Вейо Мери
Въже от Манила (6)

VI

Съседите тъкмо садяха картофи, когато Юсси се зададе през родното поле. Походката му беше толкова необичайна, че привлече вниманието на всички. Той ходеше така, като че измерваше ту ширината на шосето, ту канавките. Препъваше се насам-натам, ту пресичаше пътя и навлизаше в нивата, ту се връщаше обратно. Дължината на пътя, изглежда, го интересуваше по-малко, във всеки случай — не бързаше да я измери. Може би си мислеше, че на този свят всички пътища са безкрайни и човешкият живот не стига да ги измериш всички с един-единствен чифт крака, само ще си сплескаш ходилата чак до коленете.

— Юсси Кеппиля май е станал инспектор по пътищата. Дали е в ред нашият отточен канал? — каза си съседът, крачейки в браздата подир ралото.

Работниците, които садяха картофи, се възползуваха от случая да разкършат малко гръб и погледат как мъчително се движи Юсси. Нивата се простираше надлъж покрай шосето и тъй като те се бяха разтегнали във верига от единия й край до другия, можеха да наблюдават и най-малкото движение на Юсси.

Всички го познаваха като горд човек, а сега можеха из цялата околност да разказват как странно се е променил. Упътваше ли се към гората, той крачеше като стопанин, който върви към своята собствена гора и няма да срещне чужд човек по пътя си. А щом като излезе от гората и тръгна през полето, стойката му изцяло се промени, вдигна дясно рамо високо чак до ухото, изви глава на около шейсет градуса наляво, притвори дясното око, брадата си вирна на няколко сантиметра, дори ръцете си движеше по съвсем друг начин. Когато човек върви нормално, дясната му ръка следва движението на левия крак и обратно, а у Юсси дясната ръка сега се движеше с десния крак, а лявата с левия. Всички, които го наблюдаваха от синора на нивата, разправяха по-късно, че било даже страшно да видиш такава внезапна промяна в човека.

— Така войната ни смачква всички — разсъждаваше съседът. — Но Юсси го е закарала малко по-далеч, отколкото трябва. Той, изглежда, се е отучил дори да поздравява. Свършено е с тоя човек.

Старият ратай гледаше нещата малко по-иначе.

— Ето какво прави войната с хората. Юсси беше толкова трезвен човек, капка не слагаше в уста, дори ако го почерпят.

— Няма какво да се чудите, там на фронта пият всякакви боклуци, даже бензин.

Когато човек върви през полето, той е цял пред очите на хората. Обаче в гората си мисли, че може да се скрие от погледите на всички, дори от божиите очи. Когато при страшна буря стоиш под дърво, скоро те хваща страх, че гръмотевицата може съвсем случайно да улучи точно това дърво, без провидението да знае или някога да узнае нещо.

Слънцето огряваше полето. Отнийде не полъхваше вятър. Във въздуха бръмчеха всякакви насекоми, той искреше, пълен с едва забележими бързо трептящи отблясъци, отражения на слънцето от едва видимите прозрачни крилца на насекомите. Оттатък нивята започваше непроходим елшак, само тук-там в него се провираше през клоните сноп слънчеви лъчи и оставаше да свети като прозорец, през който може да се прозре истинската същност на елховите дървета.

Когато Юсси навлезе в елшака, с него стана рязка промяна. Той се хвърли ничком, зарови лице в мъха и стенейки глухо, започна да се търкаля ту на една страна, ту на друга. При това риташе така, че ботушите му напомняха две брадви, чиито собственици са се наели на акорд да изкоренят гората. Те се надпреварваха да разбиват и изравят дебели коренища. Юсси изскуба с ръце мъха в диаметър от няколко квадратни метра, също като че безброй зли духове го бяха нападнали. Върху острия пън на едно младо дърво, отсечено с един замах на брадвата, той си раздра бузата. Фуражката му падна от главата и в същия миг бе ритната през пътечката в сянката на една елха. Каишките на раницата му се скъсаха и раницата се отдели от своя собственик. Парчета сухар хрущяха под тялото му. В косите му пъплеха мравки: той бе преградил с тялото си главния им път и сега те търсеха възможност да го отстранят. Левият ботуш изсвистя във въздуха като бомба и се заби в един мравуняк, висок колкото човешки бой, нанасяйки на тази изкусна постройка тежки поражения. Сигурно това щеше да накара мравешкото население доста да си блъска главата.

Целият раздърпан, лицето, ръцете и гърдите му в кръв и полепнала пръст, левият крак без ботуш, без шапка на главата и без раница, куртката — почти без копчета и единият джоб полуотпран, така стана Юсси и закуцука нататък по пътя си. Устата му сипеха ругатни, тежки като канари. Мравките бързо се спускаха по него надолу, изоставяйки го както плъхове потъващ кораб.

В старата кошара на края на гората пасеше теленцето на Юсси. Като го съзря да се провира през оградата, теленцето измуча така силно, че косматото му коремче затрепера.

— Му-му! — мучеше телето като йерихонска тръба, но Юсси дори не извърна глава да го погледне.

Синовете и по-голямата дъщеричка на Юсси играеха на двора. Момчетата бяха по на осем, шест и четири години, а момиченцето току-що навършило три. Най-малкото нямаше още година, затова повечето време прекарваше в люлката. Със силни викове децата се втурнаха да посрещат баща си: бяха им казали вече, че той ще си дойде.

— Кой е тоз човек, дето идва? — попита шестгодишният много развълнуван.

— Ах ти, глупчо, че това е татко — скара му се най-големият и полетя към Юсси.

С развети коси тичаха момченцата срещу баща си, най-големият най-отпред, по-малките след него, на все по-голямо разстояние един от друг.

Най-големият така се беше засилил, че спря непосредствено пред Юсси и не можа глас да издаде. От разочарование бузите му почервеняха. По-малките братчета го настигнаха и с тях се случи същото. Но в този миг се чу отчаян писък. Като бяла точка се появи на края на пътеката малката сестричка, която тичаше така бавно, че не личеше да се увеличава по размери. И все пак най-сетне се приближи. Когато Юсси ги подмина, продължавайки пътя си, момченцата побягнаха като подплашени агънца, спряха се на известно разстояние и го загледаха безмълвни. Той отдавна се беше скрил от погледа им, а те все още стояха там. Малката им сестричка продължаваше да тича и да пищи като недозаклано прасенце, тя почти докосна Юсси, минавайки покрай него, без изобщо да го забележи. Когато се изравни с братята си, разбира се, падна нарочно, за да я вдигнат.

— Млъкни! Сега не бива да ревеш! — скара й се най-големият брат, ала момиченцето продължаваше да си плаче, без да се смущава. Тогава братът се опита да й запуши устата. — Ако не млъкнеш веднага, ще ядеш бой — заплаши я той с ожесточено изражение.

Момиченцето утихна, но щом той го пусна, веднага захленчи отново. Търпението на големия брат се изчерпа.

— Сега вече си заслужи шамарите — реши той и задърпа плачещото си сестриче към гората така разгневен, че жилите на челото му се бяха издули. По-малките братчета вървяха подир тях, без да проронят дума. Чувствуваха, че са се озовали в много неудобно положение. Най-големият брат изведнъж им се видя друг човек, възрастен, облечен с родителска власт. Те се поскупчиха по-близо един до друг, хванаха се за ръка и наблюдаваха мълчешком. А първородният отчупи една брезова клонка, окъса й листата и с нея Рита получи полагаемата й се порция бой.

Виира видя от прозореца, че нейният Юсси се задава. Тя така се обърка, че най-напред се спусна да оправя килимите, добави няколко цепеници в печката, на която вече завираше ерзац кафето, намести скамейките и изтича в стаята да донесе чиста покривка.

— О, господи боже! — възкликна тя. Навярно появяването на самия господ бог не би изплашило повече Виира. Тя няколко минути си повтаря това възклицание, нищо друго не й идеше на уста.

Юсси седна на пода посред стаята и започна да разкопчава дрехите си, макар че нямаше кой знае какво за разкопчаване. От куртката му отскокнаха последните копчета. Когато най-после с много мъка и усилия Юсси свали през глава ризата си, жена му отпусна длани, с които притискаше бузите си.

— Господи боже, какво се е случило с теб? — заекна тя.

Сега Юсси седеше на пода гол до кръста и всичко стана видно. Той се наклони бавно на една страна като умиращ и след малко се просна по корем в целия си ръст. Виира стоеше като вкаменена. Тя не можеше да откъсне очи от тялото на Юсси, макар с все сила да се мъчеше да не го гледа. Видът на Юсси бе такъв, като че ли бе хванал някаква ужасна, срамна зараза, някаква неизлечима и непозната досега болест. Понякога човек сънува, че са му отнети важни части на тялото, ръка или крак, и насън изпада в крайно отчаяние, обзема го невъобразим страх. Такова чувство обзе жената, когато гледаше своя съпруг.

В стаята влезе слугинята и понечи да каже нещо, някакво изречение, но застина на прага, опитвайки се да разбере какво е това, което лежи на пода. Ала Виира не й даде време, изтика я навън и захлопна вратата така бързо, че за малко не я притисна.

— Безсрамница! Марш навън — подвикна й стопанката.

Момичето, разбира се, остана до вратата — любопитството му беше страшно раздразнено. Ако не можеше да гледа, то можеше поне да чуе, но Виира предотврати това, като излезе бързо навън и го отпрати в кухнята.

Виира бе възвърнала по-бързо способността си да действува, отколкото я бе загубила. Ако не можеше да спаси вече Юсси, то можеше да запази поне честта и доброто име на семейството. Тя се хвърли върху Юсси както ловец на дивеч върху своята плячка. Юсси навярно бе загубил вече последната надежда и последното доверие: той само държеше с ръце главата си, сякаш искаше колкото може по-дълго да не се разделя с нея. Дали ръцете му бяха много големи или главата много малка, във всеки случай тя се беше изгубила между дланите му. Виира го дърпаше и обръщаше така, сякаш се бореше за живота на цялото си семейство. Тя изглеждаше решена да спаси всичко, което още можеше да се спаси, дори и малко повече, колкото ще да струва, даже половината Юсси, а може би и целия. Тя го извлече в задната стаичка и зарези вратата отвътре. Така бе избягнато най-страшното. Каквото и да се е случило с него, хората няма да научат и да тръгнат да разнасят сплетни. Мина още известно време, докато Виира видя, че мъжът й е просто омотан с едно въже. Това решително измени положението. Юсси внезапно се превърна в нещастно същество, в жертва, в страдащ човек, комуто трябва да се помогне, в мъж, комуто се е случило нечувано нещастие, над когото е извършена чудовищна несправедливост. Виира взе нож и разряза въжето от мишницата до хълбока. Когато преобърна Юсси на пода, за да отлепи последните, най-долните парчета от въжето, врязали се в кожата му, той трябва да бе изгубил съзнание, защото не издаваше ни звук. Цялото му тяло бе синьо-черно, като на мъртвец, лежал известно време в гроба. Намотките на въжето можеха лесно да се преброят по кожата му. След няколко седмици синините по кожата му позеленяха.

Виира му донесе чиста риза, облече го и го сложи в леглото. Обърнал лице към стената, Юсси лежа на одеялото чак до вечерта. После Виира го отведе в банята, която бе запалила, докато чакаше мъжа си, изкъпа го и отново го облече. Сега Юсси пристъпваше поне на собствените си крака, макар и да ги тътреше, влезе в къщи и отново легна. Към девет часа се събуди и излезе да поседи със семейството си. Остатъците от въжето Виира бе събрала веднага, отнесе ги под престилката зад обора и с подметката на ботуша си ги стъпка в бунището, където обикновено погребваха умрели кокошки и всичко, което е срамотно за пред очите на хората. В дома на Юсси никога, и по-късно дори, не се спомена за случая. Но до ушите на съседите все пак стигна, че Юсси си е дошъл от фронта с едно въже, намотано около тялото. Фронтовите другари на Юсси и досега разказват тая история. Разправят и друга една — как Юсси веднъж се върнал от фронта пиян, мъртво пиян.

Но когато вечерта Юсси се показа в кръга на най-близките си, те не забелязаха у него нищо особено. Само на баща му направи впечатление, че Юсси се движи някак тромаво, и го попита дали не му се е случило нещо на фронта, дали не е ранен. Юсси каза, че го цапнало дулото на едно оръдие и цяло чудо било, че се отървал така леко. Открили огън, без да го предупредят, а той случайно в това време се намирал зад оръдието и то като ударило назад, та право него улучило.

— Ама ти с такъв топ ли стреляш там на фронта? — попита го съседът, старец над осемдесет години, кръстник на Юсси и приятел на бащата, който всяка вечер идваше на гости у тях.

— При стрелба с оръдие винаги трябва да има повече хора — обясни му Юсси.

— Не ми се е случвало да видя как се стреля с топ, ама топовете съм ги виждал. А ти сигурно си виждал и как самолетите пущат бомби от въздуха.

— Не ти се ще да гледаш много нагоре, когато те снасят яйцата си — каза Юсси скромно с тон на патил боец.

— Вилхо иде направо от фронта — поясни бащата на Юсси, защото му се струваше, че на съседа не му е много ясно. Той винаги наричаше сина си Вилхо, макар истинското му име да беше Вилхо Йосепи. Бащата наричаха просто Йосепи и тъй като той се смяташе за единствения истински Йосепи, не желаеше да наричат сина му със същото име като него, още повече, че по негово мнение Юсси се бе метнал повече на майка си, а нея той смяташе за жена, която все се смее без причина. Той самият никога не се засмиваше дори по погрешка. „Смей се, смей се, скоро ще плачеш!“ — обикновено казваше на онези, които имаха непредпазливостта да се смеят.

— Ами че откъде другаде ще иде, нали и аз това казвам — рече старецът. — Юсси е същински фронтовак. Ама аз пък съм видял как хвърлиха първата бомба тук във Финландия от един самолет.

— Ти сигурно и Финландия пръв си открил. Така може да си помисли човек, като те слуша — забеляза бащата на Юсси. Той беше на възраст почти колкото съседа, само с четири години по-млад, но никога не бе виждал нищо, което да се случва за първи път, и не вярваше, че е възможно.

Юсси седеше до прозореца и гледаше своите ниви към южния край на гората. Слънцето току-що се бе скрило зад една хълмиста верига, която отдалеч приличаше съвсем на островръх покрив. Между стволовете на дърветата, които растяха горе по билото, на хълма прозираше пламтящото небе на запад, сякаш в гората бе избухнал пожар. Но пламъкът постепенно угасна, гората притъмня и човек изобщо не можеше да си представи вече, че е възможно някой да минава през нея. Тази гледка бе първата, запечатила се още от детство в паметта на Юсси. И сега изглеждаше съвсем непроменена, поне когато гледаш така отдалеч. Всички такива вечери си приличаха, различни бяха само предшествуващите ги дни, из година в година, неподчинени на никакъв разумен ред. След като полето изведнъж се приближи и гората се възправи почти на хвърлей място, Юсси се отвърна от прозореца. Като дете видът на това непонятно явление му вдъхваше силен страх, а сега тия минути на настъпващия мрак отвличаха вниманието му към други неща. Той се заслуша в думите на старика, проследи с очи менливото изражение на неговото лице, което при всяко движение изглеждаше ново и непознато. Сега стаята бе изпълнена с равномерен сумрак, проникнал във всички ъгли, със странно жълтокафеникав оттенък, без сенки. И вътре изглеждаше по-светло, отколкото вън на двора, сякаш светлината бавно се разгаряше все по-ярко, докато изведнъж се надвеси тъмна сянка, огромна като на страшен, непознат великан.

В стаята не запалиха лампа, седяха така и слушаха

РАЗКАЗЪТ ЗА ПЪРВАТА БОМБА, ПАДНАЛА НАД ФИНЛАНДИЯ

По време на Първата световна война край Хелзинки започнали големи артилерийски строежи — русите укрепвали там позициите на своите батареи. Възнамерявали да построят грамадна оръдейна кула, и то не над земята, а дълбоко в нея. Кулата трябвало да има много етажи, най-долу замисляли огромни погреби за снаряди, и всичко от железобетон. За тази цел трябвало да се направи грамаден изкоп. Заловили се хората с кирки и лопати, едни копаели, други изнасяли пръстта с чували. Докарали повече от стотина души, така че всъщност имало достатъчно носачи. Ама мислите ли, че носели нещо? Как не! Те натъпквали чувалите си с трева и с пълния чувал на гръб се клатушкали натам и обратно между изкопа и горичката, където трябвало да изсипват пръстта. Е, имало и такива съвсем глупави, дето носели наистина пръст, така че постепенно на полето почнала да се забелязва малка яма. Надзирателите хич не ги било грижа, защото, ако поне малко попоглеждали как върви работата, щели да забележат, че работниците се връщат явно с пълни чували обратно към изкопа.

След това докарали каменари, да издълбаят дупки в околните скали. Искали да ги взривят на големи отломъци, които да поставят за основи на постройката. Ама мислите ли, че хората вършели нещо? Как не! Те примъквали тънки плоски отломъци от камъка или сами издялвали такива плочи, поставяли ги плътно на земята, така че да изглежда, като че се подава скалата. След това пробивали малки дупки в плочите и продължавали да дълбаят в земята на много метри дълбочина. Плащали им според дълбочината на пробитите дупки. Дойде мерачът с неговата летва, забие я в дупката и се чуди какви добри работници са финландците.

Докарали и дърводелци, работели на акорд, но и те не направили кой знае какво. Чукали по малко, колкото да се намират на работа.

А пари получавали, с лопати да ги ринеш. В деня, когато плащали, някои по-големи хитреци минавали по пет пъти да получават заплата. Позавъртят се из двора, обърнат набързо шапките или съвсем ги свалят, изкривят лице един път на така, другия път на инак, срешат коси над челото, та очите им се скрият като на пудели.

Ямата не ставала по-дълбока, това било ясно като бял ден. Тогава началникът намислил да си послужи с взрив: няма да има нужда и да изнасят пръстта. Експлозията наведнъж ще я разпръсне надалеч по полето на дебел слой, за радост на селяните. За жалост не разполагал с толкова взрив; колкото имал, му бил нужен за взривяване на скали!

По това време в Хелзинки се намирала военна ескадрила, която имала в склада си за бойни припаси колкото щеш бомби. Пазели ги, за да потопят с тях немската флота, в случай че се появи във Финландския залив. Но тъй като от флота не се виждала и следа, нямало къде да си хвърлят бомбите. Ето защо началникът се надявал, че ще получи от летците необходимия взрив. Отишъл при командира на ескадрилата и го помолил за две бомби: бил намислил да взриви втората в изкопа, който ще направи първата, така че да се получи достатъчна дълбочина.

Полковникът, който командувал ескадрилата, страшно се зарадвал. Най-сетне ще може да устрои бомбардировка и да докаже на всички невярващи каква сила е бомбата, хвърлена от самолет, и какви разрушения може да направи, когато падне на земята.

Началникът на строежа изпаднал в съмнения. Ами какво ще стане, ако бомбата не падне, а се отнесе нанякъде?

Обаче полковникът го уверил, че всички бомби, които е хвърлял досега, са падали на земята.

Началникът на строежа обяснил, че всъщност имал намерение да зарови бомбата дълбоко в земята и там да я взриви със запалителен шнур или с помощта на тлеещ огън.

Тогава полковникът му описал свойствата на бомбата. „Една самолетна бомба — обяснил му той — може да се взриви само при изхвърляне във въздуха, така е направена. Инак нямаше да бъде самолетна бомба.“

— Ами дали ще падне на мястото, където трябва? Дали няма да убие хора?

Полковникът се разсмял високо, от сърце и погладил мустаци. Той бил готов да гарантира, че бомбата ще падне точно там, където е нужно. Готов бил да заложи бас за десет хиляди рубли.

Началникът не се решил да приеме баса. Току-виж, че неговото началство се позаинтересува откъде накъде той разполага с десет хиляди рубли.

Полковникът му обяснил внимателно как да се маркира мястото, та пилотът отгоре от самолета да може да види къде трябва да експлодира бомбата. Той смятал, че най-правилно е да се направи голям кръг от хартия с диаметър от около двайсетина метра, но началникът на строежа не разполагал с хартия, дори нямал и за счетоводни книги. Попитал дали не е възможно да се забият в земята колове около изкопа.

Полковникът разяснил, че от самолета не се вижда никакъв кол, изобщо не може да се различи нищо, което стърчи. Вижда се само онова, което лежи на земята нашир и длъж и освен това е ярко по цвят, да речем, например нещо бяло. Разбира се, не през зимата, тогава не може да се маркира с бяло. Съвсем ще се изгуби на снега. Освен това през зимата е въобще трудно да се лети, когато всичко — земя, море, дори и небето е бяло. Летецът не може да се ориентира къде се намира земята, струва му се, че изобщо е изчезнала и така се обърква, че когато полита надолу, смята, че се издига нагоре, докато накрая забележи, че се е устремил към огромен облак. И решава, че е сбъркал посоката. Навярно сега лети над тоя огромен облак, а не под него, защото е съвсем ясно, че свети зад гърба му. И ето, той решава да се провре през облака, с надежда, че може да му се мерне майката земя. И така, гмурва се в облака, но се оказва, че облакът не е облак, а самата земя или най-често заледеното море. Не един летец се е поддавал на тая заблуда и това му е струвало живота. Но тук, във Финландия, такава опасност не съществува. Тук е пълно с гори, а в степните и глетчерни области гори няма. Да, летенето е изобщо толкова трудна работа, че никой не би летял, ако не беше така трудно. Да вземем например приземяването, то е толкова неприятно, че някои млади летци изобщо не се решават да кацат. Все едно дали е зима или лято, пилотът, който лети с огромна скорост към земята, не може да прецени точно до метър разстоянието до земната повърхност под него. Може да му се стори, че земята е с десет метра по-високо, отколкото е в действителност. И тогава той прави опит да се приземи на въздуха. Това може и да не се окаже толкова опасно, стига да не е изключил мотора. Ако обаче го изключи, ще пролети като камък надолу останалите десетина метра. Друг път може да подцени разстоянието до земята с десет метра. И в тоя случай е безвъзвратно загубен.

Началникът на укрепителните строежи послушал, послушал, па̀ рекъл, че може би ще е по-добре да вземе от флотата няколко мини. Там поне няма опасност, че ще поискат да ги хвърлят от някой миноносец, защото ще го разбият в скалите, а от военно гледище това ще бъде твърде голяма загуба.

Полковникът не искал и да чуе за това. Той бил обещал, че ще свърши тая работа, а никога в живота си не бил нарушавал дадената дума и сега ще устои на нея. Макар летенето да е, разбира се, опасно и трудно нещо, но все пак задачата не е неизпълнима, а в тоя случай не съществувала никаква опасност. Само изкопната яма трябвало да бъде ясно обозначена с голяма кръгла бяла мишена. Сняг вече нямало, само тук-таме още се виждал по малко из горите и покрай къщите. Значи, грешка не била възможна. Освен това задачата щяла да бъде възложена на най-добрия летец от цялата ескадра или следователно успехът е напълно сигурен.

Началникът доставил десет бали хартия от книжната фабрика. И както било договорено, ги разстлали на полето. На другия ден полковникът пристигнал лично със своята свита, за да наблюдава бомбардировката. С него дошли много големи птици, висши офицери от морските и сухопътни войски заедно с красивите си дами, които носели разперени чадърчета.

Работниците, станали излишни, се разтеглили в колкото може по-дълга линия, но все пак в такова положение, че да могат да наблюдават всичко. Никой от тях не бил виждал с очите си бомби и бомбардировки. Повечето не били виждали дори самолет, а мнозина от по-възрастните изобщо не се надявали, че някога ще видят. Смятали го за измислица и, в най-добрия случай, за игра на въображението.

Офицерите със своите дами се разположили на внушително разстояние, в двора на една къща, на около четиристотин метра от целта. Те стояли там, вперили очи в небето и чакали да видят откъде ще се появи самолетът. Самият полковник се покачил на покрива на обора. Не след дълго офицерите почнали да стават неспокойни, обзел ги страх. Решителният миг наближавал и те се бояли, че той може да бъде и техният последен миг. Току-виж, бомбата падне малко по-рано от самолета или малко по-късно, или се откъсне сама, или пък самолетът се разбие, или пилотът… Да, разни такива неща са се случвали. Един прекалено самоуверен пилот обърнал машината си така, че да лети с главата надолу, защото искал да докаже на спътника си, че човек може да изпие бутилка бира в такова положение. Но, изглежда, забравил да се привърже, защото се изтърсил от самолета, пробил един тенекиен покрив и две бетонни плочи и се озовал накрая в кантората на един търговец. Летецът си бил цял-целеничък, само мек като презрял домат. Всичките му кости били строшени. Но най-чудно било, че бутилката бира си останала здрава и пълна. Летецът не успял да я отвори, тъкмо понечил и паднал от самолета.

 

 

— Ти откъде знаеш тая история? — попита бащата на Юсси.

— С очите си съм видял.

— Ами нали току-що каза, че при хвърлянето на бомбата си бил в Хелзинки.

— Е да, бях.

— И нали там се е случило всичко?

— Не, във Вийпури.

— Че ти не може да си бил едновременно в Хелзинки и във Вийпури?

— Да не съм казвал, че съм бил в Хелзинки. За Хелзинки не съм споменал и дума.

— Не е вярно. Преди малко каза, че летящата ескадрила, или как се казваше, е била в Хелзинки.

— Да, но аз не съм бил.

— Няма никаква връзка в това, което дърдориш. Значи, не си бил в Хелзинки?

— Остави ме на спокойствие, да разправя историята докрай.

 

 

И тъй другият, спътникът, на когото летецът искал да направи впечатление със своята майстория с бирената бутилка, не умеел да лети дори със самолет. Освен това седял на задната седалка, така че не можел да стигне кормилото. По-късно той разправяше как изведнъж забелязал, че приятелят му изчезнал. Но не се разтревожил веднага, помислил си най-напред, че може да е изпълзял под корема на машината или зад крилото, да пристегне там някоя бурма — при тогавашните самолети тия неща ставали. С една дума, той си седял като поп в шейна, а самолетът се носел насам-натам, кръстосвал над града. Когато седиш с главата надолу в един самолет, навярно е трудно да се ориентираш накъде лети.

„Много се забави той с тая гайка“ — помислил си по едно време, както разправяше по-късно. Но в следващия миг самолетът си кацнал съвсем гладко, само с един малък тласък и край. Само че не на летище, а в някаква нива, с малка къщичка на синура. Е, разбира се, човекът слязъл, за да си разтъпче малко краката и да поразгледа къде се губи всъщност приятелят му, та нито го чува, нито вижда. Но него го нямало никакъв. „Може вече да е влязъл в къщичката по някаква работа“ — помислил си човекът и сам се запътил нататък. А в къщичката имало само една стара баба, която не искала да го пусне, бояла се.

— Махай се по-бързо, че инак отварям вратата и пущам лудия.

— Та аз да не съм циганин да ме плашиш — казал той. — Тях все ги подплашват с някой луд.

Но старицата не му отворила вратата. „Дявол да го вземе, къде се губи моят другар? Дали не е отишъл да купува бензин? Ама чак пък толкова бързо да изчезне!“ И така спътникът останал да пази самолета, мислел си, че приятелят му навярно за тази цел го е оставил. „Да знаех поне къде съм попаднал“ — мислел си той, но не искал повече да додява на старицата. Запалил си цигара, почнал да се разхожда около самолета и се чудел защо приятелят му още не се връщал. Мигар толкова далече е отишъл за бензин? Сигурно наблизо не е имало магазин. Мястото му се виждало доста глухо. Всъщност почвало да му омръзва, но какво можел да направи, стоял и чакал. Вечерта се върнал стопанинът на къщичката, пълнолетният син на старицата. Идвал от работа, ходил да помага на съседите при жътвата. С него подхванал дълъг разговор и си изяснил на кое място се намира. Това било областта Кивенапа и до най-близкия магазин имало три километра. Там било и селото, доста голямо село. Човекът се решил да отиде дотам да посрещне приятеля си. Той помолил стопанина на къщичката да наглежда самолета, да не би някой да направи пакост, и неведнъж му повторил по никакъв начин да не пипа мотора или каквато и да било друга част. Можело да стане беля, самолетът не е играчка. Не един, който завъртал витлото, е бил разрязан на две от него по дължина или напреки. Чак след това се упътил към селото. По пътя не срещнал приятеля си. В селото разпитал тук и там за него, но никой не бил виждал летец, нито друг човек, който да прилича на летец. „Интересна работа! — помислил си човекът. — Тъмна история.“ Тъй като станало доста късно, той пренощувал в един пансион. За самолета никому не споменавал нищо, инак, току-виж, към полето се упътило цяло велико преселение. Той си спал хубаво цялата нощ, събудил се на сутринта бодър и започнал да размисля какво ще прави по-нататък. Най-напред решил да отиде пак до къщичката, надявал се, че приятелят му може да е вече там. Заварил сина на старицата на прага. Той му казал, че цяла нощ е седял там и пазил машината. Човекът му дал два десетака за труда и му обяснил, че сега той ще продължи караулната служба, за да може другият да отиде да спи. Някъде към обед, разказваше тоя човек по-късно, започнала да го човърка мисълта, че в цялата тая история има нещо нередно. Тогава влязъл в къщичката, разбудил стопанина, наредил му да пази самолета и пак се върнал в селото, за да се обади по телефона в морската аерогара и да обясни на хората цялото положение.

— За бога, останете там на място и не напускайте машината! — извикали му от морската аерогара. — Ние пристигаме веднага, не пипайте нищо! Не правете нищо, докато дойдем! — И щрак, окачили слушалката.

Човекът разправяше по-късно, че съвсем се объркал. Какво да не пипа? Какво да не прави? Къде да не пипа? Излязъл на шосето и зачакал. Скоро се задала цяла кавалкада: три коли, пълни с офицери, летци, механици и дявол знае още какви.

— Не е по моя вина — съобщил им веднага човекът.

— Е, да, предполагаме — отговорили му. А какво означавал тоя отговор, той не можел да отгатне.

— Къде е самолетът? Можете ли да ни заведете при него?

Разбрал, че това е именно пътят към неговото спасение. И отвел колоната от специалисти при самолета, показал им как е кацнал насред полето. Дявол да го вземе, като летяща лодка.

— Какво можете да ни разкажете за случилото се? — запитали го.

— Какво мога да разкажа! Това, което виждате със собствените си очи, нищо повече — отговорил им.

— А къде е другият? — запитали го.

— Какъв друг?

— Тоя, който е докарал самолета тук. Вие няма да седнете да ни заблуждавате, че машината е прелетяла и кацнала тук самичка, без пилот.

Човекът казал, че не иска никого в нищо да заблуждава, дори и самия себе си, но че нищо не разбира от летене.

— В такъв случай повече не сте ни нужни. Благодарим ви за помощта — казали му.

— Аз ви благодаря — отвърнал той и си тръгнал назад към селото, наел едно такси и заминал за Вийпури. И там във вестника прочел съобщение за съдбата на своя другар.

— Никога в живота си за нищо на света няма да се кача на самолет, нито на цепелин, а квартира ще си взема само в приземния етаж.

Това било твърдото му намерение и той устоял на него. Защото цепелини във Финландия не е имало никога. И ето това е цялата история.

 

 

— А сега май стана време за спане — каза старецът. — Разбъбрах се аз тук, у вас.

— А, не, драги, ти гледаш да се измъкнеш — рече бащата на Юсси, който забеляза, че нещо в разказа куца. — Ти май лошо се хвана. Това ли ти беше историята?

— Коя история?

— За строежа на укрепленията.

— Какъв строеж?

— На ония, дето искали със самолет да изкопаят дупка в земята.

— Аха, оная история ли? Тя е съвсем друга.

— Не може ли да я разправиш докрай? Още е рано за спане, нощта е дълга.

— Защо пък да не я разправя.

— Само че няма нужда да почваш отначало, продължавай оттам, дето долетял самолетът.

— Е защо пък точно от това място?

— Така.

 

 

— Аз се хващам на бас за десет хиляди рубли с когото и да било, че бомбите ще улучат мишената — извикал полковникът, както стоял на покрива.

Между присъствуващите офицери имало един майор от авиацията, който никога не можел да устои на покана за бас. Полковникът трябвало да слезе от покрива, за да затвърдят баса с ръкостискане. Защото майорът не се решавал да се покатери чак толкова високо. Той бил човек, който обичал равната земя и от дете бил свикнал да си върви по нея. Все пак се опитал, но стигнал до третото стъпало на стълбата, след това затворил очи и слязъл.

Когато се дочуло бръмченето на самолета, полковникът чевръсто се покатерил отново на покрива и заудрял по него с ботушите така, че на всички страни се разхвърчали трески и керемиди. Стопаните доброволно се евакуирали, даже и кравите извели от обора. Още не било време за паша, едва началото на май. Но никой не искал да се изложи на опасността от бомбите. Ала полковникът седял яздешком на билото на покрива и се смеел така, че коремът му се тресял, и гледал през бинокъла си в посоката на все повече усилващото се бучене на мотора. За да може да обхване по-добре с поглед гората, до която имало три километра, той дори се изправил. Тоя човек явно не страдал от световъртеж. Другите офицери и жените им вече бягали през полето с развети пелерини. Дамите с техните тесни поли едва успявали да ги настигнат и така станало нужда двама офицери да подхванат от двете страни една дама и да тичат през полето, носейки и нея. Дамите се смеели и си подвиквали. След като компанията се отдалечила по своя преценка на достатъчно разстояние, спряла се зад една плевня. Офицерите изнесли отвътре бали сено, разстлали върху тях своите пелерини на една малка височинка и галантно помогнали на своите дами да се разположат.

Самолетът, незабелязано долетял до средата на небето под закрилата на оглушителния и ужасяващ шум на своя мотор, изведнъж се показал, като че внезапно изплувал от облак. Когато описал кръг над мястото, всички ясно видели в него пилота. Офицерите размахали фуражки с бурни възгласи на одобрение, а дамите махали с чадърчетата си. Те изпращали и въздушни целувки на смелия летец и го викали по име, като че ли можел да ги чуе. „Сергей“ — повтаряли те.

След като направил почетния кръг, самолетът полетял обратно в същата посока, от която дошъл, направил завой, приближил се отново и хвърлил една бомба. Някои от работниците извикали, че летецът е паднал от самолета. Офицерите нервничели, но след това се раздал взрив, трясък и земята се вдигнала във въздуха като огромен облак, стигащ чак до върховете на дърветата. Няколко офицери се втурнали в посока на взрива, но бързо се върнали, когато им викнали, че втората бомба още не е хвърлена. Майорът, който се хванал на бас с полковника, човъркал с върха на ботуша си в торфената стена на плевнята. Той явно жалел за парите си, защото, когато облакът се послегнал, във въздуха трепкало огромно ято от парченца бяла хартия.

Самолетът направил втори почетен кръг и се върнал пак към изходната точка. Полковникът все още стоял на покрива на обора и размахвал фуражка. Самолетът се задал отново. Когато се приближил до целта, мъжете запушили ушите си с пръсти, а жените закрили лица с длани. Обаче пилотът не хвърлил втора бомба. Всички помислили, че той ще прави още един кръг или може би по някаква причина не може да откачи бомбата. Внезапно се чул трясък без някой да е видял нито че пада бомба, нито къде. Из околността не се забелязвало нищо. Изведнъж покривът на обора започнал да се надига по средата и всички видели как целият обор в миг се пръснал. Гредите се разхвърчали из въздуха и попадали по полето, плочките на покрива се вдигнали като голямо ято над къщата, сякаш прелетни птици, които се отправят в дългия си път. Това ято се спуснало обаче косо зад главната постройка на чифлика и когато тоя хаос улегнал, всички видели, че от обора нямало и следа.

Самолетът спокойно правел своя кръг и поклащал криле. На всички се струвало, че той ще падне: само това оставало. Зрителите тичали сега напряко през полето, за да видят с очи останките от обора. Офицерите не намерили време дори да подадат ръка на своите дами, за да станат, и те си седели зад плевнята, пищели и изпаднали почти в истерия, леели сълзи.

Единственият човек, който останал при тях, бил майорът. Той просто не можел да се откъсне от плевника, държал се за кьошето в пристъп на луд смях: нали не загубил десет хиляди рубли! Внезапно станал съвсем сериозен: съобразил, че ги е спечелил.

Оборът бил напълно сринат. Камъни от основите му още се търкаляли срещу офицерите и работниците, когато пристигнали тичешком. На полето до изкопа, в който паднала първата бомба, се образувала огромна яма: ако човек се спуснел вътре, оставало да се вижда само темето му. На дъното на тази яма лежал полковникът, както си бил в пълна униформа. За учудване на всички той изглеждал незасегнат, дори не бил изцапан. Но когато го повдигнали, не можели да го удържат, той се разтеглял и разпадал, свличайки се пак надолу в ямата. Хората, които са видели трупа му съвсем отблизо, разправяли, че единият му крак бил извит като буква „S“, когато го сложили на носилката. От покрива на обора до ямата полковникът прелетял близо четиристотин метра. Самолетът се скрил от погледите оттатък гората, макар че пилотът би постъпил най-умно, ако се блъснел в най-близкото дърво или отлетел зад граница. Защото не след дълго го докарали с белезници да види полковника. Сергей бил офицер и затова не го екзекутирали на място. Позволили му да даде обяснения. Той взел обора за втората си цел, тъй като бил заобиколен от бял кръг сняг и лед. През зимата непрекъснато изхвърляли с лопата от обора тор и стопанинът, подготвяйки се за пролетната оран, тъкмо откарал тора на полето. Така се бялнал снегът, останал неразтопен под купчината тор. А на единия край и пред обора в началото на зимата струпали елхови клони да съхнат. Клоните изгорили, а снегът под тях си стоял. След пускането на първата бомба хартиената мишена изчезнала. Пилотът наистина не би могъл да дойде до друго заключение, освен, че втората му цел е оборът. Попитали го дали не е забелязал полковника, който стоял на покрива? Естествено не го забелязал, от високо решително не може да се види полковник в сива униформа, изправен върху сив дървен покрив. Запитали го още знае ли какво му предстои да направи сега. Той очевидно знаел и кимнал с глава. След това се отдалечил зад тъжните останки на обора и си теглил куршума.

Укрепленията не могли да бъдат завършени през лятото, защото най-напред трябвало да построят нов обор и някои други постройки за стопанина на чифлика. Основите на жилищната сграда се разклатили, къщата се изместила с няколко метра и заплашвала да се срути. Значи, и тя трябвало да се възстанови. Стопанинът подал жалба в сената, или другаде някъде, и искал да му се възстановят щетите. Тъй като не могли или не желаели да му платят колкото искал, царят заповядал на мястото на повредените и разрушени сгради да се издигнат нови. Тогава стопанинът представил такива планове, като че ли ставало дума за благородническо имение. Той настоявал да му построят дори нова сауна вместо рухналата и нов плевник. Нямало как, построили му ги, макар никой да не бил виждал в чифлика му две бани и два плевника. А сега можели да се видят. Дошла есен, после зима, дошла революцията и независимостта, и гражданската война, а укрепленията все си стояли недовършени. Вместо тях на възвишението се издигнала нова разкошна къща с дванадесет прозореца на фасадата. А на склона до нея две бани една до друга. Но за да не се възгордее съвсем стопанинът, построили новия плевник над стария, така че се виждал само един.

 

 

Бащата на Юсси, по стар навик, се разгневи:

— Тук лъжеш, опашати лъжи хвърляш! Не ти вярвам ни думица. Втори такъв лъжец като теб не може да се намери в цялата околност.

— Ако искаш, вярвай. Никой не те кара. Ще си малко завеян, ако мислиш, че трябва да вярваш на моите истории. Аз разправям само това, което съм видял със собствените си очи.

— Лъжец на лъжците си ти — извика бащата на Юсси.

— Как можеш да ме набеждаваш, че съм лъжец? Дай доказателства. Разправи ни още веднъж историята, която току-що свърши, ама съвсем както си е била наистина. От всяка лъжлива история трябва да излиза и една истинска. А при тая няма друга истина, освен една. Сега повярва ли ми?

— Не.

— И не очаквах. А твоите думи „лъжец на лъжците“ ми спомнят младите години в околията Липери. Аз, кажи-речи, нямаше какво да търся там, исках да погледам как си избират нов пастор. Ония хора там приказват много смешно. Ако, да речем, един чифлик е голям и просторен, тогава те му викат „чифлик на чифлиците“. Така казват на всичко, което е голямо и богато. В същия чифлик имаха едър, силен бик, и то се знае, той беше „бик на биците“. А хубави стройни моми имаха, чудо!

— Можеха да кажат за някого човек на човеците. А момите бяха чудо, чистокръвни женски, още съвсем невинни, мургави и с малки мустачки. В един чифлик имаше две такива. Сандра и Алиина. По-лични жени няма никъде, казвам ви. Сандра беше по-горда и по-едра, тя беше два и половина метра, пък Алиина с два сантиметра и половина над трите метра…

Юсси се изсмя, но това не донесе нищо добро. Баща му стана разгневен и излезе от стаята, като блъсна вратата така, сякаш никога вече нямаше да се върне. Старецът смигна на своя кръщелник.

— Да, при такава хубавица момък с моя ръст трябваше доста да подскочи, за да попипа задните й части, истина ли е?

— Самата истина — отвърна Юсси.