Разпознаване
Глава на жена от варовик, 64 см, изваяна към 1910–1912 от Модиляни. Аукционната къща „Кристис“, която я регистрира за парижкия си търг от 14 юни 2010 г. под №24, оценява творбата на 6 милиона евро. Починал едва на трийсет и шест години, Модиляни оставя след себе си само двайсет и седем скулптури. Седемнайсет от тях се съхраняват в най-значимите музеи по света[1]. Десет скулптури принадлежат на частни колекционери. Тази, която ще се продава, никога не е показвана пред публика след придобиването й през 1927 г. от Гастон Леви, основател на магазините „Монопри“.
С появата й в залата настъпва тишина. Какви думи да изречем за нея? Как да опишем нейното фатално присъствие, необикновената й нежност? Между сфинкса, девственицата и свръхзвуковия самолет — би рекъл някой Бодлер на модерните времена. Но има ли такъв в залата? Влюбен в невъзможното, дошъл тук, за да съживи нуждата си от нещо друго? Или всичките тези столове, толкова неуместни срещу изпълнения с красота каменен блок, са заети само от счетоводители, които — в милиони евро, долари, паунди, швейцарски франкове, йени, юани, американски и хонконгски долари — оценяват желанието си за притежание и вероятната възвръщаемост при инвестицията?
Търгът започва, отново настава тишина, заредена кой знае с какво: усеща се само, че тя притеснява и тежи. Тези, които пребледняват при всяко ново наддаване. Тези, чиито пръсти извършват неправдоподобни сметки. Разочарованите, които капитулират с безлични усмивки. Фаталистите, облекчени, че напускат надбягването, което някой анонимен, скрит зад плътен екран, най-после печели. В един по-добър свят сумата, която той дава, би направила възможно построяването на болница: 43,18 милиона евро. Най-голямото наддаване, извършвано някога във Франция, за произведение на изкуството.
Не съм била пряк свидетел на обстоятелствата, за които разказвам тук, но когато научих за тях няколко месеца по-късно, в чакалнята на един квартален общопрактикуващ лекар, който намираше за чудесна идеята да оставя върху ниската масичка каталози за продажби, мисълта ми застина около фраза, абсурдна за момента и под тези литографии на ниви с лавандула: всичко е мистерия.
Защото аз разпознах тази глава, това чело, този врат: идентифицирах единствената жена, жената от плът. Тази жена има тяло, живот, история, чиято сила — също както при Модиляни — го съчетава с трагедията. Едно име изниква на устните ми, име, написано на кирилица — в младостта ми, върху страниците на старите книги, пристигащи във Франция в куфари, книги руски и книги съветски. По онова време разликата можеше да издигне истинска стена между хората. При нас не се случваше нищо подобно; бялата Русия на дядо ми, потърсил убежище във Франция през 1920 г., делеше покрив със съветската, тази червена Русия, в която жената, която той полудя да доведе във Франция през 1963 г., за да се ожени за нея според православния ритуал, беше живяла петдесет години. Женя. Дете при Николай II, девойка при Ленин, жена при Сталин, след това съществуване при Хрушчов. Един живот, подчинен на Историята и — за да бъде материализиран на Запад — в страна, която Историята вече докосваше само отдалече, бяха необходими тези куфари с книги. Строгият образ на съветското, който се появяваше подчертан върху най-скъпите оригинални гравюри…
Това име беше също така оригинално за мен, по-малко руско като го произнасяш, отколкото ориенталско или татарско, откъдето и виденията на дюни, пустини, когато — бавно и на висок глас — го изричах.
Ахматова.
Името не се споменава никъде в каталога. Като че ли всичко е изказано за тази скулптура, чието първо публично представяне е в Париж, по време на Есенния салон през 1912 г., и за мястото й в творчеството на мъжа, който отначало мечтае да стане скулптор. За експерта от аукционната къща тази високомерна девственица, уловена откъм лицето, на открито, носова част на волно плаващ кораб, изваяна, за да противостои на циклоните, е първообраз на живописното творчество на един художник, който се насочва към рисуването принуден от здравословни проблеми. Авторът на каталога вижда сянката на царица Нефертити. Бих ли имала дързостта да се противопоставя на това клише онзи ден, ако бях присъствала на продажбата?
Обаче на 14 юни 2010 г. не бях в Париж, а в Санкт Петербург, по-точно край река Фонтанка, в къщата музей на Анна Ахматова. Толкова често ходех в Русия и никога не бях стигала в скитанията си до нея, мислех си. Вървях по гранитния кей, окъпан от дъжда; упреците се сблъскваха със спомените: куфарите, подплатени с амбалажна хартия и техните книжни съкровища, детето, очаровано от непознатата страна, която изникваше от вехтите страници, ученичката в лицея, която се въодушевяваше от руския език, защото така трябваше и тя искаше да го научи. Виждам също двуезичното издание, купено на улица „Дез Екол“, вълшебното разцъфване на нови гласове в Русия през първото десетилетие на XX в. Стихове на Гумильов, ерудитски, мистериозни; стихове на Манделщам, винаги изпълнени с високо напрежение; стихове на Ахматова: хапливи младежки строфи, суетни елегии на зрелостта. Анна гълъбицата, Ахматова хищникът. Анна Ахматова, героичната. Спомнях си за мъките й на забранена и уединена поетеса, за майчинските й терзания, за язвителната ирония на ума й, спомнях си също и за красотата й. Своеобразна красота, усъвършенствана красота, красота, надвила силни, непоносими дефекти — счупен нос, безкрайна шия — арогантна красота на гимназистката, която се главозамайва от нея като от недостижима съдба. Защото красотата, голямата красота, изваяна от волята, завоювана от грозотата, е просто съдба.
Отличен още от улицата посредством огромна снимка на Анна в цветна рокля с тъмна яка, апартаментът на Фонтанка, в едно крило на Шереметиевия дворец, никога не е бил наистина неин. Става дума за държавно жилище, което съветските власти дават на онзи, който ще е нейният трети мъж, историкът на изкуствата Николай Пунин. Когато тя се нанася през 1925 г., през пролетта на тяхната връзка, трябва да дели жилището с първата съпруга и с дъщерята на Пунин, настанени в съседна стая, без да допуска, че това принудително съвместно съжителство ще бъде безкрайно, че то ще продължи дори след раздялата им, тъй като тя няма къде другаде да живее в Ленинград. През 1989 г., по време на тържествата за стогодишнината от рождението й, комуналното жилище вече е посветен на нея музей. Култово място, мислех си, докато прекосявах двора, който ме делеше от него.
Повече или по-малко знам какво мога да очаквам: стар, излъскан паркет, ръкописи във витрини и цяла сантиментална вехтошарница, която ни напомня, че натюрмортите винаги надживяват истинските перли на битието. В антрето погледът ми не се спира на палтото, закачено под две жалки шапки, а на телефонен апарат, който целомъдрена дама по пантофи изпива с поглед, сякаш наистина съществува вероятност той всеки момент да звънне. Със стегнато гърло Анна Андреевна Ахматова всяка сутрин здраво сграбчвала слушалката и се опитвала да научи нещо ново за сина си, затворен в ГУЛАГ, научавам от някакъв враждебен глас.
Мога ли да направя снимка? Купила ли съм си билет, който ми дава това право? Не, издължила съм се само за възможността за достъп до музея. В такъв случай апаратът ми трябва да остане скрит в чантата.
Кръгла масичка на един крак, грамофон, плюшена мечка, черна мастилница, шал на ресни, писалище, пълно с лични документи. Вървя от стая в стая, от предмет към предмет, мислите ми летят. Суетата на битието, безполезната вечност на вещите, изгубената вибрация на връзките.
И после изведнъж се появява тази рисунка.
Приближавам и разбирам, че това е репродукция.
Още първият поглед може да определи, че става дума за Модиляни.
Ахматова от Модиляни. За каква близост свидетелства този ескиз с молив?
Приближавам се още. Закачливите кичури върху изящното изкривяване на врата, леки и лудешки, като над челото на дете, какво са — приятелство или любов?
Да не снимам? Невъзможно! Докато правя фотографията, осъзнавам, че извършвам нещо друго, че в мен нещо се променя. Какво? Не знам. Не ми е известно, че по същото време загадката изниква и в Париж, в аукционна къща на авеню „Матиньон“.
Затварям каталога, от който ме лизва нежният като коприна полъх на тайната. Не ми достига дързостта да го напъхам дискретно в чантата си. Докосвам бузите си; те горят. След това чувам името си. Ставам, почти ненадейно, а няколко глави също се надигат; бих искала да мога да им кажа: ето, държа в ръцете си бъдещата си книга.
