Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (6)

6

Какво всъщност се случи през онази нощ, когато Юел откри, че татко Самюел не спи в леглото си?

Юел не знаеше. После, докато се мъчеше да си припомни, всичко му се размиваше, сякаш бе гледал събитията на размазани снимки. Искаше му се да забрави онази нощ. Но спомените се оказаха по-силни от забравата, а страхът — толкова всепоглъщащ, че не успя да се отърси от него.

Какво се случи?

Какво направи той?

Седнал в края на леглото на баща си, Юел заплака. Скова го неописуем ужас. После започна да обикаля из пустия апартамент, сякаш изпитваше болки и се мъчеше да избяга от тях.

През цялото време го преследваше усещането, че чува стъпките на татко Самюел по стълбите. Дръпна външната врата: нямаше никого. Надникна през прозореца — улицата беше безлюдна. Нощта му се хилеше ехидно.

През ума му минаваха какви ли не кошмарни мисли.

Първо го бе изоставила мама Йени. А сега и татко Самюел.

Ведрото настроение, тананикането на моряшки песни, обещанието за ново колело — всичко е било лъжа.

Страхът го раздираше отвътре като завързано куче, което лае ожесточено.

Мина много време, докато успее що-годе да се успокои и да си събере мислите.

През нощта не минаваха влакове. Татко Самюел нямаше кола. Юел не вярваше баща му да тръгне пеш през голямата гора.

Едно-единствено логично обяснение се въртеше в главата на Юел и той искаше незабавно да разбере дали подозренията му ще се оправдаят.

Спусна се по стълбите. Баба Вестман отвори вратата и се показа, облечена в кафяв халат и бяла нощна шапка.

— Каква е тази тупурдия! — възмутено промърмори тя. — Станало ли е нещо?

— Не — отвърна Юел. — Нищо.

Изведнъж му се прииска да се шмугне в жилището на баба Вестман, където ухаеше на ябълки, да се скрие под покривките й с избродиран Христос и направо да изчезне.

Но той просто мина покрай съседката и хукна по улицата. Спря чак когато се озова пред портата на Сара. От тичането го заболяха гърдите. Студеният въздух режеше гърлото му.

Предпазливо бутна портата и се промъкна в тъмния заден двор. Иззад завесите в жилището на Сара проникваше слаба светлина.

Юел се огледа. Не се виждаше стълба, но той се сети къде има: зад железарията на отсрещния тротоар. Втурна се през улицата и намери стълбата, зарината до половината под снега. Оказа се доста тежка. Едва успя да я вдигне. Напрегна всички сили, за да я довлече до портата на Сара.

„Исус с кръста — мина му през ум. — Исус с кръста; Юел със стълбата…“

В двора остави стълбата, плувнал в пот. Изпика се върху оставения там велосипед — сигурно беше на Сара. Светлината в стаята й не бе изгаснала. Докато зъбите му тракаха, Юел се мъчеше да измисли как да подпре тежката стълба о стената, без да вдига шум. Нищо не му хрумна. Реши да рискува. Ще я долепи до стената, пък дано не го чуят. А да не би да имаше значение? Вече беше все едно.

Юел напрегна всички сили, успя да вдигне стълбата и да я подпре.

Зад завесите не се виждаха сенки.

Дишаше тежко, потта се лееше по гърба му, гърлото го заболя от студа.

Предстоеше най-лошото.

Юел се изкачи внимателно по стълбата, колкото да стигне до прозореца на Сара.

Отново затвори очи, а катинарите заключиха клепачите му. Беше готов да се откаже от всичко — от Летящия кон, от „Селестине“, от скалния си къс — само и само да не види татко Самюел в стаята на Сара.

Отвори очи.

Първо видя Сара, легнала в кафяво легло, завита с чаршаф.

Устните й се мърдаха, но Юел не чуваше какво казва.

На ръба на леглото седеше татко Самюел. Гол. Слушаше я. През прозрачната завеса Юел виждаше издължения червен белег върху бедрото на баща си.

Белегът беше останал от тежка рана: докато плавали близо до Хебридските острови, се извила силна буря, един люк на трюма се откачил и едва не се наложило да отрежат целия крак на татко Самюел.

А сега той подаряваше този белег на Сара…

Докато се мъчеше да запази равновесие върху стълбата, неописуемо мъчителна тъга се спусна над душата на Юел. Изведнъж изгуби воля и желание за живот, все едно го бяха осъдили да остане закован на място хиляда години и да ги прекара в студ и мраз.

Защо всички го изоставят? Той не бе изоставил никого. Дори се грижеше сам за себе си като родна майка.

Загуби представа колко време стои така. Започна да слиза едва когато тъгата бавно отстъпи пред презрението и гнева му. Изчака да събере сили за отмъщение, за да се върне на земята.

Изрови камък изпод снега, натрупал до стената на къщата. Беше не по-голям от половината му юмрук, но щеше да свърши работа.

Само дано уцели.

Имаше право на един-единствен опит. Ако пропусне и се опита да хвърли повторно, ще го разкрият.

Не че Юел се боеше от това. Просто предпочиташе да не разберат кой е хвърлил камъка. Остави стълбата до стената: справедливо отмъщение за Сара. Ще трябва да обясни на железаря как неговата стълба се е озовала под прозореца й.

Опита се да прецени разстоянието. Свали си ръкавицата и стисна камъка в премръзналата си ръка. После го запрати към прозореца. Докато го гледаше как лети, почти не изпитваше разкаяние. Камъкът се заби неумолимо в стъклото и го строши. Пукотът се разнесе из целия двор.

Юел хукна, колкото го държат краката. Бяга по целия път до вкъщи. От студения въздух го заболя гърлото.

Изчака да се поуспокои и предпазливо се промъкна по стълбите покрай вратата на баба Вестман. „Сигурно ще каже на татко, че съм излизал посред нощ“ — съобрази Юел.

И баща му щеше да разбере.

Това обаче не плашеше Юел.

Влезе в апартамента и запали всички лампи. С вкочанени пръсти взе да си развързва ботушите. Едната каишка се бе омотала на възел и не успя да се справи с нея. Взе ножа за хляб и я сряза. Съблече се и побърза да се мушне под завивката, за да се стопли.

Отсега нататък няма да се обръща към баща си с „тате“. Ще го нарича просто „Самюел“.

Изведнъж съжали, задето бе запалил всички лампи. Стана, обиколи стаите, изгаси осветлението и се върна в леглото. Реши да почака — може би Самюел щеше да се прибере всеки момент. Но се чувстваше страшно изморен, очите му се затваряха. Заспа.

Сънува тревожни, страшни, безконечни сънища, които после нямаше да си спомня…

Когато се събуди на сутринта, Самюел вече бе тръгнал за работа. Юел влезе в кухнята. На масата стоеше недопита чаша с кафе. В печката гореше огън. Отрязаната каишка на ботуша му върху пода приличаше на ивица змийска кожа.

Умората още тежеше в тялото му. Ала ако искаше да стигне навреме в училище, се налагаше да побърза.

Излезе в студената утрин. Реши да не ходи на училище. Нямаше сили, а и се нуждаеше от време за размисъл. Но беше твърде изморен, за да мисли. Искаше му се в главата му да има кран: пусне ли го, всички мисли да изтекат…

Кой знае защо, тръгна към северната част на селото. Изкачи склона и излезе на железопътната гара. Зад нея се намираше болницата, а нататък се простираше безбрежната гора.

В малка падина досами пътя се гушеше къщата на Стария зидар, скрита зад гъсти клони. Преди там работеше ковач. После Симон Вихрушка ремонтира порутената постройка и я превърна в свой дом. Из двора сред избуялите храсти френско грозде се търкаляха стари парчета желязо.

Застанал на пътя, Юел се мъчеше да надникне през гъстите клони. В снега се виждаха следи от гумите на камиона на Стария зидар.

Изведнъж някой извика:

— Ела! Ела да ми помогнеш!

Юел се огледа, но видя само борове с натежали от снега клони.

— Трябва ми помощ — повтори гласът.

Чак тогава Юел забеляза Стария зидар, подал глава между две дървета — махаше му с ръка да се приближи.

— Ела да подържиш това — подкани го той.

Юел пристъпи колебливо напред. Стария зидар си проправи път между клоните. В ръката си държеше дълго дебело въже.

„Колко му подхожда фамилията — помисли си Юел. — Мъж на име Симон Вихрушка трябва да изглежда точно като Стария зидар.“ В устата му зееха големи дупки от изпопадали, сякаш отнесени от силен вятър зъби. Рошавите вежди, надвиснали застрашително над очите му, приличаха на увивни растения, а в погледа му гореше огън и направо проникваше в главата на Юел.

Беше облечен в широкопола кожена наметка, проядена от молци, и носеше две различни обувки: обикновен ботуш и ботуш с шипове. Мъжът проследи погледа на момчето.

— Краката ми ли гледаш? Гледай колкото си щеш! Хората не мислят за здравето си. С обикновения ботуш се приплъзвам напред, а с другия се задържам върху леда. Кой казва, че трябва да носиш еднакви обувки и на двата крака? Да не би да го пише в Библията? Прокурорът има ли право да задържа хора, които се обуват с различни обувки? Не. Като се замисля, дори краката ми не са еднакви. Хвани въжето!

Пъхна единия край в ръцете на Юел и пак изчезна между клоните. Момчето усети как въжето се изпъва. Стария зидар се появи отново и прегази снега до Юел.

„Прилича на животно — помисли си малкият. — Страховита като името му кръстоска между лос и човек.“

Мъжът дръпна въжето от ръцете му и го остави изпънато върху снега, като непрекъснато си мърмореше под нос и сумтеше.

— Какво правиш? — попита Юел.

Стария зидар го изгледа изумен.

— Какво правя ли? Опъвам въже в снега. Струва ми се красиво. Аз се занимавам само с красиви неща.

Изведнъж лицето му доби печален вид.

— Не ти ли харесва? — попита той.

— Напротив, харесва ми. Хубаво е…

Стария зидар се изтегна блажено в снега, все едно лежеше на тревата през топъл летен ден.

— Когато създавам красиви неща, не се чувствам толкова самотен. Това е лекарството ми. Боледувах дълго. Едва след като започнах да творя, се възстанових…

„Съвсем е откачил — помисли си Юел. — Кой здрав човек опъва въжета в снега и ги смята за красиви?“

— Земята е кръгла — продължи Стария зидар. — И се върти ли, върти. Понякога ми се завива свят и лягам в снега, за да си охладя главата. Тогава мисля за всичко, което е било и което ще бъде. И се чувствам жив. Като умра, няма да живея. И толкова. Страхувам се само, че след смъртта ми никой няма да разбере колко важно е да се опъват въжета върху снега. Затова ми се иска да си намеря последователи…

— Защо обикаляш с камиона нощем? — поинтересува се Юел с надеждата Стария зидар да разбере, че той е момчето, паднало в снежна пряспа с велосипеда си.

Симон Вихрушка явно го бе забравил. Лежеше в снега и гледаше небето.

— Вече не спя — сподели той. — Едва ли има нещо по-непоносимо за самотника от празно легло в пуста къща. Затова се качвам в камиона и потеглям. Докато шофирам, пея, мисля за всички години, прекарани в болници, и с песен прогонвам черните мисли. Неволите бягат от песните, а неприятните спомени пропъждам, като си подсвирквам. После не смеят да се завърнат…

Надигна се и погледна Юел в очите.

— Благодаря ти за помощта. Вече можеш да си вървиш. Искам да остана сам. Ела друг път да те почерпя със супа, която ще ти помогне да надникнеш в бъдещето.

— Не е възможно — възрази Юел.

— Напротив, възможно е. Ела пак и ще ти покажа.

Мъжът се изправи и с тромави крачки пое между надвисналите клони.

Юел също си тръгна.

Реши да изпробва съвета на Симон Вихрушка. Да прогони черните мисли с песен.

Знаеше наизуст „Морякът обича морските вълни“.

Запя силно и фалшиво, като мислеше за Сара с червената шапка.

След първия куплет тя продължаваше да го гали по бузата. След втория — Юел обърка малко текста — образът й започна да избледнява. След третия напълно се изгуби. Но щом затвори очи, Сара отново изплува пред него. „Сигурно пея прекалено фалшиво — предположи той — и затова не се получава…“

Докато вървеше към къщи с тежки, провлачени стъпки, Юел си мислеше, че се налага още днес да говори с баща си за мама Йени. Научи ли адреса й, Самюел може да си седи спокойно на леглото на Сара и да й показва белега си…

Колкото и да не му се щеше, Юел си даваше сметка, че щом баща му седи гол до Сара, значи го грози опасност да се сдобие с нежелани братя или сестри.

„Сигурно сестри — предположи той. — Малки копия на Сара с червени шапки…“

Докато се качваше по витите стълби, удряше силно ходила. Стъпките му отекваха между стените. Знаеше, че баба Вестман не обича да се вдига шум, но той изпитваше потребност да напомни на някого за съществуването си…

Запали печката. Пламъците лумнаха между дървата. Мушна пръста си, за да провери колко време ще издържи, преди да се изгори.

После реши да претърси стаята на Самюел. Все някъде ще намери снимките.

В стаята на баща му имаше легло, стол, маса с радио, лампа, рафт с книги и гардероб с дрехи. Само толкова. Юел огледа обстановката и се запита къде той би скрил важни снимки. И все пак имаше впечатлението, че възрастните не разсъждават като децата и често избират доста неподходящи скривалища.

И така, започна с неподходящите скривалища: под възглавницата, между рафта с книги и тапета, във фугите на паркета. Не намери нищо. Извади книгите една по една и ги раздруса, но и оттам не изпадаха снимки. Прерови чекмеджето. Вътре Самюел държеше джобно ножче със седефена дръжка, купчина листове и моряшкия си дневник. И там нямаше следа от снимки.

Самюел явно не бе избрал неподходящо скривалище. Юел се замисли.

Подходящи скривалища той наричаше местата, които на пръв поглед не будят подозрение, че в тях е скрито нещо. Те не привличат вниманието. Понякога дори не ги забелязваш. Подходящо скривалище за снимките би било да ги мушне под някой вестник.

Юел повдигна вестника, но отдолу откри само прах.

Ами ако се спотайват под бродираната покривка, подарък от баба Вестман?

Отметна покривката и ги намери. Но освен снимките имаше и писмо. Отнесе всичко в преддверието и се сви в прозоречната ниша, за да наблюдава улицата. Не искаше Самюел да го изненада.

Огледа внимателно снимките. Не откриваше да прилича на мама Йени. Взе огледалото, пред което Самюел се бръснеше, и сравни лицето си с лицето на майка си.

Вероятно все пак имаше някаква прилика. Юел се опита да я подсили, като издаде устни напред, после пак ги присви, повдигна едната си вежда, всмукна бузите си. Накрая все пак му се стори, че постигна успех. Долови известна прилика. Неголяма, но все пак някаква.

Изведнъж се сети, че съвсем забрави да наблюдава улицата. Покрай къщата минаха две деца. Автобус даде мигач за завой наляво. От гората обаче не се виждаше да се задава Самюел. Юел остави снимките върху перваза и се съсредоточи върху писмото. На пощенското клеймо пишеше „Гьотеборг, 19 ноември“. Годината не личеше.

Извади внимателно от плика сгънат лист, изписан и от двете страни.

Изненада се, когато установи, че авторът на писмото е Самюел. Най-отдолу прочете „Твой верен Самюел“, на плика — „За Самюел Гюстафсон, Морско училище, Гьотеборг“.

„Ама той сам ли си праща писма?“ — удиви се Юел.

Погледна улицата. Снегът падаше на едри парцали. Носачът от дъскорезницата пренасяше пакет — явно много тежък, защото ръката му отмаля и той го премести в другата…

Юел започна да чете писмото.

Беше предназначено за мама Йени.

Самюел пишеше, че днес се включил към екипажа на моторния кораб „Васияуре“, пуснал котва, за да му сменят дейдвудния вал. На следващия ден щели да отплават за Нарвик, за да натоварят руда, която да пренесат до Нюпорт Нюс. После не знаел къде ще акостират. Надявал се да е на шведско пристанище, за да отиде да я види в Мутала. В писмото Самюел се оплакваше от болки в гърба, но успокояваше мама Йени, че ще му мине. Някакъв мъж на име Лундстрьом също бил моряк на кораба „Васияуре“. Питаше мама Йени дали си го спомня: бил с голяма брада и свирел на 40-басов акордеон. После Самюел пишеше колко много иска да я види и я заклеваше да му бъде вярна…

Юел провери дали Самюел не се задава по улицата и прочете писмото още веднъж.

В главата му се появиха рояк въпроси.

Най-важният беше къде се намира Мутала. Извади географския си атлас, отвори картата на Швеция и откри града почти в сърцето на страната.

Дали мама Йени се е върнала там, след като ги е напуснала?

И защо това писмо е у Самюел, а не у нея?

„Може супата на Симон Вихрушка наистина да помага да надникнеш в миналото“ — размечта се Юел, защото в момента се нуждаеше точно от това.

Забеляза, че огънят в печката е изгаснал. Бързо върна писмото и снимките на мястото им под покривката и отнесе огледалото обратно в банята.

Захвана се да запали огъня наново и си даде сметка, че е запомнил съдържанието на писмото наизуст. Моторен кораб „Васияуре“, Морско училище, Мутала…

Докато картофите се варяха, подреди масата. Навън се сипеха все по-едри снежни парцали. Смрачи се. Юел отново застана до прозореца и зачака. Из снега газеха тъмни фигури.

Най-сетне се появи и Самюел. По походката му личеше, че е в добро настроение. Юел се натъжи. Прибра се в стаята си. Не искаше Самюел да разбере, че го е чакал. Мушна се под леглото и извади войниците си, покрити с прах.

Самюел се появи на вратата.

— Тази вечер ще си устроим истинско угощение — засмяно обяви той, като размаха парче месо. После понижи поверително глас: — Еленско месо. Но не казвай на никого, защото е незаконно. Обаче е много вкусно!

Юел се настани на дивана в кухнята, а баща му се зае да приготвя месото.

Защо не го попита дали той е хвърлил камъка по прозореца? Кой друг би го направил освен Юел?

Възрастните не можеш да ги разбереш. Понякога искат да знаят всичко и не спират да те разпитват, докато не им отговориш най-подробно. Друг път нищо не ги интересува…

Юел обичаше еленско месо. То има много особен вкус. А най-много му харесваше, че може да се наяде до насита с боровинково сладко. Когато на масата имаше еленско месо, Самюел не повдигаше неодобрително вежди, ако Юел си сипе щедра порция сладко.

Хранеха се мълчаливо. Самюел рядко говореше по време на вечеря. Юел знаеше, че най-подходящият момент да му зададе въпрос е, след като привършат с яденето, но преди Самюел да извади вестника от джоба на якето си, да се излегне на кухненския диван или да седне на стола и да започне да чете. Важно е да не се бави и да го попита каквото иска веднага щом баща му избута настрани чинията и си избърше устата.

— Снощи сънувах мама Йени — обади се Юел в подходящия момент; Самюел тъкмо остави ножа и вилицата.

— Така ли? И какво точно сънува?

— Не си спомням, но съм сигурен, че я сънувах.

— Да, тя има лошия навик да броди из чуждите сънища като призрак — отбеляза Самюел с неочаквано раздразнение.

— Защо?

— Не мисли толкова много за майка си — посъветва го Самюел. — Знам колко е трудно да живееш без майка, но твоята се оказа не каквато си мислех.

— Каква беше мама?

Самюел го изгледа.

— Ще поговорим за това, когато поотраснеш — обеща той и стана.

— Колко голям?

Самюел не отговори. Отиде да си вземе вестника.

Върна се и пак погледна Юел.

— Вероятно си представяш майка си като ангел, а аз не искам да те разочаровам. Ще ти разкажа за нея след няколко години.

Самюел отиде в стаята си и остави Юел сам до масата.

„Не искал да ме разочарова“ — помисли си Юел. Какво знаеше за разочарованието Самюел, когото момчето вече не наричаше „татко“?

Нищо…

„Ако и тази нощ отиде при Сара, ще избягам.“

Юел също се усамоти в стаята си. Цяла вечер мести войниците напред-назад, без да си дава сметка какво прави.

Дали Тюре ще му помогне да сплашат Сара?

Няма начин да сплашат Самюел. Той не разбира нищо.

Иначе никога не би се занимавал със Сара…

А имаше и друга възможност: Юел сам да отиде при Сара и да я предупреди да стои далеч от Самюел. Да й признае, че е хвърлил камъка по прозореца й и че не иска да има сестри с червени шапки.

Може пък тя да го разбере. Нали имала син, който загинал в пожар.

Юел си легна. Да, това решение му се струваше най-добро: да се отбие в бирарията и да поговори със Сара.

Неочаквано на вратата се появи Самюел.

Приседна на ръба на леглото с усмивка. Юел веднага си помисли, че усмивката не е заради него, а заради Сара.

— Искаш ли да ти разкажа морска история? — попита Самюел.

Иска, разбира се. Но нарочно поклати отрицателно глава:

— Почти бях заспал.

— Добре, тогава лека нощ. И утре е ден…

Юел уви будилника в чорап и го пъхна под възглавницата си. Никак не му се ставаше посред нощ. Ако и утре не отиде на училище, госпожа Недерщрьом ще се притесни.

Искаше му се да заспи и да се събуди чак през лятото, когато излезе във ваканция. Да се събуди, а Сара да е заминала далеч. Осъзнаваше, че си пожелава почти невъзможни неща, но какво да направи…

И все пак посрещна звъненето на будилника в полунощ с радост. От съседната стая се чуваше как баща му хърка. „Явно тази нощ няма да ходи при Сара — обнадежди се Юел. — Може би камъкът е изиграл ролята си и Самюел няма да стъпи повече в дома й.“

Юел изведнъж се отърси от натрупаната умора.

Кой знае, не е изключено нещата отново да тръгнат постарому.

Облече се и се спусна по стълбите.

Навън вече не беше толкова студено. Въздухът не стягаше болезнено гърлото му, докато диша.

„Пролетта идва — зарадва се той. — А след нея ще дойде и лятната ваканция…“

Тюре го чакаше до товарните вагони с лопата и хартиен чувал.

„Мравунякът — сети се веднага Юел. — Съвсем забравих за мравуняка.“

Но защо Тюре толкова настоява да му покаже мравуняк?

Зад дъскорезницата имаше горичка с много мравуняци. Вероятно снегът там не беше толкова дълбок.

Юел взе хартиения чувал и двамата тръгнаха с бързи крачки. Както обикновено, наоколо всичко изглеждаше пусто и изоставено.

До църквата просветнаха задните фарове на камион: Стария зидар, излязъл на поредната си среднощна разходка, завиваше по съседната улица.

До повалено от буря дърво намериха мравуняк, по който не бе натрупал много сняг.

Тюре носеше фенер и осветяваше пътеката между дърветата. Юел си призна наум, че никога не би се осмелил да дойде тук сам, дори да има фенер. Дърветата му се струваха застрашително високи, а отвъд обсега на светлия лъч се простираше необятният свят на самотата.

— Дръж го за малко — прошепна Тюре и му подаде фенера.

После започна да разравя мравуняка с лопатата. Доста време му отне да разкопае замръзналата почва и нападалите върху нея иглички, за да стигне до заспалите мравки.

Юел отвори чувала така, че Тюре да насипва вътре пръстта с лопатата. После си смениха ролите и Юел започна да разравя мравуняка.

„Защо го правим? — питаше се наум той, докато забиваше острието на лопатата в корени и пръст. — За какво са му мравки и замръзнала пръст?“

По едно време батерията на фенера започна да се изтощава и двамата си тръгнаха. На отсрещния бряг на моста Юел сви встрани и тръгна по път между притихналите къщи.

Накрая спря и посочи къщата на Йертрюд: малка, боядисана в жълто, отдалечена от останалите. В градината растяха храсти френско грозде. Бе посадила и картофи.

Тюре заби лопатата в снежна пряспа.

В къщата не светеше.

— Има ли куче? — прошепна Тюре.

Юел поклати отрицателно глава:

— Не, доколкото знам.

— Изчакай тук — нареди Тюре и се промъкна през притворената порта.

После мракът го погълна.

Изведнъж Юел се почувства някак гузен.

Какво възнамерява да прави Тюре?

Той се върна след няколко минути. Изглеждаше доволен. Даде знак на Юел да вземе чувала и да го последва.

Минаха зад къщата. Там зееше отворен прозорец. Тюре бе довлякъл до стената шейна, за да се качи върху нея. Внимателно отвори прозореца широко.

— Дръж чувала — прошепна.

Вътре под прозореца имаше маса. Тюре внимателно изсипа отгоре й замръзналата почва със заспалите мравки и затвори прозореца.

— Готово — заяви той.

Върна шейната, откъдето я бе взел, и двамата с Юел минаха по моста над железопътните релси с бързи крачки. Тюре се смееше доволно.

— Утре, когато Йертрюд се събуди, мравките ще са се размразили и ще са плъзнали из цялата й къща.

Юел също се смееше, но постъпката на Тюре не му харесваше. Да, и той хвърли камък по прозореца на Сара, но на нея имаше причина да й отмъщава.

Защо изсипаха цял мравуняк върху масата на Безносата?

— За да я изплашим — обясни Тюре.

Но защо да плашат точно Йертрюд?

— Утре ще минем с лак храстите френско грозде — заяви Тюре. — Това е само началото.

С лак? На Юел никога не би му хрумнало подобно нещо.

Тайното му общество имаше съвсем различна задача. А Тюре изведнъж бе забравил, че целта им е да търсят кучето, запътило се към далечна звезда.

— Аз искам да намеря загадъчното куче — възпротиви се Юел, — а не да мажа с лак чуждите храсти.

— Не ти стиска — упрекна го Тюре.

— Напротив. Просто не искам да го правя.

Двамата започнаха да се препират.

Всъщност мълчаха. Кавгата ставаше в главите им.

По целия път на връщане не отрониха дума.

Разделиха се пред съдийския дом.

— Ще се видим утре — каза Тюре.

Юел не му отговори. Само му подаде хартиения чувал. Тюре се преметна над портата.

Юел изобщо не възнамеряваше да пакости на храстите в градината на Йертрюд. Искаше да намери кучето. Тръгна си, без да обяснява нищо на Тюре.

На път към къщи си спомни, че Тюре съвсем скоро ще избяга от селото. Така той ще остане единствен господар на Тайното общество и няма да му се налага да върши неща мимо волята си.

Например да минава с лак френско грозде.

Не че се страхува, напротив. Има достатъчно смелост да го направи. Просто не иска.

С влизането в кухнята разбра, че Самюел го няма.

И без да проверява дали дрехите и ботушите му са в преддверието, Юел беше сигурен.

Внимателно отвори вратата към стаята му. Леглото беше празно. Юел избухна в сълзи. Седна до кухненската маса и плака дълго.

После извади корабния дневник от витрината на „Селестине“ и започна да пише на нова страница:

Всички моряци на кораба загинаха. Последен бурното море събори и отнесе моряка Самюел Гюстафсон. Синът му се бори докрай да спаси живота на баща си, но усилията му се оказаха напразни.

На борда остана само Юел Гюстафсон. И никой друг…