Вейо Мери
Въже от Манила (3)

III

Привечер влакът спря. Беше време за вечеря. Отпускарите си носеха суха храна, а зад сградата на гарата имаше хубав кладенец. Вагоните се опразниха. Едни отидоха да си разквасят устата с глътка вода, други просто да се разтъпчат. Младши сержантът от частта на Лагус и приятелят му не излязоха от вагона, макар да станаха заедно с другите, но отидоха до вратата и след това пак се върнаха. Младши сержантът извади от джоба на шинела си жълто, плоско шише, отпи голяма глътка и след това го подаде на приятеля си. Те бяха избрали най-удобния момент: Юсси бе единственият свидетел, така че само нему трябваше да предложат една глътка. Младши сержантът подаде на Юсси шишето с мрачна гримаса. Значи, трябваше да има някаква причина за тая гримаса.

— На, глътни си веднъж.

— Хайде, сигурно ти се пие — подкани го приятелят.

Най-сетне Юсси отвори уста:

— Тоя боклук не го глътвам дори ако ще самичък да ми се лее в устата.

— Ама ти си бил рядка птица — зачудиха се останалите.

— Няма смисъл и да започваш, щом си изкарал дотук без него — каза младши сержантът.

— Това е вярно, колкото по̀ на стари години започнеш, толкова по-жадно пиеш. Най-върлите пияници са ония, дето почват късно. Защо е така, не знам — забеляза с недоумение приятелят му.

— Прихваща ги нещо, разкайват се за всичко пропуснато, искат да наваксат изпуснатите радости и неизпитите чашки ракия. Жал ти става до рев, като си помислиш колко би могъл да изпиеш, ако си почнал навреме и си имал достатъчно пари — каза младши сержантът, изпразни шишето и излезе с приятеля си да донесе вода.

Край кладенеца все още се трупаше тълпа жадни войници и двамата застанаха на опашката. Най-сетне им дойде редът, но влакът вече потегляше. Младши сержантът натисна с яд дръжката на помпата, за да напълни шишето. Когато след това хукна с най-голяма бързина, дръжката на помпата бръсна шапката от главата му. Влакът бе вече оттатък гаровата постройка, така че сержантът нямаше никакво време да си търси шапката, а едва успя да се добере до стъпалото на последния вагон.

Да загубиш шапка в цивилния живот, е дребна работа, но гологлав войник не може да стигне далече. Другарите му изразиха дълбокото си съжаление, но загубеното си е загубено. Какво оставаше, освен някой да дръпне шинелата на възрастния войник и да му каже какво нещастие е сполетяло отпускаря.

— Слушай, ето сега имаш случай да се покажеш добър другар — подхвана лекичко войникът с хармониката. Ала другият още не беше се събудил съвсем. Стана нужда войникът с хармониката да обясни историята още веднъж, този път вече малко раздразнено.

— Когато ти, приятелю, имаш цял куп фуражки, и нашият другар тука си загуби единствената, няма какво да му мислиш, ами давай една от многото си шапки на него и толкова.

Човекът, изглежда, или не можеше да побере това в главата си, или просто не искаше.

Войникът с хармониката извади кутия с цигари и го покани. Той си взе цигара, прие дори да му я запалят. Изпуши я до края, кашляйки непрестанно.

— Аз не съм пушач — каза той, за да се оправдае донякъде.

Акордеонистът се опита сега по околен път.

— Ти от кой край си, ако мога да попитам?

— От Луумекки.

— Луумекки, я виж ти! Там има голи хълмове и каменисти езера. Забелязал ли си? Аз не съм бил там, но са ми разправяли. Колко е далече всъщност оттам до Коккола?

Един приятел се притече на помощ на акордеониста.

— Това за голите хълмове и каменистите езера е вярно. Бил съм из тоя край. Я кажи, жива ли е още оная старица, дето имаше двама сина, по-младият се казваше Вилле, това добре си спомням. На него, горкия, му се спука апендиксът, сигурно още щеше да го влачи така, ако не бях го откарал в болницата във Виипури. По него време бях шофьор. Сигурно и досега още щях да съм, ако не беше дошла войната. А старицата беше такава скръндза, че ме попита:

— Трябва ли да ти се плати нещо, задето откара Вилле до Виипури?

Казах й, че не пречи, ако даде нещичко. И тя току ми мушна в ръката двайсет и пет пфенига. Върнах й гологана обратно и й рекох, че съм го направил от любов към ближния. Истина беше, че го направих не за пари, а само от съчувствие към Вилле.

И той скоро си излезе жив и здрав от болницата. Старата трябва да е помислила, че аз съм доста скъп шофьор и по-евтино ще му излезе с автобус. Изпратила на Вилле пари, колкото да си плати сметката в болницата и да се върне в къщи с автобуса. Но и Вилле бил същият скъперник, треперел над всеки пфениг. Така направил и тогава. Цял живот бил мечтал за някакъв музикален инструмент, но старата не давала и да се издума. И ето че сега Вилле отишъл в магазина, то се знае, за тия пари не можели да му дадат акордеон, а само най-евтина устна хармоника, тъкмо за такава стигали парите. „По-добре, отколкото нищо“, — помислил си Вилле и така превит о̀две, притискайки с една ръка корема си, той се потътрил към къщи. По пътя си свирел на новата устна хармоника. Едва на третия ден стигнал у дома си. Скрил хармониката в плевника, не смеел да я покаже на старата. И от време на време влизал там и си свирел скришом. Не го ли познаваш случайно?

Войникът от Луумекки втренчи очи в него за дълго, но нищо не отговори.

— Дай му един стотак. Все още толкоз мога да платя — каза младши сержантът и подаде банкнотата на акордеониста. Той отново се зае със стария войник.

— Слушай, човече, награбил си толкова много шапки, не можеш ли да му продадеш една? Ето, един другар по оръжие ти предлага прилична цена. Но това е таванът.

А войникът от Луумекки се уви отново в шинела си. Никакви молби не помагаха.

Акордеонистът пъхна ръка зад гърба му, измъкна раницата, сложена в ъгъла. Тоя се събуди начаса и се вкопчи в своето имущество.

— Не ми пипай раницата! — разтревожи се той.

— Я не се горещи! По-кротко, по-кротко! Няма да ти я открадна, не се бой. Искам само да я попретърся малко, току-виж, че излезе същата раница, която съм мъкнал през зимната война. Ако искаш да знаеш, съвсем прилича на нея. Тая съшита дупка тука е на същото място, ама точно на същото.

Акордеонистът развърза раницата, измъкна една фуражка, подхвърли я в скута на младши сержанта и каза:

— Ето, давам ти фуражка, всички сте свидетели. Кокарда ще си намериш сам. Хайде, наложи я.

След това завърза раницата отново и я постави обратно в ъгъла.

— А ето на тебе, старче от Луумекки, ти давам една раница. Съвсем нова не е, но е здрава, макар и малко закърпена. Доволен ли си?

Войникът от Луумекки рече да посегне към него, ала акордеонистът, който беше по-млад и по-силен, се измъкна от хватката му, натисна го на седалката и без да пуска раменете му, каза:

— Не искам да бия стар и слаб човек, така че дръж се прилично.

— Ти трябва да се държиш прилично. Защо крадеш на хората вещите? — извика с цяло гърло войникът от Луумекки.

— Какви ги дрънкаш, човече? Откраднаха ли ти нещо? Кажи де, може да ти поолекне. Кой какво ти е откраднал?

Старият войник скочи, но така буйно, че не можа да запази равновесие и отново се стовари на скамейката.

— Не се изсилвай. Не можеш да се развъртиш тука като разлютен слон — каза му акордеонистът с успокояващ глас.

Човекът, изглежда, се примири със съдбата си, но в тоя момент пък стана Юсси, свали бързо раницата си от мрежата на багажника и се провря между двамата спорещи, за да излезе от купето. Така войникът от Луумекки се изтръгна от ръцете на акордеониста и понечи да свали фуражката от главата на младши сержанта. Това всъщност нямаше да бъде трудно, тя беше достатъчно голяма…

— Къде се изгуби изведнъж тоя сериозен момък? — каза учудено младши сержантът, преди този от Луумекки да посегне към него. Но фуражката беше здраво нахлупена. Натикаха в неговия си ъгъл възрастния войник и му обясниха най-подробно, че не може току-тъй да нарича хората крадци, че това е тежка обида. Освен това съвсем безполезно беше да вдига шум, защото във влака имаше патрул, който специално се интересуваше от такива кресльовци. Ако пък намисли да отиде и съобщи, че са му откраднали нещо, тогава именно щеше да стане ясно кой е истинският крадец.

Малко по малко старият утихна и отново се уви в шинела си.

— Хайде, млъкнете най-сетне — извика някой откъм вратата. — Какво сте се задърлили тука, дявол да ви вземе! Пазете силата си за фронта. А ти какво току тъпчеш наоколо, внимавай малко къде стъпваш. За какъв дявол е това непрестанно шарене, обикалят си тука и човек няма миг спокойствие. И затворете вратата, че страшно духа.

— Духа като на гробищата в Пиркала, дето, изглежда, от вятъра постоянно зеят вратниците — добави някой със сънлив глас.

Юсси вървеше, без да се смущава, премина два вагона все по посока към локомотива. В третия вагон намери свободно място до вратата. Беше толкова тъмно, че лицата не се различаваха. През прозореца на купето се мяркаха само неясни очертания. Беше настъпил оня час, който удавя всички багри. Навън имаше още светлина, но тя вече не можеше да проникне вътре в мрака. Първите оловно тежки капки удариха в прозореца като куршуми, сякаш щяха да строшат двойните стъкла. Един от картоиграчите замахна с ръка, за да удари на масата една решаваща карта, като да я беше получил направо от богинята на щастието. Ако картата беше нож, щеше да отреже носа на Юсси. Той изохка и това привлече вниманието на картоиграча.

— Ти пък откъде изникна?

— От другия вагон дойдох — промърмори Юсси.

— Тъй, тъй, от другия вагон, значи. Аха, и как е там?

— Ами там почнаха да се крадат — каза Юсси, само за да отговори нещо.

— Така си и мислех. Крадци са, затова и не седнах там. Слушай, брат, ама трещят кръстовете^[1], както казваше оня от Калвола, когато посред нощ сбъркал пътя, та се озовал с натоварена с брашно кола на гробищата — продължи да си бъбри картоиграчът. — Ей, момчета, тежки времена. Поискаш ли един комат, ще отнесеш два самуна. Не е ли така?

— Нямам хляб за раздаване и да искам — измърмори Юсси, като се въртеше неспокойно на пейката.

— Значи, така си го закъсал. Е, тогава няма какво да говоря с теб. Никак не е весело, когато двама гладни се разприказват.

Играта продължаваше и съседът на Юсси неспирно бъбреше. Сам се питаше и си отговаряше, изглежда, че това му беше най-голямото удоволствие в живота. А от другата страна на прохода седяха четири тъмни сенки, които водеха по-сериозен разговор. Те си разказваха случки от войната, ужасни или просто странни. Всъщност разказваха трима, а четвъртият, който беше от Турку, само ги разпалваше:

— Да, точно така. А по-нататък? Точно тъй. И след това какво стана? — повтаряше той през равни промеждутъци от време.

Но историите се разправяха толкова бавно, че трябваше доста време да слушаш, преди да ти стане ясно дали става дума за случка от войната или от мирно време. Първият разказ при това съвсем не беше героичен, макар и из военния живот. Това бе:

ИСТОРИЯТА ЗА РАЗСТРЕЛЯНИТЕ СВИНЕ И ПОЛКОВНИКА

Бойното поле било осеяно с трупове. Сигурно след някоя атака, инак такова нещо рядко се вижда. Сред зреещите класове на овеса мъртъвците изглеждали като черни петна, от които по някаква причина не пораснал посев. Макар че не лежали дълго време на слънце, само няколко дни, труповете започнали вече да се разлагат, да се подуват, да разпъват дрехите, така че шевовете се пропуквали и копчетата отскачали. Най-много се надували коремите, като същински грамадни топки. Също като че ли труповете се надпреварвали кой ще се издуе повече, за да привлече вниманието към себе си. Лъскави сини мухи, чийто брой не би могъл да определи дори самият им създател, били накацали по труповете. Човек можел да добие представа за тяхната многочисленост само ако тръгнел през това поле, но кой би отишел да се разхожда там. От всеки труп, който прекрачиш, се вдигало със страшно бръмчене такова ужасяващо ято, като че трупът се пръскал и разлитал на милиони крилати, бръмчащи частици.

Стадо свине, над сто глави, скитало на воля. Те били избягали от кочините и бродели като голяма, донякъде организирана група през села и ниви. Когато това стадо, подредено в своя свински ред, се заклатушкало по шосето, с адско грухтене и квичене, на път за калните локви, цялото село потъвало в облак прах. Свинете се хранели в току-що описаното овесено поле. Миризмата на труповете, изглежда, нямала върху тях същото ужасно въздействие както върху хората. Но трябва да се признае, вонята била отвратителна. Други животни с по-изострено обоняние излизат извън кожата си от нея. Например при кучетата това е наблюдавано често. Умре ли човек, с когото кучето е свикнало, към когото се е приближавало без страх и сега то отново се запъти доверчиво към леглото, за да го подуши, може трупът да е толкова пресен, че човешкото обоняние да не усеща още никакъв мъртвешки дъх, кучето ще изпадне в такъв див страх, че трябва начаса да го изведат от стаята. Най-често подир това, то обикновено се губи по цяла седмица. Сетне в късна вечер се появява отново, свива се в някой отдалечен ъгъл на двора, изгладняло и полуподивяло, готово да побегне веднага, ако някой направи непредпазливо рязко движение. Само след дълго успокояващо уговаряне може да го накараш да се приближи и да приеме предложената му храна. И то едва когато човекът се отдалечи. Ако някой има търпение и продължи да го уговаря ласкаво, то постепенно ще се успокои може би дотолкова, че ще забрави страха си и ще се хвърли в луд порив на радост да му ближе ръцете, ще върти опашка и ще лае звънко. Който и да е той, кучето ще се привърже към него и ще му стане неразделен другар. Да, така казват старите хора. А свинята, както разправят, била напълно лишена от обоняние. Това се вижда и от случая.

Стадото свине, възрадвано от неограничената свобода, се въргаляло до насита в калта, след това се упътвало към полето да пасе. Наистина победителите, които окупирали това място, застреляли няколко парчета, за да си подобрят дажбата, но началството не одобрявало много тоя лов, та не можели да го вършат често. Освен това при тая горещина нямало смисъл да се убиват повече свине, отколкото могли да изядат. Ала частите, които по-късно сменили завоевателите; не искали за нищо на света да се докоснат до тия животни. Случвало се дори войниците да отказват да ядат супа със свинско месо, защото видели какво вършат живите свине из овесените ниви.

Всяка свиня пристъпвала да се храни по един и същ начин, като че ли всички били обучени или по-рано хранени с трупове. На едно и също място разпаряли корема на покойника и забивали зурлите навътре в дупката, та само мъничките им очи оставали отвън, а понякога дори още по-дълбоко. Друг път се сбивали помежду си и тогава по-малкото прасе, подгонено от по-голямото, избягвало, без да изпуска плячката си, а я разпилявало по цялата нива. След като се разпореждали няколко дни из такава нива, тя заприличвала на току-що преорана, по нея не се виждало нито стръкче. Заприличвала на кланица, където вътрешностите и остатъците са разхвърляни както е дошло, из целия двор. Свинята е зловещо животно, което всява страх, макар че, като я гледаш да се клатушка сита в кочината, това не ти се вярва. Няма нищо за чудене, че в много страни хората не ядат свинско месо. И тъй, когато свинете преобърнали цялото село и разровили шосето така, че не можело да се познае, тогава една картечна рота изпозастреляла наведнъж почти цялото стадо. Още няколко дни след това войниците ходили с пушки на лов из околните гори да бият оцелелите свине. Навярно тук-там някои са се спасили. Може би съвсем подивели вече, те скитат и до днес из горите, застрашавайки местността.

Когато стигнало до ушите на снабдителите, вдигнала се невъобразима шумотевица. Разпитали едного, втори. Ей богу, казвам ви, началството не е жалило толкова за загиналите войници, колкото за разстреляните свине. Дори някакъв важен началник с пагони на полковник лично обходил бойното поле, за да преброи застреляните свине. Но труповете им вече били в такова състояние, че дори и свиня не би ги докоснала. На края на гората полковникът съзрял обикновен смъртен войник. И, разбра се, той се нахвърлил върху него. Каква безгранична глупост, какво безразсъдство — ругаело началството. Да се убият повече от сто свине, и то такива охранени, че както се вижда, без дълго угояване щяха да са готови за клане. Тогава войникът започнал най-покорно да обяснява на господин полковника каква била работата.

— Аз сам видях със собствените си очи как свинете се биха на живот и смърт за трупа на един полковник, пълен и снажен, така приблизително, с извинение, като ваша милост, господин полковник. Битката спечели най-якият нерез, чини ми се водачът на стадото. И за четвърт час излапа офицера до шушка заедно с униформата и ботушите, останаха му само ордените и няколко монети. Но изглежда, че един полковник не му стигна, та със злобно грухтене и ожесточени малки очички се упъти към втори…

Полковникът измерил войника с такъв поглед, че по-слабонервен човек би останал на място. Без да каже нито дума, той се мушнал в колата си и изчезнал. След това никой вече не дошъл да разследва случая. Неизвестно останало кой е наредил да се извозят свинските трупове. Може все пак от месото им да са направили консерви.

 

 

— Да, точно така. А по-нататък?

— По-нататък следваше

РАЗКАЗЪТ КАК СЕ ЛЪЖАТ ПРОСТИТЕ ВОЙНИЦИ

През пролетта на 1942 година една пионерна част като поправяла пътищата, се натъкнала случайно на старо бойно поле. Вече разпънали палатките си край размразения от топлото време път, когато забелязали това. Убитите не били погребани, навярно никой не бил надничал из тоя край след частите, които извършили пробива. Дори оръжие имало още пръснато наоколо.

Човешкият труп се разлага и разпада много скоро. Останали били само голи кости. Един млад доктор обяснявал на учудените войници, че бързото разлагане се дължало на газовете, които се отделяли в огромни количества от труповете, оставени под открито небе. Тези газове разяждали за кратко време дрехите, кожените колани и ботушите. А след това зимата продължила и завършила очистването на костите от всякакви остатъци. Лисиците пък разпилели скелетите по поляната, разглобили целите скучно еднообразни човешки кости, които приличали на изкусно изрязани украшения или на сухи, обелени от кората борови клони.

Младият лекар отвел настрани двама войника, почерпил ги с цигари и казал, че тук е събрана наистина ненадмината колекция от човешки кости. Той много би искал да има един цялостен скелет, но нямал време сам да потърси. На скелета не трябвало да липсва дори и най-малкия прешлен. И ако те случайно открият такъв хубав, пълен скелет, бил готов да им плати петстотин марки възнаграждение. Разбира се, той лично щял да дойде да си го вземе, транспорта и запазването не са тяхна работа. Момчетата не бивало само никому да казват, защото, нали се сещат — най-строго е забранено да се снабдяваш със скелети. Ясно, ясно, момчетата разбрали. Освен това, ако се пръсне слух, ще се сипнат и други купувачи и търсачи, ще настане същинска златна треска.

Двамата войници веднага се заловили да претърсят цялата местност. Търсили цял ден. Малко по малко взели да разбират, че задачата им никак не е лека. Но човек не изпуска така лесно банкнота от петстотин марки. Кости имало достатъчно, само че не си схождали. Накрая почнали да струпват безразборно всичко, каквото намерели, на голяма купчина и довели доктора. Той само сбърчил нос. Ама че придирчиви хора се оказали тия търговци на скелети. Но сега вече съвсем не могли да се откажат, та всичкият им труд да отиде напразно, без възнаграждение. Най-сетне намерили един цял скелет. Мъртвият лежел по корем в една тясна долчинка, почти закрит от млади ели. По средата на черепа му зеела кръгла дупка, в която спокойно можели да се пъхнат два пръста. По-чевръстият от двамата се затичал да повика доктора. Другият, кротък човек, за по-сигурно останал при находката, защото в гората не е лесно да запомниш определено място.

Кроткият стоял там, пушел и размишлявал какъв край чака всички ни. Той се опитвал да установи дали мъртвият е бил женен, дали е оставил нещо след себе си, например един портфейл поне. Нищо не можал да открие, нито пръстен, нито друга някаква лична вещ. Най-сетне се задал другарят му заедно с лекаря. Чувал се оживен разговор, като че ли двамата се карали. Другарят му предлагал на лекаря да вземе чувал, защото костите, разбира се, се били съвсем отделили една от друга. Ала младият всезнайко сочел само своята торба за хляб, макар и на едно дете да било ясно, че в торба за хляб не може да се побере цял скелет, дори ако костите се натрупат една върху друга. Бог знае защо неговият другар толкова се вълнувал, впрочем глупостта на другите винаги ни сърди. Накрая приятелят предложил да се хванат на бас; ако костите не влязат в торбата, той залага своя дял от възнаграждението. А докторът се обърнал към кроткия войник и казал, че ако ще се хващат на бас, то ще бъде по-правилно и той да се включи. Тихият войник не обичал много басове и тям подобни, смятал, че и без това ще се види дали ще се поберат, или не. Но другарят му го бутнал леко по гърба и той се съгласил. И защо не, за доктора, както изглеждало, дори и хиляда марки не играели толкова голяма роля, а самите те нямало какво да губят освен парите на доктора. Стиснали ръце да потвърдят баса.

Скелетът вероятно бил много ценен, наистина съвсем здрав и запазен. Бог знае колко щял да удари докторът, като го продаде. Само че черепът бил възмалък, дори много малък. Може да е скелет на жена — забелязал войникът, който предложил да се хванат на бас. Докторът оборил това предположение, казал, че скелетът е на мъж, висок метър и седемдесет. Те се удивили, че докторът има такова набито око, и го попитали по какво е познал веднага, че скелетът не е на жена, ала докторът нямал време да им обяснява. Той събирал грижливо костите и ги слагал в торбата, като внимавал нито една да не липсва. Казал, че човек притежава двеста и осем различни кости. Това прозвучало внушително. Той им показал черепа. Всички зъби били налице, само два странични вдясно горе имали златни коронки. Войниците помислили, че това значително ще повиши стойността на скелета. Докторът отвърнал, че такова нищожно количество злато изобщо не играе никаква роля; по-скоро на него би трябвало да се гледа като на козметичен дефект върху иначе добре запазения скелет.

— Ще трябва да се заменят със здрави зъби — казал той.

— Тоя приятел едва ли ще дъвче много занапред — забелязал другарят на тихия, вече с малко кисел тон, тъй като започвало все повече да му се струва, че сделката няма да излезе изгодна.

Докторът, след като привършил работата си, се усмихнал малко криво и заявил, че е спечелил баса. Двамата изругали мрачно и се упътили назад към палатките си. Те не можели да се упрекнат един друг, но били поразени как така един образован човек, доктор, може да измами прости, неуки войници. Разбира се, той е знаел, че скелетът спокойно ще се побере в неговата торба за хляб. Сигурно не му е за пръв път да се занимава с такива безбожни и незаконни работи. Кой го знае колко скелети е отмъкнал вече у дома си! Току-виж, че всичките му шкафове са натъпкани със скелети, а може да ги окачва и по стените за украшение — здрави и хубави като тоя, който отнасяше сега в своята торба.

Другарят на кроткия войник се заканваше да си отмъсти: да оскубе младото докторче при игра на карти, щом му се падне подходящ случай. Такъв случай се представил. За една нощ войникът обеднял със седемстотин марки. Ненапразно се казва:

Тръгнеш ли по ума на господаря,

може не само шапката,

а и главата си да загубиш.

— Да, точно така. А какво следва по-нататък?

— По-нататък идва

РАЗКАЗЪТ ЗА ПРОТИВНИКА, ЗАГИНАЛ СТОЕШКОМ, И ЗА АЛЧНИЯ ВОЙНИК

След атаката на неприятеля убитият висеше на няколкото уцелели телове от разпокъсаните от взривове телени мрежи. Беше на около двайсетина метра пред окопа. Клюмнал глава, с отпуснати ръце и леко присвити колене, приведен напред под ъгъл приблизително шейсет градуса, сякаш се приготвил да се хвърли в дълбокия сняг, той застинал при това движение, когато времето беше спряло за него. Атаката бе отбита и мъртвият неприятел, стоящ почти отвесно, беше като стълб, забит в земята, за да определи съвсем точно докъде бе стигнала вълната на атакуващите. Погледнеш ли го, почваш да размисляш дали при следващата атака вълната ще стигне до окопа. По-далеч от него този път не бе отишъл никой: той бе вървял пръв, беше офицер. Носеше дълга, по-бяла от снега, шуба и сиви валенки, които стигаха нагоре чак до бедрата. Това се случи през зимната война.

На другата нощ до убития припълзя един алчен войник. Месечината беше като тънък тесен прорез на небето, светлината тъкмо подходяща, нито много силна, нито много оскъдна. Може би пълният мрак би бил по-добър за войника, но не можеше да се предвиди кога ще настъпи такава тъмна нощ, а дотогава снежнобялата шуба и високите валенки щяха да бъдат надупчени като решето от гранати и куршуми.

Войникът взе със себе си дървена тояга, специалния инструмент на ония, които се бяха специализирали в свалянето на валенки. С помощта на тая тояжка разбиваха замръзналото стъпало и след това вече валенката можеше да се свали. Тоягата не бива да има остри ръбове, инак може да се повреди валенката. И този войник си беше намерил точно такава тояжка.

В своя маскировъчен белоснежен костюм той припълзя до убития и дори дръзна да се изправи. Мяркаше се на фона на разкъсаната телена мрежа като почти невидима бледа сянка. От окопа не можеха да следят непрекъснато движенията му, губеше се от погледа им, също както става със самолет, който чезне в далечината, или птица, отлитаща нависоко. Така другарите му от окопа не можаха да забележат как се случи нещастието.

От време на време в небето се издигаше осветителна ракета и войникът всеки път изчезваше, сякаш потъваше в земята. Оттатък, откъм противниковата линия, едно скорострелно оръдие през интервали грачеше зловещо. Когато не знаеш накъде е насочен огънят, имаш чувството, че стрелят точно срещу теб. Но войникът, изпълзял от окопа, изглежда, не се боеше, макар че в този случай съществуваше опасност противникът по погрешка да открие огън срещу трупа, увиснал на телената мрежа — в светлината на осветителните ракети сянката на мъртвия офицер се мяташе насам-натам като обезглавена кокошка в сетния си напън за живот.

Зъл куршум бе настигнал атакуващия офицер. Това е понятно при краткото разстояние, от което е бил изстрелян. Улучил бе главата и от нея не бе останало много. Когато фигурата се видеше отстрани, дори изглеждаше, като че съвсем няма глава. Останало бе само лицето, сякаш снета маска. Мозъкът — изтекъл и замръзнал по гърба на шубата в широка ивица, стигаща почти до колана. Така че шубата, кажи-речи, не ставаше вече за нищо. Войникът се интересуваше преди всичко от валенките. Те бяха с хубави гумени подметки. Сега от специалната тояжка нямаше голяма полза, защото валенките обхващаха и свитите вкочанени колене. Но имаше и други начини.

Войникът допълзя обратно в окопа, слезе в землянката, взе оттам своята къса брадвичка и отново изчезна.

— Дявол да го вземе, какви разкошни валенки. — Това бяха и последните му думи. У войниците от землянката още тогава се породи подозрение, че с тоя човек и неговите намерения нещо не е в ред, защото им се видя толкова възбуден и забързан, като унесен.

Наистина беше така, но това стана ясно малко по-късно. Когато с човек ще се случи нещо фатално, с други думи, когато той ще умре и другите си припомнят кога и къде са го срещнали за последен път, странното му държание най-често им се вижда лоша поличба за това, което ще се случи. Така стана например с един войник, който една сутрин решил да си обръсне брадата. Няколко месеца ходил с брада и изведнъж една сутрин взема ножицата и бръснача и я обръсва така, че не могли да го познаят. „Какви дяволи са те прихванали, човече, че си обръсна брадата? Да не се каниш да вървиш в отпуск?“ През време на зимната война изобщо не даваха отпуск.

— Не, но бръснатият мъртвец е по-красив — отговаря той.

По пладне го улучи пряко попадение, та даже труп не остана, а за красота и да не говорим. Да, това беше съвсем ясно, сигурна поличба.

 

 

— И аз често казвам същото, когато се бръсна — обади се друг, — а ето че все още съм жив, ако не се лъжа… Сънищата са дяволска работа — казва пословицата, — никакви лоши поличби не съществуват.

— За теб просто ще има друго предзнаменование, това е всичко. Познаваш ли Якко Салминен?

— Как му каза името?

— На кого?

Разговорът не потръгна.

— Е, и какво стана по-нататък? — попита войникът от Турку и разказващият отново подхвана нишката на недовършения разказ.

 

 

— Алчният и по-рано бе правил такъв излет с брадвичката си и донесе в землянката чифт валенки да се размразяват. Войниците от землянката го изхвърлиха навън заедно с плячката му. Е, да, на него разрешиха, разбира се, да остане, но валенките, още не изпразнени, му заповядаха да изнесе навън. А той не можа да се раздели, изчезна заедно с тях. Върна се на другата сутрин с валенките под мишница. Навярно ги беше размразявал някъде другаде, където не са били толкова придирчиви за такива работи. Другаде щеше да се упъти и с разкошните високи подшити с гумени подметки валенки на мъртвия офицер, за да ги размразява, но те тъй си и останаха неразмразени. Защото много скоро той сам се вцепени.

На войниците в окопа им се струвало, че го разпознават на фона на оцелялата част от телената мрежа, но само когато много напрегнат очи. Алчният действувал. Брадвата ехтяла така, сякаш някой разбивал песъчлива почва. Теловете скърцали и звънтели о изкривените колове, отвличайки вниманието. После сянката ненадейно се снишила. Да, това бързо движение ясно забелязали всички. Чул се вик, стон или проклятие и изстрел. Настъпила пълна тишина. Отвъд реката се издигнали и почти едновременно се извисили в небето две ракети. Значи, и неприятелят забелязал, че нещо се е случило. Но било вече късно. Двете ракети напразно описали своите треперливи, безнадеждни криви в небето. Огнената им следа още няколко мига стояла пред ослепените очи, след това светлината внезапно угаснала.

Войниците в окопа най-напред се изплашили, сетне случилото се започнало да им се вижда не толкова опасно, колкото загадъчно. Най-напред помислили, че може би противникът е изпратил някого да вдигне убития и тъй като се чул само един-едничък изстрел, той трябва да е решил борбата за мъртвия. Можело само да се гадае кой от коя страна му прави сега компания. Тъй като техният човек не се връщал и не давал признаци на живот, също както и предполагаемият противник, един от войниците изпълзял от окопа, за да разбере как стои работата.

Алчният бил паднал ничком, свит, заровил лице в снега. Другарят му го извлякъл назад към окопа, след това го отнесли в землянката, за да го огледат при светлината на лампата. Дясната му ръка стискала пистолет. Опитали се да му измъкнат оръжието, но този човек дори и след смъртта си оставал такъв скъперник, че не пускал пистолета. Навярно е отнесъл и пистолета в гроба, освен ако на събирателния пункт за убити, санитарите, подготвяйки го за погребение, не са успели да го разоръжат. Смъртоносният куршум минал от дясната страна почти под мишницата. Но той никога не бил имал пистолет, никой не бил го видял да си служи с пистолет. Вероятно го е издърпал от убития — едно противниково оръжие, тежко, подобно на голям маузер и почти от същия калибър, истински офицерски пистолет.

Войникът, който примъкнал убития, се почувствувал длъжен да разгадае тайната и отново припълзял обратно към убития неприятел. Претърсил замръзналата земя, опипал я най-внимателно, но все още не можел нищо да разбере. Намерил зарита в снега брадвичката, която другарят му бил изпуснал. Но и това не обяснявало нищо. Не можел да пита и убития офицер, той мълчал бездиханен. Тогава полазил на четири по следите на алчния си другар съвсем близо срещу безмълвния противник. Куршумът не можел да дойде от противниковата страна и да го улучи под мишницата. Ако изобщо е възможно, такъв изстрел могъл да дойде единствено от позициите на своите, и то само по чудо да не простреля отвън дясната му ръка. На войниците от окопа, разбира се, не би убягнало, ако някой от тях бе стрелял. Значи, тогава трябва сам да се е застрелял. Само че защо и как?

Войникът измерил отново с очи изправения мъртвец отдолу догоре, сякаш той би могъл да му разкрие тайната. Изведнъж мъртвият му се видял толкова важен и значителен, колкото преди малко изглеждал не според чина си, люлян безцелно от телената мрежа. Когато войникът се взрял в лицето, дясното око трепнало, блеснало, смигнало му и след това го загледало втренчено, неподвижно. Войникът се уплашил, и неволно, без да съзнава, издал някакъв звук. След това се опитал да се втренчи в него също така неподвижно и да издържи погледа му като при игра, когато децата се гледат в очи, като се стараят да не се разсмеят. Макар че му било по-скоро до плач, отколкото до смях. Дълбоко в душата си войникът, разбира се, мислел, че живият блясък в окото на убития е само зрителна измама и ще угасне, щом той се вгледа по-съсредоточено в него. Ала окото продължавало да искри като живо. Освен това започнало да се движи, да шари, като че търси по земята оръжие или някакво друго помощно средство, за да подсили неподвижния си заплашителен израз. А на него му се струвало, че земята се изплъзва изпод краката. Но изведнъж войникът осъзнал, че коленичейки пред мъртвия, му се завило свят и в същия миг проумял гибелта на застреляния си другар. Разумът му не приемал цялата тая игра сериозно, мислел си — що за глупости ми се мяркат в главата — и после изведнъж съвсем разумно намерил разрешението. Когато алчният войник коленичил близо до убития, той е срещнал същия втренчен поглед. Обзет от ужас, сграбчил е падналия в снега пистолет и тласкан от инстинкта за самосъхранение, е могъл да стори само едно — да стреля в мъртвеца, внезапно вторачил в него немигащи очи. Но тъй като очевидно не е бил в състояние да заеме по-удобно положение с нужната за мига бързина, загубил съвсем контрол над себе си. Все пак било необходимо време, за да посегне встрани и да докопа пистолета, и това време той не преценил, главата му не успяла да съобрази какво върши ръката, а просто дала заповед на показалеца незабавно да натисне спусъка, макар че дотогава ръката едва смогнала да вземе пистолета иззад гърба и да го вдигне само до под мишницата…

Кой знае колко време войникът лежал там и гледал огромното, зловещо втренчено око. Другарите му от окопа го викали тихо, ала той им отговарял само с махване на ръка, което означавало: „Стойте си там, не ме закачайте.“ И накрая внезапно се досетил какво е гледал през цялото време, камък паднал сякаш от плещите му. Досетил се, че това не е око. Изправил се, вдигнал брадвата от земята и си тръгнал. Но преди това ритнал изправения труп на неприятеля, така, че той паднал зад телената мрежа. Прозявайки се широко, се дотътрил до своя окоп. Другарите го отрупали с въпроси какво е видял и какво е правил толкова дълго. „Нямаше нищо особено за гледане, алчният, изглежда, е докопал пистолета на убития и от глупост се е застрелял сам.“ Не е нужно всичко да се разправя докрай. Но е страшно да се гледа как мигат звездите през очната дупка на мъртвец.

 

 

— Време е май и вие да привършвате играта — обади се някой, току-що разбуден от сън. Беше станало вече толкова тъмно, че войниците можеха да играят, без да крият картите си.

— Ще си отспим на фронта — отговори един от играчите.

В това време между скамейките се свлече Юсси и остана така с провиснала глава.

— Я престанете вече с тия страхотии. Стига за тая вечер. Ето че още един падна в несвяст — обади се съседът на Юсси. Но ония, които разказваха историите, отдавна бяха заспали.

— Ей, приятелю, ти наистина ли падна в несвяст? — запита съседът и тупна с длан Юсси по задника. — Я, гледай ти история, не идва на себе си, макар че стои с главата надолу. Аз си помислих, че се е преметнал от багажника. Не, той наистина е изпаднал в безсъзнание. От нормален сън щеше да се събуди досега.

— Щом е изпаднал в безсъзнание, трябва да се накара да дойде на себе си — обади се някой от другия край на вагона, който още не можеше да заспи.

— Че трябва, трябва, но как? Ела тук и ни покажи — измърмори съседът на Юсси и удари една карта по раницата, която играчите използуваха за маса, върху коленете си. Другите вдигнаха картата и един след друг се взираха в нея, доближавайки я до прозореца, за да се убедят, че наистина е десятка каро.

— Изнесете го навън и го оставете за малко на платформата. Дъждецът ще го освежи — обади се същият, който бе дал съвета, но сега вече със сънлив глас.

Играта продължаваше бавно, с усилие и сякаш нямаше изгледи да свърши.

— Изнесохте ли го вече? — обади се от другия край на вагона същият съвсем сънен вече глас. Спасяването на Юсси бе станало за него нещо като фикс-идея.

— Ой, дявол да те вземе! — скочи съседът на Юсси, очите му святкаха, макар в тъмнината да не се виждаше. Нервите му не издържаха нито дума повече. — Учи баба си. И запуши таз уста най-сетне, хората тук искат да спят. — Той отново седна на мястото си и затърси с очи своите карти.

— Ти си наред — напомни му един от играчите.

— Да върви по дяволите, тоя ми обърка цялата игра. Каква карта хвърлих преди малко?

— Ама гледайте да не падне от влака. Най-добре го завържете някак. И го сложете да лежи, за да стигне отново кръв до мозъка му — обади се същият, който даваше съвети вече в полусън. Думите му звучаха с тържествен проповеднически тон. Органите на говора вече механически повтаряха мислите му, както стар грамофон повтаря отдавна изтъркана песен.

Съседът на Юсси, който седеше най-далеч от прозореца и на най-тъмното място и в душата си подозираше, че поради това бе изгубил последните три игри, тъкмо си изясни какви карти държеше в ръка, но ги захвърли. След това се чу пъшкане и тътрене — явно измъкваше през вратата нещо обемисто и тежко. Задъхан, той се върна след малко и седна на мястото на Юсси. Картите останаха там, където си бяха, недокоснати.

— Дявол да те вземе, само да си посмял още нещо да кажеш. Тогава го казвай по-скоро и си затваряй човката, инак ще дойда аз и ще ти я затворя собственоръчно — изсъска той и поспря, ослушвайки се за отговор. Като не получи отговор, залови се да драска клечки кибрит и да търси на пода картите си. — Само ако знаех как изглежда тоя тип, щях да му дам сега да се разбере — заплашваше той. — Момчета, няма ли някой джобно фенерче? Къде, по дяволите, се дяна това асо?

— Асата излязоха от игра — обясни му нечий глас.

— Да не сте взели оттук някоя карта? Аз я сложих на скамейката.

— Ами за какъв дявол тогава я търсиш на пода?

— Я си гледай работата — озъби му се картоиграчът и продължи да шари под скамейката и между тях.

После внезапно играта свърши. Войникът, който търсеше картите си под скамейката, заспа на пода. Другите трима, все още стискайки картите в ръка, продължаваха да седят на пейките по местата си и непрекъснато си кимаха един на друг, сякаш сключваха таен заговор срещу четвъртия, който спеше на пода.