Елизабет Барийе
Любов призори (3) (Анна Ахматова / Амедео Модиляни)

Очакване

Да пишеш не означава да се чувстваш по-добре.

Писателските салони са мечта само за тези, които са изключени от тях. Виждаш отдалече замъците от „Големият Мон“^[1], изпитваш еуфория, когато се приближаваш към тях, но те обхваща разочарование, когато те приемат там, когато откриеш посредствеността, завистта, същите компромиси, каквито има другаде. Да се опита да дестилира едновременно сока и киселината, да гали и да хапе едновременно^[2], мистагогът^[3] от улица „Таврида“ умее като никой друг, истина е, че водачът на символистите в Санкт Петербург не прилича на никого, рядка коса върху огромно чело, което сякаш ще експлодира всеки момент, черни ръкавици заради хронична екзема. С вид на свещеник, „но без ведростта, мъдростта, всичко е измамна външност“, ще каже по-късно Ахматова. Самохвалко? Може би, но какво чувство за режисура на вечерите в сряда! Канделабри в ъглите, антични фрески, гарафи с вино от Бордо и бродирани покривки. Един свидетел си спомня за всичко това като за декадентския Рим: „Ние не живеехме, съзерцавахме най-рафинираните неща на света, никое слово не ни плашеше: по дух бяхме цинични и безсрамни, но апатични и слабо активни в реалния живот. В известен смисъл бяхме, естествено, революция преди революцията: прокопавахме почвата под нашите традиции издълбоко, безмилостно и гибелно, прокарвахме дръзки мостове към бъдещето. Но същевременно тази дълбочина и тази дързост се комбинираха с разлагане, което не можехме да спрем, с усещането, че умираме, че сме призраци, че сме осъдени…“.

Да чества това, което оцелява в преходното, вечността във временното, окултното във видимото: такава е амбицията на руския символизъм, когато през 90-те години на XIX век, под влиянието на философа мистик Соловьов^[4], движението се обявява срещу утилитарната проза на Некрасов и компания, за да се отдаде, подобно на Рембо и на Маларме, до двойната мечта да „промени живота“ и да създаде „тоталната книга“. Иванов смесва ролята на поета с ролята на свещеника: всяко стихотворение според него трябва да се издигне над непосредствения сюжет, за да открие път към безбродните полета на мисълта. Поезията ли? Тя е мост към безкрайността.

Двайсет години по-късно тази програма е изчерпана. В Москва Брюсов подлага своята поезия на стерилна лабораторна работа; в Санкт Петербург Хипиус и верният й Мережковски свързват писанията си с политическата борба. Списание „Весы“, което разпространява в Русия магиите на Редон^[5], на Дьо Гурмон^[6], на Юисманс^[7], спира да излиза. Върху пепелта му просперира „Аполон“. „“Аполон" ли? Снобско списание, което не представлява интерес", ще каже Александър Блок. Снобско — може би. Но не безинтересно по отношение на тъй необходимото поетическо обновление.

Младежите от „Аполон“ начело с Гумильов и Манделщам, призовават да бъде създавана поезия, способна да овладее света с неговите шумове, с неговите форми, с неговата тежест. Поетичната плячка вече не е неизразимото, а действителността. Неизлечимото достолепие, безплодните съответствия, които са съществували, отстъпват място на точните думи, изненадващи тяхната жертва с безпогрешен скок.

По време на една вечер в „Кулата“ Гумильов проявява враждебност, когато Иванов започва да критикува метафорите в стихотворението, което той току-що е прочел. Да си признае грешката? По-скоро ще умре! Пред цензора, който е напът да изгуби короната си, Гумильов отвръща, че може да приеме уроците само от четирима учители: Вийон, Готие, Рабле и Шекспир.

Анна мълчаливо присъства на сцената.

По това време тя все още не прилича на жената сфинкс, маската й за вечността. Нито дълъг бретон, прикриващ безпокойството й, нито черно колие, нито шал, нито кимоно. Трябва да си я представим просто облечена със светла рокля. Плитките й се спускат до кръста. Все пак, тя притежава неразбираемостта на сфинкс. „Висока, слаба, мълчалива и много бледа, с гънка тъга край устата“, според Маковски. Току-що омъжена и вече осъзнаваща разочарованието от брачния чекрък; в крайна сметка това е впечатлението, което излъчва.

Как я представя Гумильов? Уточнява ли, че тя пише стихове, в които силно се усеща грижата да бъдат ясни? Или стратегът, в който се превръща в тази волиера на суетата, пази похвалите си за по-късно, когато тази съпруга, от която той се отдалечава неосезаемо за сърцето си, ще издаде собствената си стихосбирка? Няколко звукови украшения не доказват поета; Гумильов мисли така и не е единствен.

Какъвто и да е главорез, и може би именно поради това, Вячеслав Великолепният отначало очарова Анна, по време на първата й поява в „Кулата“ на 13 юни 1910 г.

Домакинът задължително задава ритуалния си въпрос: „Пишете ли стихове?“ — и Анна признава, че е така, принудена е да прочете няколко от тях. Години по-късно Ахматова си спомня за тази първа вечер в „Кулата“ като за изпитание: „Какъв силен романтизъм! — възкликна Вячеслав с равен и присмехулен глас. — В онзи момент не можах да усетя иронията му“.

В онзи момент има прекалено много емоции, слепоочията пулсират, тя се покланя, намира стола си, краката й са като отсечени. Едва на следващия ден, в Царское село, в къщата, която трябва да дели със свекървата си, която не посмява да я упрекне за меланхолията й, тъй като изпитва същата, ще избликне яростта.

Каквото и да стори, каквото и да мисли, каквото и да пише, винаги е омаловажавана, винаги се натъква на ограниченията, свързани с пола й!

Какво да прави?

Да устои.

Да пише.

Ако времето е назряло през първото десетилетие на века, то е не само за нова поетична школа, способна да покори света с тежненията си, то е назряло и за ново поколение жени творци. Нито музи, нито мадони! Край на непознатите, фаталните, откачените, отправящи под черните си пера гибелни погледи! Край — също — на недостойните причинителки на скандали. Аферата Черубина дьо Габриак^[8], шумно коментирана в петербургската преса, се е случила само преди една година, но Анна още се чувства наранена.

* * *

Всичко започва през септември 1909 г., с плик, адресиран с черен восъчен печат до редакцията на списание „Аполон“. Вътре има стихове, както и писмо на френски, написано на парфюмирана хартия, подписано Черубина дьо Габриак. Името не говори нищо никому, Маковски твърди, че вероятно става дума за аристократка. Започва епистоларна епопея; знатната дама, по-мистериозна от писмо на писмо, от разстояние се поддава на ласкателствата, Маковски тръби навсякъде, че е влюбен, при това в гений! Когато подбор от дванайсет стихотворения излиза в „Аполон“, се надига истерия. Призрачната аристократка става модерен идол. Благоговеят пред нея, цитират я, задават си въпроси. Само неколцина посветени знаят, че тези стихове, изпълнени с „мистичен Ерос“ според Иванов, са измайсторени от Максимилиан Волошин със сътрудничеството на Елисавета Дмитриева.

Анна познава тази винаги скромно облечена учителка по история. Трудно й е да си представи, че бедната девойка, която куца и непрекъснато се изчервява, е познавала Гумильов по време на престоя му в Париж през 1908 г., че двамата са имали авантюра; говори се за починало невръстно дете. Влюбена във Волошин, Дмитриева твърди, че Гумильов, бесен, че е пренебрегнат, си отмъщава, като разпространява какви ли не безобразия за нея. Един ден, през ноември 1909 г., по време на заседание в списание „Аполон“ Волошин се нахвърля върху Гумильов и му удря плесник. „Достоевски е прав: шумът от един шамар е наистина влажен“, шепне Аненски, за да наруши тишината. Гумильов веднага иска удовлетворение. Трябва да намерят два пистолета с гладка цев: готов е да умре като Пушкин, и то на мястото, където неговият съперник Жорж Дантес^[9] го прострелва смъртоносно.

За късмет или нарочно, двамата дуелиращи се не улучват. Зинаида Хипиус се изказва ехидно, типично за нея: двама посредствени поети, които са преситени от живота само на хартия.

Анна проследява отблизо развитието на този фарс. Мистификацията я поразява в сърцето, както и в призванието: триумфът на самозванството, и то постигнат от жена.

По същото време в Москва друга пламенна персона, три години по-млада от нея, завършва поетическа книга, на която наистина е автор.

* * *

Вдъхновен от думи, приписвани на Наполеон („Въображението господства над света“), и посветен на „блестящата памет на Мария Башкирцева“, поетичният дебют „Вечерен албум“ на Марина Цветаева веднага става събитие, когато се появява през ноември 1910 г., в потъналата в траур страна след смъртта на Толстой. В Москва Брюсов веднага възхвалява „изключително интимния характер на стихосбирката“.

Месец по-късно, в статия, приветстваща раждането на женския лиризъм по-интересен според него от мъжкия, тъй като е по-малко задръстен с пози и идеи, Максимилиан Волошин представя списък от ценности, които трябва да бъдат следвани. Анна ще прочете името на Марина Цветаева, но няма да намери своето.

* * *

Не могат да бъдат заличени четири седмици, прекарани в центъра на света, те не се разгласяват; подобно на военните тайни, човек ги скрива дълбоко в себе си. Изпепелява се, но това не се вижда. Другите забелязват привлекателната външност на донесените оттам съкровища, коралово червените ръкавици, чадъра с дръжка от слонова кост, новия парфюм, по-ароматен от предишния, по-сигурна е и походката. За пореден път, избухвате. В семейството на вашия съпруг ви наричат Парижанката. Парижанка, която вече не излиза без няколко капки „Идеал“ от парфюмите „Убиган“ върху трескавата мрежа на вените, но се изплъзва, когато трябва да спомене Париж.

Да говориш за Париж на тези, които никога няма да отидат там, е загуба на време. Да пишеш за Париж? Анна се чувства неспособна. Да намериш думите за някое кафене на „Монпарнас“, за разходка по булевард „Распай“, за срещата с творец, потънал в благородството и самотата си, означава да се разсъблечеш.

Анна затваря Амедео в тайна стая.

Нищо не бива да разсейва желанието й да пише. Това повтарящо се всяка сутрин, след като стане от леглото усилие има само една цел: да улови върху белия лист неуловимата действителност.

Всичко ново тук и странно е.

Хлад тополов заръмя.

Аз мълча. Мълча — в страдание

да се слея с теб, земя.

(„Тук дойдох сама, безделница“)

Да уловиш чувството за завръщане — след пет години, прекарани между Киев, бреговете на Черно море и кейовете на Нева, градчето, което си напуснала на шестнайсет години; да уловиш ерозията на връзките и на местата.

Саван върху земята е положен,

камбанен звън — поредно опело,

духът е пак смутен и разтревожен

от скуката на Царское село.

Мъртвило, пустош — сякаш че поема

към второто пришествие светът.

Като изчерпана навеки тема

мъртвешки сън дворците празни спят.

(„Първото завръщане“)

Да уловиш преждевременното износване на един брак, безразличието след безпокойството, просветлението, което те разкъсва след наивността.

Ива — ветрило — в небето разстлана

сред тишина.

По е добре, не реших да не стана

ваша жена.

(„Спомен за слънце в гръдта слабее“)

На 22 септември Гумильов приготвя куфарите си.

Шестмесечното пътешествие, което замисля, трябва да го отведе в Абисиния през Турция. Да се възприемаш като Рембо, след като не можеш да се мериш с Шекспир. Той заминава, тя остава; той е неспокоен, тя е напрегната. Какво може да се очаква от толкова дълго отсъствие? Дали то ще им помогне — и на двамата — да изяснят противоречивите чувства, които бракът не е разрешил? Тяхната двойка куца: един ден той е недолюбен, на следващото утро — тя. Да се разделят ли? Когато си помисли за това, тя тръпне. След развода преди пет години майка й Инна се изолира от света. Анна отхвърля подобна съдба. Какво иска тя? За момента — да пише.

Единственото й удоволствие е писането.

Все пак трябва някой външен човек да я подкрепи. Някой безпристрастен, строг. Кой да прочете стиховете й в отсъствието на ловеца на хищници? Налага се едно име: Валерий Брюсов. Бившият редактор на „Весы“ сега работи в „Руска мисъл“. Коля безрезервно вярва на неговия критерий: та нали водачът на московските символисти е първият читател на парижките му мечтания за жирафа и кенгуруто? Щом някакво съмнение разтърси Коля, той го споделя с Брюсов.

През ноември 1910 г. Анна му изпраща четири стихотворения, избрани сред „бялата войска на лиричните й откровения“. Тя моли знаменития критик да бъде безмилостен към нея: „Ще ви бъда много признателна, ако можете да ми пишете дали трябва да продължа по този поетичен път или не. Простете ми предварително за безпокойството“. Каква е реакцията на автора на „Демонът на самоубийството“^[10], когато се запознава с изпратеното? Ще я иронизира ли (като своя събрат от улица „Таврида“) за неуместната женска амбиция?

Анна ще чака неговия отговор цяло десетилетие.

В началото на 20-те години на XX в., когато опортюнизмът го подлъгва да влезе в редовете на Комунистическата партия, което подготвя почвата за избирането му за председател на президиума на Всеруския съюз на поетите, Брюсов се нахвърля върху нея: „В поезията жената все още не е способна да избере други теми, освен любовта и страстта, най-добрият пример за ограничения характер на женската поезия ни се представя от (…) Анна Ахматова…“. Първи залп от неумолимото обричане на гражданска смърт, което трябва да накара да замълчи тази, която новите господари на страната ще представят пред оскотелите от техните грижи маси като „необуздана аристократка, полумонахиня, полукурва“.

* * *

През 1910 г. комунистите все още не са особено изявени в Русия. Отслабено от социалните сътресения и от атентатите, самодържавието на Николай II повече от всякога се крепи на тайната полиция; опозиционерите са или в затвора, или в изгнание, в Цюрих, в Лиеж, или — като Ленин — в Париж. Бащата на пролетарската революция обитава тристаен апартамент на улица „Мари-Роз“, недалече от Орлеанската врата. Дали е избрал този адрес, за да е близо до монпарнаските кафенета, неговото място за явки в столицата? Агентите на „Охранка“^[11] съобщават за присъствието на агитатора в „Клозери дьо Лила“, в „Дом“, посещаван от работниците от квартала, както и във вътрешната зала на „Ротондата“. Носи се слух, че собственикът е информатор на полицията. Творците, които той пои и храни на доверие, не обръщат внимание на мръсните подмятания; кредитите им биват прехвърляни от седмица на седмица, пълнят и изпразват чиниите си като у дома; това е „Ротондата“, и по тази причина винаги се връщат там. Модиляни ходи всяка вечер или почти; носи и художническите си принадлежности. Срещал ли се е с Ленин? Предлагал ли му е портрет за пет франка?

Религия на щрихите.

Стените на улица „Фалгиер“ №14 са покрити с рисунки. Джунгла от физиономии, меланхолични и чувствени.

Всяка вечер, в която излиза, Модиляни тръгва на лов. Някое лице го спира, веднага си го присвоява. Методът му никога не се променя: първо носа, очертан с един замах, после очите, лявото око, дясното око, след това устата, накрая контура на лицето. Когато го забелязва в „Ротондата“, астрологът Конрад Мориканд^[12], който също е ловък портретист, не откъсва поглед: да гледаш Модиляни, докато работи, е истински спектакъл. Дали става въпрос за концентрация или за усилие? Плези се, гримасничи, красивото му лице се набръчква, неузнаваем е. Може наоколо да бликат смехове и подигравки, той е някъде другаде.

Да рисува, да къса, отново да рисува, и пак да къса — до безкрайност. Вече не докосва четките, нито платната. Дали се е сбогувал с живописта? Не знае. Следва своя инстинкт, инстинктът е завършената форма на интелигентността — така е прочел някъде. Ницше продължава да му бъде компас: да е господар над самия себе си и скулптор по своя воля.

Във „Фалгиер“ той става пръв, пръв излиза в двора, най-весел е, ако работата върви, както му се ще, най-настървен е. От месец май радостта му се съсредоточава в едно лице.

Все същото: лицето на тъжната кралица.

Преследващата го идея вече няма друга цел. Всички жени, които спират вниманието му, притежават това достойнство. Безутешни кралици, изгубили владенията си.

Той вае тази тъга.

Тази рана.

Да откриеш окончателната форма на раната: може би това означава да си скулптор.

Знае само, че го е обхванала луда енергия — същата като онази отпреди четири години. Ако издържи на ритъма, до няколко месеца шест или седем каменни глави ще се подредят на земята в двора. Шест или седем варианта на едно и също присъствие.

От месец май той шепне името й: Анна.

Ударите на длетото повтарят от зори: Анна.

„Вие сте в мен като натрапчива мисъл“, посмява да признае в едно писмо.

Пишат си на френски, той го владее малко по-добре от нея. Това превъзходство го окуражава да произнася фрази, които би бил неспособен да изрече пред нея: „Държа главата ви в ръцете си и ви покривам с любов“.

Тези безумни мисли, които тя поражда в него. Тази необяснима близост, близостта на две небесни тела, дошли от една и съща галактика. Ако страхът да не се представи като прекалено обсебващ не го спира, той може да й пише всеки ден. Ще й говори за меланхолията на висшите същества, за собствената му тъга, за помощта на хашиша, за невъзможната утеха; ако не беше подчинен на мъжката си гордост, на италианския си произход би й цитирал тези стихове на Верлен, които за него са като мантра:

Замайващ странен сън сънувам често аз:

обичам и с любов на мен ми се отвръща,

различна винаги и пак една и съща,

обича ме жена и вярва в мойта страст.

(„Моят съкровен сън“)

Той може да й пише по всяко време, но не го прави — вае; да вае — това също означава да й пише.

Работи на открито, като масоните, на които завижда, че не търсят невъзможното от камъка, достатъчно им е да е здрав и да предлага защита. Навън са неговите скулптури, които той поверява на поривите на вятъра и на дъждовете. Нима някой може да сложи покриви на дърветата?

Главите притежават мощ.

Величествени, казват тези, които се впечатляват от строгите сводове на носовете, от тайната на затворените усти; архаични, добавят онези, които навсякъде виждат негърско изкуство. Само той съзира нежността в тях.

Гора от скулптури, множество от глави, което ще изложи като неделим ансамбъл — такава е идеята му. Ако успее да я доведе до завършек, ще сложи край на пренебрежението, край на безразличието.

Когато пада мрак, той пълни дървено корито с вода, полива всяка глава, бавно, грижовно, като градинар, изпълнен с ревност към цветята, за които се грижи. Гледката на водата, която се стича по камъка, прогонва терзанията му.

Това, което най-много обича е, ако за късмет денят е бил хубав, да ги съзерцава в пламъците на залеза.

Примигва.

Камъкът става злато.

* * *

Пада мракът, от който се страхува. Студът прониква в ателието. Модиляни отново е връхлетян от жесток пристъп на кашлица. От праха е, казва си той. Да отхвърли мъчителната тревога, този демон; да грабне инструментите, да продължи да вае. Модиляни гледа безчувствените си ръце. Ръцете на някой друг. Гласове оскверняват тишината. Гласът на лекар, който предвещава най-лошото, изпълненият с тревога майчин глас, жаловитият глас на малкия болник, който иска да пие. Да се освободи от мисълта, че той е бил това дете? Невъзможно. Бацилите са победени, но не и уплахата от безсънните нощи, когато майка му, чийто парфюм винаги усещаше в стаята, оставаше глуха за молбите му, а сенките заемаха мястото си край леглото.

За да се изтръгне от лапите на страха, Модиляни прилага само две стратегии: или шумният оазис на другарските срещи край бара, или изпълнената с образи самота, прибягването до ритуала, завръщането на блудния син в дома на спомените. Спомен за менораха^[13] в семейния салон в Ливорно. С какво да го замени? Взима седем домакински свещи, запалва ги и тихо пее псалми. Дръзва, импровизира. Един свидетел, който минавал през „Фалгиер“ си спомня за свещ, закрепена като факла на челото на статуя.

* * *

Срещата разпалва надеждите. Че се е състояла е достатъчно. Че се е състояла е утешително. Че се е състояла окуражава и въодушевява. Човек мисли за възможното възстановяване на отношенията като за свят, в който всичко ще започне отново за по-добро.

Между септември 1910 и март 1911 г. Анна Ахматова преживява истинска творческа треска, която по-късно ще опише с думите: „Прилив от стихове, неизричани никога слова. Да търся. Да намеря. Да губя. Да усещам все пак, че съм уловила нещо“. Трийсетте стихотворения, написани по време на пътешествието на Гумильов в Африка нямат дълбочината и силата на „Поема без герой“ и „Северни елегии“. През тази зима на 1910–1911 г. Анна все още не притежава запазената ложа в театъра на нещастието; нейният Хадес^[14] до този момент е хвърлил сянка само над двете й сестри: Ирина, починала през 1892 г., на четири години, и Инна, скъпата й кака, отнесена от туберкулозата на двайсет и две години, точно когато семейство Горенко се развежда, през 1905. Дали да включи младите покойнички в бялото ято на стиховете си? Анна не прави това. От свенливост, от прозорливост, от предпазливост. Хиените я чакат на улица „Таврида“ тя знае това; игрите, които се развихрят, имат голяма нужда от нови жертви.

Дебютът си в поезията Анна прави неподатлив на модните слова — в Париж, както и в Санкт Петербург истерията минава покрай нея. Трябва да намери своя собствен тон. Иронията, с която Аненски заразява стиховете си, е път, който си заслужава да следваш. Учителят на Коля до голяма степен става и неин, тя си купува новата му поетична книга, „Кипарисово ковчеже“ не напуска стаята й. Чета го всяка сутрин, докато си разресвам косите, твърди тя. Забавлява я възможността да минава за вятърничава, а всъщност никога не е била толкова сериозна, толкова концентрирана. Да овладее гласа си, да проникне в сърцето си — но без приповдигнатост, без саморазкъсване. Да говори за любов, но полугласно.

Липов дъх и в хола,

сенки — плетеница.

Хвърлени на стола

бич и ръкавица.

Да разгърне цял роман в няколко строфи.

Греят лампи жълти.

Нещо шушне в мрака.

Още не дошъл ти,

пак не ме дочака…

(„Вратата е полуоткрехната“)

Да покаже, че лутането не е състояние на душата, а на предметите, разположени в пространството.

После лявата ръкавица

сложих на дясната си ръка.

(„Песен за последната среща“)

Първите читатели на Ахматова ще бъдат смаяни и завладени от този нов начин да бъдат използвани обикновените думи — сякаш бижутер обковава диаманти.

През февруари 1911 г. тя пише по едно стихотворение всеки два дни. Когато отива на улица „Таврида“ дръзва да прочете някои от тях. Иванов и приятелите му са изненадани. Престават да се подиграват и се питат: дали няма да бъдат принудени да се съобразяват с тази висока и бледа девойка? След това идва първата публикация във „Всеобщем журнале“ на стихотворението „Старият портрет“. Тя го подписва не с моминското си презиме, нито с фамилията си по мъж, а с името на далечна предшественица по майчина линия, татарска принцеса, както твърди поетесата — без да уточнява, че тази маска й е наложена от духовната ограниченост на баща й, който свързва поезията с декадентството. Искаш да бъдеш поетеса ли, моето момиче? Съгласен съм, но не като използваш нашето име!

Новият й псевдоним е своеобразна провокация: в Ахматова ще открием Ахмед; това име от „Корана“, което поражда спомена за древната Русия, подчинена на нашественици, Анна облича като броня.

Написано няколко месеца по-рано в Киев, по време на посещение при майка си, стихотворението „Старият портрет“ представя в овала на красива рамка прекрасна дама, а зад нея — негър на стража. Анна го посвещава на Александра Екстер^[15], изключително талантлива художничка, чиито пурпурни широкополи шапки, платна, вдъхновени от кубизма и малки бели кученца непрекъснато пътуват между Киев и Париж. Защо е това посвещение? Дали Анна иска да подчертае, че е напуснала лагера на декоративните жени и вече трябва да я виждат в армията на покорителите?

Докато на хиляди километри оттам Коля, посредством лова на лъвове се освобождава от натрапчивия страх, че не е нищо, Анна се бори с не по-малко зловещ хищник: липсата на самочувствие. От този момент нататък не е необходимо смирено да чакаш реда си. Това, което смяташ, че ти принадлежи — вземи го! Изпрати в списанията стиховете, с които се гордееш. Подготви първите удари, издръж на силата им!

Анна ускорява ритъма на творческите си набези. Завършено на 17 февруари, стихотворението „Вратата е полуотворена“ излиза на 17 март в списание „Гаудеамос“. Това е последната й седмица на спокойна активност: на 25 март се завръща конкистадорът с тежки куфари, пълни с маски, копия и бижута.

* * *

Пролетта на 1911 г., влажна и сива в Париж, с изключение на тесен периметър между кея „Д’Орсе“ и моста „Алма“. Новото знамение, което се проявява на 21 април, в 27-я Салон на Независимите, този проблясък, който се противопоставя на школската сивота на академизма, е кубизмът. За любопитните, които мълвата привлича в 41-а зала, платната на Льо Фоконие^[16], на Робер Делоне^[17], на Метценже^[18], на Глез^[19], на Леже представляват по-скоро „кубични странности“, но още при откриването на Салона прозорливият критик на „Ентрансижан“ поздравява във встъпителната си статия от 21 април раждането на ново изкуство: „Намираме представена с повече сила откъдето и да било другаде (…) марката на епохата, модерния стил, който се преструваме, че желаем, който търсим, без да искаме да признаваме къде се намира. По-късно ще се потвърди въздействието, което има изкуството на Пикасо в развитието на толкова ново изкуство. Но влиянията, които можем да открием, като се връщаме до великите епохи на изкуството във Франция и в Италия, не отнемат нищо от достойнствата на новите художници“. Изкуство без орнаменти и безизкусно, чието все още сурово проявление скоро ще се хуманизира, предсказва още Аполинер. Чел ли е Модиляни статията в „Ентрансижан“? Дали дитирамбите на поета, близък приятел на Пикасо, са събудили горчив спомен? Предишната година, 1910, Салонът на Независимите излага шест от творбите му; Аполинер говори за него като за творец, който трябва да бъде следен, но това не взривява безразличието: той не продава нито едно платно. Унижението, което среща по време на това 26-о издание на Салона; дали е искал да се предпази като този път не е предложил нищо, нито дори рисунка? Появил ли се е като обикновен посетител на моста „Алма“? Дали дързостта, която се излъчва от зала 41, е задълбочила изолацията му?

Модиляни не споделя ентусиазма на Аполинер по отношение на кубистите. Старите му съратници от общежитието „Бато-Лавоар“ в Монпарнас изтъкват приемствеността си от Сезан, но всъщност те извращават неговите уроци. Сезан си служи с кубове и сфери, за да представи визията си за ябълката. За превъзнасяните от Аполинер творци ябълката вече е само претекст.

Прекалено много умозрителност и твърде малко чувство има у вечния любовник на мадоните. Много теория и малко истина; много търсения и малко живот. Нищо не е по-хубаво от истинското, нищо не е по-истинско от живото, Бранкузи разбира това.

Негов ближен, не негов ученик — не е ученик никому.

В отговор на писмо до брат си Умберто, който го пита какво смята да прави, Модиляни пише: да работя и да излагам. Все някой ден — заявява той на брат си, от когото се възхищава, хуманиста, на който завижда, че обича своя ближен толкова всеотдайно и с такова съчувствие — ще успея да наложа творчеството си.

Следващото творческо представяне ще бъде през октомври, ще опита късмета си. Ако малката клика от Есенния салон приеме главите му да бъдат изложени като неделимо цяло — ще означава, че е направил първата крачка.

* * *

Ти си поет! Наистина си! Коля прегръща съпругата си. Анна му е прочела стиховете, написани в негово отсъствие. Господи, колко са хубави! Трябва да ги събере в поетичен том!

Дали наистина ентусиазмът му е толкова чист?

Трябва да си представим един страхотно загорял Гумильов, разглеждащ донесените отдалече съкровища: тъканите килими, разгънати в краката на фотьойлите, както няколко месеца преди това под палатките, различните мачете, ожесточено изтъргувани от вождовете в селата, подредени изкусно от всяка страна на прозорците, зад които се стеле последният сняг. Чудеса, предназначени да затвърдят репутацията му на поет пътешественик. За какво ще служат те сега, когато той ще трябва да дели признанието? От този момент, в преследване на славата, не е сам на арената. В крайна сметка — търсил си го е. Кой посъветва Анна да проучи непогрешимата метрика на Аненски? Кой й откри Френския парнас? Кой я свърза със списание „Аполон“?

Сътресение на съпруга поет: в негово отсъствие музата му е слязла от пиедестала, където я изолираха неговото слово и неговата любов. Спечелила е независимост, изразена с деликатна яснота:

Моята муза ме изостави

и по стръмния есенен път

по нозете й смугли и здрави

едри капки роса блестят.

(„Моята муза ме изостави“)

Стиховете, които Анна му чете със стиснати зъби, в никакъв случай не са невинни камеи. Гумильов разбира и изпада в тревога: дали не е напът да изгуби тази принцеса, завладяна след тежка борба?

Гумильов вижда да се потвърждават страховете му на улица „Таврида“, когато, между две кризи от малария, той се представя отново с жена си. Анна вече не е безжизнен гоблен, както преди неговото пътуване. Ако тя се опита отново да изглежда незначителна, ще е напразен труд. В „Кулата“, която е посещавала, докато той е ловувал в саваната, „Гумилеса“, както я наричат язвителните, е спечелила авторитет. „Царска, монументална и грандиозна походка, неунищожимо чувство на респект към себе си“ — ще отбележи един свидетел.

Гумильов открива също така, че в негово отсъствие тя се е сближила с поет, когото той цени: Осип Манделщам. По-млад от него с пет години, този син на състоятелен търговец също е ходил в Париж. Като него е посещавал Сорбоната и лекциите на Бергсон в „Колеж дьо Франс“, преди да усъвършенства образованието си в Хайделбергския университет, в Германия. Техните възгледи за изкуството са близки в най-същественото: обща е страстта им към Средновековието и към Античността, и двамата отхвърлят руския символизъм, стремят се да върнат на словата акустичната им мощ. И единият, и другият цитират като извори на вдъхновение великите гръцки текстове и рицарските романи. Думите са камъни, казва още този раздразнителен червенокос мъж. Стиховете на Анна му правят силно впечатление. Във всяко стихотворение тя като че оставя парче от себе си, мисли си той. Харесва му също така начина, по който тя ги чете, умението й да акцентира всяко мълчание. „Черен ангел върху снега“, така я вижда. Срамежливата Анна се възхищава от красноречието на Манделщам. Вечерта на тяхната среща, на 14 март, по време на събиране на улица „Таврида“, организирано заради „Прометей“ на Скрябин^[20], тя е завладяна от фигурата му на акробат, от нервните му жестове, от пламенността му. И каква ирония се съдържа в атаките му срещу ариергарда! Символистите подпечатиха всички думи, за да ги запазят за тяхното чисто богослужебно използване, изразява се той доста странно.

Започва да се очертава поетично сдружение, поносимо, ако правилно е доловил насоката му, решава Гумильов. На 20 октомври 1911 г., в апартамента на поета Сергей Городецки^[21], друг чест посетител на „Кулата“, се ражда „Цех на поетите“, на тези, които искат да възпеят розата не защото тя символизира желаната или изгубената чистота, а просто защото е красива. Наричайте ме Ахматова, Анна повтаря, от сега нататък това е името ми.

Какво прави в това време красивият Блок? Беснее. Принцът на Нева, който вече не е такъв, е изпълнен със завист към всички, които изглеждат способни да разклатят сградата на неговото очарование. Тези „дебили“, както нарича тримата си отрицатели, дали ще успеят да му откраднат трона? И някаква жена се пречка там със своята посредственост! От този момент нататък, когато говорят за младата поетеса в негово присъствие, Блок жлъчно съска: „Ахматова ли? Тя нищо не представлява“.

Такива са светските подробности. А какъв е интимният живот на двойката след толкова дълго отсъствие? От Африка Коля е донесъл на съпругата си великолепни бижута. Няколкостотин грама сребро в замяна на предишните изневери. Не знае нищо за изпратените от жена му писма до Париж.

Можем да си представим, че тя ги крие в ковчеже. Какви ли са хитростите на Анна, за да контролира тя пристигането на пощата? Хиляди вихрушки под един череп. Изречения, които омагьосват. Вълнения, които е трудно да си представим. Вие сте в мен като натрапчива мисъл. Държа главата ви в ръцете си и ви покривам с любов. „Той ми пишеше през цялата зима.“ Какво се случва през пролетта? Мобилизиран от проект за изложба в студиото, което скулпторът Амадеу ди Соза-Кардозу^[22], срещнат във „Фалгиер“ му предоставя на улица „Колонел-Комб“ Модиляни изоставя кореспонденцията. Дали Анна се опасява, че е изместена? Може би ковчежето съдържа писмо, което тя препрочита, разстроена.

* * *

Задава си въпроси, тъй като не знае нищо.

Само седем седмици делят завръщането на Гумильов в Русия от второто заминаване на Анна за Париж. Седем решаващи седмици. Ахматова ги запечатва с мълчание. За да скрие какво? Настъпилата студенина в семейните връзки ли? Битките на амбиции? Двама поети в една двойка: поносимо ли е това?

Разтревожен ли е Гумильов от изгряващата звезда на съпругата си? Сергей Маковски потвърждава тази версия. Твърдение, което Ахматова, когато става известна, категорично отхвърля, особено в разговорите, които провежда между 1938 и 1962 г. с Лидия Чуковска. Да ревнува, първият ми мъж? От ухажорите ми, може би, но от стиховете ми — никога! Винаги ме е възприемал като равна на себе си. Ахматова напълно разбира женските чувства, всички жени поетеси трябва да се учат от нея, пише той, след като вече бяха разделени.

На кого да вярваме? На Пепе Мако, усойницата на Санкт Петербург, или на Ахматова, освещаваща сред мъртвите съпруга си, чиято екзекуция през август 1921 г., за монархически заговор, за нея е свидетелство за святост?

* * *

Куфарът, който вади от гардероба в отсъствие на мъжа й и от който изпада предмет, останал там по невнимание, чифт неизползвани връзки за обувки, чиято поява внезапно разбужда спомена за един следобед на „Шанз-Елизе“ и за дребния търговец, когото ощастливиха, като ги купиха от него за десет су. Куфарът е все още нов, подредиха го заедно, а сега тя го пълни сама, без да знае дали е напът да разруши бъдещето си или — напротив — да му даде шанс.

Файтон, поръчан от предната вечер за гарата в Царское село, пристига сутринта, в средата на май. Година преди това младата двойка заминава за Киев: градът на тяхното събиране. Анна отново се отбива там. След развода си Инна Горенко живее в сянката на четиристотинте камбанарии. Анна прекарва няколко дни в нейната компания. Тази слязла надолу по социалната стълба жена съветва дъщеря си да внимава. Престоят в Париж може да направи по-крехко сцеплението на двойката. Какво отговаря Анна на майка си, изпълнена с горчивина? Припомня ли й скорошното пътуване на Гумильов в Африка? Позовава ли се на равната свобода? Майчинските призиви да бъде предпазлива нямат никакъв ефект. На 21 май 1911 г. една нейна приятелка в Санкт Петербург получава пощенска картичка, която Анна е написала между Киев и Париж.