Лорънс Блок
Танц в кланицата (12)

12.

— Отец Майкъл Джойнър — каза Горди Келтнър. — Получавам голяма кореспонденция от него. Сигурно целият свободен свят получава, но на мен цял живот ще ми праща, защото веднъж му изпратих пари. „Мога да спася едно момче само за 25 долара“ — така пишеше в една от поканите му за дарение. „Ето ви 50 — написах му аз. — Спасете две от мое име.“ И му пратих чек за 50 долара. Видя ли се със самия свят човек?

— Не.

— И аз не съм, но веднъж го гледах по телевизията. Разправяше на Фил Донахю или някой от тоя сорт колко опасни били възрастните мъже, които търсят за жертви заблудени младежи, и какво отвратително нещо е порнографията, която опорочава всинца ни и създава индустрия, която експлоатира децата ни. Това сигурно е вярно, но аз си помислих, абе, Майкъл, ти май преиграваш, а, отче? Щото бас държа, че падрето е с обратна резба.

— Сериозно?

— Е, нали знаеш какво е казал един велик хомо: „Знам само, че не ми е духал на мене, бейби!“. Не съм чувал нищо такова, не съм го виждал по барове, може наистина да живее в безбрачие, макар че е в епископалната черква, това май не е задължително. Но прилича на педераст и излъчването му е педерастко. Сигурно му е адски трудно да живее сред всичките тия готини хлапета и да си държи панталона закопчан. Нищо чудно, че не ни обича много нас, които сме по-непослушни.

Запознах се с Горди преди години, когато работех в Шести участък във Вилидж. Тогава сградата се намираше на улица „Чарлс“ — после се премести на 10-а Западна — а Горди работеше на половин ден в бара „При Синтия“. Този бар вече не съществува, притежателят му Кени Банкс го бе продал и се бе преместил в Кий Уест. Но още преди това Горди с един приятел дойдоха в нашия район и отвориха „Кид Главз“ на Девето авеню, където навремето беше разположен „Мис Кити“ на Скип Дибоу и Джон Казабиян. „Кид Главз“ не просъществува много дълго и сега Горди работеше в един бар, който в полицейския ми период беше най-обикновен склад. Намираше се на югозападния край на Гринич Вилидж, първо се казваше „Чичо Бил“, но после се прероди в „Каламити Джак“, като в уестърните.

Беше късен следобед и Горди можеше да ми посвети доста време. Освен мен имаше още двама посетители. Един възрастен човек в строг костюм пиеше ирландско кафе и четеше вестник на другия край на бара, а някакъв набит мъж в джинси и ботуши с квадратни носове играеше карамбол. Показах и на Горди рисунките, с които бях обиколил всички барове във Вилидж, но той поклати глава.

— Големи симпатяги са обаче — каза той, — макар че никога не съм си падал по деца, въпреки острите ми забележки по адрес на отец Майк.

— Кени пък ги обичаше — напомних му аз.

— Кени беше непоправим. Аз самият бях млад и сладурче, когато бачкахме заедно, но специално за него бях вече старец. Но по баровете няма да видиш много дечица, Мат. Нещата се промениха, откак алкохолната възраст скочи от 18 на 21. Едно 14-годишно хлапе може да мине за 18-годишно, особено ако в бара е тъмно, а те са вече височки и могат да ти покажат фалшива лична карта. Но за да минеш за 21-годишен, трябва да си поне на 17. А тогава вече си минал разцвета на младостта си.

— Страхотен свят.

— Да, впрочем аз открай време съм се заклел да не страдам от предразсъдъци. А пък знам, че повечето млади момчета с готовност участват в собственото си прелъстяване. Дори понякога те са инициаторите. Но това не ме интересува. На стари години взех да ставам моралист. Мисля, че не е редно дърти мъже да правят секс с деца. Не ме е грижа дали децата го искат. Мисля, че не е редно.

— Аз вече не знам кое е редно и кое не е.

— Мислех, че всяко ченге знае.

— Поне би трябвало. Може би това е една от причините, поради които напуснах полицията.

— Искрено се надявам това да не означава, че трябва да престана да спя с мъже — каза той. — Само това мога да ти кажа.

Той взе една от рисунките и защипа долната си устна.

— Чувал съм, че повечето от момчетата, които се предлагат на възрастни мъже, се шляят по улиците. Лексингтън авеню, в централните отсечки. Таймс Скуеър, разбира се. Кейовете по Хъдсън от улица „Мортън“ нагоре. Момчетата висят по Уест Стрийт откъм реката, клиентите пристигат с колите си.

— Минах през няколко бара на Уест Стрийт, преди да дойда.

Той поклати глава.

— В такива места деца не пускат. А и клиентите не се събират там. Повечето обикалят с колите си по мостове и по тунели, а после се прибират при жената и децата. — Той сипа още сода в чашата ми. — Има един бар, където можеш да опиташ, но чак вечерта. Не преди девет и половина — десет. Там момченца няма да намериш, но може да откриеш някой дърт пръч, който си пада по тях. На 10-а улица, точно след Гринич авеню — „Осмият квадрат“.

— Знам го — казах аз. — Минавал съм оттам, но никога не съм и подозирал, че е за хомосексуалисти.

— Отвън невинаги си личи. Но именно там се събират най-заклетите педофили. Красноречиво именце, а? — Трябва да съм погледнал с почуда. — От шаха. „Осмият квадрат“. Там пешката става царица. А на нас, обратните, вие, нормалните, ни викате „царици“. Пуста завист.

* * *

Преди това бях звъннал на Илейн, но тя се отказа от вечерята. Хванала била грип или най-жестоката настинка в живота си, била отпаднала, нямала апетит и не схващала какво чете. Можела само да дреме пред телевизора. От едно кафене на Шеридън Скуеър си купих спаначен пай и картофи, а после отидох на събрание в един клуб на улица „Пери“. Срещнах една жена, която познавах от „Св. Павел“. Беше спряла да пие и се бе преместила с приятеля си на улица „Блийкър“. Вече беше омъжена и видимо бременна.

След това отидох в „Осмият квадрат“. Барманът беше по потник с изображение на германския орел. Приличаше на човек, който прекарва доста време във физкултурния салон, казах му, че Горди от „Каламити Джак“ ме е посъветвал да се обърна към него, и му показах рисунките на момчетата.

— Я се огледай — рече той. — Да виждаш някой такъв в това заведение? Няма и да видиш. Прочете ли оня надпис? „Ако си под 21, да те няма.“ Не е сложен само за украса и те си го знаят.

— В „При Джулиъс“ имаше един надпис — казах аз. — Гласеше: „Ако си педи, изчезвай, бейби“.

— Сещам се. — Лицето му се оживи. — Като че ли не ги посещаваха само педерасти. Но човек не може да иска твърде много от педитата в Лигата на Бръшляна^[1]. — Той се подпря на лакът. — Само че ти се интересуваш от старите времена. Още преди големите демонстрации в защита на сексуалните малцинства.

— Така е.

— Дай да видя. Братя ли са? Не, не си приличат, по-скоро имат еднакво излъчване. Като ги гледаш, сещаш се за най-невинни неща като скаутски походи и нуди плаж. Ориентиране по карта. Игра на кеч с татко на поляната. Чуй как само се изразявам, като в шоуто на Дона Рийд.

Той не можа да разпознае момчетата, не помогнаха и няколко посетители, на които показа рисунките.

— Тук наистина не пускаме малолетни — каза той. — Ние самите се събираме, за да се пооплачем колко са жестоки децата и колко пари се хвърлят по тях. Я чакай малко. Този пък кой е? — Той разглеждаше третата рисунка, тази с Гумения мъж. — Мисля, че съм го виждал. Не мога да се закълна, но май съм го виждал.

Дойдоха двама други мъже и се наведоха над мен да видят рисунката.

— Как няма да си го виждал — каза единият, — гледал си го на кино. Това е Джийн Хекман.

— Вярно, че прилича на него — добави другият.

— В най-лошия момент от живота му — отговори барманът. — Прилича, но не е той, нали? — Казах му, че не е. — А защо рисунки? Не е ли по-лесно със снимки?

— Снимките са банални — каза единият от мъжете. — Аз съм изцяло за рисунките. Толкова е необичайно и ново.

— Джон, те не са за украса. Човекът ги използва за идентификация, а не да си декорира кухненския бокс.

Някакъв друг човек, със съсипано от СПИН лице, каза:

— Виждал съм този мъж. И тук, и на Уест Стрийт. Поне пет-шест пъти през последните две години. Два-три пъти беше с една жена.

— Как изглеждаше жената?

— Като доберман-пинчер. Цялата в черни кожени дрехи, ботуши на висок ток и май с рокерски гривни с шипове.

— Сигурно е майка му — предположи някой.

— Определено бяха на лов — продължи оня със СПИН-а. — Търсеха си другарче в игрите. Той ли е убил тези момчета? За това ли го търсите?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Едно от тях — изтърсих аз. — Как разбрахте?

— Приличаха на убийци — рече той простичко. — Това беше първата ми мисъл, когато ги видях. Тя приличаше на Диана, богинята на лова. Той не знам на кого приличаше.

— Кронос — предположих аз.

— Кронос ли? Да, би му подхождало, но впечатлението ми тогава беше по-друго. Помня, че носеше дълго до земята кожено палто и приличаше на гестаповски агент, който в три през нощта чука на вратата ти. Гледали сте такива филми, предполагам, и сте наясно какво искам да ви кажа.

— Да.

— Помислих си, тия двамата са убийци и си търсят някой да си го заведат вкъщи и да го убият. Нещо оглупявам, си рекох тогава, но май съм бил прав, а?

— Да — отвърнах аз. — Прав сте бил.

 

 

Отидох до Кълъмбъс Съркъл с метрото и на път към къщи купих ранното издание на „Таймс“. На рецепцията нямаше съобщения за мен, нито пък нещо интересно в пощата. Включих телевизора и изгледах новините по Си Ен Ен, като в паузите с реклами поглеждах във вестника. По някое време се зачетох в една дълга статия за бандите за наркотици в Лос Анджелис и посегнах да изключа телевизора.

Минаваше полунощ, когато звънна телефонът. Някакъв мек глас каза:

— Мат, обажда се Гари от „Парис Грийн“. Не знам дали е важно за теб, но човекът, за който разпитваше миналия път, току-що се появи и седна на бара. Може да си изпие чашата на екс и да си тръгне веднага, но ако питаш мене, ще поостане.

Тъй като си бях свалил само обувките, можех да тръгна веднага. Бях уморен, снощи си бях легнал късно, но майната му.

Казах му, че пристигам веднага.

 

 

С таксито пристигнах за пет минути, но още на втората минута вече се питах какво по дяволите съм тръгнал да върша. Какво щях да правя, да гледам как човекът се напива и да се чудя дали е утрепал жена си?

Почувствах абсурда на цялата работа с пълна сила, когато отворих вратата и влязох вътре. Гари стоеше зад стойката, срещу него — Ричард Търман. Кухнята не работеше, сервитьорите бяха поставили столовете върху масите и си бяха тръгнали. „Парис Грийн“ не беше нощно заведение. Гари обикновено затваряше веднага, след като сервитьорите си отиваха. Имах чувството, че още не е приключил само заради мен, и ми оставаше само да се надявам цялата работа да има някакъв смисъл.

Търман се обърна, като чу стъпките ми. На някои хора изобщо не им личи, че са пили. Мик Балу е такъв. Може да изпие индустриални количества и да си е все същият, ако не се смята по-твърдият поглед на зелените му очи. Ричард Търман беше точно обратното. Достатъчен ми беше само един поглед, за да разбера, че се е отцепил. Личеше си по стъклените му сини очи, по издутите вратни жили и омекналите пълни устни.

Той кимна леко и се върна към питието си. Не разбрах какво пие. Имаше лед вътре и не беше любимата му светла бира, нито пък предобедното му мартини. Избрах си столче на десетина крачки от него, а Гари ми донесе сода, без да му казвам.

— Двойна водка с тоник — каза той. — Ще я платиш ли, или да ти я пиша на сметка, Мат?

Не беше водка, разбира се, а и нямах кредит при него. Гари беше от малкото бармани в махалата, които не се пробваха за актьори и писатели, но при все това си имаше театрална дарба.

— Пиши ми я, благодаря — отвърнах аз и дръпнах дълга глътка от содата.

— Това се пие през лятото — каза Търман.

— Да — съгласих се аз, — но ми стана навик да го пия през цялата година.

— Тоника са го измислили британците. Колонизирали тропиците и започнали да пият тоник. Знаете ли защо?

— Защото разхлажда ли?

— Като средство срещу маларията. Превантивно. Знаете ли какво представлява тоникът? Как е другото му име?

— Хининова вода да не беше?

— Точно така, много добре. А срещу малария човек пие хинин. Да виждате наоколо комари?

— Не.

— Значи не пиете правилното питие. — Той вдигна чашата си. — „Момчетата пият кларет, мъжете пият портвайн, а героите — само бренди.“ Знаете ли кой го е казал?

— Ще да е бил някой пияница.

— Самюел Джонсън, макар че вие сигурно си мислите, че това е някой състезател от „Метс“.

— Имате предвид Дарил Стробъри ли? Той бренди ли пие?

Той се хвана за главата.

Аз му казах:

— Ей, я по-весело. Бренди ли пиете?

— Бренди с мента — отговори той. — Същински убиец.

Ясно защо изглеждаше така.

— Питие за герои — казах аз. — Гари, я дай на стария ми татко още едно.

— А, не знам — рече Търман.

— Хайде де — рекох аз. — Ще се справите и с него.

Гари му поднесе още едно и нова сода за мен, като махна чашата, до която едва се бях докоснал. Търман и аз вдигнахме чаши и аз казах:

— За приятелите, които вече ги няма.

— Господи — каза Търман, — само не това.

— Тогава какво ще кажете да пием за престъплението?

Раменете му се отпуснаха и той ме погледна. Пълните му устни леко се отвориха. Сякаш искаше да ми каже нещо, но после размисли и отпи огромна глътка от чашата си. Лицето му се изкриви и потръпна, докато преглъщаше. Попита ме:

— Познахте ме, нали?

— Че ние сме стари приятели!

— Говоря сериозно. Не знаете ли кой съм?

— Чакайте малко — казах аз.

Той очакваше да го познавам от снимките във вестниците. Изчаках още една секунда, а после казах:

— Маспет Арина. Мачовете четвъртък вечер. Познах ли?

— Не мога да повярвам.

— Вие бяхте с камерата. Не, сбърках. Стояхте на ринга и давахте указания на оператора.

— Аз правя предаването по телевизията.

— Кабелната телевизия.

— Еф Би Си Ес, точно така. Но не мога да повярвам. Местата са без пари и пак не се събира публика. Хората дори не знаят къде е Маспет. Единствената близка линия на метрото е „М“, а никой в Манхатън не знае къде трябва да се качи на нея. Ако сте ме видели там, нищо чудно, че сте ме познали. Май бяхме единствените зрители.

— Добра работа е вашата — казах аз.

— Мислите ли?

— Гледате си състезания, галите готини мацки по задника.

— Кой, Челси ли? А, тя е най-обикновена курва. — Той отпи от чашата си. — А вие какво правехте там? Да не сте от големите фенове, дето не пропускат мач?

— Бях по работа.

— И вие ли? Да не сте журналист? Мислех, че ги познавам всичките.

Дадох му една от картичките си. Той отбеляза, че на нея пише само име, адрес и телефон. Тогава му показах визитната си картичка от времето, когато работех за Уоли, на нея пишеше същите неща плюс „Частни разследвания“.

— Ви сте детектив — каза той.

— Да.

— И онази вечер в Маспет сте били по работа. — Аз кимнах. — А сега? Също ли работите?

— Това ли? Дето пия и дрънкам глупости? Не, за това не ми плашат. Ех, де да го правеха!

Бях си прибрал първата картичка, но втората беше у него и той я разглеждаше. Прочете името ми на глас и ме погледна. Запита ме дали знам как се казва.

— Не — отговорих аз. — Откъде мога да знам?

— Ричард Търман. Това говори ли ви нещо?

— Веднага се сетих за Търман Мънсън, бейзболиста.

— Не ми е за пръв път.

— След оная самолетна катастрофа „Янкис“ не са вече същите.

— Да, и аз не съм същият. След оная катастрофа.

— Не ви разбрах.

— Няма значение. Не е важно… — Той помълча, после рече: — Та бяхте започнали да разправяте какво сте правили в Маспет.

— А-а, е, нали знаете.

— Не, не знам. Затова и ви питам.

— Няма да ви е интересно.

— Шегувате ли се? Частен детектив, всеки е мечтал да стане такъв и нямало да ми бъде интересно. — Той дружески ме хвана за рамото. — Как се казва барманът?

— Гари.

— Ей, Гари, дай по още едно двойно. Та какво те доведе в Маспет, Мат?

— Как да ти кажа, то най-интересното е, че ти можеш да ми помогнеш.

— В какъв смисъл?

— Ами нали беше там — казах аз. — Може да си го видял. Седеше точно до ринга.

— За кого говориш?

— За човека, когото търся. — Извадих една от рисунките, като преди това се уверих, че е именно на мъжа. — Ето го. Седеше със сина си отпред. Успях да го хвана там, но после го изгубих. Случайно да го познаваш?

Той погледна рисунката, а аз погледнах към него.

— Това е рисунка — каза той след малко. (Аз се съгласих.) — Ти ли си я правил? Реймънд Галиндес… Това не си ти.

— Не съм.

— Откъде си я взел?

— Дадоха ми я, за да го разпозная.

— И е трябвало да го следиш?

— Точно тъй. Отидох да пусна една вода и като се върнах, вече го нямаше. И той, и момчето, и двамата се изпариха зад гърба ми.

— Защо го следеше?

— Не са ми казали всичко. Познаваш ли го? Знаеш ли кой е? Седеше на първия ред, не може да не си го видял.

— За кого работиш? Кой ти поръча да го следиш?

— И да знаех, нямаше да ти кажа. Нали знаеш, най-важното в този бизнес е секретността.

— Е, хайде де — каза ми той подкупващо. — Тук сме сами. На никого няма да кажа.

— Нито знам кой е клиентът ми — отговорих аз, — нито защо трябва да го следя. Бая сол ми триха на главата, задето изтървах това копеле, можеш да бъдеш сигурен.

— Мога да си представя.

— Та познаваш ли го? Знаеш ли кой е?

— Не — отговори той. — Никога не съм го виждал.

 

 

Скоро след това си тръгна. Самият аз също се измъкнах и минах от другата страна на кръстовището, за да го следя как крачи към Осмо авеню. След като се бе отдалечил на достатъчно разстояние, тръгнах след него. Той влезе в собствената си къща и след няколко минути лампите в прозорците на 4-ия етаж светнаха.

Върнах се в „Парис Грийн“. Гари беше заключил, но като ме видя, отвори.

— Ти много мило постъпи — казах му аз. — Водка с тоник, значи.

— При това двойно.

— И при това на кредит.

— Е, не можех да ти взема шест долара за някаква си сода, я. Така беше много по-просто. Има още малко кафе. Да ти сипя ли, преди да тръгнем?

Съгласих се. Самият Гари си наля бира. Опитах се да му дам пари, но той отказа категорично.

— Предпочитам да си давам полицейските услуги безплатно. Както казала актрисата на епископа, ако ми плащаха, нямаше да ми доставя такова удоволствие. Е, какво постанови съдът? Той ли го е направил?

— Сигурен съм, че е той — казах аз. — Но и преди бях сигурен, а улики все така ми липсват.

— Подочух малко от разговора. Страхотно беше, как само се направи на пиянде, което само кисне по баровете! Даже за момент се изплаших, че наистина съм ти сипал водка.

— Е, някога въобще не излизах от кръчмите, та не ми беше много трудно да си спомня как да се държа.

И няма да е много трудно пак да стана същият човек. Само трябва да си долея алкохол в кафето.

— Малко му оставаше да се разприказва. Не знам дали щеше да стане точно тая вечер, но му се искаше да каже нещо. Не знам, може би сгреших, като му показах рисунката.

— Това рисунка ли беше на оня лист? Той го прибра.

— Така ли? Виждам, че е оставил картичката ми. — Аз я дигнах. — Нищо, името и телефонът ми са на гърба на листа. Той го позна обаче. Веднага си пролича, а и не беше адски убедителен, когато отричаше. Познава го.

— Чудя се аз дали го познавам.

— Трябва да имам още едно копие — казах аз. Извадих рисунките от джоба си и ги прелистих, докато намеря нужната. Подадох я на Гари и той я поднесе към светлината. После каза:

— Изглежда голям мръсник. Прилича на Джийн Хекман.

— И други така казват.

— Така ли? Преди не го бях забелязал. — Аз го погледнах. — Когато е идвал тук. Нали ти бях казал, че Търман и жена му идваха тук с още една двойка. Това е мъжът.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че поне веднъж са вечеряли тук с Търманови. Може да са идвали и друг път. Ако ти е казал, че не го познава, те е излъгал.

— Ти казваше, че е идвал с някакъв мъж след смъртта на жена си. За същия ли става дума?

— Не. Онзи беше рус, горе-долу на неговата възраст. Този — той почука по рисунката — е по-близо до твоята.

— И е бил тук заедно с Търман и жена му.

— Абсолютно съм сигурен.

— И някаква друга жена. Можеш ли да си спомниш тя как изглеждаше?

— Не се сещам. И за него нямаше да се сетя, ако не бях видял рисунката. Като я видях, си спомних. Ако я имаш и нея нарисувана…

Нямах я. Мислех да направя заедно с Галиндес портрет на момичето с афиша, но почти не си спомнях лицето му, а и съвсем не бях сигурен, че това е жената от филма.

Показах му рисунките на двете момчета, но той не ги беше виждал.

— По дяволите — изруга той, — виж как добре се справях в началото, а сега се оказва, че познавам само веднъж на три пъти. Искаш ли още кафе? Да сложа още една кана?

Това ми предостави удобна възможност да си тръгна и му казах, че трябва да се прибирам.

— И още веднъж ти благодаря. Имам да те черпя. Ако мога да направя нещо за тебе, когато и да е…

— Не изглупявай! — каза той. Изглеждаше смутен и се опита да имитира простак. — Вършим си работата бе, шефе. Кат’ оставиш некой да утрепе жена си, кой знай к’ви още бели ще ги свърши!

 

 

Заклевам се, че бях решил да се прибирам. Но явно краката ми имаха други планове. Вместо на север, те ме понесоха на юг, от 50-а на запад към Десето авеню.

В „При Гроган“ беше тъмно, но стоманената ролетка беше спусната само наполовина, а вътре светеше една лампа. Отидох при входа и погледнах през стъклото. Мик ме забеляза още преди да почукам. Пусна ме да вляза и заключи пак.

— Хубав човек — каза той. — Знаех си, че ще дойдеш.

— Откъде? Аз самият не знаех това.

— Затова пък аз знаех. Казах на Бърк да направи кана силно кафе. Бях абсолютно сигурен, че ще дойдеш да го изпиеш. Преди един час го изпратих заедно с другите да си върви и седнах да те чакам. Та кафе ли ще пиеш? Или ко̀ла? Или пък сода?

— Кафе. Ще ида да го взема.

— Никъде няма да ходиш. Сядай там! — На тънките му устни се появи лека усмивка. — Ох, боже — каза той. — Радвам се, че дойде.