Вейо Мери
Въже от Манила (1)

I

Въжето лежеше насред шосето и Юсси Кепилля го вдигна. Трябва да го бе загубил някой нехаен шофьор от снабдяването. То бе единствената полезна вещ, която Юсси намери за цялото време, докато бе на фронта. Едно съвсем ново, чисто, неупотребявано въже, без скъсани влакна, а не някакво долнокачествено хартиено; двата му края бяха завити както се полага. Юсси се зарадва. Залови се на самото място, насред пътя, да измери въжето. Развърза го и започна да го намотава на ръката си. Десет разтега. Един войник от ловджийския корпус мина на велосипед, удари спирачките и слезе от колелото, за да види какво прави Юсси.

— Играеш ли си, или вършиш работа? — запита той.

— Защо?

— Питам, може да ти трябва помощ. Двамата по-лесно…

Юсси разбра; той съвсем не можеше да бъде сметнат за глупак.

— Има работи, които най-добре човек да си върши сам — каза той.

— Е, туй вече е мъжка приказка — съгласи се войникът и продължи пътя си.

Юсси бе малко поуплашен: току-виж, че въжето е на войника и той е тръгнал да го търси, видял го е проснато на шосето и тъкмо да си го вземе, Юсси го изпреварва със секунда.

Той отнесе незабелязано въжето в землянката и го окачи на един пирон зад вратата. Вечерта, когато всички се прибраха, видяха въжето.

— По дяволите, кой е провиснал на гвоздея ми туй въже? Къде ще си закача шинела? На кого е въжето? — разфуча се войникът, който влезе последен.

— Не пипай, мое е — скочи Юсси от нара си. Каза го пред всички, тъй да се рече, признание за извършен грях. Но Юсси това и беше целил, когато окачи въжето така, че всички да го забележат веднага.

— Тогава сваляй го от моя пирон.

Юсси посегна бързо към въжето, но войникът успя да го грабне, поразгледа го, след това подхвърли пренебрежително:

— Ако си намислил да се бесиш, недей с въже от Манила. Много се разтяга.

Юсси прибра въжето на своя нар и го напъха под еловите клонки. Там то си остана цели два месеца. В началото на юни на Юсси му дойде редът за отпуска.

— Ще взема въжето и ще го занеса у дома. Тук, както изглежда, няма да ми дотрябва — каза той в навечерието на заминаването, извади въжето, повъртя го небрежно в ръце, сякаш обмисляше дали си заслужава да мъкне със себе си такова нещо. Тия думи очевидно не направиха никакво впечатление на другите. Всеки бе зает със собствените си работи. Но след малко един провлечен глас от горните нарове поде:

— Да съм като тебе, няма хич и да се опитвам. Може да си го наумил добре, но е опасно. Във влаковете има военни полицаи, само това чакат — да открият въжето в раницата ти.

— Не съм го откраднал — каза Юсси разгневен.

— Кой казва такова нещо? Тази глупава дума не бива и да ти идва на езика. Ако ги наведеш на тая идея, току-виж, че те и обесили на твоето въже.

— Нищо не съм спечелил от таз война. Само мазоли и синини. И нищо няма да спечеля. Да занеса барем едно въже в къщи — лютеше се Юсси.

— Не се оплаквай. Помни, че си участвувал, когато се е творяла световната история. Мисли за честта, която никой не може да ти отнеме. Мисли за това, как развявахме от победа към победа нашите знамена, напоени в кръв и пот.

Един млад войник от долните нарове разгъна мръсната си партенка и я размаха във въздуха.

— На̀ ти бойно знаме.

— Ти си обърши най-напред млякото край устата — обади се войникът от горния нар. — Лесно е да хулиш. Мисли си каквото щеш, само не си дери гърлото и не дрънкай глупости. Аз говорех за символични знамена, които никой никога не може да ни отнеме. Тях не можеш да хвърлиш при мръсното бельо, те нито се перат, нито се кърпят. Не са направени от плат.

— Всеки от вас е отмъкнал в къщи какви ли не работи. Аз не съм взел дори една игла. Виждал съм мнозина с изцапани от кръв ръце да претърсват мъртвите врагове, а аз никога не съм докоснал убит войник. Не съм пипвал негови вещи.

— Стига си дрънкал. Сещам се за Еенислина, където Юсси живееше в съседна с мен стая. Спомняш ли си, Юсси? Оная учителка, или каква беше, не знам, от Аунус, хубаво момиче. Чуваше се през стената — не можех да не слушам. Не знам какво правеше там кроткият Юсси, но изведнъж чувам момичето да казва: „Опипвай, каквото ще опипваш, само ми пощади девствеността.“ Така рече момичето, помниш ли, Юсси?

— А сетне какво? — запита Юсси, свъсил вежди.

— Какво ли? Ти излезе от съседната стая с пръст в устата, госпожицата си беше казала твърдата дума. И със сълзи на очи каза какво добро било момичето, дето ти отряза квитанцията.

— Това е дърта лъжа — отричаше Юсси.

— Че е лъжа, лъжа е — съгласи се войникът. — Само че ти, изглежда, лесно вярваш на приказките на жените.

Всички почти бяха забравили историята за въжето и щяха съвсем да я забравят, ако един всепризнат бъбривец между войниците не беше подновил разговора.

— За какво ще носиш това въже в къщи? Подир три недели си пак тук.

— Ще го занеса на Виира, може да си простира на него прането — каза Юсси, като че това беше най-естественото нещо на света.

А бъбривецът като отвори една уста:

— Притрябвало й е на Елвира въже. Сега немците имат грижата нищо да не й липсва на твоята Елвирка.

— В нашето село няма немци.

— Я не думай, кой знае дали тъкмо сега някой ефрейтор не завърта главата на твоята Елвира с въже за пране и бог знае с какво още.

— Каквото и да приказваш, въжето не е твое. Дори на две да ме прережат — разгневи се люто Юсси и прокара длан по корема си, — пак ще кажа, че въжето не е твое. Можеш да си разправяш бабини деветини, докато се пукнеш.

— На такъв, каквото и да му говориш, главата му не увира. — Сега пък дърдоркото се разяри. Той грабна фуражката си от пирона и излезе.

— Дявол да го вземе, от една шега се разлюти, а пък инак е кротък като агне или поне така се преструва.

— Такъв глупав човек рядко съм срещал — каза Юсси, все още леко задъхан от гняв.

— Хитър селянин е той, хитър. Ходи по снега, диря не оставя — опитваха се някои от приятелите на Юсси да го успокояват.

— Аз въжето ще си взема, пък дори ако трябва на шията си да го окача. Няма да го оставя тука, решил съм твърдо. Един отракан войник като мене все някак ще прекара едно въже — не млъкваше Юсси.

— Е добре, носи си го, тъкмо да не си взема друг някой белята с него.

На сутринта, в деня на заминаването, Юсси уговаряше нещо шепнешком с един от най-мълчаливите другари. След това си пошушна тайнствено с друг, после взе под мишница навитото въже и тримата излязоха от землянката, най-отпред Юсси с навитото въже в ръка.

— То се знае, че ще ти помогна, макар и да нямаш нужда от помощ — уверяваше го мълчаливият, когато излизаха.

Другите забелязаха, че Юсси излиза с въжето и си смигнаха. Като по даден сигнал те се изсипаха от всички страни на малката площадка зад землянката, за да гледат приготовленията на отпускаря Юсси. Двамата помощници вече обикаляха около Юсси, хванали краищата на въжето, единият надясно, другият наляво. А Юсси, съблечен до кръста и със свлечени панталони, стоеше по средата прав като ос, вдървен и се мъчеше да не мърда.

— Не си изпъчвай така корема — предупреди го един от войниците, който непрекъснато даваше полезни съвети.

— Стой съвсем естествено, инак ще стане халтаво, а таквоз едно ново въже може да ти докара беля, ако почне да се свлича: няма да можеш нито да ходиш, нито да стоиш, тогава с теб направо е свършено. А не бива и да ти личи отдалеч. Хайде, прибирай корема, изпъчи гърдите.

— Здраво затягайте, момчета. Стягайте колкото можете. Не се бойте, няма да се скъса — разпалваше се дърдоркото.

— Кой бе, Юсси ли няма да се скъса?

— Не, въжето.

Юсси също се шегуваше. Това му се виждаше най-умно, за да избегне обидите. Нека го карат на смях, щом им се ще.

— Стягайте, стягайте, аз издържам. Я какви сте яки момчета — подвикваше той. — А вие наоколо не стойте с пуснати ръце, има достатъчно място да се хванат още няколко души.

Двама побързаха да се притекат на помощ, но скоро краищата на въжето толкова окъсяха, че те едва можеха да се разминат, обикаляйки Юсси.

— Да го намотаем ли до под мишниците? — попита мълчаливият. — Разбира се, но не много пъти, защото инак няма да можеш да си пускаш ръцете надолу. Ако ли пък го намотаем цялото около корема, на гърба ти ще щръкне такава гърбица, че отдалеч ще се вижда.

— Ако щете, до гушата навивайте — каза Юсси.

— Слушай, къде да го завържем, отпред или отзад? Отпред ще е май по-добре, сам ще го стягаш, ако се разхлаби. А сега остава да се направи един здрав възел. Краищата дойдоха малко дълги, ще ги напъхаш в панталоните да не се мотаят — мърмореше мълчаливият, докато завършваше работата си.

— Я го виж тоя Юсси какъв е представителен. Има си и предница, и задница — забеляза бъбривият.

— Готово — каза мълчаливият и тупна Юсси по рамото. — Я се обърни да те огледаме.

Юсси направи няколко крачки напред и назад.

— Добре стана — признаха всички.

След това започна обличането на Юсси. Ризата нахлузи сравнително лесно, но куртката не можеше да се закопчее. Мълчаливият, който беше много по-едър от Юсси, почти великан до него — той дори получаваше двойни дажби, — му даде своята куртка, която стигаше до коленете на Юсси.

— Я гледай, сега е добре — кимна мълчаливият доволно. — А твоята, като ми падне сгода, ще сменя за по-голяма. — Той дори не се опита да облече куртката на Юсси. — Ще кажа, че я е намокрил дъжд и се е свила.

Юсси метна раницата на гърба си и вдигна ръка като за фашистки поздрав. След това тръгна, крачеше по мекия пясък на запад, в посока към артилерийските позиции.

— Ей, ти в отпуск по бременност ли отиваш? — извика бъбривият (кой друг?). — Изглеждаш като в деветия месец. Елвира ще си помисли, че ти на нея си изменял.

Юсси само обърна към тях усмихнатото си лице, махна с ръка на запад и затича.

— Да не повярваш, че Юсси бил такава лисица — забеляза бъбривият.

— Хитър селяк, хитър.

— Такъв и дявол ще кръсти — обади се друг.

Войниците изпровождаха с очи Юсси и колкото с по-голяма лекота той се отдалечаваше от тях, толкова лицата им ставаха по-сериозни. Юсси се бе загубил вече от очите им, а те все още се взираха в пътя, който водеше на запад покрай артилерийските позиции зад почти непроницаемата решетка или ограда от елови стволи.