Лорънс Блок
Танц в кланицата (9)

9.

В неделя следобед открих киномана, който ми трябваше.

Според документите на Фил Филдинг името му бе Арнолд Левек, живеел на Кълъмбъс авеню, пет-шестина преки на север от видеомагазина. Сградата беше доста неугледна. На стъпалата седяха двама мъже, които пиеха бира. На коленете на единия седеше малко момиченце, засмукало портокалов сок от биберон.

Име „Левек“ по звънците нямаше. Слязох и запитах мъжете на стъпалата дали там живее Арнолд Левек. Те свиха рамене и заклатиха глави. Върнах се обратно и започнах да натискам звънците на първия етаж, докато накрая някой ме пусна вътре.

Площадката смърдеше на мишки и урина. В дъното й се отвори врата и някакъв човек подаде глава навън. Тръгнах към него, а той каза:

— Какво искате? Не се доближавайте!

— Спокойно де — казах му аз.

— Вие също — отвърна той. — Държа нож.

Разтворих ръце и му показах празни длани. Казах, че търся човек на име Арнолд Левек. Той рече:

— А, да не ви дължи пари?

— Че що?

— Щото е мъртъв — отговори той и силно се изсмя на собствената си шега. Беше възрастен, бялата му коса — на клечки, очите му — хлътнали, и въобще имаше вид, сякаш всеки момент ще се присъедини към Левек. Панталоните му висяха, крепеше ги с тиранти. Или си беше купил дрехите от вехтошар, или беше нещо отслабнал.

Почти четейки мислите ми, той каза:

— Бях болен, но няма страшно. Не съм заразен.

— Безпокои ме ножът.

— О, вие пък — каза той.

Показа ми ножа, готварски нож, внесен от Европа, с дървена дръжка, с двайсетина сантиметра стоманено острие.

— Влезте — каза той. — Няма да ви заколя, вие пък…

Тръгна пред мене и постави ножа на малката масичка до вратата.

Апартаментът му беше малък, с две тесни стаички. Единственият източник на светлина бяха три електрически крушки, монтирани на тавана на по-голямата стая. Две бяха изгорели, а третата нямаше повече от 40 вата. Беше разтребено, но намирисваше на болести и старост.

— Арни Левек — каза той. — Откъде се знаете?

— Не го познавах.

— Така ли? — Той измъкна от задния си джоб носна кърпа и се изхрачи в нея. — Мама им стара, тия идиоти ме разрязаха от гъза до стомаха, но какво от това… Твърде дълго се бавих. Беше ме страх да не открият нещо вътре. — Той се изсмя дрезгаво. — И май се оказах прав, а?

Замълчах си.

— Левек беше готин. Френски канадец, ама тука е роден, щото приказката му беше като нашата.

— Колко живя при вас?

— Какво значи колко? Аз съм тука от 42 години. Ти представяш ли си? Четирийсет и две години в тая лайняна дупка. През септември ще станат 43, но май дотогава ще съм се пренесъл в по-малко помещенийце. — Той отново се изсмя, смехът му премина в силна кашлица и той пак бръкна за кърпата. Когато кашлицата му се успокои, каза: — По-малко помещенийце, нещо като двуметров сандък, нали разбирате?

— Сигурно на човек му олеква, като си прави майтап с тия работи.

— Хич не му олеква — отговори той. — От нищо не му олеква. Арни е живял тук десетина години. Нещо такова. Повечето време си седеше сам.

— На колко години беше?

— Отде да знам. Четирийсет. Как да го познаеш, много дебел беше.

— С какво се занимаваше?

— Какво работеше ли? Не знам. Имаше си и той работа. Но пък не излизаше много-много.

— Знам, че обичал да гледа филми.

— О, това — да. Имаше едно от ония неща, как им викат, дето си пускат филми по телевизора.

— Видеокасетофон.

— На устата ми беше.

— Какво се случи с него?

— С Левек ли? Вие не знаете ли? Умря.

— Как?

— Вие как мислите? — отговори той. — Убиха го.

Оказа се, че „убиха го“ е употребено безлично. Арнолд Левек бил убит на улицата. От година на година става все по-лошо, каза ми старецът, с всичките тия идиоти, дето пушат марихуана и спят по входовете.

— Ще те убият за единия билет за метро, като едното нищо — добави той.

Попитах го кога се е случило. Той каза, че трябва да е било преди година. Аз възразих — Левек още е бил жив през април — последният му запис в компютъра на Филдинг беше от 19-и април, а той ми отговори, че паметта му за дати вече не я бивало.

Каза ми къде да търся домоуправителката.

— Не върши кой знае каква работа, само събира наема.

Питах го как се казва, той съобщи, че бил Гюс, а когато го попитах за фамилията, в очите му се появи лукава искрица.

— Гюс не ви ли стига? Що пък да ви казвам фамилията си, като вие не сте ми се представили?

Подадох му картичка. Той изпъна ръка, замижа и прочете името ми на глас. Попита ме дали може да задържи картичката; може, естествено.

— Като се видим с Арни — каза той, — ще му предам, че сте го търсили.

И дълго след това се смя като луд.

 

 

Фамилията на Гюс беше Гизекинд. Разбрах това от пощенската му кутия, което показва, че не съм чак толкова лош детектив. Домоуправителката беше някоя си Айген, открих я в приземния й апартамент през две къщи.

Дребничка, под 1 и 60, с лек средноевропейски акцент, очите й гледаха с вечно подозрение. Докато говореше, все си преплиташе пръстите. Артритът ги беше деформирал, но се движеха бързичко.

— Идваха полицаите — каза тя. — Закараха ме някъде чак в центъра да го огледам.

— Да го идентифицирате?

Тя кимна.

— Той е — казах им, — Левек е. Закараха ме обратно и ми казаха да ги пусна в стаята му. Влязоха, аз след тях. „Свободна сте, мисис Айген.“ „Не се притеснявайте, ще постоя.“ Защото сред тях има и добри хора, но се срещат и такива, дето ще свият и парите от очите на мъртвеца, без да се замислят. Нали така се казва?

— Да.

— Петаците от очите на мъртвеца. Петаците, не парите. — Тя въздъхна. — Та като свършиха с ровенето, изпратих ги до вратата. Питах ги какво да правя сега. Ще дойде ли някой за вещите му, а те казаха, че ще ми се обадят. Естествено, никой не се обади. Аз заключих де. Вратата.

— Не сте ли се чували с тях след това?

— Не. Изобщо не знам дали няма да дойде някой от роднините му, за да му прибере нещата. Нито пък знам аз какво да правя с тях. Чаках да ми се обадят, после звъннах в участъка. Там ми казаха, че не се сещат за какво става дума. Толкова много убийства стават, че кой да ги помни? — Тя сви рамене. — Само че аз държа на тоя апартамент, давам го под наем, разбирате ли ме? Мебелите са си там, останалите работи ги прибрах. Никой не си ги поиска, какво да ги правя?

— Продали сте видеокасетите.

— Филмите ли? Занесох ги на Бродуей, взех няколко долара за тях. Нещо лошо ли съм направила?

— Не мисля.

— Не съм ги откраднала. Ако имаше семейство, всичко щях да им върна, но той си нямаше никого. Мистър Левек е живял тук много години. Когато аз дойдох…

— Кога беше това?

— Преди шест години. Чакайте, сбърках. Преди седем години.

— Вие сте домоуправителка, нали?

— Че какво друго? Кралица на Англия ли?

— Познавах една жена, тя беше собственичка, но на наемателите казваше, че е само домоуправителка.

— А, ясно — каза тя. — Къщата си е моя, затова живея в мазето. Не че нямам пари, просто най̀ обичам да живея под земята, като къртица.

— Кой е собственик на къщата?

— Не знам. — Аз я погледнах и тя продължи. — Ако щете вярвайте, не знам. Кой може да знае? Аз работя за наемателите. Събирам наема, давам им го, пък те си знаят по-нататък. Собственик ли? Не го знам. Толкова ли е важно кой е?

Май не беше много важно. Попитах я кога е умрял Арнолд Левек.

— Миналата пролет — отговори тя. — Нищо по-конкретно не помня.

 

 

Прибрах се в хотела и пуснах телевизора. По три от каналите даваха баскетболни мачове между колежи. Публиката беше пощуряла и аз не издържах. На един от кабелните канали даваха тенис, много по-спокойно предаване. Не знам дали ще е правилно да се каже, че го гледах, но поне седях пред телевизора и очите ми следяха топката да скача ту от едната, ту от другата страна на мрежата.

Срещнах се с Джим за вечеря в един китайски ресторант на Девето авеню. Често вечеряхме там в неделята. Не помня тоя ресторант претъпкан. Никой не го е грижа колко време ще заседнем, нито колко пъти ще ни доливат чай. Храната им не е лоша. Чудно защо нямат много клиенти.

Той каза:

— Да си чел днешния „Таймс“? Има една статия, всъщност интервю с католическия свещеник, дето пише сензационни романи. Ох, как се казваше…

— Знам за кого говориш.

— Теорията му се подкрепяла от телефонно допитване. Идеята му е, че само десет процента от женените в тази страна практикуват изневяра. Практически хората не си изневеряват, смята той, и това било доказано, защото, видите ли, някой се обадил на шепа хора по телефона и те така му били казали.

— Значи сме го докарали до морален ренесанс.

— Според него да. — Той забарабани с клечките по масата. — Чудя се дали е звънял у нас…

— А?…

Отправи поглед нанякъде и рече:

— Мисля, че Бевърли си има някой.

— Знаеш ли кой точно?

— Някой от Анонимните Алкохолици…

— Може би са само приятели.

— Не, не мисля. — Той доля чай в двете чаши. — Знаеш ли, преди да спра да пия, доста си поживях. Винаги когато отивах на бар, си казвах, че ще забърша нещо. В повечето случаи просто се натрясквах, но от време на време чуквах по някоя. Понякога дори ми оставаше спомен.

— Дано не всеки път.

— Е, не, слава богу. Работата е там, че след като спрях да пия, още си походвах. Бракът ни почти беше умрял, докато кърках, но аз се усетих навреме, та позакърпихме работата. Ама и тя се засили в Анонимните Алкохолици, вкопчи се в собствените си проблеми… Не се разделихме. А аз продължавах да кръшкам.

— Не знаех това.

— Така ли? — Той се замисли. — Е, значи трябва да е било, преди да се запознаем, още преди да си спрял пиенето. Аз още преди няколко години престанах с тия работи. Не от някакви морални съображения. Просто спрях. Не знам, може би от здравни съображения — херпес, СПИН… Едва ли е било от страх, мисля, че просто ми писна. — Той отпи от чая си. — И сега съм в деветдесетте процента на отец Фийни, а тя е извън тях.

— Е, може би сега е неин ред да пофлиртува.

— Това не й е за пръв път.

— А-а — казах аз.

— Не мога да разбера точно какво ми е.

— Тя знае ли, че ти знаеш?

— Откъде да знам какво знае тя? Аз не знам какво аз знам… Просто искам всичко да остане както си беше… А така никога не става.

— Да — съгласих се аз. — Снощи бях с Илейн и тя каза една дума, дето започва с „ж“.

— Това пък какво е, животно ли?

— Женитба.

— Двете думи имат много общо — каза той. — Ожени ли се човек, става животно. Значи тя иска да се омъжи за теб, така ли?

— Не каза точно това. Каза, че ако се оженим, ще престане да приема клиенти.

— Какви клиенти?

— За чукане.

— А, да бе. Значи това е условието? Оженѝ се за мен и ще престана?

— Не, ти пък. Говореше хипотетично, а после ми се извини, че била казала такава дума. И двамата решихме, че най-добре е всичко да остане както си беше.

Погледнах в чашата си с чай така, както някога гледах в чашата с уиски.

— Не знам дали е възможно. Според мен точно когато двама души искат нещата да останат същите, те се променят.

— Е — рече той, — то само̀ ще си покаже.

— Да, особено като не бързам и ако не пия.

— Е, това ми харесва — каза той. — Звучи идеално.

 

 

Поседяхме доста, говорихме си за най-различни работи. Аз му разказах за случаите, с които са занимавах, за основния, за който все не намирах време, и за другия, който все не намирах сили да оставя. Говорихме си за бейзбол и за това, че пролетните тренировки ще се забавят, ако собствениците на клубовете обявят локаут. Обсъдихме и едно от момчетата в групата ни, минало през наркомания и алкохолизъм, което беше спряло пиенето за четири месеца, а после престана да идва при нас.

Към осем Джим каза:

— Тази вечер ще взема да ида на някоя сбирка, дето никой не ме знае. Искам да си разкажа цялата история с Бев, ама не тука.

— Защо не.

— Защото не искам. Аз съм от ветераните, не пия от времената на Потопа и не искам новаците да разберат, че и аз не съм идеален. — Той се ухили. — Ще се помотая из града, ще си позволя да се отпусна и да ми личи, че съм объркан и нещастен, какъвто съм. Пък кой знае? Може да ми провърви и да намеря някое готино маце, което се нуждае от покровител.

— Идеята не е лоша — казах аз. — Питай я дали няма сестра.

 

 

Самият аз отидох на сбирка. В неделя в „Св. Павел“ няма събрания, така че отидох в параклиса на улица „Рузвелт“. Доста от хората, които се появиха, бяха от токсикологичното отделение. Жената, която днес се изповядваше, беше започнала с хероин. Отказала се от него след 28-дневно лечение в Минесота, но пък посветила следващите петнайсет години от живота си на алкохола. Сега не пиела вече трета година.

После дойде ред всеки да каже по нещо. Повечето от пациентите просто си казваха имената и толкоз. Реших да й кажа две-три приказки, колкото тя да разбере, че се радвам за нея, но когато опря до мен, смотолевих:

— Казвам се Мат, алкохолик съм. Тази вечер само ще слушам другите.

След това се прибрах. Съобщения за мен нямаше. Седнах в стаята си и четох около два часа. Някой ми беше донесъл една стара книга, неподвързана, „Нюгейтският календар“, пълен списък на престъпленията в Британия от XVII и XVIII век. Имах я от около месец, вечер преди лягане прочитах по няколко страници, колкото да ми се доспи.

Цялата книга беше интересна. Е, някои случаи се открояваха. Смущаващ беше фактът, че нищо не се е променило. И тогава хората са се убивали, със или без повод, с всички възможни средства.

Понякога това беше добра противоотрова срещу сутрешния вестник с убийствената му всекидневна криминална хроника. Четях вестника редовно и си вадех лесното заключение, че човечеството върви към по-зле от всякога, че светът ще се срути в ада, където впрочем ни е мястото. После, когато четях как още преди векове са се убивали за пари или любов, се успокоявах, че нещата не отиват към по-лошо — винаги сме си били все такива.

Случваха се и нощи, когато този извод навяваше не кураж, а отчаяние. Все такива сме открай време. Не вървим към по-добро, това никога няма да стане. Хората, които са измрели заради греховете ни, са измрели за нищо. Имаме си достатъчно запас от грехове, ще ни стигне за цяла вечност.

Тази вечер „Календарът“ нито ме хвана, нито ме приспа. Към полунощ излязох. Беше застудяло, откъм река Хъдсън духаше остър вятър. Тръгнах към бара на Гроган, стария ирландски бар на Мик, макар че самият Мик не се подписва под данъчните сметки.

Почти нямаше хора. На бара, далеч един от друг, седяха двама самотни пиячи. Единият се лигавеше със светла бира, другият — с черно пиво „Гинес“. На една маса край стената седяха двама старци с дълги черни палта, купени на старо. Зад бара беше Бърк. Още преди да си отворя устата, той ме информира, че Мик тази вечер не се е мяркал.

— Може да дойде всеки момент — каза той, — макар че не ми се вярва.

Взех си една ко̀ла и седнах на бара. Телевизорът беше настроен на един от кабелните канали за черно-бели филми, без реклами. Даваха „Малкият Цезар“ с Едуард Дж. Робинсън.

Погледах половин час. Не дойде нито Мик, нито някой друг. Допих си ко̀лата и се прибрах.