали на баща си: първо си миеше лицето, после — зъбите и накрая си изплакваше устата. Изгасяйки осветлението в кухнята, обикновено се прокашляше.

Юел чакаше с нетърпение да настъпи тишина. Но — кой знае как — заспа и когато се събуди, слънцето грееше, а татко Самюел бе поел към гората.

Недоспал и ядосан, Юел се надигна с мъка от леглото. Паркетът му се струваше най-студен, когато не се е наспал. Илиците на пуловера сякаш се бяха смалили, а чорапите — отеснели. Отгоре на всичко, докато си топлеше ръцете, си удари главата в димоотвода над печката.

Юел често се питаше как всъщност заспива. Представяше си, че в него обикаля малко човече и гаси разни свещи, докато настъпи пълен мрак. Тогава Юел потъва в сън. Това човече най-вероятно е от нощните хора, заключи той. Искат нощем никой да не ги безпокои. Затова ни приспиват…

Никак не му се ходеше на училище. Предпочиташе да се сгуши под завивката и да заспи, а през нощта да се събуди отпочинал и готов за приключения. Не биваше втори път да пропуска новото си занимание.

Въпреки нежеланието обу гумените ботуши и слезе по стълбите на четири скока. Смяташе да ги намали на три, преди да навърши дванайсет.

До църквата зави и се затича, за да не закъснее. Госпожа Недерщрьом никак не обичаше учениците да се появяват след началото на часа. Караше провинилите се да станат и да обяснят каква е причината за закъснението им. Пък и Юел не искаше Ото да го разпитва през междучасието защо майка му не го е събудила навреме.

Юел избра по-прекия път: втурна се по белите пътеки между гробовете и бързо огледа има ли нови. По навик прескочи черния надгробен камък с надпис „Семеен гроб на стопанина Нилс Виберг“. Но днес се подхлъзна върху коварния лед, дебнещ под снега, падна и си натърти дупето.

Явно все пак съществуваха духове, макар и да не вярваше в тях. Дали пък не ядоса Нилс Виберг, като скочи над гроба му?

Юел хукна през училищния двор, оттам — по стълбите. Тъкмо навреме. Училищният звънец удари. Представи си, че всъщност капитанът на ветроходния кораб „Селестине“ свиква екипажа си, защото се канят да отплават от Бристол към Биская с коне и платове от манчестърска тъкачница.

Точно както му разказваше татко Самюел. Напред към Биская с коне и платове!

На връщане от училище Юел се отби в книжарницата и купи малък бележник за две крони. Беше си спестил деветнайсет крони в ламаринена кутия, мушната под леглото му. Похарчи две, за да се сдобие с тетрадка, където да записва всичко, което непременно предстои да се случи.

Корабен дневник — така се нарича. Всеки плавателен съд разполага с такъв дневник. Там капитанът вписва какви ветрове духат, накъде плава корабът и дали се случва нещо необичайно. Ако корабът попадне в беда, дневникът задължително трябва да бъде спасен.

— Това е Библията на кораба — обясни му веднъж татко Самюел. — Съдържа цялата му история.

Докато чакаше картофите да заврат, Юел седна на кухненската маса с бележника и молив.

„По следите на кучето, запътило се към далечна звезда“, написа той на корицата. Подчерта първите букви на думите и се получи ПСНКЗСКДЗ.

„Това е название на тайно общество — помисли си Юел. — И никой няма да може да разбере какво всъщност означава.“

Момчето продължи да пише: „Търсенето започва на 8 март 1956. Времето е хубаво. Ясно небе, 4 градуса над нулата, надвечер настъпи захлаждане“. Прочете написаното. Приключението бе започнало! Чувстваше се въодушевен. Когато си обсебен от мисълта за предстоящо преживяване, те интересува единствено бъдещето, разсъждаваше Юел. Носовата фигура на „Селестине“ също гледа само напред. Никога назад.

Хрумна му идея: да скрие корабния дневник във витрината на „Селестине“. Ще повдигне внимателно кораба и ще мушне бележника под него, за да не се вижда. Ама разбира се! Какво по-подходящо място за корабен дневник!

Вечерта се точеше непоносимо бавно. Юел се опита да почете книга в леглото си, но не успя да се съсредоточи. Взе игла и конец и започна да кърпи скъсан чорап. Обикновено се справяше бързо, но този път конецът все се усукваше и трябваше непрекъснато да го приглажда. Остави чорапа и отиде при татко Самюел да послуша радио.

Мъж с писклив глас обясняваше надълго и нашироко колко важно е кравите да разполагат с достатъчно място в обора.

Юел поглеждаше крадешком към баща си, отпуснал се със затворени очи в протрития си фотьойл.

„Дали изобщо слуша какво говори човекът по радиото — питаше се момчето. — Татко не се вълнува от крави.“

Баща му сякаш прочете мислите му.

— Днес не си купил мляко от Свенсон. Утре гледай да не забравиш.

„Искам ли приключението и Тайното общество да не бъдат разкрити, трябва все така да продължавам да се грижа за домакинството — смъмри се наум Юел. — Всичко трябва да си бъде постарому.“

— Утре няма да забравя — обеща той. — Ще отида за мляко.

— Стана късно — отбеляза татко Самюел. — Върви да си лягаш.

Юел послушно се върна в стаята си, сгуши се под завивката и зачака.

След края на вечерните новини баща му си изплакна устата. През процепа на вратата Юел видя как татко Самюел изгаси осветлението. Леглото проскърца няколко пъти и всичко утихна. Юел почака още малко. После стана и се облече. Макар да знаеше кои дъски върху кухненския под пукат, стъпи, където не трябва, и се чу шум.

Притаи дъх и се ослуша в тъмното.

Татко Самюел явно не долови нищо.

Юел грабна якето и ботушите си, отвори внимателно външната врата и се промъкна на пръсти в коридора. Завърза си ботушите, закопча якето и си нахлупи шапката над ушите. Готово. Тайното общество ПСНКЗСКДЗ сложи началото на експедицията си в непознати земи…

Излезе в студения притихнал двор. Бледите улични лампи хвърляха жълтеникава светлина над снежните преспи. Юел се прокрадна предпазливо през портата и се огледа. В далечината се чуваше автомобил. Юел изчака неподвижно шумът да заглъхне.

Тръгна из безлюдните улици. Неволно пое по пътя към училище. Ала нощем всичко изглеждаше различно.

Струваше му се, че не той гледа притъмнелите къщи и прозорци, а те се взират в него. А ботушите му шляпаха силно в тишината. Спря пред Големия хотел. По оградата на автосервиза на Франзен се катереше котка. Никъде не се виждаха хора. Едва когато мина покрай магазина за обувки на Хултман, Юел чу смях от светещ прозорец на втория етаж.

Изведнъж се почувства по-спокоен, защото не беше съвсем сам.

Приобщи смеещите се хора към тайното си общество.

„Те никога няма да узнаят това — мина му през ума. — Но не могат да ми попречат да ги направя свои съзаклятници.“

Юел тръгна обратно. Заслиза към реката и към високия мост с големите железни обръчи. Мина по един коловоз, като внимаваше да не се хлъзне, и излезе на моста. Надвеси се над парапета и огледа замръзналата вода. После вдигна очи към небето. Нямаше облаци и звездите проблясваха в мрака.

„Ако се покатеря по моста, сигурно ще ги доближа повече“, помисли си той.

Реши да създаде правило за приемане в Тайното общество: никой, дори самият той, няма да стане пълноправен член, ако не се покатери поне веднъж по арките на моста.

Стана му студено. Почувства се изморен. Чак сега се сети за кучето. Имаше много време пред себе си. Пролетта щеше да настъпи скоро. А нощите щяха да станат по-топли и по-светли. Юел взе камък, паднал върху моста, и го запрати към заледената повърхност на реката. После се прибра вкъщи. През първата нощ излезе само на разузнаване. Същинското търсене на кучето, на голямото приключение отложи за следващата вечер.

Изкачи се внимателно по стълбите, събу си ботушите и предпазливо отвори външната врата. Ако татко Самюел се събуди, Юел нямаше представа как ще му обясни защо е излизал посред нощ. Ослуша се. Тишина. Явно баща му спеше. Бързо се съблече и се мушна под завивката. Сви се на кълбо, за да се стопли. Какво ще напише утре в корабния дневник? „През първата нощ Юел Гюстафсон се справи блестящо с разузнаването. Приключението започна. Още няма следа от бягащото куче.“

После Юел заспа. На сутринта не усещаше никаква умора. Докато бързаше към училище, го развличаше мисълта, че бе изминал същия път посред нощ.

„Довечера ще намеря кучето, запътило се към далечна звезда“, зарече се той.

През втората нощ от приключението Юел едва не провали всичко. В тъмната кухня се спъна в ботушите си и събори тенджера. Разнесе се силен трясък, сякаш покривът на къщата се срути. Юел хукна обратно към стаята си, мушна се в леглото с дрехите и се зави до брадичката.

„Сега вече татко ще се събуди — боеше се той. — Никой, особено пък моряк, не спи толкова дълбоко, че да не чуе такова оглушително дрънчене.“

Но от стаята на баща му не се чу раздвижване. Татко Самюел спеше. Явно не бе чул нищо. Юел отново стана.

Влезе в кухнята и внимателно зашари с ръка по пода, за да намери тенджерата. Беше се търколила в единия ъгъл между кухненския диван и сандъка с дърва. Сложи я върху масата и излезе в коридора с якето и ботушите.

Докато се ослушваше на улицата, изведнъж му хрумна, че при създаването на Тайното общество е допуснал сериозна грешка.

Думата „общество“ предполага повече от един човек. Няма как Юел сам да образува цяло общество.

Но кого да покани? С кого би споделил тайната си?

Имаше много приятели, ала никой не му беше достатъчно близък, та да му довери замисъла си.

„Ех, да имах поне брат! — терзаеше се Юел. — Щом майка ми е решила да си тръгва, да ми бе оставила едно братче.“

Обзе го тъга.

— Защо ми е да обикалям нощем по улиците и да търся несъществуващо куче? — запита се на глас той.

В същия миг заваля сняг. Около уличните лампи затанцуваха малобройни самотни снежинки. Постепенно ставаха все повече. „И тази година пролетта ще закъснее“, прецени Юел. Снегът имаше и едно предимство: децата не могат да карат велосипеди и Юел ще се сдобие с колело тъкмо навреме, за да не изостане от тях.

Реши да разгледа новите велосипеди на витрината на магазина и чак след това да започне издирването на кучето. Беше си избрал колело с червена рамка и фигура на летящ кон точно над мястото, където се закрепя помпата. Изведнъж Юел чу шум от автомобилен двигател и съзря фарове в далечината. Застана в сянката на високия стълб до аптеката. Когато колата мина покрай него, я позна: ръждясалият товарен камион на Стария зидар. Той имаше много странно име: Симон Вихрушка, но винаги го наричаха Стария зидар. Всички жители се бояха от него. Преди време лежал в болница за луди. Задържали го там близо десет години — така беше чувал Юел. На хората не им се вярвало изобщо пак да го пуснат, ала един ден той слязъл от влака. Обяснил, че го изписали, защото бил оздравял.

Но защо обикаля през нощта с камиона си?

Юел закрачи бързо нататък. „Трябва да запиша Стария зидар в дневника — каза си той наум. — Това е доста необичайно събитие и е редно да се отбележи.“

Магазинът за велосипеди на Антон Виберг се намираше на ъгъла на две улици. Юел спря, преди да се приближи до витрината. В тази част на градчето светеха много улични лампи и витрини. Застане ли пред магазина, някой може да го види. Огледа близката къща. Прозорците бяха тъмни.

Юел притича през улицата, прескочи камарата сняг до тротоара и се озова пред червения велосипед. Летящия кон.

На витрината бяха изложени много велосипеди, но само червеният привличаше погледа му. С него искаше да се разхожда през пролетта.

Юел се бе отбивал няколко пъти в магазина да пита за цената. Отговориха му, че червеният велосипед е малко по-скъп от останалите. Трудност ще представлява не да убеди татко Самюел да му купи точно този велосипед, а да го убеди въобще да му купи колело. Баща му се нуждаеше от много време, преди да вземе решение. А после петдесет крони повече или по-малко не му правеха никакво впечатление.

Имаше и друга опасност.

В магазина на Антон Виберг червеният велосипед беше единствен. От останалите модели се намираха по няколко бройки. Юел се опасяваше някой да не го изпревари и да му отмъкне велосипеда.

Представи си Ото, качен на червеното колело. Мисълта му се стори ужасяваща и предпочете да я прогони от главата си.

За жалост татко Самюел вземаше решения прекалено бавно. А червеният велосипед беше само един, затова не биваше да губят време.

Юел хвърли за последно поглед на велосипеда и отиде зад магазина да пишка.

Задният двор се осветяваше от крушка в счупена плафониера. Докато се облекчаваше върху снега, Юел се опита да напише името си. Не представляваше трудност — все пак името му се състоеше само от три букви — но струята, както обикновено, спря още след „ю“. Зарина с крак жълтата буква и си вдигна ципа. Неочаквано му хрумна да дръпне задната врата на магазина. Боеше се да не би някой да задигне Летящия кон.

С изненада установи, че вратата не е заключена. Отвори я и огледа вътрешността на помещението. Велосипедите стояха наредени на осветената витрина. Ето го тезгяхът, а там е касовият апарат.

С разтуптяно сърце Юел събра смелост за онова, което никога не би се престрашил да направи.

Влезе, затвори вратата и тихо се промъкна до велосипеда, който съвсем скоро щеше да си купи.

От него се носеше приятна миризма на гума и масло. Седлото бе опаковано в хартия, за да не се изцапа.

„Не мисли — каза си той. — Просто действай, макар да не ти стига смелост.“

Свали внимателно велосипеда от витрината и го избута към задната врата. Внимателно я открехна и надникна навън. Снегът почти бе спрял. С неописуема предпазливост Юел заслиза по стълбите, понесъл велосипеда на ръце. Долу притисна шайбата на динамото към предната гума, качи се и започна да върти педалите. Зави по съседната улица, където снегът още не бе успял да натрупа върху хвърления пясък. Юел внимаваше да не се подхлъзне.

На близкото кръстовище спря и се ослуша дали не идва кола. Не се чуваше нищо. Успокоен, той продължи. Оказа се трудно да не мисли, защото се страхуваше от изхода на постъпката си.

„Превърнах се в крадец — мина му през ума, докато се изкачваше по наклона към железопътната гара. — Крадец, който задига чужди вещи.“

Помъчи се да се успокои с мисълта, че не е откраднал велосипеда, а го е взел да го изпробва.

Дали да не напише бележка на Антон Виберг и да я окачи на вратата? „Нощният патрул на Тайното общество откри незаключена задна врата и остана да охранява стоката в магазина през нощта…“

Докато въртеше педалите по наклона, Юел внимаваше да не падне, защото се боеше да не счупи велосипеда. Но забрави да се ослушва за наближаващи автомобили.

Изневиделица пред него се изпречиха два фара.

Юел се стресна и рязко сви встрани.

„Сега вече загазих здравата — помисли си отчаяно той. — Няма къде да се скрия.“

Предната гума на велосипеда поднесе към близката преспа и преди Юел да разбере какво става, колелото се преобърна и полетя напред в снега. Зад гърба си чу как колата удари спирачки, вратата се отвори и се чу хрущене на ботуши.

„Татко — заоправдава се наум Юел, — не исках да става така. Нямаше да го открадна, а само…“

— Какво стана? — попита нечий глас.

Пред момчето застана Стария зидар с нахлупена над очите шапка.

— Удари ли се? — попита той. — И какво правиш с това колело посред нощ?

Юел усети как силната ръка на мъжа го издърпа от пряспата.

„Симон Вихрушка е луд — помисли си ужасен Юел. — Ще ме пребие.“

— Нищо ти няма — заключи Стария зидар. — Веднага се прибирай вкъщи! Няма да те питам къде отиваш. Не е моя работа. Самият аз обикалям с камиона, защото не ме хваща сън. Тръгвай, тръгвай!

Стария зидар промърмори нещо под нос, качи се в камиона и замина. Юел се върна в магазина, пренесе велосипеда по стълбите, отвори задната врата и го остави на мястото му зад витрината. Свали си шапката и се опита да го подсуши с нея. Нямаше обаче как да заличи резката, образувала се след падането. Юел действаше припряно, защото очакваше всеки момент Антон Виберг да изникне зад гърба му.

„Полудявам“ — помисли си. Докато бършеше велосипеда, от нервност започна да хлипа. Така и не успя да го подсуши напълно.

Погледна за миг през витрината пустата улица.

И видя кучето. Самотното куче, запътило се към далечна звезда.

Юел го позна веднага. На света имаше само едно такова. Не приличаше на останалите, макар да изглеждаше като всяко сиво куче.

Изведнъж животното спря и се огледа.

За миг на Юел му се стори, че кучето прикова очи в него.

После то отново хукна.

Юел се втурна към вратата, излезе, препъна се на стълбите и се просна по очи.

Когато се надигна, кучето беше изчезнало. На улицата нямаше никого. Приближи се до уличната лампа. По снега не се виждаха следи от кучешки лапи.

Юел се затича към къщи. Пак заваля сняг.

В леглото си отново се размечта за кучето, което бе видял. Беше съвсем същото като миналия път. Куче, тичащо към далечна звезда, вероятно не оставя следи.

Страхът му се изпари. Стария зидар няма откъде да знае, че Юел е карал откраднато колело. Никой няма да открие и жълтата буква зад магазина, защото на сутринта снегът ще я е затрупал. „Всичко ще се подреди“, успокояваше се той.

Кучето съществуваше. А приключението, голямото приключение вече бе започнало…