Вейо Мери
Въже от Манила (2)

II

Наоколо — само гори и блата, блата и гори. Влакът се носеше бързо. Дърветата бяха като повехнали. Слънцето жареше.

Често спираха посред гората пред някоя малка къщица, за да вземат още войници. Военната полиция във влака проверяваше удостоверенията за отпуски и пак изчезваше. В съседното купе свиреха на хармоника. Един мършав, наглед сънлив войник се готвеше да събира пари като църковен клисар на бедна енория. С шапка в ръка той вървеше по дългия коридор и тикваше всекиму под носа тая смачкана дискусна торбичка, без да каже дума или дори без да благодари, когато някой пуснеше една марка. Младши сержантът от щаба на генерал Лагус, седнал до Юсси, хвърли пет марки, но поиска да му изсвирят за това „Очи чьорние“. Скоро подир първия войник, който събираше пари, се появи втори, нисък, мургав, той също поднасяше шапката си на всички, но никой не му даде нищо.

— По една марка от човек, моля — повтаряше той. — Нали всички слушахте.

— Я си обирай крушите — подканяха го другите. — Ние вече си дадохме гологаните за музиката.

Вдигна се доста голяма врява, но първият, който бе събрал парите, дългият, сънливият, не се виждаше никъде.

Влакът спря на по-голяма гара. Военните полицаи нахълтаха от двете страни на вагона, в който седеше Юсси, и започнаха да влизат в купетата. Навън стояха други по продължение на целия влак, така че наистина го държаха като в клещи. Започнаха да претърсват основно багажа на войниците и в единия край на вагона вече се вдигна шум. В една раница бяха открили чифт ботуши. Искаха да изведат войника — нищо не помагаше, макар той да твърдеше, че може да обясни всичко. Обясненията щяха да изслушват по-късно.

— Покажи документ от ротния командир, че си донесъл тия ботуши от къщи или пък, че си ги направил в ротата от собствен материал — продължаваше да опява военният полицай.

— Прегледа ли вече раницата на оня шишко? — запита единият полицай приятеля си, сочейки към Юсси.

— Готово — отговори другият.

Ако не се смятат тия думи, във вагона, докато патрулът беше вътре, и дори след като си излезе, цареше пълна тишина. По перона преведоха двама задържани войници; единият беше крадецът на ботушите. Той размахваше юмрук във въздуха, видимо все още се надяваше, че ще може да даде своите обяснения. Проверката беше вече приключена, полицаите се събраха навън, приказваха си и се смееха. Двама от тях се разговаряха като добри приятели, когато зад единия тихомълком се прокрадна трети и приклекна, опрял ръце на коленете си. Оня продължаваше да си говори най-спокойно, когато приятелят му го блъсна изведнъж в гърдите и той се преметна назад през клекналия и се пльосна по гръб на земята. Гръмогласният смях на останалите прозвуча на войниците във вагона като злорадо и подигравателно грачене. Събореният се надигна с мъка, опипваше задните си части и поглеждаше изпод вежди. Лицето му бе налято с кръв. Той се нахвърли срещу приятеля си, който го бе блъснал така коварно. Другите полицаи продължаваха да се хилят. Някой от влака извика:

— Да не си му простил! Удари му един.

Военните полицаи прекъснаха шегите си и заоглеждаха прозорците на вагоните. Отнякъде се появи железопътен чиновник и размаха флагчето си. Локомотивът изсвири, вагоните изтракаха, блъскайки се шумно един в друг.

— Кучета проклети, доволни ли сте сега? — Този остър вик проряза въздуха и смрази кръвта в жилите.

След това всичко се разви с такава бързина, че когато влакът бе спрян, оказа се, че той още не е напуснал гарата. Мощна вълна от ругатни плисна от отворените прозорци и от платформите. Повечето просто крещяха, но в тая животинска врява се отделяха някои особено силни и пронизителни гласове.

— Сега се смеете, ама почакайте, ще заплачете — викаше, размахвайки юмруци, един войник с необикновено дълга шия, застанал на платформата.

— Я си покажете раниците! Мародери! — дереше се отпред на влака някакъв глас, пронизителен като локомотивна свирка.

— Елате макар само за един ден на фронта! Аз ще ви разреша! — викаше друг откъм края на композицията.

Мършавият, сънлив наглед войник, се наведе през вратичката на външната платформа. Когато вагонът му бавно премина покрай един лейтенант от военната полиция, който стоеше съвсем близо до коловоза, сънливият извади бучка захар от джоба си и протягайки ръка към лейтенанта, прошепна дрезгаво със сатанинско удоволствие:

— На̀, на̀, кученце, на̀!

Човек не би очаквал, че такъв шепот ще се долови, защото сега врявата беше толкова силна, че войниците от артилерийските позиции на осем километра можеха да я чуят ясно. Обаче лейтенантът се затича редом с вагона, сочейки с показалец мършавия сънлив войник:

— Ей тоя тук! — извика той и скочи на стъпалото. Ала сънливият се мушна като невестулка между другите и изчезна. Само за голи думи не можеха да го хванат. Той се смести между двама войника върху първата скамейка, която му попадна; всъщност още седеше на скутовете им, когато лейтенантът се вмъкна в купето и почна да се върти и да сочи с показалеца си ту едного, ту другиго, дирейки този, който го оскърби. Търсеше го, но не можеше да го открие никъде. Положението му ставаше все по-неприятно. Двамата войника, между които се бе сврял мършавият, се поотместиха съвсем предпазливо, така че другият да може да сложи задницата си на пейката. Сухото му лице си запазваше сънливия израз, сякаш току-що разбудено от полудрямка.

— Ето, този е! — извика ликуващ лейтенантът. — Седи си като невинно агънце. — Здравей, приятелю! Нямаш ли още бучица захар?

Войниците се обърнаха с облекчение да видят кого е намерил най-сетне. И мършавият, сънлив наглед войник, също извърна леко глава и повдигна левия си клепач да погледне.

— Господин лейтенант, аз през цялото време седя до тоя човек. Той изобщо не е отворил уста — каза младши сержантът от щаба на Лагус.

— Тебе кой те пита? Я не се меси. А ето тука още един. Да, ти, точно ти с острия нос, ми подвикна нещо от прозореца. Ей, не чуваш ли ти, там до прозореца. Хайде, тръгвай!

— Господин лейтенант, аз нищо не съм викал — обади се остроносият.

— Мислиш, че не те видях, като викаше!

— Е, щом е така… — промърмори войникът.

Трима военни полицаи се провряха във вагона. Те бяха забелязали, че началникът им изчезна в тоя вагон и помислиха, че може да има нужда от тяхната помощ. Лейтенантът заповяда да арестуват Юсси и войника с острия нос.

— Господин лейтенант, макар тая работа да не ме засяга лично, искам все пак да ви кажа, че неправилно задържате тези хора. Всички тук в купето могат да потвърдят, че и двамата не са сторили нищо — намеси се младши сержантът за втори път.

— Да, вярно, така е — потвърди неговият другар, също от частта на Лагус, ако се съдеше по големия знак на ръкава му.

— Нима аз съм казал, че тия двама души са извършили престъпление? Казал ли съм такова нещо?

Никой не му отговори.

— Стани най-после, човече — обърна се лейтенантът към Юсси, хвана го за ръкава и го вдигна от седалката.

Юсси стоеше и премигваше, а войникът с острия нос продължаваше да си седи и да гледа навън през прозореца.

— Заповедта се отнася и до тебе. Да не си оглушал или се правиш на глух? Стаани!

Остроносият извърна към него изплашено лице. Надигна се бавно от скамейката, бавно като тесто, което шупва. Волята на лейтенанта играеше ролята на мая. Но Юсси се отпусна отново на мястото си, изглежда, че тази воля не можеше да го командува повече. В края на краищата тя не можеше да стигне за всички.

Лейтенантът се обърна на токовете си и се втренчи сега в четирима войници, които седяха от другата страна на прохода. На лицето му се изписа меко, благожелателно изражение, сякаш изведнъж забрави всичко.

— В отпуск отивате, а, момчета? — попита той любезно.

— Да, наканили сме се — отговори един от войниците много сдържано.

След миг лейтенантът отново се обърна кръгом, нахвърли се върху остроносия войник и започна да го дърпа по коридора. По същия начин и Юсси изчезна от вагона, видяха ги гологлави, заобиколени от военни полицаи, да се препъват по перона. В купето бе останал един от полицаите: той обираше фуражките и раниците им от багажника.

— Какво ровиш там? Вземай всичко наведнъж! — каза предизвикателно младши сержантът.

Навън лейтенантът взе зеления флаг и тъкмо искаше да даде сигнал за тръгване, когато една необичайна гледка го накара да отпусне ръка. Високият като върлина младши сержант и неговият другар извеждаха мършавия, сънлив наглед войник от вагона. Към тази група се присъединиха още трима мъже, но единият от тях се върна, след като получи един юмрук.

Младши сержантът, другарят му и един нисичък, мургав войник, който носеше на гръб хармоника, искаха да освободят Юсси и остроносия, като предадат истинския виновник, готов да признае престъплението си. Междувременно той като че ли съвсем беше заспал и нищо не призна. Тъй като лейтенантът не губеше нищо от тази замяна, освободи Юсси срещу сънливия, но остроносия задържа.

Щом като Юсси заедно със спасителите си се върна във вагона, лейтенантът от военната полиция даде знак и влакът потегли. Сега не се чуваха никакви викове. Само от някои прозорци се показаха мрачно ухилени лица.

— Аз никога не оставям другаря си в беда — заяви младши сержантът и тупна Юсси с длан по тила.

Нисичкият мургав войник с акордеона и неговият приятел, който, изглежда, бе отракан момък, седнаха сега в купето на Юсси и войниците от частта на Лагус. На мястото на остроносия се настани един възрастен войник, който веднага се загърна в шинела си и заспа.

— Слушай, бъди приятел и ни изсвири „Очи чьорние“ — обърна се младши сержантът към нисичкия мургав войник.

Той не чака дълго да го молят, но след заключителния акорд вдигна хармониката си на багажната мрежа и предложи да поиграят на карти.

— Ти, шишко, ще играеш ли с нас? — запита той Юсси, който не разбра, че въпросът се отнася до него, не отговори и затова не му дадоха карти.

— Не може току-тъй просто да дадеш приятеля си в ръцете на тия полицейски кучета. Дотолкова един мъж трябва да има кураж, ако изобщо иска да мине за мъж. Такова нещо не ми се е случвало в живота — подхвана някой наблизо.

Веднага се надигнаха и други гласове и всеобща сърдита глъчка закипя във вагона. През това време картоиграчите вдигаха такъв шум, че общата глъчка се оттичаше край тях като вода по гъши пера.

Влакът спря за известно време на някаква гара, където работеха група военнопленници с огромна буква „V“^[1], изписана с боя върху ризите им на гърба.

— Я вижте, момчета, вижте как челният отряд на Лагус товари дърва — провикна се някой, като че му беше много драго от тая гледка.

За миг стана съвсем тихо. Всички се извърнаха към купето, където седяха войниците на Лагус. Те се стъписаха малко, но не казаха нищо, само намръщиха чела и отново продължиха играта на карти.

След това някакъв съвсем мрънкащ глас започна да разказва кратка история, която продължи много. Само веднъж младши сержантът реагира на нея. Той хвърли бърз поглед към разказвача и после каза на другаря си, подражавайки на мърморенето:

— Гласът на тоя е като на изкормена риба.

— Веднъж генерал Лагус се разхождал по улиците на Еенислина, както си му бил обичаят. Искал да се поогледа кого може да хвърли в карцера. Щом срещнел войник, който не отдавал чест както трябва или се клатушкал пиян или по друга някаква причина не му харесвал, заповядвал му да марширува подире му. Така се събрали около двадесетина или повече момчета, които се мъкнели след него в индийска нишка към караулното. Когато най-сетне стигнал до караулното и благоволил да се обърне, зад него стоял един-единствен войник, и то от неговите собствени хора, от щаба.

Това му се видяло смешно и той попитал къде, по дяволите, са се дянали другите.

— Не мога да знам, господин генерал — отговорил му войникът, без да му мигне окото.

— Какво си се втрещил като глупак? Изчезвай и ти! Освобождавам те, задето не офейка — казал му Лагус.

Войникът бързо духнал, но бил съвсем объркан, защото не бил видял никакви други войници. Сиромахът и днес още не знае за кои други е говорил генералът. Защото всъщност работата била такава, че нямало никакви други арестувани. Само той бил единственият злополучен войник на Лагус, който около двайсетина пъти се опитвал да офейка от своето високо началство, но винаги отново и отново му попадал пред очите.

Избухна смях чак в купетата, в които положително не бяха разбрали нито дума.

— Я чуйте сега аз какво ще ви разправя. Историята съвсем не е била точно така — обади се младши сержантът от частта на Лагус. — Аз знам цялата случка съвсем точно, защото един от нашите, от моята част, е бил очевидец. Ето как станала работата. Подир Лагус наистина се тътрели вече цяла дузина негодници и пияни глави, когато нашият човек ги срещнал на улицата. Той не бил пиян и иначе с нищо не се хвърлял в очи, съвсем обикновен примерен войник, може би не от най-добрите, но все пак умна глава. И Лагус му казал:

— Хей, ти гвардеецо, подбери цялата тая команда и я откарай в караулното!

— Слушам — отговорил, какво друго можел да каже.

Лагус продължил пътя си, но след известно време все пак минал да види какво става в караулното. По улицата се точела безкрайна колона, неговият човек марширувал най-отпред и както изисква уставът, изкомандувал тази тълпа:

— Внимание, глави наляво! — Колкото и да напрягал очи човек, не можел да види края на колоната.

— Я кажете, гвардеецо, що за хора са тия, дето са се помъкнали подире ви? — запитал го Лагус.

Войникът се извърнал и сам се объркал, като видял толкова народ.

— Господин генерал, това ще са повечето артилеристи.

— Как така? — учудил се Лагус. — Къде им са топовете?

Той искал да разбере защо оня ги смята за артилеристи, тъй като те нямали никакви отличителни знаци.

— Коленете им са окаляни, господин генерал.

— Да, това наистина обяснява цялата работа — съгласил се Лагус. — Но защо са се прилепили към вашата колона? Нали вие не сте им заповядали?

— Нито съм им заповядал, нито съм ги канил, господин генерал — отвърнал той. — Тяхното присъствие ми е съвсем непонятно, господин генерал.

Генерал Лагус се приближил към хората и ги запитал защо са се присъединили към групата.

— И ние не знаем, господин генерал — извикали в един глас артилеристите.

Войниците от частта на Лагус се смееха, сякаш цвилеха коне.

Така приключи този разговор — равносметката бе еднаква. Някакъв войник, който седеше до вратата, привлече сега вниманието на всички. Той вдигна шум, че му откраднали от раницата почти пълна кутия цигари, едва начената, и, разбира се, било работа само на военните полицаи.

Възрастният войник, който спеше загърнат в шинела си, се разбуди от врявата, измъкна раницата си, която беше затиснал в ъгъла зад гърба си, и започна да прави инвентаризация на съдържанието й. Отвътре излязоха наяве пет униформени фуражки с козирки. Навярно толкова и трябваше да бъдат, защото ги напъха отново в раницата и се загърна достолепно в шинела си, за да спи.

Спътниците го гледаха учудени, след това започнаха да си смигат.

— Тоя цял живот няма да ходи гологлав — каза някой.

Играта на карти продължаваше. Във вагона цареше тишина. Мнозина бяха вече потънали в сладка дрямка. Слънчевата светлина стана червеникава, свечеряваше се, но влакът още не бе навлязъл в стара Финландия.

— Какво му е на тоя приятел, че е така ужасно сериозен? — обърна се младши сержантът учуден към Юсси. — Не бива да си туряш мъка на сърцето, отпуската не е толкова дълга, че да има време за отчаяние.

Приятелят на войника с хармониката се дивеше гласно на човешката глупост.

— Видяхте ли го оня приятел? Натъпкал в раницата си пет охлузгани калпака, такъв парцал аз не бих сложил на главата си, ако заповедта не ни задължаваше. А той ги мъкне у дома си и се бои да не му ги откраднат. Това се казва вече връх на глупостта. Друго е, ако човек носи нещо за работа, ама такава глупост! Когато си отивах миналия път в отпуск, видях подобен случай. Седяхме пак така натъпкани като сардели във вагона. И се почудихме какво му стана на един, защото изведнъж се гътна и падна на пода.

— Какво ти е? Говори бе, човече божи, може да ти помогнем, ако изобщо може нещо да се направи. А той ни дума, само стои на глава на пода между пейките. Ние просто го вдигнахме, сложихме го да седне, но след малко той пак се катурна. И докато се свличаше, само една-единствена дума прошепна: „Въжето!“ Помислихме, че иска да намерим отнякъде въже, та да го вържем за седалката.

— Въжета тук няма, но всички имаме колани.

Пак вдигнахме момъка и го завързахме здраво със закопчани един за друг колани. Май че това бяха, почти всички колани, които можахме да намерим, за да помогнем на нещастника.

— Сега здраво ли седиш? — попитахме го. Но той издаваше само някакви смешни звуци и между тях все брътвеше нещо за въже.

— Помогнете ми, за бога — издума най-сетне.

Ние си рекохме, ама че придирчив тип, не може да му се угоди. Но от муцуната му вече течеше зелена слюнка или друга някаква отрова. Отвързахме го и го сложихме на пейката. Мислехме, сега ще му олекне. Но къде ти! Той продължава да се моли: „Въжето, помогнете, помогнете, въжето!“

— Е, как да ти помогнем? — питаме го.

— Махнете въжето!

„Аха — помислихме си, — на тоя му се струва, че сме го вързали с въже.“ Това май бе добра идея, защото ето че от устата му вече излизаше слюнка и въртеше очи като луд, но го отвързахме. Той започна да се мята насам-натам по пейката и ние пак събрахме коланите, закопчахме ги един за друг, отново го прикрепихме здраво с тях и пратихме да повикат доктора. Дойде някакво загубено фелдшерче. Казахме му: „Дай на тоя нещастник нещо за успокояване.“ Господ знае какво искаше да му напъха той в устата, хероин или нещо друго, но нашичкият нищо не поемаше, повръщаше всичко.

— Виждате, че нищо не мога да направя — каза фелдшерчето.

— Дявол да го вземе — рекохме, — нещо трябва да се направи, инак за какво си имаме доктор.

Той вече се канеше да се измъкне, но ние го хванахме за яката и му казахме, че така тая работа не става, не щем на съвестта ни да тежи една душа, предала се богу тук в купето.

— Хващай се за работа и по-бързо, че инак…

Тогава той му смъкна ботушите и панталоните.

— Да не мислиш да му правиш клизма? — запитахме го.

— Трябва да прегледам болния, току-виж че излезе херния.

— Боже господи, и това ми било доктор — проклинахме го ние.

Човекът нямаше никаква херния, това, което излезе наяве, си беше нещо съвсем обикновено, като у всеки мъж.

Фелдшерчето се залови да го облече наново.

— Я сега да прегледаме горната половина — каза то. — Може да му са счупени някои ребра. Май че има такива симптоми.

— Карай тогава — рекохме ние, защото, кой знае, възможно е момчето наистина да си е счупило ребра, колко пъти пада от скамейката. А той, проклетникът, навил около тялото си въже, дълго десет разтега и така страшно стегнато горе, че не можехме да отвържем възела, та трябваше да го разрежем с нож. Изведнъж му олекна, оказа се един приказлив момък, какви ли не истории ни разправи. Преструваше се, че ни подозира за взетите мерки, подмяташе, че нарочно сме го връзвали с коланите само от завист, за да го погубим и да му вземем въжето.

— Човече, алчни животни, ти казвам, са и най-кротките войници.

— И стипци на всичко отгоре — добави мургавият с хармониката.

— Да, да, лудите растат като бурена, няма нужда да ги сееш — забеляза младши сержантът, след това запита Юсси:

— Прав ли съм? Ти как мислиш?

Юсси мълчеше. В този момент той имаше толкова сериозен вид, сякаш отиваше не в отпуск, а на погребение. Само пот се лееше бавно по лицето му.

— Не гледай така мрачно на живота, приятелю. От това няма да ти стане по-леко. Остави грижите на големите началства, те имат големи глави…