Дон ДеЛило
Нула К (4)

4

Обикалях по коридорите. Тук вратите бяха боядисани в различни, все по-наситени нюанси на синьото и аз се мъчех да ги назова. Морскосиньо, сапфир, кобалт, индиго. Бяха погрешни имена и с всяка стъпка, пред всяка огледана врата се чувствах все по-глупаво. Исках да видя някоя от тях да се отваря и отвътре да излиза човек. Исках да знам къде съм и какво се случва около мен. Насреща ми се зададе жена с енергична походка и аз потиснах подтика си да я назова, все едно е цвят, или да я огледам, търсейки някакви знаци, някакви ориентири в обстановката.

И тогава ми хрумна нещо. Обяснението беше съвсем просто — зад вратите нямаше нищо. Вървях и размишлявах. Правех предположения. На някои нива сигурно имаше кабинети. Навсякъде другаде обаче коридорите бяха само част от дизайна, вратите бяха елемент от цялостния замисъл, който Рос беше описал в едри щрихи. Може би това беше изкуство в стила на фантастичния реализъм, изкуство, включващо цветове, форми и местни материали и предназначено да съпътства и обгръща вграденото начинание, същинското дело на учените, съветниците, техниците и медицинския персонал.

Идеята ми хареса. Пасваше на обстановката, внушаваше онази неправдоподобност и дързост, с които се отличава най-въздействащото изкуство. Трябваше само да почукам на някоя врата. Да избера цвят, да избера врата и да почукам. Ако никой не отвори, да почукам на следващата и така нататък. Притеснявах се обаче да не изложа баща ми, който ми беше гласувал доверие и ме беше вкарал тук. А и не биваше да забравям скритите камери. В коридорите сигурно имаше системи за наблюдение и някъде в притихнали стаи безизразни лица се взираха в екраните.

Показаха се трима души, вървяха към мен, един от тях беше момче в моторизирана количка, напомняща тоалетна чиния. То беше на девет-десет години и нито за миг не отдели поглед от мен. Горната част на тялото му беше наведена на една страна, но очите му бяха живи и на мен ми се искаше да спра и да си поговоря с него. Възрастните ясно показаха, че това е невъзможно. Крачеха от двете страни на количката и, гледайки право напред, ме подминаха и пренебрегнаха добронамерения ми жест.

Малко след това завих и поех по коридор, чиито стени бяха в жълтеникавокафяво, гъста, неравно нанесена боя, която трябваше да напомня на кал, помислих си. Вратите бяха в същия цвят, всичките еднакви. В една от стените имаше и ниша и в нея мярнах някаква фигура, по-скоро ръце, крака, глава и торс, закрепени ведно. Манекен, гол, без коса, без лицеви черти, червеникавокафяв, може би ръждивочервен или просто ръждив. Имаше и гърди, манекенът имаше гърди и аз се спрях да го огледам. Беше пластмасово копие на човешко тяло, сглобен модел на жена. Представих си как отпускам ръка върху гърдата. Струваше ми се, че съм длъжен да го направя. Главата представляваше почти съвършен овал, единият крак беше изтеглен назад, а ръцете бяха разположени по начин, който се опитах да разтълкувам — според мен говореха за самоотбрана, за отдръпване. Фигурата беше закрепена за пода, но не беше затворена зад витрина. Ръка върху гърда, ръка, плъзгаща се нагоре по бедро. В друг момент бих го направил. Но не и сега, не и тук с камерите, екраните, датчиците върху самото тяло. Бях сигурен, че ги има.

Отстъпих крачка назад и се вгледах. Застиналостта, празното лице, празният коридор, фигурата в нощта, уплашена, отстъпваща кукла. Отдалечих се още малко, без да откъсвам поглед от нея.

Накрая реших, че трябва да разбера дали има нещо зад вратите. Отхвърлих опасенията от възможните последствия. Тръгнах по коридора, избрах една врата и почуках. Почаках, пристъпих към следващата и почуках. Почаках, отидох до следващата и почуках. След шестия опит си казах, че ще пробвам за последен път и край, и ето че вратата се отвори. На прага застана мъж в костюм, с вратовръзка и тюрбан. Гледах го и се чудех какво да измисля.

— Май съм сбъркал вратата — смотолевих.

Той ме изгледа строго и каза:

— На която и да почукаш, ще сбъркаш.

Доста се лутах, докато намеря кабинета на баща ми.

 

 

Веднъж, още докато баща ми и майка ми бяха женени, той я нарече „недодялана“. Сигурно го каза на шега, но, така или иначе, ме накара да отворя речника и да проверя значението на думата недодялан. Груб; дебелашки. Потърсих дебелашки. Нетактичен; нешлифован. Запрелиствах напред към нешлифован. Лишен от блясък и финес. Продължих към финес…

 

 

Три-четири години по-късно, докато се мъчех с един дълъг и тежък европейски роман, писан през трийсетте години на миналия век и преведен от немски, срещнах думата недодялана. Тя ме запрати обратно в брака на родителите ми. Опитах се да си представя техния живот заедно, майка ми и баща ми без мен, но не излезе нищо, не знаех нищо. Рос и Маделин сами, какво са си говорили, какви са били, кои са били? На мястото на баща ми зееше празнина. Майка ми беше тук, в другия край на стаята, слаба жена с панталон и сива риза. Попита ме как върви книгата и аз отвърнах с безпомощен жест. Книгата беше предизвикателство, купено на старо издание с меки корици, дълбоки и страстни душевни вълнения, натъпкани с дребен, сбит шрифт на издути от влагата страници. Тя ми каза да я оставя и да се пробвам отново след три години. Само че аз исках да я прочета тогава, нуждаех се от нея в онзи момент, макар да знаех, че няма да стигна до края. Харесвах книги, които едва не ме убиваха, но ми помагаха да определя кой съм — синът, който чете такива неща напук на баща си. Обичах да седя на малкия ни бетонен балкон и да чета; от там сред мостовете и небостъргачите на Долен Манхатън се виждаше върхът на кръглата кула от стъкло и стомана, където работеше баща ми.

 

 

Ако не седеше зад бюро, Рос стоеше до някой прозорец. В този кабинет обаче нямаше прозорци.

— Какво става с Артис? — попитах аз.

— Преглеждат я. След това ще я включат на системи. Ще прекара дълго време на системи, ще бъде упоена, няма как. Тя го нарича „безметежна леност“.

— Харесва ми.

Баща ми повтори израза. И на него му харесваше. Той беше по риза, със слънчевите очила, носталгично кръстени „кагебета“ — аеродинамични и сменящи отблясъка си, с поляризирани лещи.

— Поговорихме си с нея.

— Тя ми каза. Пак ще я видиш, пак ще си поговорите. Утре — рече той.

— А дотогава… Това място…

— Какво?

— Не знам нищо за него, само каквото ми каза. Пътувах на сляпо. Първо колата с шофьора, после самолетът на компанията от Бостън до Ню Йорк.

— Луксозен реактивен самолет.

— Там се качиха двама души. И продължихме за Лондон.

— Колеги.

— През цялото време мълчаха. Не че имах нещо против.

— Слезли са на „Гетуик“.

— Мислех, че е „Хийтроу“.

— „Гетуик“ — повтори той.

— Там един служител ми взе паспорта, после ми го върна и отново излетяхме. Бях сам. Ядох, поспах, кацнахме. Така и не видях пилота. Мислех, че сме във Франкфурт. Пак дойде някакъв човек, взе ми паспорта, върна ми го. Погледнах печата.

— Цюрих — обади се баща ми.

— Качиха се трима, един мъж и две жени. По-възрастната ми се усмихна. Опитах се да чуя какво си говорят.

— Само че са говорили на португалски.

Той се забавляваше, макар да изглеждаше сериозен. Седеше, отпуснал глава назад, и приказваше на тавана.

— Разговаряха, но не ядоха. Аз пак хапнах, а може и да е било след това, в следващия етап. Кацнахме и те слязоха, един човек ме отведе по пистата до друг самолет. Плешив, висок към два метра, с тъмен костюм и голям сребърен медальон на верижка.

— Бил си в Минск.

— Минск — повторих аз.

— Което е в Беларус.

— Там май не подпечатаха паспорта ми. Самолетът беше друг.

— Чартърен полет на „Русджет“.

— По-малък, не толкова луксозен, без други пътници. Беларус.

— И оттам си продължил на югоизток.

— Бях сънен, замаян, полумъртъв. Не знаех дали следващото е крайна спирка или поредно междинно кацане. Не съм сигурен колко пъти се прехвърлях от един самолет на друг. Спах, сънувах, бълнувах.

— Какво правеше в Бостън?

— Приятелката ми живее там.

— Ти и приятелките ти май никога не живеете в един град. Защо?

— Така споделеното време става по-ценно.

— Тук е различно — каза той.

— Знам. Разбрах го. Тук времето не съществува.

— Или е толкова съкрушително, че не усещаме хода му по същия начин.

— Криете се от него.

— Отдаваме му се.

Сега беше мой ред да се облегна назад с поглед в тавана. Пушеше ми се. Два пъти бях спирал цигарите и исках да пропуша и да ги спра отново. Представях си го като кръговрат, който ще ме следва до края на живота ми.

— Да задавам ли въпроси, или да приемам пасивно ситуацията? Искам да знам правилата.

— Какво те интересува?

— Къде сме?

— Най-близкото населено място е зад границата и се нарича Бишкек, столицата на Киргизстан. Следва Алмати, по-голям град, който е по-далече, в Казахстан. Алмати обаче не е столица. Преди е бил. Сега столицата е Астана, там има златни небостъргачи и огромни молове. В един от тях можеш да се излежаваш на пясъчен плаж, преди да се гмурнеш в басейна с изкуствени вълни. Като научиш как се пишат и произнасят тукашните имена, няма да се чувстваш толкова откъснат от света.

— Няма да се задържа толкова, че това да ми е нужно.

— Вярно е — кимна той. — Само че има промяна в преценката за състоянието на Артис. Предполагат, че процедурата ще се осъществи ден по-късно.

— Нали моментът беше точно изчислен?

— Не си длъжен да останеш. Тя ще разбере.

— Ще остана. Естествено, че ще остана.

— Дори когато е изключително внимателно подготвяно, тялото оказва влияние върху някои решения.

— По естествен път ли ще умре, или последният й дъх ще бъде с помощта на апарат?

— Както знаеш, последният дъх не е краят. Той е само прелюдия към нещо по-голямо, което идва след това.

— Звучи много делово.

— А всъщност ще е много нежно.

— Нежно…

— Ще е бързо, безопасно и безболезнено.

— Безопасно…

— Трябва да е в идеален синхрон с методите, които са разработили тук. Избрали са най-доброто за нейното тяло, за заболяването й. Да, тя може да изкара още няколко седмици, но какъв е смисълът?

Сега той се приведе напред и подпря лакти на бюрото.

— И защо точно тук? — попитах аз.

— Има подобни лаборатории и технически центрове в още две държави. Но това е щабът, главната квартира.

— Защо е на толкова изолирано място? Защо не е в Швейцария? Или в някое предградие на Хюстън?

— Защото държим на уединеността. Тук разполагаме с всичко необходимо. Неизчерпаеми енергийни източници и изпитани механизирани системи. Непробиваеми и при въздушно нападение стени и подсилени плочи. Пълно подсигуряване. Противопожарни системи. Охранителни патрули по земя и по въздух. Обстойна киберзащита. И така нататък.

Пълно подсигуряване. Харесваше му да го казва. Той отвори вратичка на бюрото си и извади бутилка ирландско уиски. Посочи към поднос с две чаши в другия край на стаята и аз отидох да ги взема. Преди да ги оставя на бюрото, ги огледах внимателно за песъчинки и прашинки.

— Хората в кабинетите, скрити под земята… С какво се занимават?

— Създават бъдещето. Нова идея за бъдещето. Различна от останалите.

— И тя трябва да се осъществи тук?

— По тези земи са кръстосвали номади в продължение на хилядолетия. Пастири, обикалящи из степта. Този район не е обрулен и стъпкан от историята. Тук историята е погребана под земята. Преди трийсет години Артис е работила на разкопки на североизток от това място, близо до Китай. Погребални могили. Ние прекрачваме границите. Забравяме всичко, което сме знаели.

— Тук човек може да си забрави и името.

Баща ми вдигна едната чаша и отпи. Уискито беше рядък бленд, тройно дестилирано, лимитирана серия. Преди години ми беше разяснявал подробностите.

— А парите?

— Чии пари?

— Твоите. Очевидно си вложил много в този проект.

— Преди се мислех за сериозен човек. Заради работата, усилията, всеотдайността. А после и заради времето, което успявах да посветя на други неща, на изобразителното изкуство, на запознаването с идеите му, с традициите и новаторството — каза той. — Харесваше ми да гледам самата творба, картината на стената. След това се запалих по редките книги. Прекарвах дълги часове, цели дни в библиотеките, в залите с ограничен достъп, и това не беше от желание да ги притежавам.

— Имал си достъп, който е бил отказван на другите.

— Но не отивах с цел да ги откупя. Бях там, за да ги разглеждам, изправен или приклекнал пред рафтовете. За да прочета заглавията по гръбчетата на заключените във витрини книги. Ходил съм и с Артис. Веднъж и с теб, в Ню Йорк.

Усетих приятното парене на уискито все по-надолу в тялото ми и за миг затворих очи, слушайки как Рос изброява заглавия, които е видял в библиотеките на няколко световни столици.

— И кое е по-сериозно от парите? — попитах аз. — Как се казваше, експозиция ли беше? Каква е твоята експозиция в този проект?

В тона ми нямаше жлъч. Зададох въпроса спокойно, без ирония.

— Щом се ограмотих и осъзнах значимостта на идеята и нейния потенциал, невероятните последици от нея, взех решение и никога не съм се усъмнявал в правилността му.

— Ти изобщо съмнявал ли си се в правилността на някое свое решение?

— Да, за първия ми брак — отвърна той.

Взрях се в чашата.

— И коя беше тя?

— Добър въпрос. Дълбок въпрос. Имахме син, но освен това…

Не исках да го погледна.

— Коя беше тя?

— По същество беше едно: твоята майка.

— Произнеси името й.

— Дали с нея сме се обръщали по име един към друг?

— Хайде, кажи го.

— Мислиш ли, че хората с брак като нашия, а той не беше изключение, се обръщат един към друг по име?

— Само веднъж. Искам да го чуя от теб.

— Имахме син. Изричахме неговото име.

— Моля те. Хайде, произнеси го.

— Помниш ли какво каза преди малко? Тук човек може да си забрави името. Хората губят имената си по различни начини.

— Маделин — казах аз. — Майка ми, Маделин.

— Да, сега си спомням.

Баща ми се усмихна и се отпусна в стола, уж унесен в спомени, но след това изражението му се смени, добре премерен във времето ход. Обърна се към мен и рязко заговори:

— Мисли за това, което е пред теб, за хората, които са пред теб. Мисли за отминаването на всички онези дребни злощастия, които помниш от години. Мисли отвъд личния опит. Него го остави там. Случващото се тук надхвърля създаването на нова медицинска наука. Включени са и социолози, и биолози, и футуролози, и генетици, и климатолози, и невролози, и психолози, и етиколози, ако това е правилната дума.

— И къде са те?

— Някои са тук постоянно, други идват и си отиват. Има няколко нива. Привлечени са велики умове. Английският е глобалният език, но се говорят и други. Има превод при необходимост, от хора и компютри. Филолози разработват модерен език, приспособен специално за Конвергенцията. Думи с нови корени, нова интонация, нови жестове дори. Хората ще го научат и ще го използват. Език, който ще ни позволи да изразяваме това, което сега не можем, да забелязваме неща, които сега не успяваме, да виждаме себе си и другите по начин, който ни обединява и разширява възможностите ни.

Рос допи последните няколко капки, след това вдигна чашата към носа си и вдъхна. Тя беше празна, засега.

— Имаме всички основания да очакваме, че един ден това място ще се превърне в сърцето на нов метрополис, може би на независима държава, различна от досега познатите. Ето това имам предвид, когато казвам, че съм станал сериозен човек.

— Със сериозни пари.

— Да, и пари.

— Несметни количества.

— Има и други инвеститори. Частни лица, фондации, корпорации, тайно финансиране от различни правителства посредством разузнавателните им служби. Тази идея е откровение за умните хора в много области. Те си дават сметка, че времето е дошло. Не само научно и технологично, но и политически, и дори от гледна точка на военните стратегии. Това е друг начин да разсъждаваш и да живееш.

Той внимателно наля още малко уиски, по един пръст, както обичаше да казва. Първо в своята чаша, после в моята.

— Отначало се заинтересувах заради Артис, разбира се. Заради жената, която е тя, заради това, което означава за мен. След това настъпи скокът, безрезервното приемане. Убеждението, принципът. Представи си продължителността на живота, измерена в години и след това в секунди. Години… осемдесет години. Не е зле по днешните стандарти. А след това в секунди. Твоят живот в секунди. На колко възлизат осемдесет години? — Рос замълча, може би пресмяташе. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години, десетилетия. — Секунди — продължи той. — Започни да броиш. Животът ти в секунди. Представи си възрастта на Земята, геоложките ери, появяват се и изчезват океани. Представи си възрастта на галактиката, възрастта на Вселената. Милиарди години. И ние тук, ти и аз. Ние живеем и умираме за миг. Секунди — повтори той, — можем да измерваме времето си в секунди.

Беше облечен със синя официална риза, но без вратовръзка и горните две копчета не бяха закопчани. Хрумна ми, че цветът на ризата му е като на една от вратите в коридорите, из които бях обикалял. Може би се мъчех да омаловажа разговора като своего рода самозащита.

Баща ми свали очилата си и ги остави на бюрото. Изглеждаше уморен, остарял. Гледах го как отпива и след това си долива и разклатих пръст пред протегнатата към мен бутилка.

— Ако някой ми беше описал това място — казах, — тези идеи, някой, на когото имам абсолютно доверие, сигурно щях да му повярвам. Но ето че сега съм тук, всичко е пред очите ми и пак ми е трудно да повярвам.

— Трябва да се наспиш.

— Бишкек. Така ли беше?

— И Алмати. Но са далече, и двата. А на север, доста нагоре, много нагоре, е някогашният полигон за ядрени изпитания на Съветския съюз.

Замислихме се над това.

— Трябва да надскочиш опита си — каза Рос. — Да надскочиш ограниченията си.

Той вдигна чаша и зачака и аз да го направя.

— Водех те на детската площадка, старата разнебитена площадка, до която живеехме тогава. Слагах те на люлката, залюлявах те, изчаквах и пак те залюлявах. Ти се отдалечаваше, после се връщаше. След това те слагах на везната. Заставах в другия край на дъската и натисках бавно. Ти се издигаше във въздуха, стиснал здраво халката отпред. После аз повдигах моя край и те гледах как се спускаш. Нагоре-надолу. След това малко по-бързо. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Внимавах да се държиш здраво. Люш-люш, люш-люш.

След миг посегнах към чашата и зачаках какво ще последва.

 

 

Стоях пред екрана в дългия коридор. Първо имаше само небе, след това усещане за надвиснала опасност, превиващи се дървета, неестествена светлина. И почти веднага, след секунди, завихрен стълб от прах и отломки започна да изпълва екрана, олюляваща се фуния, тъмна и извита, безшумна, а след това друга, долу вляво, в далечината, издигаща се от линията на хоризонта. Равнина, нищо не пречеше на погледа и целият екран се изпълни от торнадото сред страховита тишина, от която мислех, че ще изригне оглушителен тътен.

Нашият климат ни поглъщаше. Бях гледал достатъчно репортажи за торнада по новините и очаквах да видя кадри от опустошенията по пътя на бурята, картина на последиците, разнебитени къщи, ответи покриви, откъртени облицовки.

И те се появиха, цели квартали, изравнени със земята, преобърнат училищен автобус, но също и хора, които вървяха към мен на забавен каданс, едва ли не извън екрана, все едно пристъпваха в коридора, мъкнеха спасеното, група мъже и жени, чернокожи и бели, в траурна процесия, мъртвите — подредени в дворовете пред къщите върху изтръгнати от дюшемета дъски. Камерата се спря върху телата. Близкият план на насилствената им смърт беше непоносим. Но въпреки това гледах, чувствах се длъжен пред нещо или пред някого, навярно пред жертвите, мислех за себе си като за единствен свидетел, дал клетва да го направи.

После някъде другаде, в друг град, в друг час на деня на преден план момиче минава пред нас на колело, странно, комично движение, бързо и насечено, от единия край на екрана до другия, а в дъното, там, където небето и земята се сливат, се надига широка цяла миля вихрушка, все още далечна, после дебел мъж се спуска по стълби към мазе, ултрареалистично, сгушени в гаражи семейства, лица в тъмното, после пак момичето на колелото, този път въртящо педалите в обратната посока, безгрижно, спокойно, кадър от ням филм, глуповатата наивност на Бъстър Кийтън, след това червен проблясък и чудовището е вече тук, стоварва се тежко, необуздана сила, помитаща половин къща, пикап и плевня.

Бял екран, стоях и чаках.

Пълна разруха, опустошена земя, кадърът застива, тишината също. Постоях още няколко минути, чаках, къщите ги нямаше, момичето на колелото също, нямаше нищо, край, свърши. Един пресъхнал екран.

Продължих да стоя, очаквах още нещо. От някаква дълбока кухина в мен избълбука лъхащо на уиски оригване. Нямаше къде да отида, не знаех колко е часът. Часовникът ми показваше северноамериканско време, източна зона.