Лорънс Блок
Танц в кланицата (24)

24.

Навън грееше ярко слънце, въздухът беше свеж и студен. Мик ме настигна на средата на стълбите и ме сграбчи за ръката.

— Е, сега вече със сигурност ще се пържим в ада — каза той. — По ръцете ни — кръв, а ние се причестяваме… От това по-сигурен начин да идеш в ада, здраве му кажи. От трийсет години не съм се изповядвал, престилката ми още е мокра от кръвта на оня мръсник и да тръгна към олтара като най-смиреното божие чадо! — Той въздъхна в почуда. — Ами ти! Ти и католик не си даже. Всъщност ти кръщаван ли си изобщо?

— Не.

— Майко мила, и аз да тръгна подир един шибан еретик като същинско агънце! Какво ти стана бе, човек?

— Нямам представа.

— Оная вечер нали ти казах, че си пълен с изненади? Е, бога ми, чак такова чудо не бях подозирал! Хайде да тръгваме.

— Къде?

— Пие ми се — отговори той — и искам да ми правиш компания.

Отидохме в един месарски бар на ъгъла на 13-а и „Вашингтон“. И преди го бяхме посещавали. Подът беше покрит със стърготини, помещението беше силно задимено от пурата на бармана. Седнахме и поръчахме уиски за Мик и чаша силно кафе за мен.

Той ме попита:

— Та защо?

Аз се замислих и поклатих глава.

— Не знам. Не беше умишлено, просто нещо ме изправи на крака и ме поведе към олтара.

— Не за това те питам.

— А за кое?

— Защо дойде с нас тази вечер? Какво те накара да дойдеш в Маспет, и то с оръжие в ръка?

— А-а — казах аз.

— Е?

Започнах да духам кафето си да изстине.

— Хубав въпрос — казах му аз.

— Само не ми излизай с номера, че е било заради мангизите. Можеше да си гушнеш петдесет бончета само като му дадеш касетата. Още не съм смятал дяловете, но със сигурност ще са по-малки от петдесет бона. И защо ти трябваше да се подлагаш на двоен риск, и то за по-малко пари?

— Всъщност парите наистина не бяха от решаващо значение.

— Парите изобщо не са били от никакво значение — каза той. — Тебе за пари никога не те е било грижа. Ама никога. — Той отпи от чашата си. — Да ти кажа право, мене също. Вярно, че непрекъснато ми трябват, но инак пет пари не давам за тях.

— Знам това.

— Ти просто не си искал да им продаваш касетата. Познах ли?

— Позна — отговорих аз. — Исках да умрат.

Той кимна.

— Знаеш ли за кого се сетих оная вечер? За онова, дъртото ченге, за което ми разправяше, оня стария ирландец, към когото са те прикачили, когато си постъпил в полицията.

— Махафи.

— Точно тъй, Махафи.

— Май разбирам защо си се сетил.

— Сетих се за онова, дето ти е казал. „Никога не прави нещо, което някой друг може да свърши вместо тебе.“ Нали тъй беше?

— Да.

— И тогава си рекох, че в това няма нищо лошо — и защо да не оставиш коленето на мъжете с престилките? Но после ти изтърси, че не искаш да ти се заплаща само за информацията, и аз за момент се постреснах, че не си човекът, за който те мислех.

— Да, усетих това. И тази мисъл май те подразни.

— Наистина ме подразни, защото не те познавах като алчен човек, следователно — изобщо не съм те познавал. Е — за това ми стана кофти. Но в следващия момент ти оправи работата, като рече, че искаш пълен дял, щото смяташ да участваш наравно с всички.

— Да, така беше.

— А защо?

— Щеше да стане по-лесно. Те очакваха именно мен, щяха да ме пуснат без никакви проблеми.

— Не, не това е причината.

— Вярно, че не е това. Сигурно съм решил, че Махафи не е съвсем прав, или пък че съветът му не пасва на точно тази ситуация, де да знам… Абе просто ми беше кофти да оставям мръсната работа само на вас. След като ги бях осъдил на смърт, поне беше редно да присъствам на екзекуцията.

Той отпи и направи гримаса.

— Трябва да ти кажа — рече той, — че в моя бар уискито е по-добро.

— Ами не го пий, като не ти харесва.

Той отпи отново, за да провери пак.

— Всъщност не бих казал, че е чак лошо. Знаеш ли, не си падам много по бирата и виното, но съм пил достатъчно и от двете и трябва да ти кажа, че съм пил бира с вкус на пикня и вино с вкус на оцет. Ял съм гнило месо, развалени яйца, изобщо всевъзможни лайна. Обаче лошо уиски през живота си шибан още не съм пил!

— Аз също — съгласих се аз.

— Как се чувстваш, Мат?

— Как се чувствам ли? Отде да знам. Аз съм алкохолик и не мога да знам как се чувствам.

— Аха.

— Чувствам се трезв. Само това мога да ти кажа.

— Има си хас — каза той и ме погледна през чашата. — Мен ако питаш, те си заслужаваха да ги пречукаме.

— Мислиш ли?

— Ако изобщо някой заслужава, това бяха те.

— Май всички ние заслужаваме да ни претрепят — казах аз. — Сигурно затова и умираме. Но не е лесно да се прецени кой го заслужава и кой не. Ето ние убихме четирима човека, двама от които изобщо не познаваме. Дали те са заслужавали да бъдат убити?

— Те бяха въоръжени. Никой не ги е карал да носят пистолети, аз във всеки случай не съм.

— Но дали са го заслужавали? Защото, ако всички започнем да получаваме според заслугите си, тогава…

— Ох, да не дава господ — каза той. — Мат, искам да те питам нещо… Защо застреля жената?

— Все някой трябваше да го направи.

— Можеше да не си точно ти.

— Така е. — Аз се замислих за момент. — Не съм сигурен. Мога да ти кажа само едно нещо.

— Давай, приятелю.

— Ами не знам — казах аз, — но сигурно съм искал и по моята престилка да има кръв.

 

 

В неделя отидох да вечерям с Джим Фейбър. Разказах му цялата история от игла до конец и така и не успяхме да отидем на събрание. Хората на сбирката вече казваха молитвата, когато ние още вечеряхме в китайския ресторант.

— Ама че история — рече той. — Може да се каже, че е завършила щастливо де — нито си се напил, нито си отишъл в затвора. Или си го направил?

— Не съм.

— Сигурно е адски интересно да си едновременно и съдия, и съдебен заседател и да решаваш кой ще остане жив и кой заслужава смърт. Също като Господ.

— Да, горе-долу е така.

— Да не ти е навик?

Аз поклатих глава.

— Не мисля. Едва ли някога ще го направя пак. Но пък от друга страна, по-рано изобщо нямах представа, че съм в състояние да извърша такова нещо. Е, вярно че в полицията съм правил някои не съвсем обичайни неща, пък и после също… Фабрикувал съм улики, изкривявал съм истината.

— Само че това е малко по-различно.

— Това е много по-различно. Разбираш ли, откакто гледах тоя филм през лятото, все не можех да си го избия от главата. А после засякох онова мръсно копеле, и то по чиста случайност, и го познах по жеста, с който галеше едно момче по главата. Сигурно собственият му баща е правил така някога.

— Това пък защо го каза?

— Защото все нещо ще да го е превърнало в чудовище. Може би баща му е блудствал с него, може да го е изнасилил като дете, и какво ли още не. Човек лесно би могъл да разбере Стетнър. И даже да му съчувства.

— Забелязах нещо такова — каза ми той, — когато ми разправяше за него. Останах с впечатлението, че въпреки всичко не го мразиш.

— Че защо да го мразя? Той беше една доста чаровна личност. Имаше изтънчени маниери, беше остроумен и притежаваше прекрасно чувство за хумор. Ако тръгнем да разделяме света на лоши и добри, той несъмнено ще е към лошите. Само дето това не може да стане. По-рано ми се отдаваше. Сега вече не толкова.

Наведох се напред.

— Разбираш ли, те нямаше да спрат да го правят. Бяха убийци по душа, правеха го от любов към спорта. Доставяше им удоволствие да убиват. Не мога да ги разбера, но пък има толкова много хора, които не разбират какво толкова ми харесва в бокса. Това явно също е трудно да се отсъди, защо хората харесват или не някои работи… Само че тук има едно „но“. Те извършваха тия гнусотии съвсем безнаказано и въпреки че аз се намесих в играта и имах късмета да разбера какво, как и с кого го правят, пак нищичко не можех да променя. Не можеше да има нито съд, нито обвинение, дори и елементарно разследване не можеше да има. Едно от най-печените ни ченгета дотолкова се потресе от този факт, че се напи до умопомрачение. Виж, аз не можех да постъпя така.

— Поздравявам те за което — каза ми той. — И после си си рекъл, е, как сега да оставя нещата така, мама му стара, не мога да си позволя такова нещо. Ако не съм аз да се намеся, Господ да е затънал в лайна до ушите.

— Господ? — рекох аз.

— Добре де, наречи го там, както си щеш. Висшата Сила, Съзидателната Мощ на Вселената, Голямото Може Би. Рабле така го е наричал, Голямото Може Би. Та значи си си рекъл, че Голямото Може Би не ще успее да се справи с тая задача и че е време ти да поемеш нещата в свои ръце.

— Не — казах аз, — не беше така.

— А как беше?

— Исках да оставя нещата както са си, и да не се занимавам повече с това, по един или друг начин всичко щеше да си дойде на мястото. Защото винаги така става. Това е моето убеждение и тогава, когато вярвам в Голямото Може Би, и тогава, когато вярвам в Голямото Може Би Не. И освен това едно нещо знам със сигурност. Независимо дали има Бог, или не, това не съм аз.

— Тогава защо ги уби?

— Защото просто страшно ми се искаше да ги видя мъртви — отговорих аз. — И страшно много ми се искаше тъкмо аз да съм тоя, който ще го направи. Но няма да го правя повече, не.

— И си взел парите?

— Да.

— Трийсет и пет бона, тъй ли беше?

— Да, по трийсет и пет бона на човек. Мик сигурно е прибрал около четвърт милион. Разбира се, там имаше и много валута. Колко ли ще се нагуши, като я продаде… Лъвският пай, значи, е за него.

— Аха.

— А ти какво ще направиш с твоя дял?

— Не знам. Засега седи в сейфа при касетата, от която се започна цялата история. Сигурно ще дам една десета на „Тестамент Хаус“.

— Можеш целия да им го дадеш.

— Мога — съгласих се аз, — но няма да го направя. Останалото ще запазя за себе си. И защо не, по дяволите? Изработил съм си го.

— И още как.

— Освен това ще ми трябват пари, ако се оженя за Илейн.

— Ама ти ще се жениш ли за нея?

— Откъде да знам бе, мама му стара?

— Да де. А защо отиде на литургия?

— Ние с Балу и преди сме ходили. В наши дни на това май му викат „съюз на мъжете“. Това е просто една от страните на нашето приятелство.

— А защо се причести?

— Не знам.

— Е, все някаква представа трябва да имаш.

— Не — казах аз, — наистина не знам. Толкова много неща правя, без да знам защо. Ако искаш да знаеш, на моменти се чудя защо не пия, а навремето, когато непрекъснато бях пиян, пък се чудех защо пия.

— Аха. И сега накъде?

— Ще остана на същата вълна — отговорих аз. — Няма да сменям програмата.