Лорънс Блок
Танц в кланицата (7)

7.

Докато банката отвори, вече бях закусил и прочел два вестника. Взех касетата от сейфа си и се обадих на Илейн от един уличен телефон.

Тя каза:

— Здрасти! Как мина боксът?

— По-добре, отколкото очаквах. А твоята лекция?

— Страхотно, само дето сега трябва да изчета един куп книги. А в групата имаме една надута патица, която си вдига ръката на всяко изречение на лектора. Ако той не намери начин да й затвори устата, май ще трябва да я убия.

Питах я дали може да дойда у тях.

— Ще ми трябва видеото ти за около час.

— Добре — каза тя, — но ако дойдеш веднага и ако наистина не е за повече от час. И ако е по-приятно от последната касета, която донесе.

— Идвам веднага — казах аз.

Затворих, слязох на тротоара и веднага хванах едно такси.

Когато пристигнах, тя взе палтото ми с думите:

— Е, как мина снощи? Видя ли убиеца?

Сигурно съм се оцъклил, защото тя поясни:

— Ричард Търман. Нали трябваше да е там? Нали за това ходи в Маспет?

— Помислих, че става дума за друг. Беше там, да, но това не ми помогна да разбера дали я е убил. Но май видях един друг убиец.

— Така ли?

— Човека в гумения костюм. Видях един мъж и мисля, че беше той.

— Със същия костюм ли беше?

— Беше със син блейзър.

Разказах й за него и за момчето.

— Така че нося все същата касета. Ти май няма да искаш да я гледаш пак?

— За нищо на света. Знаеш ли какво, ще взема да ида да си купя книгите, които ми трябват за лекции. Няма да се бавя повече от час. Нали знаеш как да пускаш касетофона?

Казах, че знам.

— И ще се върна навреме за срещата. В 11 и 30 ще идва един.

— Дотогава ще съм се измел.

Изчаках, докато излезе, после пуснах касетофона и превъртях напред парчето от „Мръсната дузина“. Тя се върна малко преди единайсет, почти час след като беше излязла. Дотогава вече бях изгледал филма два пъти.

Траеше половин час, но втория път го превъртях бързо напред, така че го съкратих двойно. Бях превъртял цялата касета и стоях на прозореца, когато тя се върна.

Тя ми каза:

— Току-що похарчих сто долара за книги. И при това намерих само половината от списъка.

— Защо не си купи с меки корици?

— Те са с меки корици. Не знам кога ще успея да прочета всичко това.

Тя изсипа пазарската чанта върху дивана, взе една книга и я хвърли обратно в купа.

— Добре поне че са на английски — каза тя, — защото не знам нито испански, нито португалски. Но дали всъщност човек прочита книгата, ако я чете в превод?

— Стига преводът да е добър.

— Може би е така, но не е ли като да гледаш филм с надписи? Това, което четеш, не е това, което казват. Гледа ли онова нещо?

— Аха.

— И? Той ли беше?

— Мисля, че да — отговорих аз. — Щеше да ми бъде по-лесно, ако не си беше сложил оная идиотска качулка. Доста горещо трябва да му е било в изопнатия гумен костюм и гумената качулка.

— Може би се е разхлаждал през отвора отпред.

— Мисля, че е той — казах аз. — Оня жест, ръката върху косата на момчето, именно той ме накара да включа. Но имаше и други прилики. Начинът, по който стои, по който се движи, това са все неща, които не можеш да скриеш под костюм. И ръцете бяха същите. Жестът, с който галеше косата на момчето, беше абсолютно същият. — Намръщих се. — И момичето май беше същото.

— Кое момиче? Ти не ми каза нищо за никакво момиче. Имаш предвид партньорката му в убийството, мадамата с малките цици?

— Мисля, че тя беше момичето с афиша. Обикаля между рундовете с афиш, на който пише кой рунд следва.

— Сигурно не е била с кожената си премяна.

Поклатих глава.

— Беше облечена като за плаж, показваше си дългите крака. Не й обърнах особено внимание.

— Сигурно.

— Честна дума. Имаше нещо познато в нея, но лицето й не съм гледал.

— Разбира се, че не си. Защото през цялото време си гледал задника й.

Тя сложи ръка върху моята.

— Всичко това е много интересно — каза тя.

— Но очакваш гости. Изчезвам веднага. Имаш ли нещо против да оставя касетата? Не ми се разнася цял ден, нищо пък ми се ходи до банката специално заради нея.

— Няма проблеми. Съжалявам, че трябва да те гоня, но…

Целунах я и си тръгнах.

 

 

Когато слязох на улицата, за миг изпитах желание да заседна в някой вход и да видя посетителя й. Не ми беше казала, че чака клиент, но и не го беше отрекла, а и аз бях достатъчно деликатен да не питам. Но пък нямаше да ми бъде приятно да се спотайвам зад ъгъла, за да видя обедния й клиент и да се чудя какво ли ще я кара да му прави, та да си изкара обратно парите за целия куп преводи от испански и португалски.

Понякога това ме дразнеше. Понякога — хич, а най-често си мислех, че би трябвало да ме дразни или по-малко, или много повече, отколкото в действителност. Не за първи път си помислих, че някой ден ще трябва да си уточня мнението.

Междувременно стигнах Мадисън авеню и с автобус се придвижих трийсет улици по-нагоре. Галерията на Чанс се намираше над един магазин за скъпо детско облекло. На витрината беше аранжирана красива сцена от „Вятър в клоните на върбата“, като животните бяха облечени в дрехи от магазина. Плъхът носеше зелен като мъх пуловер, който сигурно струваше не по-малко от цял рафт модерна латиноамериканска литература.

На бронзова табелка бе изписано: Л. Чанс Коултър (Африкана). Изкачих един етаж по стълби, покрити с килим. На вратата надписът гласеше същото, буквите бяха черни с позлатени ръбчета. Освен това пишеше „Само с предварителна уговорка“. Такава нямах, но сигурно не ми и трябваше. Звъннах и след малко вратата се отвори от Кид Баском. Носеше костюм с жилетка; когато ме позна, ми се усмихна широко.

— Мистър Скъдър! — каза той. — Радвам се да ви видя. Мистър Коултър очаква ли ви?

— Не, освен ако не е познал на карти. Реших да мина наслука.

— Той ще се радва да ви види. В момента говори по телефона, но вие влезте, мистър Скъдър, заповядайте, моля. Ей сега ще му кажа, че сте тук.

Обиколих стаята и разгледах разните маски и статуетки. Не познавам жанра, но не се изискваха кой знае какви знания да се усети стойността им.

Бях застанал пред нещо, което според етикета беше маска на Сенуфо от Брега на Слоновата кост, когато Кид се върна и ми съобщи, че Чанс ще дойде след малко.

— В момента говори с един господин от Антверпен — каза той. — Мисля, че това е в Белгия.

— Мисля, че правилно мислиш. Не знаех, че работиш тук, Кид.

— О, да, вече доста време, мистър Скъдър.

Снощи в Маспет му бях казал да ми вика Мат, но явно нямаше да стане.

— Нали се оттеглих от бокса. Не бях достатъчно добър…

— Много добър си беше.

Той се ухили.

— Е, да, ама срещнах един след друг трима човека, дето бяха по-добри… Напуснах ринга и започнах да си търся работа, а мистър Чанс ми рече да дойда при него. Искам да кажа, мистър Коултър ми предложи.

Не беше трудно да сгреши. Когато за първи път видях Чанс, името му се състоеше от една-единствена сричка. Едва когато започна да се занимава с предмети на изкуството, си сложи инициал пред нея и фамилия отзад.

— И харесва ли ти?

— Сто пъти е по-гот, отколкото да те удрят по лицето. Ами да, много ми харесва. Непрекъснато научавам по някое нещо.

— Де да можех и аз да кажа същото — намеси се Чанс.

— Матю, крайно време беше да се видим. Мислех, че снощи ти и приятелят ти ще дойдете с нас. Бяхме се изсипали долу в съблекалнята на Елдън, тъкмо рекох да те представя, а тебе те няма.

— Решихме снощи да не закъсняваме.

— Вярно, че ние много до късно откарахме. Още ли си падаш по хубавото кафе?

— Още ли получаваш от онова специалното?

— „Блу Маунтин“, от Ямайка. Цената, разбира се, е безумна, но я се огледай. — Той посочи маските и статуетките. — И цената на тия работи е безумна. Нали без захар? Артър, би ли ни донесъл кафе? А после погледни онези разписки.

За първи път опитах от ямайското кафе в къщата му, бивша пожарна на една тиха уличка в Грийнпойнт. Съседите му, поляци, смятаха, че къщата принадлежи на някакъв пенсиониран инвалид, бивш лекар, на име Левандовски, а Чанс му е шофьор и слуга. Всъщност Чанс живееше сам в къщата, в която имаше прекрасно оборудван гимнастически салон с триметрова маса за билярд, а стените бяха целите накачени с предмети на африканското изкуство с музейна стойност.

Попитах го още ли живее в пожарната.

— О, не бих могъл да се преместя — отговори той. — Мислех, че ще трябва да я продам, за да мога да отворя това място, но се размина. В края на краищата поне не ми се наложи да купувам нова стока. Къщата ми е тъпкана.

— Още ли пазиш колекцията си?

— Повече от всякога. В известен смисъл всичко, което продавам, е от колекцията, а всичко, което притежавам, пускам за продажба. Помниш ли оня бронз от Бенин? Бюста на кралицата?

— С огърлиците й.

— Дадох доста пара за нея на един търг. После пък никой не искаше да го купи, а пък аз вдигах цената на всеки три месеца и в края на краищата стана толкова скъпа, че един човек не можа да й устои. Тъжно ми бе да се разделям с нея, но пък с парите купих едно друго нещо. — Той ме хвана за ръката. — Ела да ти покажа някои работи. Пролетта бях за един месец в Африка. Прекарах две седмици в Мали, при Догоните. Много приятни примитивни хора, колибите им приличат на жилищата на Анасазите в Меса Верде. Виж, ето тази глава е оттам. Квадратни дупки за очите, съвсем простичко, непретенциозно, некомплиментарно.

— Дълъг път си изминал, ей! — казах аз.

— Нали? — каза той. — Само като си помисли човек!

Когато се запознахме, Чанс преуспяваше, но в друг вид бизнес. Беше сводник, но не от традиционния тип с розовите кадилаци и провиснали пурпурни капели. Беше ме наел да открия кой е убил едно от момичетата му.

— На теб дължа всичко — каза ми той. — Ти ме изкара от оня бизнес.

В известен смисъл беше прав. Тъкмо свърших, каквото ми беше възложил, и току убиха още едно от момичетата му, а останалите се разбягаха.

Казах му:

— Беше назрял моментът да си смениш професията. Караше нещо като климактериум.

— Е, прекалено млад бях за климактериум. И все още съм. Матю?… Сигурно не си дошъл само за да си побъбрим?

— Така е.

— И не ще да е заради кафето.

— Съвсем вярно. Снощи на бокса видях един човек. Реших, че може да знаеш кой е.

— С мен ли беше? Някой от хората на Рашид?

Поклатих глава.

— Седеше на първия ред до ринга в централната секция. — Започнах да чертая с ръка във въздуха. — Тука е рингът, тука до синия ъгъл седиш ти. Балу и аз сме ей тук. Човекът, който ме интересува, е там някъде.

— Как изглежда?

— Оплешивяваш, около 1 и 80 висок и към 95 кила.

— Полутежка категория. Как беше облечен?

— Син блейзър, сиви панталони. Синя вратовръзка на много едри точки.

— Е, поне връзката е по-впечатляваща. Бих я запомнил, но не вярвам да съм виждал такава.

— Имаше едно момче с него. Около дванайсетгодишно, със светлокестенява коса. Може и да му е син.

— А, сетих се — каза Чанс. — Във всеки случай знам, че мернах баща и син на първия ред, но не помня как изглеждаха. Забелязах ги, защото беше единственото дете в залата.

— Но се сещаш кого имам предвид.

— Да, но не мога да ти кажа кой е той. — Чанс притвори очи. — Почти си го представям, нали ме разбираш. Виждам го седнал там, но ако ме накараш да го опиша, няма да успея, може би само ще повторя това, което ми каза ти. Какво е направил?

— Да е направил ли?

— Явно го разследваш. Вчера си мислех, че си в Маспет само за бокса, но ти явно си бил по задачи.

Да, но по други задачи; само че нямаше защо да задълбавам в това.

— Бях по работа — казах аз.

— И този тип има нещо общо, само че ти не го знаеш кой е.

— Може и да има. Трябва да го разбера кой е, за да знам дали е така.

— Ясно. — Той се замисли. — Седеше най-отпред. Сигурно е голям запалянко. Вероятно ходи всеки път. Тъкмо щях да кажа, че не съм го виждал нито в „Гардън“, нито другаде, но се сетих, че отскоро посещавам по-редовно мачовете — след като вложих пари в Рашид.

— Много ли си вложил, Чанс?

— Не, както се казва, минимално участие. Одобряваш го, а? — Той се усмихна. — Обичам бокса.

— И аз.

— Груб, варварски спорт. Не мога да оправдая бруталността. Но не ме е еня. Просто го обичам.

— И аз. Ходил ли си в Маспет преди това, Чанс?

Той поклати глава.

— Къде ще ходя на гъза на географията… Не че е чак толкоз далече от къщата ми в Грийнпойнт, само дето никога досега не ми е било на път; но вчера отидох, защото там се състезаваше моят човек.

— Ще има ли той там и други мачове?

— Ако ни включат в програмата и стига да не изникне друга възможност. Следващите мачове са след три седмици във вторник в Атлантик Сити. — Той се усмихна. — Градът на Доналд Тръмп, сигурно ще е по-луксозно от „Ню Маспет Арина“.

Каза ми с кого ще се бие Рашид и ме покани да ида. Отговорих му, че ще опитам. Искали Рашид да се бие на всеки три седмици, каза той, но всъщност се получавало само веднъж месечно.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. Ако искаш, мога да поразпитам тоя-оня. Хората на Рашид са непрекъснато там. Още ли си в оня хотел?

— Същия.

— Ако разбера нещо…

— Ще ти бъда много благодарен, Чанс. И, знаеш ли, радвам се, че така добре ти е потръгнало.

— Благодаря.

На вратата казах:

— А, за малко да забравя. Знаеш ли нещо за момичето с афиша?

— С кое?

— Нали знаеш, онова, дето обикаля ринга и показва кой ще бъде следващият рунд.

— Значи му викат „момичето с афиша“?

— Откъде да знам. Ако искаш, можеш да й викаш мис Маспет. Просто се чудех…

— Дали не знам нещо за нея? Веднага мога да ти кажа, че има дълги крака.

— Това и аз го знам.

— И доста плът. Ясно си спомням, че се виждаше голяма част от плътта й. Боя се, че само за това се сещам, Матю. Знаеш, че благодарение на тебе вече не съм в този занаят.

— „В този занаят.“ Да не би да ти прилича на проститутка?

— Не — каза той. — Прилича ми на монахиня.

— От ордена на Света Клара Сиромашка.

— По-скоро някоя от Сестрите на Милосърдието. Но може и да си прав.