Елизабет Барийе
Любов призори (4) (Анна Ахматова / Амедео Модиляни)

Отново заедно

Ще сгрешим, ако си представим като триумфално завръщането на Анна в Париж; жената, следваща желанието си е завоевание на сексуалната революция, но през 1911 г. да оставиш мъжа си пред Бога, защото художник без титла и наследство — дори още без творчество — обитава мечтата ти за по-добър живот е все едно да скочиш в празното пространство. Страхът е голям, зареден с други страхове, които тя вярва, че са укротени. Страх, че вървиш по грешен път, страх от илюзиите, от недоразуменията, от незачитането на чувствата, страх от презрението, което си навлича и най-добронамерената жена, когато реши да следва желанието си. Страх, че ще пристигне в лош момент на адреса, който си повтаря като мантра. Да изненада Модиляни обзет от работата си. Върху това лице, на което си спомня „блестящите златни очи“ тази „глава на Антиной^[1]“ чиито контури нарисува с показалец върху запотеното стъкло на вагона, да прочете не радост, а притеснението на мъжа пред жената, която не е очаквал.

Влакът спира. Носач се втурва към купето, за да вземе куфара й; готово, сега трябва да го последва.

* * *

Любовната предопределеност преобразява в литургия — следователно в предмет — всеки, който й е подчинен: от този закон, открит и понесен с Гумильов, Анна очаква да се отърве в Париж. Да не окуражава никакъв култ, и ако сърцето все пак се налага, да му спести сантименталните изблици. Способна ли е на това? Стиховете й показват, че да.

Под витража, побелял от светлина, дръзката жена върви след куфара си като въжеиграч, който пази равновесие върху острието на нож.

Фаталността. Не е възможно да не й се подчиниш, обаче можеш да хитруваш с нея — както с килия, върху стената, на която затворникът рисува широко отворена врата.

На площада такситата са много по-малко, отколкото миналата година. Подготвя се стачка, ще протестират срещу увеличаването на цената на горивата в Париж, обяснява й хамалинът и я води към файтонджия, с когото има спогодба. Анна разгъва банкнота, която е скрила в ръкавицата си.

— Улица „Дьо Флерюс“! На ъгъла с булевард „Распай“.

Пансион, разположен на няколко минути от пазара на „Ротондата“ и от Люксембургския парк, неговото предпочитано кътче зеленина, място, препоръчано й от него в писмо, което тя е чела и препрочитала, вмъквайки спомени от по-късно, една разходка на двамата — и целувката, която най-после той ще успее да открадне от нея.

Кой може да й е дал адреса?

Сред няколкото възможности се налага едно име, на руска художничка, седем години по-възрастна от Анна, находчиво омъжена за богат адвокат от Киев и парижанка, когато й се ще. В Монпарнас тя има не само ателие на улица „Боасонад“, там тя има привързаности, приятелства, често я виждат във „Фалгиер“ при Бранкузи или при Архипенко, в парижкия салон на Елисавета Епщайн^[2], руска ученичка на Матис, приятелка на Кандински, на Делоне. Пред Серж Фера^[3], меценат на списание „Ле Соаре дьо Пари“ ръководено за кратко време от Аполинер, тя обяснява свободите, които Кончаловски^[4], Фалк^[5], Ларионов^[6] и неговата спътница Наталия Гончарова^[7], приятелите й художници от движението „Вале каро“ си позволяват по отношение на Сезан и на фовистите. Авангардът е истинското й място на раждане, твърди тя. Толкова добре е приета в парижките кръгове, че през 1910 г. я молят да организира „Руска секция“ в Салона на Независимите. Най-парижката от руските художници, би могло да се каже, ако определението не беше използвано вече за Волошин: Александра Екстер.

Анна й посвещава едно от първите си публикувани стихотворения, „Старият портрет“, написано през октомври 1910 г., по време на пребиваване в Киев. Александра открива школа по изкуство, по модела на парижката академия „Гранд-Шомиер“, която тя посещава през 1907 г., по време на първото си идване в Париж. Надежда Хазина^[8] е взимала от нея уроци по перспектива, преди да стане госпожа Манделщам, а Анна — вероятно уроци по възхищение. Странната Екстер, чийто върховен водач се нарича Артюр Рембо. Не е възможно да оцениш Пикасо, ако не разбираш автора на „Озарения“, поетичния еквивалент на бляскавата интензивност, присъстваща в изкуството на славянските народи, обяснява тя.

През 1911 г., в момента на завръщането на Анна в Париж, Екстер започва поредицата, която ще я обсебва месеци наред, „Парижките мостове“, несъмнено най-хубавият й живописен цикъл. Аполинер ще възхвали начина, едновременно строг и танцуващ, по който бившата ученичка на Фернан Леже възприема уроците на кубизма. „Севърският мост“ например: всичко е премерено, обмислено; сякаш ако прибавим нещо, или напротив, ако се осмелим да премахнем една арка от моста, ако се намесим в отражението му във водата, всичко ще се сгромоляса, а същевременно — каква свобода на виждането!

Екстер е отдадена на четките си, когато Анна, след като заменя пътните си високи обувки с елегантни чепици на висок ток, тип „саломе“, повече съответстващи на визията, която тя иска да поднесе на ретината на парижаните с присъствието си, се среща с нея на улица „Боасонад“ №10. Как приема тя платното, което рисува приятелката й? Вижда ли в този масивен мост, който свързва двата бряга под небето при излизане от фабриката, образ на могъщата любов, способна да прекрачи това, което разделя — една страна, един език, един брак?

* * *

— Той знае ли, че си пристигнала?

— Все още не.

— Какво чакаш?

— Ами ако не ме иска? Писа ми през цялата зима, после почти престана.

— На какво се надяваш?

— На неговото доверие.

— И на нищо друго ли?

— Да бъда негова приятелка и той да бъде мой другар.

— „Ето приятелят — нито разпален, нито безсилен. Ето любимата — нито мъчителка, нито мъченица. Любимата. Въздухът и светът — нетърсени от никого. Животът.“

— Кой е написал това?

— Рембо! Изчезвай сега! И не се връщай, преди да го намериш.

* * *

На единайсет години Анна Ахматова, която току-що е написала първото си стихотворение, вече е сигурна в бъдещата си слава. Един ден, когато се връща от разходка под липите в Царское село, тя заявява на майка си, че на фасадата на тяхната къща някога ще бъде сложена плоча с нейното име. Вместо да се усмихне на тази изречена с щастие самонадеяност, в края на век, който обещава по-добро бъдеще на жените, Инна Еразмовна Горенко строго смъмря дъщеря си. Убедеността й ще я погуби. Иска ли тя да се наслаждава на благините на служещ за пример живот? Или предпочита да се вари в казаните на дявола? Анна мълчи и не противоречи на вярванията на майка си. Мечтите й за слава са като срамни съждения. Когато излиза на улицата, очите й търсят невидимата плоча.

Десет години по-късно славата си избира друга поетеса: Марина Цветаева. Само на осемнайсет години е, и вече цялото внимание на критиката е насочено към първата й стихосбирка „Вечерен албум“, публикувана в Москва през есента на 1910 г. Брюсов, Волошин, Кузмин^[9] я венцехвалят, но, о, ревност, Коля също! В списание „Аполон“ Гумильов подчертава „спонтанното удивление, малко лудешко, от дребните неща в живота“, характерно за младата московчанка. Каква обида за Анна и каква мъка да признае, че е ценена само от ядро лесновъзбудими люде, гравитиращи между улица „Таврида“ и Невския проспект!

* * *

Анна е в Париж, прозорлива както никога досега. Анна отбягва витрините на книжарниците. Анна поздравява в самотата си скъпоценното чудо на бъдещите срещи. Гъвкава и благородна красота, кръстосваща по новите авенюта. Поразяваща красота. Натан Алтман^[10], който през тази година се намира в Париж, си спомня дълго за първата им среща в Монпарнас: красива жена, ужасно елегантна, която той взима за парижанка, и затова, смятайки, че тя не разбира езика му, си позволява да коментира недискретно чара й. Тогава Анна се обръща и на великолепен руски го изпраща по дяволите! От това недоразумение се заражда приятелство. Четири години по-късно, в Санкт Петербург, младият художник, роден във Виница, Украйна, успява да убеди вече признатата поетеса да позира за него, облечена с бляскава синя рокля и с лимоновожълт шал. Създава повече от обикновен портрет: това е манифест за бъдещето.

* * *

Самотата изостря погледа. Да бъдеш сам някъде означава да бъдеш чувствителен към неща, на които, когато сте двама, заети един с друг, не бихте обърнали внимание. Остарелият с една година Париж изглежда като нов за Анна. Арогантността на автомобилите и на моторизираните омнибуси, по-многобройни отколкото в спомените й, рекламната какофония, бълващият огън Пиеро за помадата „Терможен“, марката на коняк „Мартел“, зебрата на „Чинцано“. Жената — сексуален обект в превъплъщенията на сантименталността, на цигарения дим, на призраците и на цепелина. Полите панталон надвиват роклите с банели, искрят гримираните лица. Галериите на изкуството никнат като гъби. Апетитът на търговците с добро име нараства. Чудесните платна и цапаниците се появяват редом по стените на изложбените зали, ресторантите и баровете. Срещаме академии на всеки ъгъл, художници, дошли отникъде и откъде ли не, светски, наивни, бунтари и похотливи. В спомените си Анна резюмира шумната хегемония на живописта над другите изкуства с лапидарната формула: „Живописта абсорбира френската поезия“.

* * *

Анна, водена от разкошната кандилница на люляците към Париж, на гробищата и на парковете. Анна в Люксембургската градина, наслаждаваща се на впрягането на козите около голямото езеро, на играчите на крокет, на послушните деца, преоблечени като морячета. Анна, която залъгва нетърпението да види италианеца с лице на млад грък. Анна, която се сепва пред здравия врат на пешеходец, пред кафявото сако на пиещ абсент, пред червеното шалче на привлекателния триъгълник на нечия шия. Анна, която обмисля под сянката на олеандър желанието си да бъде негова.

* * *

Нещото, казва той за главата, в която се драскат пръстите му. Скулптура: дума, която занапред предпочита да избягва. Скулптура, моят демон, моята лудост, моят кръст.

През 1904 г. в Рим, изправен пред Микеланджело, във Флоренция, в нозете на „Благотворителността“ на Тина ди Камаино, неговата планина Сент Виктоар^[11], след това в Карара, в мраморните кариери, Модиляни вярва в невъзможното: да бъде равен на Бога. На неговия език това означава да стане скулптор. Всичко изглежда възможно на двайсет години, на колкото е той тогава. Милее за ръцете си, за своя плам, за възгледите си. Когато го обземе мъчителна тревога, владее изкуството да я използва в своя угода. Тревогата е шансът на твореца, мисли той, тревогата се извайва — както мраморът. Всяко преодоляно препятствие увеличава волята, пише той на приятеля си Оскар Гиля: човекът, който не умее да извлича от енергията си нови желания, е почти нов индивид, чието предназначение е завинаги да разруши всичко останало старо и покварено, за да се докаже, не е човек — той е буржоа, бакалин, какъвто щеш.

Седем години по-късно тревогата вече подхранва страха, че се е целил много нависоко. Ръцете му са изсъхнали, дробовете — раздразнени. Проклета прах! Тя отслабва съпротивата му срещу упорството на съдбата. Няма продажби, нито търговци, които да ги осъществят. Главите се трупат на двора. Да бъдеш равен на Бога заема твърде много място и не носи нищо.

Само подигравки.

Скулптурата предизвиква смеха на невежата публика.

Какво да прави? Да остави длетото си на ваятел на камък? Да тегли кръст върху старата мечта? Това би било окончателно сбогуване с всичко, което бе защитавал в себе си като най-истинско.

* * *

Анна си представя различни възможни срещи, уговорени или случайни, в „Ротондата“, в защитната орбита на клиентите на терасата, или без никого около тях, между покритите с ескизи стени на „Фалгиер“, изпълнени с въздържаност или, напротив, без следа от въздържаност; и защото влюбената е ненадмината във фабрикуване на безсмислено страдание, сърцето й се впуска към предизвикващ страх сценарий, конкуренцията на друга жена, въздействието на фатална дама, по-свободна или по-хитра. Върху по-редките и по-лаконични писма, получени от Париж след зимата, Анна налага печат на своя егоизъм и на своя страх. Че Модиляни е — през пролетта на 1911 г. — жертва на разочарование, не й минава през ума.

Винаги обичаме зле.

Обличайки се пред огледалото, тя оглежда всеки детайл, нито финтифлюшки, нито превземки, простота като при приемане на монашески сан. „Поведение на кралица и строгост на монахиня“. Тази представа, която тя предизвиква в Санкт Петербург, сега я ръководи.

Къде се срещат те? Каква светлина струи при доближаването им един към друг? Ахматова прави само това признание: „Забелязах голяма промяна в него, когато се видяхме отново през 1911 г. Беше отслабнал, изглеждаше мрачен“.

* * *

Това са два реда от френското издание на спомените на Ахматова за Модиляни, публикувани от „Харпо“ през 2011 г. Съвсем тънко томче, само осем страници текст. Осем малки шамандурки, рекох си, докато отделях всяка страница с нож за хартия, осем крехки флотилии в океана на един живот, очертан в рамките на вътрешния затвор, който установява всяка диктатура и който — във всяко сърце, във всяка съвест — малко по малко смесва благоразумието с ужаса.

Прокарвайки ножа между страниците на дебела хартия, продължавах да си мисля за това, което Надежда Манделщам в спомените си за Ахматова разказва за страха по онова време, че той е бил организационен принцип, психологическа основа: „Чистите ръце с дебели пръсти, които бъркат в нашите джобове, добродушните лица на нощните посетители, смутените им очи и червените им от безсъние клепачи (…) и оскотелият тип, дебнещ на улицата, не за да научи нещо повече за нас, а с единствената цел да плаши, да тероризира“. Вече знаем това: при поданиците на съветската империя простосмъртните, както и високопоставените, непрекъснато се подхранват опасението от изпуснатата дума и предчувствието за нещастие, докато се превърнат в доброволно подчинение. През 1958 г. страхът все още парализира духовете. Сталин е мъртъв от пет години, но не и сталинизмът и ако две години по-рано, на 20-я конгрес на Комунистическата партия, Хрушчов разобличава престъпленията, неговата реч, предназначена за партийния елит, не е известна на цялото население. Размразяването, приветствано от другата страна на Стената като разбуждането към по-добър свят, е новата отровна ябълка, предлагана от съветската зла вещица. Да мислиш самостоятелно е проявление на сила.

* * *

Умозрителната Ахматова цени като съкровище разсъдливостта, когато през 1958 г., в Болшево, в почивен дом, специализиран за сърдечноболни, тя работи над спомените си за Модиляни. Научила е, че игрален филм за предпоследната година на твореца се е появил във Франция: „Монпарнас 19“ на режисьора Жак Бекер^[12], с Жерар Филип в главната роля. Гледала ли е филми от създателя на „Златната каска“ със Симон Синьоре и на „Дамски украшения“? Знае ли, че е бил асистент на Жан Реноар, че в младите си години е посещавал сина на Пол Сезан, че е получил „Златна палма“ на фестивала в Кан? Снимана по известния роман „Монпарнасците“ от Мишел Жорж-Мишел^[13], тази мелодрама, която концентрира интригата си върху последните години на художник, изхабен от неуспехите, е посегателство към паметта за Моди, смята тя. Без да гледа филма, Ахматова надушва евтина сантименталност. Слухът, че той съдържа сцени на пиянство и оргии я довършва. Запои! Той, когото винаги е виждала трезвен? Оргии ли? Този толкова внимателен, аристократичен мъж! Кой може да го обрисува такъв, какъвто е бил? Само тя.

* * *

Навършила е шейсет и девет години. Антология с нейни стихотворения е публикувана в Москва, прекалено тъничка според нея, и там е отделено много място на старите творби; от новите са включени само най-малко компрометиращите. Осакатен образ на творчеството й. Поредното унижение. Не й позволяват да поднесе на читателите си това, което й е най-близо до сърцето, мисли си тя, изпълнена с горчивина. Нито един от сборниците, които е искала да публикува, не е преминал през бариерата на цензурата, а колкото до тези, които лично е съставила, „Вечер“, издаден през 1912, „Молитвена броеница“ през 1914, „Бяло ято“ през 1917, „Живовляк“ през 1921 и „Anno Domini“ през 1922 г., те чисто и просто са изчезнали от рафтовете на библиотеката.

Тази антология разочарова очакванията й, но само нейните: първият тираж се разграбва за няколко дни. Заливат я писма, като повечето от тях я натъжават с баналността си. Оттук следва и смайването на една нейна приятелка, която й помага да си преглежда пощата: това ли е славата?

Ахматова свива рамене.

Същевременно се сблъсква с прекалено искрени признания.

„Четем вашите стихове като молитви. Вашите стихове притежават живот, сила, благодарение на които оставаме човешки същества.“

„Слушаме словото ви и имаме впечатлението, че няма думи, нито рими, а единствено самата душа, която говори.“

Тя е залята с чуждото нещастие и с добрите чувства на хората.

„Много бихме желали да ви помогнем, но как, с какво? Вие сте огромна, ние сме съвсем дребни, а животът ни е толкова тежък.“

Да потърсиш в себе си силата да грабнеш перото, за да отговориш на прекомерните очаквания на едните и на другите.

Да приемеш младите поети. Да уловиш в зениците им шока от първата среща: те са очаквали да видят Сафо, а се сблъскват с двойничката на Екатерина II по пантофи!

Само неколцина останали живи могат да видят красотата й, те са призраци от изчезнали времена, да, само споменът остава сляп за това, което времето е сторило с нея: жена, криеща пълнотата си под безформена рокля. Известната личност — навън, но у дома, всяка сутрин, пред огледалото на тоалетката, видението на непоправимата беда, и това изпитание всяка вечер, на ръба на леглото, когато сваля ленените си чорапи: гледа дебелите си глезени с отвращение, сякаш са нечии чужди.

Шейсет и девет години. А когато беше деветгодишна, получи последно причастие в ложето си на туберкулозно болна!

Изумява се, че е достигнала тази възраст. Напълно осъзнава състоянието си, непрекъснато я наблюдава известен кардиолог, навсякъде носи със себе си лекарствата си, но това не спасява крехкото й сърце от пораженията.

Краят й ще даде свобода на лешоядите. Университетските учени ще изследват както щат писанията и архивите й; журналистите, критиците, новопоявилите се свидетели ще построят цитаделите си от приблизителни оценки върху тинята от Размразяването. Срещу този евентуален кошмар е възможна само една адекватна реакция: да организира спомените си, да ги сортира грижливо. Да опази неделимите спомени, да даде път на най-малко компрометиращите я.

Поетесата посвещава перото и паметта си на тази повеля. Перото се подчинява, но паметта налага собствените си правила.

* * *

Получих доказателство за това, когато отговорничката за архива на Ахматова в Националната библиотека в Санкт Петербург ми отвори папката, в която се намираше ръкописът на въпросния текст. Няколко листа, фино изписани с молив. Вниманието ми веднага бе привлечено от следното: думите на художника, сложени в кавички, не съдържаха нито задрасквания, нито корекции, каквито имаше на други места в текста. Онова, което той й беше казал в Лувъра, в Люксембургския парк, на планината „Сент-Женевиев“^[14], в лабиринта от улички около Пантеона, виковете, избликващи от изгарящото го чувство или от поредната среща, всички слова, които увереността, че ще бъде разбран, е подшушнала на Модиляни през пролетта на 1911 г., поетесата, неузнаваема днес под тежките черти на матрона, си спомняше дословно, след четирийсет и седем години.

* * *

„Общуваме.“

„Само вие можете да постигнете това.“

„Бижутата трябва да бъдат диви.“

„Забравих, че по средата има остров.“ (По време на нощна разходка из Париж)

„Но тонът на Юго е приповдигнат, нали?“

„Забравих да ви кажа, че съм евреин.“

„Махаме се оттук.“

„Бъди добра, бъди нежна.“

По време на оттеглянето й в Болшево „специалистката по любовта“, както я наричат помежду си сестрите, води своята тайна война. Рови се в миналото, както човек унищожава с мачете неприятелска среда — така напредва тя сред спомените си. Предпазливост на хищник, прозорливост на палач. Изпитва облекчение да разлюби едно време, над което не може да тежи никакво действие, никакво събитие, никакво чудо. Доволна е от пълния контрол, който има над себе си, доволна е, че все още е на този свят. Между две дълго съзрявали фрази оцелялата приветства това, което си забранява да нарича „шанс“.

Да не спира да пише. Да продължи насладата и вътрешния мир. Изведнъж един спомен, някаква дреболия изтръгва бог знае как полезно изкопаемо от наложеното мълчание, блокира механиката. Изведнъж, в цялата си сладост, в цялата си сила, избликва забраненото чувство: неговият глас.

Този глас на актьор, който е кадифен и уверен. Този мъжки глас, чиято нежност я обайва, този глас от нощта, над който винаги тежи свенливостта.

Ахматова отново грабва молива.

Появява се изречение.

Появява се също сянка, пред която благоразумието се срива: „Напиши това изречение!“.

Тя го пише.

* * *

„Общуваме.“ Модиляни се удивлява справедливо, тъй като това е, да, чудото: изящният плод. Че две същества, които — без тази среща — биха продължили съществуванието си в житейския маскарад, могат да си вдъхнат взаимно абсолютно доверие.

Чудото да възприемат мисли, избликнали от едно и също мълчание.

„Само вие можете да постигнете това.“

Нима тази декларация не струва колкото всичките клетви, колкото всичките прегръдки? Дръзвайки да я изрече, мъжът не поверява ли всичко свое на тази, от която, с вика си, успява да изтръгне съмненията за своята незначителност? „Само вие можете да постигнете това“: само вие можете да прогоните от мен недоверието; само вие можете да ми помогнете да разбера объркването, което ме терзае; само вие можете да направите самотата ми едновременно по-дълбока, и — както никога досега — желана; само вие можете да изплашите смъртта.

Чудо е да видиш как мислите ти се разтварят една в друга, а след това очертават нови фигури, по-свободни и по-хармонични. Този нематериален танц не надвишава ли величието на телата и на удоволствието? Телата ще изживеят своето време, естествено, телата ще имат какво да кажат, във вашата стая на улица „Дьо Флерюс“ ако разрешите, или на моето таванче, ако ви хареса да играете бохемката, и ако гранясалата миризма на гипс, влажността и хлебарките ви се струват поносими. Но да не ставаме жертва на обикновените желания, да останем танцьори, въжеиграчи, да излъжем физиологията, да въстанем срещу невъзможното, да сторим така, че — благодарение на нас — мъжът отново да се превърне в най-добрият приятел на жената, а жената — в неговия материален рай.

Вечерта е толкова мека, и това кътче на града е толкова предразполагащо с театъра си от камъни и от шума. Да говорим още, устните ни да пресъхнат от открития, които очароват само нас, кажете ми неща, които не знам за себе си, и ме оставете да отгатна обещанията, които досега сте споделяли само някога с играчките си.

Анна Ахматова и Модиляни, в Люксембургския парк, под купола на огромен чадър. Омагьосани един от друг, усмихващи се на всичко: на дъжда, който прогонва добрите деца под дърветата, на старците, търсещи по коя алея върви „принцът на поетите“, за да отиде да обядва. Модиляни отвежда Анна пред паметника, който са издигнали в чест на Верлен.

— Връх на грозотата!

Да чуеш този вик на френски.

Модиляни не разбира руски, Анна — италиански. Така че общуват на френски, прилежно учен френски, но непохватен. Предизвикателство е да разговарят на език, който трябва да усъвършенстват. Допълнителните усилия за точност, които това предизвикателство придава на мисълта, налучкванията, които налага, задължителните грешки, усилията на изобретателността, за да бъдат избегнати недоразуменията, другите езици, използвани за подкрепление — ръцете, очите, гримасите и смеховете — или мистериозната усмивка, съучастническия поглед: „Общуваме!“.

Понякога думите не идват, тогава наред е джобната книга. Тази способност на поезията да изгражда беседка посред градината, е позната на децата и на мъдреците. Да четем заедно, скъпа Анна, стиховете на Верлен, които Амброаз Волар издава с гравюри от Морис Дьони^[15]. Да четем от „Мъдрост“:

Лъже ли видението златно —

с двете ни души в едно събрани,

с майчинското кротко състрадание,

с чувството — и в нас, и необятно?

(„Скъпите ръце“)

Тези думи, изваяни направо от мълчанието, нека ги рецитираме двамата едновременно. Усещате ли онова, което чувствам аз? Което ни възпираше вътре в нас, изчезва: само вие можете да постигнете това!

* * *

Също така Анна открива, или по-скоро преоткрива, благодарение на Модиляни, че поезията може да бъде — буквално — част от удоволствието, което, колкото и целомъдрено да е, не е по-малко сладострастно, когато смесва гласовете в едно и също стихотворение, сближава телата на една пейка. Поезията е подялба, тя беше забравила тази очевидност. Ето цената на дружбата със съмнителни хора. В Санкт Петербург, при светските писатели от „Кулата“ на Иванов, поезията се свежда до дребнавия театър на съперничествата. Блок срещу Гумильов, Гумильов срещу Иванов, Кузмин срещу Мережковски. Хипиус срещу всички. Порочният дух на Санкт Петербург. Всеки иска да притегли към себе си късче от славата: толкова признание, толкова преимущество, колкото другите не биха могли да имат. Тъй като поетите искат да очароват сирените и да успеят сред акулите, те вдишват този въздух — вечер след вечер, ласкателство след ласкателство, малко по малко свикват със зловонието.

В поезията Модиляни открива жив извор, в който да охлади бяса си, да обнови възгледите си. Най-четящият от „монпарнасците“ прави произведенията на Данте, на Лотреамон, на Верлен свои свещени книги.

* * *

Има само една пукнатина в тази нематериална подялба: случва се Модиляни да се оплаква, че не разбира стиховете на своята приятелка, но подозира, че в тях са скрити чудеса.

Какво ще ви донесе научаването на руски език? Общуваме. Защо да се опитваме да търсим нещо повече?

Човек винаги иска непостигнатото.

* * *

Да започнем отново от извора, без да бързаме, разумно да направим — малко като йогите, когато те овладяват въздуха от дробовете си и го разхождат, мислено, от орган на орган — първите крачки, които обикновено осъществяваме безредно, объркани в мъглата на желанието.

Спокойно да започнем отново в задната зала на някое ресторантче. Не предполагахме, че ще се видим отново на този свят. Не предприехме нищо, нито вие, нито аз — но съжалението просмукваше жестовете ни. Когато ви говорех за египетските зали в музея Лувър, погледът ви се премрежи. Вие приличате на съпругата на фараона Каромана от 22-а династия, казах и премълчах останалото. Защо да ви предлагам да се убедим в това заедно? Не бяхте дошла сама в Париж. Извадих бележника си. Опитвах се да оценя нежността на вашия кок? Усетихте ли галещия ми поглед? Сведохте глава.

В другия край на залата, зад кафемашината, закачалката и касиерката, мечтаеща сред къдриците си, вашият съпруг поет се правеше на зает. Тези либерални мъже, които позират пред публиката: най-лошите, си рекох. Сковаността на врата му. Абсурдната форма на неговия череп. Отбелязвах всичко. Идеята за дуел ми мина в една мъглива утрин, когато излязох невредим, свободен да ви очаровам. Вие ме вдъхновявахте за тези идиотски мисли. Изправен пред вас се чувствах като срещу кралиците, изтръгнати от вековете и от дюните, връхлитаха ме все едни и същи мисли: върховната красота. Тръпненето, което я открива, объркаността и после радостта, огромната радост, но без изход, чиста радост, която не произтича от прегръдка.

Да прегърнеш жената или да я нарисуваш?

Да прегърнеш жената, отговаря обикновеният човек. А творецът, какво отговаря той? Желанието, което изпитваш към жената, която рисуваш, никога не помръква; напротив, от една към друга рисунка, желанието се сгъстява.

Да започнем отново всичко в нашия ритъм, в това ресторантче в Монпарнас, което ни бе посочено от съдбата, но този път да го напуснем заедно. Да слезем по улица „Рен“ после по улица „Бонапарт“. Тук вие оставихте куфарите си преди година, нали? Онази сутрин валеше, ми казахте. Кимнах с глава: проклето небе, проклета светлина, които нито веднъж не оцени, нито обикна италианското ми око.

Левият бряг свършва дотук. Ето Сена, която разделя окаяните и весели творчески сдружения от галериите на десния бряг. Вие ги познавате, нали, Волар, Бернхайм^[16], Дюран-Рюел^[17], там сред клиентите се подвизават няколко милионери в рубли. Матис имал меценат в Москва, търговец, чийто палат напълно декорирал, казвам. Разберете ме добре, не пренебрегвам Матис. Интуицията за цвета и за движението: точно храната, за която е ненаситен младият век. Аз се целя във вечността. Вечно е това, което ме възвисява и пред което коленича: вашето лице. Оставете ме да продължа.

От момента, когато очите му се спряха на него, на вашето лице, изтривайки всички други, то започна да съществува само за мене.

Дали съм сериозен? Мога ли да не бъда, изправен пред вас!

Внимавайте, Анна, пред вас има локва, ще изцапате хубавите си чорапи. Коприната на женските чорапи и техните диви бижута! Обожавам огърлицата ви. Не ми казвайте откъде е. Да идем да видим фараоните в Лувъра, за да ви покажа тази владетелка от много древна династия, за която се е сетил Творецът, когато е моделирал вашето лице. Египетската колекция. Моят рай на бреговете на Сена. Ако утре късметът ни изостави, ако внезапно ви обхване желание да се върнете в Русия, ще се утешавам, казвайки си, че благодарение на мене сте се приближили до най-хубавото нещо, което може да се види в Париж.

* * *

В средата на 60-те години на XX в., когато започват разговори какво ще остави тя като архиви и като наследство, Ахматова реагира раздразнено: „За какво наследство говорите? За Модиляни ли? Е, добре, вземете го и се махайте!“. Рисунката на Анна от Модиляни. Пренасяна навсякъде с нея, от едно място на друго, ту в Москва, ту в Ленинград, на Фонтанка, закачена, в малкото пространство, което й се отпуска, на видимо място, но сякаш под табелка „влизането забранено“.

Мечтателка в профил, подпряла се на призрачното очертание на диван, замислена одалиска, която трябва да напомни на посетителите, че не са посрещнати от каква да е литераторка. Атина със сиви коси, която, за да оцелее, организира невидими празници по белите страници, заклинателката, нежна към изпадналите в лишения, рязка към натрапниците, необикновена жена с няколко живота.

Пътуващият ескиз, светска икона, е свидетелство за най-тайния от тях.

Единствена рисунка, оцеляла от шестнайсетте, които той й дава, твърди тя. Какво се е случило с останалите петнайсет? Въпросът е деликатен.

Когато й го поставят, Анна Ахматова гледа невинно. Другите рисунки на Моди ли? Те я последваха, когато тя се върна в Русия през юли 1911 г. Искаше да ги окачи в стаята си, и би направила точно това, но за тази цел е необходимо да има собствена стая. Стая за себе си, казваше Вирджиния Улф. Животът й отказва това желание.

Петнайсетте рисунки ли? Превърнаха се в пепел, заключава тя.

Изгорени! Но от кого и как?

Ахматова вдига очи. О, млади невежи, които не бяхте родени, когато тя видя Русия да гори! Палежите през 1918, произволите през 1919 г., големите безредици през следващите години, кладите, в които изчезваше най-скъпото ни; кладите, запалени от нашите палачи, и тези, които подклаждахме сами, за да се предпазим от други, още по-ужасни аутодафета. Чистките през трийсетте. Процесите. Изчезванията на хора. Страхът, който вледеняваше мозъците ни. Не чувствахме нищо друго по онова време. Разбирате ли, млади хора, само страхът ни правеше човешки същества, накрая започнахме да го ценим; трудното беше да се съпротивляваме на малодушието, което понякога обхващаше и най-добрите от нас.

Младежите кимат с глави. Развълнувани и глупави, си казва тя, обезсилена. Обяснението не променя нищо; и после, каквото и да кажеш, винаги ще сбъркаш: ще си несправедлив към изчезналите, жесток към оцелелите.

Единственото, което може да направи, е да създаде солидна версия, необорима от миналото, и да я следва. Анна неизменно твърдеше, че петнайсетте други рисунки на Модиляни са изчезнали, без значение как. Случваше й се да се усмихне, мислейки си, че някои от тях, може би, са били напълнени с тютюн и свити на цигари.

Модиляни, изпушен от бойци от Червената армия.

Представата налагаше мълчание, което тя запълваше с лишен от заблуди жест. Какво беше това? Черен хумор или просто прогонване на духовете от миналото?

Някои сантиментални души, неутешими от загубата, която те не бяха претърпели, я обсипваха с въпроси: дали тези петнайсет рисунки бяха направени от натура? В ателието? В Люксембургския парк? Разпознавала ли се е тя на тях?

Анна Ахматова повишаваше глас.

Има ли някой цигара?

Посетителите задържаха дъха си.

С премрежен поглед под полузатворените клепачи се наслаждаваше на авторитета, който имаше сред тях. По-могъщ, отколкото във времето на младостта и красотата й, смяташе тя, защото е укрепен от изпитанията.

Никога не съм позирала за Модиляни. Никога. Между нас не е ставало дума за такова нещо. За него никога не съм била муза. Музата е измислица на творци без темперамент. Измислица на мъжете, за да разминират властното женско начало.

Този кръг самота около него си го обяснявам така: противно на приятелите си, начело с Пикасо, той не беше звероукротител на жени. Презрението при него не беше, както при много други мъже, двойник на желанието. Онези, които твърдят, че обичат жените, всъщност искат да ги покоряват. Просто да обича жените може всеки, но да обичаш жената специално, да я обичаш като равна на себе си — това екзалтира, то е трудно. Равна нему. Ето каква бях в очите му, и равен на мен виждах в него. Равни, дори в очакването.

През май 1911 г. все още не бях издала нито една стихосбирка, той не беше продал нито едно платно. Всеки на Монпарнас признаваше гения му, но нямаше никой, който да купи творбите му. И двамата бяхме пред прага на живота.

Как ме рисуваше той?

По памет. Учудва ли ви това? Всеки творец работи, както намери за добре. Модиляни рисуваше по мотив, естествено, но никога пред мен, освен в Лувъра, където ме караше да позирам сред кралиците и балерините. Когато насочваше лицето ми така, че наслагваше моя профил върху кралските профили, виждах, че става дума за средство, лицето ми беше част от постановка, която имаше смисъл единствено за него. Какво рисуваше той тогава? Живата Анна или Анна, каквато той я възприема?

Изискванията му към облеклото ми, когато го придружавах, колието ми с големи перли, винаги добре опънатите ми коси. Египетският ти вид, казваше ми той. Не откривах тази прилика, крещяща според него. Но аз съм само поет; да бъдеш художник, или скулптор — означава да виждаш по друг начин.

Какво научих от Моди? Може би това: визията се изостря само когато бродиш из собствените си лабиринти. Визията се появява само от собствените ти видения.

* * *

Три златни купола предизвикват царството на чугуна, на цинка и на реда в квартал, където триумфира тази сивота. Между парка Монсо, булевард „Курсел“ и площад „Дьо Терн“ на границата между 17-и и 8-и район, се намира православна църква, желана отдавна от цар Александър I, но открита половин век по-късно, през септември 1861 г.: църквата „Свети Александър Невски“ на улица „Дарю“. Тъй като е в близки отношения с „руската колония“ на Монпарнас, Модиляни не чака Анна, за да влезе в тази неовизантийска сграда, чиято красота очарова не само вярващите. Всичко, което отблизо или отдалече прилича на култово място го привлича: той е италианец и евреин, има голяма нужда от красота, от трансцендентност, от вглъбеност: щом някоя църква, синагога или храм се изпречи на пътя му, веднага търси с какво да нахрани безпокойствата и визията си. И преди това е ходил на улица „Дарю“, но присъствието на Анна променя всичко.

Предупреждавам ви, че изгубих детската си вяра, споделя му тя, докато намества шал върху голямото си чело. Дали това е истина? Или руснаците са дотолкова обсебени от божественото, че безверието при тях е само поза? Анна твърди, че не вярва, защо тогава изпитва това напрежение върху раменете си? Продават се свещи от жълт и чуплив восък. Анна купува две. Странно е колко изглежда въздигната, как обвитото й в коприна лице сякаш е обзето от строгата прелест на иконите. Богородици на нежността под потъмнелите им сребърни обкови.

Ангели воини се сражават с демони под плътни витражи. Странно е, доколко това място сякаш милее за всичко, което се противопоставя на светлината, като че тук светлината носи вината, че разсейва молитвите. Здрач: целомъдреният се обгръща в него, а художникът се страхува.

Модиляни проучва внимателно сърцето си. Наистина ли е дал най-доброто от себе си, достигнал ли е границата си? Ето че мисли за странния блясък на небето над Париж, за усилията си да го овладее. Да покори изобретателността на светлината — като жена, която иска да притежава само за себе си. Може би отново трябва да се захване с платната. Да се завърне към живописта, но като включи уроците, усвоени от камъка…

Двете свещи на Анна трептят пред лавица, покрита с дантели. Неголеми икони са поставени там, някои от тях са почти почернели. Подарени са от семейства като благодарност за оказаната им Божия милост, шепне тя. Модиляни не иска да ги изучава като професионалист на формата, но прави точно това, докато Анна дискретно се кръсти.

Изящна стилизация на лицата. Тези великолепни гънки, от които се подават ръце на аскети. Иконата не е сантиментална, тя не отклонява човешките чувства към измамнически видения за небето, мисли си той. Белини^[18] не устоява на изкушението да придаде на непорочните си светици чертите на девойките, в които е влюбен; иконописците не познават тази слабост, те не се интересуват от плътските прояви на любовта, а само от начина, по който любовта налага и пренася визията за божествеността, която въплъщава.

Модиляни се ядосва на тази студенина, която изпитва пред иконите, но нещо го подтиква; възбуда, която не е очаквал. Да гледа отново и от по-близо, да прозре кодираната тайна на обемите, на цветовете. Да разбере как, на първи план, линията отваря лицата. Както цветята се отварят към безкрайността на небето, мисли си той. Ако трябва да се върне към живописта, то ще е, за да осъществи портрети, които идват от много далеч.

Да се заеме пак с платната си. Ами ако това стане отново допустимо, отново възможно?

По погледа, който хвърля, когато тя се връща към него, Анна разбира, че нещо неочаквано се е случило.

* * *

Катедралата на улица „Дарю“ е отворена за посетители само два часа дневно, извън времето за служба. Втората неделя след Петдесетница е, дневната служба чества всички светци от руската земя и раждането на свети Йоан Предтеча. Руси девойки, целомъдрени, каквито вече не се срещат, сплитат ръце пред иконостаса. От една икона към друга. Пред коя от тях да запаля моята свещ? Пред тази Богородица, чийто обков една жена по сандали целува? Мисля за починалите, които това посещение би трогнало, за дядо ми, роден в Курск, за майка ми, кръстена като православна, бих се радвала да им посветя вглъбеността си, но видението на Модиляни, който проучва тайната на иконите, надделява над всяка молитва.

Същата вечер продължавам да си водя бележки: портрет на Пол Александър, създаден на границата между 1911 и 1912 г., бележи завръщането на Модиляни към живописта след срещата му с Анна Ахматова. Отварям купените по-рано монографии, разпръсквам ги на земята и прескачам от един портрет към друг, до „Майчинство“ от 1919 г.

Тази рижа жена, облечена като селянка, е Жан Ебютерн^[19], с която той се среща през 1917 г. в академията „Колосари“. Детето, сгушено диагонално на коленете й — поза, която неустоимо напомня за детето Христос, рисувано от старите майстори, — дъщеря му Джована. Жан Ебютерн е двайсетгодишна, когато прави Модиляни баща. Портретът не прикрива тази младост, но я изпълва с достолепие. Широките планове, рисувани с охра, оранжево, цвят на изгорена земя пренасят окото към червенеещ фон, овъглен фон, икони, отрупани със златен прах. В лазура на зениците, меланхоличната нежност на станалата майка девойка: вечността излиза на повърхността. Дали Модиляни си е спомнил за иконите, рисувайки това майчинство в злато и охра? Знам само: разположено сред иконите в църква, сред светите образи, поставени в „червения ъгъл“ на фоайето, това майчинство би се смесило с тях…

* * *

През 1906 г., за да отиде на улица „Равинян“ №13, където я чака Пикасо, изпълнен с трескаво очакване да усмири на платното неоспоримото й величие, Гъртруд Стайн^[20] трябва да вземе омнибуса с коне, който свързва площад „Бланш“ и „Одеон“. Цяла експедиция. Пет години по-късно това вече е древна история: линията на метрото север-юг прекосява целия Париж. Строителните работи са много трудни: трасето предвижда да премине под Монмартър, който е съставен от множество гипсови пластове, пробити от подземни каменоломни. Малко по-късно, при прокопаването на три нови станции, са открити непознати до този момент катакомби. Променят трасето на линията, за да ги избегнат.

Скоростта, идол на футуристите, разтърсва столицата. Стимулиран от прокарването на булевард „Распай“ Монпарнас казва сбогом на стария свят, чиято грозота — по същото време — Аполинер заклеймява. На Монмартър един свят също умира. Авеню „Жюно“, което прокарват на два пъти, въпреки лозята и мелниците, разкрива амбиции, запазени до този момент за хубавите квартали. Свършено е с къщурките в „Маки“, където живописта си беше подготвила бъдеще.

Малко от старото приятелство се поддържа все още около „Сакре-Кьор“ при зидарите, дограмаджиите и каменоделците, които участват в изграждането на базиликата. Романо-византийската й камбанария, започната през 1875 г., трябва да достигне деветдесет и пет метра; казват, че това скоро ще се случи. Казват също, че червеното^[21] е по-поразяващо отпреди, че супата, все така безплатна — но докога — вече не засища тялото; най-вече, казват, лицемерие е да се строи църква на мястото, където изгоря Комуната: никаква сграда, колкото и величествена да е тя, няма да възкреси мъртвите. Хубавият бял камък никога няма да измие кръвта, пролята от този палач Адолф Тиер^[22].

Говорят и на професионални теми. Плътност на дървото, равновесие на обемите, напрежение при избора. Модиляни — физическият работник, вечният дебютант — остава свързан с това братство на мазолестите ръце. Когато го обзема нуждата да избяга от умозрителността на булевардите, той се изкачва на Монпарнас.

Иска ли Анна да го придружи?, пита я една вечер.

Да се качи на въжената железница, нагиздена в цветовете на шоколад „Мьоние“ би било по-малко изморително, особено с токчетата й, но Моди предпочита да вървят пеша.

Ходенето отваря очите. Вбесявам се, че виждам толкова зле, твърди той. Разрешението би било да си присадя очи на животно никталоп, което вижда по-добре през нощта, отколкото през деня. Котка? Гепард? Прилеп? Подиграва ли се той? Бълнува ли? С него Анна никога не знае с коя ръка да се прекръсти, и това всъщност й харесва.

Покрай тях минава жена джудже. Моди й се усмихва.

Анна се пита: дали този мъж щеше да я привлича толкова, ако не беше така странен, така мълчалив. Да знаеш да си държиш езика зад зъбите. Съпругът й е неспособен. Анна мисли за празнодумците, чието бръщолевене Коля понася и дори участва в него. Дълбоките люде говорят малко. Словото толкова лесно бива стегнато в клещите на леснината, сивотата, съблазънта. Тиранията на духовитостта. Книгите на фалшификаторите. Ами в живописта? Къде се намира летвата на лъжата? Анна сдържа въпроса си.

Моди се носи на крилете на мисълта си, далеч от нея.

Кой е казал, че истинският аристократ е този, който никога не е прекъснал мостовете с отвъдното, с нещо друго?

Анна продължава да разсъждава. Да говори. За какво, след като се разбират толкова добре? Когато се завърне, обещава си тя, ще избягва плямпалата на бреговете на Нева, ще остане в Царское село. Стиховете й ще се изпълнят с все повече живот, шалове, забравени в стаите, червени отпечатъци по ръба на чашите, трептене на лампите.

Да затегне мрежата си над действителността и да я улови в една-единствена дума.

Способна ли е? Да.

Анна пъхва ръката си в ръката на мъжа, който й действа благотворно.

Седнали са на лучена супа, прекалено тежка за сезона. Влизането им под кафявия от никотин таван предизвиква шушукания. Тези двамата. Какво повече имат от останалите? Дали са невинни за триумфа, който налагат? Коленете им се докосват под покривката, не и ръцете им. Анна държи да омете докрай чинията си, Моди да я подкани. Парите. Те не достигат, тя го знае; по начина му да хвърля монетите пред себе си тя усеща с какво презрение е изпълнен към тях.

Да повървим още.

Улиците помръкват, далечините са удавени в синьо и в лилаво, небето остава светло, а покривите, под сивите тонове, фасадите, в цялата им фантазия от мазилки и тухли, потъмняват. Огромната базилика изглежда още по-бяла.

Анна ускорява крачка. Моди хваща ръката й.

Ето, те са безсмъртни.

Анна трепери, Моди се безпокои.

Да не би да ви е страх?

Мен ли да ме е страх?

Преминават през гол терен. По-далеч — мрежа от улици, по които върлуват злосторници. Всевъзможни фенери, реклами за газ. Карета, пълни с глухарчета. Нещо блести по паветата, петрол или кръв. Задръстени магазинчета с ниски тавани, портиерски стаи, осветени от единствена лампа, приземни етажи, където хората се карат, легени със сапунена вода, разпуснати кокове. Анна иска всичко да запомни. Истинският Париж, казва си тя.

* * *

Влюбените вървят, потопени в средата.

Не те.

Нещо се излъчва от жестовете им, различава ги, изолира ги. Те съзерцават глициниите по старите стени.

Приближават устни към розовите храсти, които се подават над оградите.

Не им се спи. Радостта няма нужда от сън.

* * *

„Модиляни обичаше да броди нощем из Париж и често, чувайки крачките му в мълчанието на заспалата улица, ставах от масата, приближавах се до прозореца и следях през кепенците сянката му, която стоеше на пост. (…) Модиляни беше единственият мъж в живота ми, който можеше по което и да било време на нощта да се озове под моите прозорци. Приемах го безмълвно и той никога не разбра, че го наблюдавах.“

* * *

Да контролират чувствата си. Ето какво се опитват да правят — съзнателно, до саморазкъсване. Анна не забравя, че е омъжена само от една година, и то не за кого да е: за поета Николай Степанович Гумильов, съосновател на списание „Аполон“, основоположник на „Цеха на поетите“; до този момент — все още — най-добрият й читател. Модиляни също е в брачни отношения, но със своите чукове, със своите длета, предизвиквайки младостта си, която въпреки препятствията, все още не е решена да се подчини на горестта. Между тях няма и следа от цинизъм, нито дори благоразумието, което омаловажава всичко, съществува само съзнание, злощастно и споделено: те все още не са стигнали толкова далеч в творческия си живот, че една среща, колкото и могъща да е тя, да може да промени хода на нещата.

Мъката да бъдеш прозорлив, да бъдеш такъв, противно на радостта. Да сториш, поради изключителната си интелигентност, своето нещастие и нещастието на другия. Деликатността, с която това злощастно съзнание изпълва всеки момент с другия.

Параванът на изтънчеността.

Изключителното уважение помежду им.

Те прилепват разумни слова върху неуместните мънкания на сърцето. Смесват гледните си точки — не само за изкуството, но и за въздухоплаването, което увлича Модиляни. Две години по-рано, на 25 юли 1909 г., първото преминаване на Ламанша от Луи Блерио^[23] на създаден от него моноплан, „Блерио XI“, слага началото на отварянето на небето за лудите глави. Френските пилоти са готови за нови подвизи: капитан Беленжер^[24] прелита разстоянието Париж — Бордо за 8 часа и 28 минути, авиаторът Льомартен^[25] и седемте му пасажери са превозени в продължение на пет минути в прочутия моноплан, екипиран с мотор 14 цилиндъра, полетът Лондон — Париж на Пиер Приер^[26] е изпълнен само за 3 часа и 56 минути.

Модиляни почита делото на тези воини на мечтата. Възхищението, което изпитва към тях, се свързва в спомените на Оскар Гиля, неговият съкурсник от Свободното училище за голи тела на Фатори^[27] във Флоренция, с манифестите, с които го бомбардира от Рим, от Капри: „Дори страхът ми е стимулант. Ще мога да откривам форми, ще поставям на окото и на докосването нови въпроси. Изпитвам оргазъм, но оргазъм, след който идва ред на шеметна дейност, непрекъсвана от интелигентността“.

Да прегърнеш страха си. Рицарите на небесата му показват пътя. Братя, мисли си той. За да тестват своите „Епалта-парашути“ някои от тях стигат дотам, че се хвърлят от първия етаж на Айфеловата кула. Повечето от тях оставят костите си там.

Моята съвременничка, казва Анна, щастлива, че рождената й дата се свързва с толкова скандална постройка. Красива или грозна е тази желязна кула? Така поникнала посред парка Марсово поле, Айфеловата кула прилича на гигантски свещник, забравен при джуджетата от шегобиеца Гъливер. Модиляни иронизира кубистките фантазии, които „трагичният осветителен стълб“ вдъхва на експертите по деконструкции, синтези и едновременност, на първо място — семейство Делоне^[28], художници на модерния живот с висока репутация сред галеристите.

Модиляни не желае да има нищо общо с модерния живот. Какво мъгляво понятие! Какво измамничество! Единственото време на изкуството е вечността, специално подчертава той на крачещата до него жена. Този неудържим връх на екзалтацията му. Потисканото отчаяние? Което води накъде? Към приемането? Към утешението? Дали всички мъже са еднакви в това отношение, дали в крайна сметка не търсят майката в любовницата?

В този вече добре познат й глас Анна чува не само бунта, но и прекалено обширно за нея стремление. Да остане „обичаната, нито мъчителка, нито измъчвана“, да остане приятелката — това е желанието му.

Творецът трябва да се опълчва на своето време, възразява тя нежно. Да бъдеш от своето време не означава да му се подчиниш, да бъдеш обсебен от своето време и да се чувстваш като в укрепен град. Такава е нейната позиция, а също и позицията на новото поколение руски поети, обяснява тя на изнервения пешеходец. Отдавайки преимущество на окултното над видимото, предходното поколение повехна и пропадна. Творбата на изкуството може да се роди само от физически, а не от умствен контакт със света.

Анна докосва лицето си с ръцете си в ръкавици, изпитва възбуда, че се противопоставя на мъжа, който най-много я възхищава, бузите й пламват. Тя слуша как повишава глас. „Творецът трябва да изненада действителността с безупречен скок!“.

Моди отново хваща ръката й. Харесва му, че тя говори с открито сърце. Каква откровеност! Не всички жени са способни. Анна няма нищо от онова, което прави за него непоносима човешката компания. Дива и чиста е.

* * *

Да не говориш за любов на този, който ти я предлага, да не говориш за любов на единствения, способен да усмири терзанията ти като стисне твоята ръка: неспасяема тактика срещу възможното разочарование. Поносима ли е тя?

* * *

Тази спогодба за въздържаност. Колко време ще продължи тя между тях? Ще капитулират ли накрая? И ако да, къде, кога, как? Не се знае. Първата им нощ, ако е имало такава, не подхранва фабриката за думи. Споделянето на епидермиси и на дихания, свещената размяна на миризми, на слюнка, ако въобще са се състояли такива размени, не намират анализ по страниците. Кодексът на свободата, на детинската и славна голота: никога не е представен.

През 1958 г., в стаята й в Болшево, където навярно я е последвала скъпоценната рисунка, която посетителите разглеждат като Светата плащаница, Анна Ахматова слага точка на интензивното изтръскване на паметта си в тези думи: да гледаш назад е престъпление, което е редно да извършваш без фанфари и най-вече без свидетели.

Така че автоцензурата се налага. Ужасяващо осакатяване. Подчинявайки му се, Анна Ахматова се докосва до границите на своята храброст. Героична жена за читателите, които виждаха в нея своята гордост. Наистина ли е героична? Успяла е да оцелее, това е всичко. Анна мисли за истинските герои: Гумильов, прекалено горд, за да се предаде на страха, Манделщам, жертва на абсурдната си радост да живее, Цветаева, изоставена от всички, когато дори една подадена ръка би била достатъчна да я спаси от самоубийството. Ахматова мисли и за своя син, дълго време интерниран в ГУЛАГ като отроче на враг на народа. Прекалено обичан, зле обичан, зле обичащ, „моят син, моят ужас“ казва тя. Мъката, в която я потапя изпращането на Льова в лагер. Този стар кошмар, който още я преследва: „те“ са в коридора, представят й заповед, питат я къде е Гумильов. Тя е наясно, че съпругът й, Коля се крие в стаята си, последната врата вляво по коридора. „Те“ проявяват нетърпение, тогава тя намира зад завесата полузаспалия си син и го побутва към чекистите: „Ето Гумильов“. В нейния кошмар Коля не е разстрелян, той се крие. Кого от двамата Гумильови „те“ са дошли да арестуват — тя не знае.

Когато отваря очи, изпитва ужаса, че е предала сина си.

Смъртта на Сталин — на 5 март 1953 г. — води до масови освобождения. Лев Николаевич Гумильов напуска лагера едва през март 1956 г., три години повече, които той приписва на предполагаемото нехайство на майка си. Егоистично чудовище, така я определя. Проявите на обич, които Ахматова му засвидетелства след неговото завръщане, разказът й за усилията, които е положила, наистина напразно, за да го освободи от ада, остават без ефект за него. Така го чувствам, отвръща младежът, когато го упрекват за неприемането на никакви нюанси.

Ами ако такава е истината? Егоистично чудовище, нищо друго…

В стаята си в Болшево, където миризмата на природата се усеща само сутрин, когато чистачките изтръскват парцалите си през отворените прозорци към върхарите на боровата горичка, поетесата проклина своите липси, своите предпазливости, своите свенливости. Да пише за Модиляни е болезнено, деликатно, но необходимо. Модиляни е убит два пъти: от мизерията и от легендата. Да разбие саркофага на установените идеи. Той, който не можеше да понася всичко, което ограничава, заставя, затваря. Той, който не принадлежеше към никоя школа, не следваше никакви лозунги, не подписа нито един манифест. Той, който сякаш се задушаваше навсякъде — дори в Люксембургския парк.

Този жест, който толкова често повтаряше: да хване яката на ризата си, сякаш се готви да я разкъса и най-после да диша свободно.

Излизаме оттук!

В стаята в Болшево, където — някои следобеди — я държеше затворена надеждата да се появи толкова обичаното й малко момче, поетесата понасяше убийствения залп на спомените.

Първото им спречкване по повод на жените. Разсъждението, което той изказа, докато вървеше по любимото му трасе, булевард „Распай“, че жените са възхитителни само голи, винаги са фалшиви под красивите си рокли, винаги са малко задръстени.

Удоволствието, което изпитваше да се заяжда с нея. Как тя му отговаряше? Оставяше го без вести ден или два, не толкова за да го нарани, колкото за да изпита собствените си чувства. Човек винаги иска да владее любовта си.

Дистанцията, която това желание налагаше през някои вечери. Прибягването до хашиша, само той. Тя стоеше близо до него. „Бъди добра, бъди нежна“, шепнеше той полусъзнателно. Какво разбираше всъщност? Какво разбират лежащите мъже?

Добра, нежна тя не можеше да бъде за него.

Тя не можа да бъде за никого.

Първата им усмивка на съучастие. Първият неволен контакт между пръстите им. Разходката около „Сакре-Кьор“, лудото желание, което тя изпитваше за ръцете му, усилието й да не се издаде. Тези дребни събития. Кой може да милее за тях, освен нея?

* * *

В тази стая, последната може би, мисли тя понякога нощем, поетесата постоянства в прозорливостта си. Времето й на земята изтича. Този живот, пълен с изпитания. Желала ли е някога друг? Не толкова болезнен живот, в който никога да не е била разкрита срещата й с Модиляни? Никога, обажда се оголената й съвест, докато избликва спомен, непокътнат в силата си да очарова: тази юнска утрин, когато, възбудена от дързостта си, тя купува наръч рози от амбулантна търговка на булевард „Распай“. Червени рози, разпъпили и нежни на докосване. Прекрасен букет, за да го възхити, надява се тя. Във „Фалгиер“ заварва вратата затворена.

Ахматова отново грабва писалката, но мастилото се размазва; по-добре е с молив.

Да отдаде дължимото и благоразположението си. На кого? На какво? На твореца, чиито картини днес са изложени в най-големите музеи? На младата влюбена, изпълнена с желание, което приема като даденост? На самата любов?

„Прозорецът на стаята му, над затворената врата, беше отворен. Тъй като не можех да сторя нищо друго, хвърлих цветята в ателието. Тръгнах си, без да чакам повече. Когато се срещнахме, той изрази недоумението си: как съм попаднала в тази затворена стая, след като ключът беше у него? Обясних му какво съм извършила: «Не е възможно, отвърна той, цветята бяха толкова добре подредени».“

* * *

Един ден трябва да си тръгне. Тя сама ли решава това? Или той я убеждава? Кой надделява над другия? Как и по какъв начин? Необходимостта, която той винаги изпитва за нещо друго, този страх да не се провали, който разяжда всичко в него, дори върховното му желание да вае скулптури? Непоносимата й сериозност? Страхът й да не се справя, да извършва злини. Лоша жена. Провален скулптор. Ножовете, които те забиват в себе си. Любовта. Продължава ли тя да трепти в необичайната скоба на мълчанията? Любовта не умира никога. Любовта непрекъснато се проявява в нови изобретения. Тези слова се сипят именно когато любовта умира.

Да умре. Да възкръсне.

Да възкръсне често означава да замине.

Този билет за влак, го платих с чувство за вина, с безпокойство. Напуснах Русия с терзания, с терзания ще се завърна там. Една твоя дума и няма да замина.

Модиляни може би пали цигара.

В беззвездното небе, това помръкнало небе на големия град, Анна търси възможния проницател. Погледът й избягва кръга от скулптури, разположени грижливо до стената в дъното, после се връща към творбата, която сега е наред, сто пъти изоставяна, сто пъти подхващана отново, тази глава, строга и светла — тази нейна близначка от варовик — която тя не може да гледа без възхита, но тази вечер и без ужас. Това вече не е главата — богинята, както казваше той, — в която тя усмихнато откриваше, стилизиран, своя непоносим профил; не е и обикновена скулптура, която съзерцава като който и да било красив предмет; не, тя е нещо в себе си, едновременно живо и мъртво.

Тя страда, това е ново; болезнено е да разбереш, тя разбира всичко. Каквото е имал да намери в шанса им, Модиляни го е взел. Сега тя може да замине. Тази глава съществува, тя ще съществува — дълго след нея, дълго след него, след тях.

* * *

В средата на юли Анна си стяга куфара. Да можехме да проследим последната им нощна разходка около „Сакре-Кьор“, последния преход до Източната гара, прегърната двойка в задната част на омнибус с коне… Да се качат на горната платформа, да съзерцават Париж като от подвижен балкон, за сетен път, е мъчение, което навярно са си спестили. Бихме искали да опишем тук думите за сбогом на площада пред гарата, изпълнен с файтони, но не можем: за причините и обстоятелствата около заминаването си, Анна Ахматова не споделя нищо. Само една дата: 14 юли 1911 г., за да потвърди, че през този ден е била все още в Париж, но не за дълго.

* * *

Две седмици по-късно тя се появява на прием на открито, организиран от приятел на Гумильов, Владимир Кузмин-Караваев^[29], който е юрист и имението му е на няколко версти от резиденцията на госпожа Гумильова, в Клепнево, в района на Твер. Анна заминава за там веднага след като се връща в Русия.

Когато я разпознава на гарата под широкопола шапка (която си представяме опасана с черна лента), изискана, но скромна, прегърбената старица, вестителка в обществото на жените от памтивека, бърза да разкаже наоколо, че „Французойката“ се е върнала сред господата и дамите от Клепнево. Дали пътешественичката си мисли, че при свекърва си ще успее по-лесно да се излекува от Париж? Да забрави Париж, да забрави парижанката. Като се занимава с шев и кройки, с градинарство, като се отдава на най-руското от удоволствията — методичното изследване на подлесието, богато на млечници, гълъбки и манатарки — да изтрие контурите на прекалено изпъкващ за тук силует. „Фееричната ми слабост“ казва тя. „Трябва да загладите косъма, мила“ — чува, а по време на вечеря у свекърва й, нейният съсед по маса, който работи в кметството, я пита не й ли е доста студено тук, след Египет. Египет ли казахте? И Анна научава, че тук всички я наричат „лондонската мумия“.

* * *

На 15 юли по руския календар^[30] Владимир Кузмин-Караваев приема гостите си в своето имение, където има река, трамплин за скокове във вода и тенискорт. Коля се възползва от случая, за да представи на широк кръг познати тази, която нарича „младата ми съпруга“. В думите му има нежност, но и ирония; те винаги вървят заедно при автора на „Кенгуру“. Професори, жени на професори, провинциални ерудити поздравяват Анна, облечена в светла рокля. Под потръпващата арка на брезите, на терасата със смолиста миризма, та чак до салона, където появата й причинява оглушително мълчание, Коля развежда завърналата се след дълго отсъствие; това е като танц за него, полезно танго. Злите езици могат да продължат да бълват отровата си. Анна се е завърнала, Анна се е отказала от Париж, така че останалото…

Миналото ли? Стара история. Бъдещето? Мистерия. Настоящето? Подарък! Да танцуваме, да пием, да простим на кокетките, на изтерзаните души, на мъчителките, утре всички ще умрем!

В този летен ден Гумильов обуздава емоциите си и парадира под бронята на изключително добър мъж. Да се перчи, да неутрализира подигравчиите и утешителките. Трябва да демонстрира също така, че няма нищо общо с гротескния рогоносец от комедията и при всички обстоятелства остава поет. С няколко стола, и може би чифт пердета, той очертава затвореното пространство на сцената, здраво стъпил на краката си, с калени от часове езда прасци, с дистанция за този род упражнения, поставя нещата по местата им. Един от гостите си спомня Гумильов, който декламира с игрив, полуподигравателен тон — френски тон, както казват руснаците — току-що написаното от него стихотворение.

От Киев — от ровище

със змийско леговище

си взех не жена, а магьосница.

Аз мислех — забавна,

реших — своенравна,

от пойните птици, халосница.

 

Повикаш я — мръщи се,

прегърнеш я — въси се,

а в лунна нощ нищо не прави:

и гледа, и плаче —

май сродна душа, че

погребва… и все ще се дави.

(„От змийско леговище“)

Анна стои настрана. Невъзмутима. Това самообладание е нещо ново, може би болезнено, както всяко вътрешно и почувствано израстване. Леката усмивка, която едва се долавя, какво означава тя? Дали е зрелостта, която излъчва жизнената й сила? Дали казва сбогом на лакомията да постигне всичко или нищо, с която младостта прикрива своята ненаситност?

Какво иска зрелостта? Нежност, признание, спокойствие. Спокойствие ли? Не го ли е имала винаги? В подножието на „Сакре-Кьор“, може би. Но да разкрасява нещата — тя не иска.

Анна наблюдава поета, който си остава неин съпруг. Изключителен актьор, когато пожелае. Само да не му го каже. Да споделя с него все по-малко неща. Спокойствие! Спокойствие! Роклята й е нейното бойно знаме. Бяла — както траура в Япония, за който е чела.

Трябва да излезе стихосбирката й. „Лобода“. Коля не е във възторг от заглавието, тя не желае да го смени. Вече знае кое ще е първото стихотворение, това, което започва ето така:

Сутрин за любови аз пея

в ранен, слънчев час,

лободата ще полея

на колене аз.

(„Песничка“)

Има идея и за мото, два стиха от Андре Терие^[31], издателят на Мария Башкирцева: „Лозата цъфти/и аз съм на двайсет години тази вечер“. Нейните двайсет години са зад гърба й. Времето тече, Анна усеща това; годините, които идват, ще бъдат решаващи. Подозрителната афера с Черубина де Габриак има само едно положително следствие: тя показва, че в женската поезия в Русия съществува вакантно място. Анна има намерение да го завладее. Да пише, да чете стихотворенията си пред публика, да наложи гласа си, присъствието си. Да стане незаменима, и не само в „Кулата“. Има и други полезни места: салоните, театрите, книжарниците, където младежите дискретно славят книгата като магически предмет. Нека името й най-после да разцъфне на една корица, нека звездата й заеме мястото си, нека четат стиховете й в Санкт Петербург, нека ги четат в Москва, чак до Урал, и още по-далече! След това ще видим.

Анна напуска терасата, като внимава да не закачи роклята си в старата пейка. Вижда ли Коля, че тя се отдалечава? Той няма да помръдне. Как би изглеждал, ако хукне да я гони! Да се потопят, ръка за ръка, сред цветята: лудост на деца, обзети от чувства, които са по-силни от тях самите. Анна си шепне наскоро написаните стихове:

И юношата, който с гайда свири,

девойчето с венеца от цветя,

и двете сплели се в гората дири

и мигащите в късна нощ къщя…

(„И юношата, който с гайда свири“)

Мъжете винаги се стремят да се възползват от всички шансове. Как го правят? Защо жените се оказват в толкова неблагоприятно положение?

Ще бъда поет. Обещанието освобождава в мозъка й искряща радост. Анна върви към езерото сред ръжта. Осите връхлитат към съдбата си сред розите. Чува се глухият шум на топките за тенис, удрящи се в мрежата. Смехове откъм трамплина за скокове. Нищо не достига до нея. Невидимо е всичко, което я поддържа жива. Париж гори вътре в нея.

„В Клепнево не яздих коне, не играех тенис, само ходих за гъби, а зад мен, все още — винаги — беше Париж, заревото на Париж при последния залез.“