Дон ДеЛило
Нула К (19)

8

Седях на стола в стаята си, чаках някой да дойде да ме вземе и да ме заведе на друго място.

Мислех си за гоненицата и игрите с отгатване на думи, които играем там горе, навън, разхождаме се и разговаряме под небето, мажем се със слънцезащитен крем, зачеваме деца и се гледаме как остаряваме в огледалото в банята, до тоалетната чиния, където се облекчаваме, и до душа, където се къпем.

А сега съм тук, в хабитат, контролирана среда, където дните и нощите са взаимозаменяеми, където обитателите говорят неразбираем език и ме карат да нося гривна с диск, докладващ местоположението ми на тези, които наблюдават и слушат.

Само че аз не носех гривна, нали? Това идване беше друго. Бдение. Синът, на когото е позволено да придружи бащата в дълбините, отвъд разрешените нива.

Поспах малко на стола и когато се събудих, майка ми беше в стаята. Маделин или нейната аура. Колко странно, помислих си, че тя може да ме намери тук, особено сега, след печалния избор на Рос, нейния съпруг за известно време. Исках да се потопя в мига. Майка ми. Как не подхождаха тези две думи на този огромен вдълбан лагер, в който хората проявяваха заучено равнодушие по отношение на своята националност, на миналото си, на близките си, на името си дори. Маделин в нашата всекидневна с нейния аватар на персоналните устройства, копчето за изключване на звука на дистанционното на телевизора. Ето я пред мен, полъх, дъх.

Обикалях след нея по безкрайните пътеки на огромната квартална аптека, момче на прага на съзряването, четях етикетите по шишенцата и тубичките с лекарства. Понякога крадешком отварях някоя кутийка и изваждах напечатаната листовка, нетърпелив да зърна натъпканите нагъсто неразбираеми предупреждения, предпазни мерки, странични реакции, противопоказания.

„Престани да ровиш навсякъде“, каза ми тя.

Най-истински съм се чувствал човек, когато майка ми умираше в своето легло. Не става дума за крехкостта на човека, който е „само човек“, уязвим и податлив на слабост. Връхлетялата ме болка ме накара да осъзная, че съм човек, възвисен от скръбта. Заливаха ме спомени от всички страни. Образи, видения, гласове… Последният дъх на една жена извади на бял свят потискания човешки облик на сина. Ето я съседката с проходилката, неподвижна, винаги, на прага, ето я и майка ми, на ръка разстояние, на едно докосване разстояние, в покой.

С нокътя на палеца Маделин изчегъртва етикетчетата с цената от покупките, решителен акт на отмъщение срещу онази неизвестна сила, която ни причинява това извращение. Маделин стои неподвижно със затворени очи, разкършва рамене от време на време, упражнение за отпускане. Маделин гледа канала за пътната информация, гледа го безкрайно дълго, докато колите пресичат екрана безшумно, излизат от полезрението й и се връщат в живота на шофьорите и пътниците.

Майка ми беше обикновена по свой си начин, волна душа, моят сигурен пристан.

 

 

Придружителят беше безличен мъж, който приличаше не на човек, а на организъм. Той ме преведе по коридорите, посочи ми вратата на отделението за хранене и изчезна.

Храната имаше вкус на някакво лекарство и докато се мъчех да я осмисля, да я покоря чрез разума, влезе Монаха. Не се бях сещал за него от известно време, но и не го бях забравил. Дали беше тук само когато и аз бях тук? Той беше облечен в обикновено кафяво расо, дълго до земята, и беше бос. Това ми се стори съвсем в реда на нещата, макар и да не можех да обясня защо. Монаха седна на отсрещната маса и заби поглед в чинията си.

— И преди сме се срещали тук с вас, и сега пак сме тук — обадих се аз.

Погледнах го открито. Споменах за разказа му за пътешествието до свещения връх в Тибет. След това го гледах как се храни, с почти наврян в чинията нос. Заговорих за посещението ни в хосписа, убежището. Изненадах се, че си спомних тази дума. Повторих я още веднъж. Той дъвчеше и аз също задъвках, но не спирах да го наблюдавам, дълги ръце, напрегнат поглед. Върху расото имаше леке от предишно хранене. Дали е паднало от вилицата, или е повръщано?

— Надживях паметта си — рече Монаха.

Изглеждаше остарял и сега излъчваното от него усещане, че е в нищото, беше още по-силно и всъщност напълно отговаряше на мястото, в което се намирахме. В нищото. Гледах го как налапва вилицата заедно с храната на нея.

— Но все още посещавате тези, които чакат да умрат и да бъдат свалени долу. Техните емоционални и духовни потребности. Питам се, говорите ли езика? Говорите ли тукашния език?

— Цялото ми тяло го отхвърля.

Това ме окуражи.

— Сега говоря само на узбекски.

Не знаех какво да отвърна. Затова казах:

— Узбекистан.

Той беше приключил с храната, беше облизал чинията си, а на мен ми се искаше да му кажа още нещо, преди да си тръгне. Каквото и да е. Името си, да речем. Той беше Монаха, а аз кой бях? Само че нещо ме спря. В един дълъг, пуст миг не можах да си спомня името си. Монаха стана, блъсна стола назад и се отправи към вратата. Миг между това да си никой и някой.

И тогава се обадих:

— Името ми е Джефри Локхарт.

Той обаче не беше в състояние да възприеме тези думи.

Затова продължих:

— Какво правите, когато не се храните, не спите и не разговаряте с хората за тяхното духовно благополучие?

— Обикалям по коридорите — отвърна Монаха.

 

 

Обратно в стаята, в обръснатото пространство.

Мъчех се да си представя всички зони, сектори и отделения, които не бях видял. Компютърни центрове, артелната, укритията в случай на нападение или природни бедствия, командната зала. Дали имаше места за отдих? Библиотеки, киносалони, футболни игрища? До кой номер стигаха номерираните нива?

 

 

Той лежеше гол върху операционна маса, нито косъмче по тялото. Трудно ми беше да свържа живота и времето на баща ми с това негово бледо подобие. Замислял ли съм се изобщо някога над човешкото тяло и каква гледка е, първичната му сила, тялото на баща ми, лишено от всичко, което го бележи като отделен живот? Нещо, изпаднало в безименност, обичайните реакции притъпени. Не извърнах очи. Чувствах се длъжен да гледам. Исках да бъда съзерцателен. И в някое далечно кътче на превъзбудения ми мозък може и да съм изпитал слабо удовлетворение, задоволството на момче, към което са се отнесли несправедливо.

Той беше жив, но се рееше в донесения от упойката унес, прошепна нещо или пък неволно от него се изтръгна шепот, една-две думи, които сякаш сами изскочиха от тялото.

От другата страна на Рос стоеше жена с престилка и хирургическа маска. Погледнах я, сякаш очаквах позволение, след това се наведох над тялото.

„Гесо върху лен.“

Ето това чух, струва ми се, после още няколко неясни срички, които бяха неразбираеми. Изпито лице и тяло. Сбръчкан пенис. Останалото просто крайници, стърчащи части.

Кимнах в отговор на думите и за миг улових погледа на жената, после кимнах отново. Знаех само, че „гесо“ е термин, използван в живописта, някакъв материал или пък вид повърхност. Гесо върху лен.

Оставиха ме сам за момент и аз го прекарах взрян в празното пространство, после се появиха други, за да приготвят Рос за неговата дълга, бавно точеща се почивка в капсулата.

 

 

Отведоха ме в стая, в която и четирите стени бяха покрити с преливащи се една в друга рисунки на самото помещение. Обзавеждането се изчерпваше с две кресла и ниска маса, и трите изобразени от различни ъгли. Останах прав, въртях глава, а после и цялото си тяло, за да огледам стенописите. Фактът, че четири равни повърхности са превърнати в подобие на самите себе си и едновременно с това служат за фон на три предмета с пространствено измерение, ми се стори достоен за някакъв задълбочен метод на изследване, някаква феноменология може би, само че това предизвикателство не беше по силите ми.

След малко влезе една жена, дребничка, пъргава, с кадифено сако и панталон от трико. От очите й като че ли струеше светлина и това ме накара да осъзная, че пред мен е жената с хирургическата маска, която стоеше от другата страна на операционната маса по време на безцеремонния оглед на тялото на баща ми.

— Предпочитате да сте прав — отбеляза тя.

— Да.

Жената помисли малко, после седна до масичката. Настъпи тишина. Никой не поднесе чай и бисквити.

Тя каза:

— Много сме го обсъждали с Рос и Артис. Не сме родени по свой избор. По същия начин ли трябва да умрем? Ресурсите, които той ни предостави, бяха от огромно значение.

Какво друго виждах? Тя носеше шал с впечатляваща шарка и аз реших, че е на петдесет и пет години, местна по произход, в общи линии фигура с някаква власт.

— След като Артис влезе в камерата, прекарах известно време с баща ви в Ню Йорк и в Мейн. Той беше станал още по-щедър. Но вече беше друг човек. Разбира се, вие го знаете. Раздялата с нея го сломи. Но човешкото величие се крие в отказа да приемеш отреденото от съдбата, не е ли така? Към какво се стремим иначе? Към живота. Нека да тече. Искаме да дишаме.

Стана ми ясно, че е дошла да разговаря с мен от уважение към баща ми. Той я беше помолил, тя изпълняваше желанието му.

— Разполагаме с език, който да ни изведе от мрака. Можем да разсъждаваме над това, което ще се случи в бъдеще, и да го изразяваме езиково. Защо да не вземем пример от езика и да не минем буквално в бъдеще предварително време? Допускането, че съзнанието ще се съхрани, че криопротекторите ще подхранват тялото, е първоначалното пробуждане по пътя към блаженството. Ние сме тук, за да го сбъднем, не просто да го желаем, да пълзим към него, а да разгърнем начинанието си в пълното му измерение.

Докато говореше, пръстите й не спираха да мърдат. Бях леко нащрек. Пред мен стоеше жена, обсебена от идеите си, решена да ги сбъдне на всяка цена.

— Приключих с теориите и споровете — казах аз. — С Рос минахме всичко, от А до Я, достатъчно се карахме.

— Веднъж ми каза, че никога не сте го наричали „татко“.

— Колко неамериканско, отбелязах аз.

Тя се опита да се засмее, но не успя.

Можех да си представя как, в моята обикновена риза и панталон, се пренасям в рисунките по стените и ставам незабележим, тъмнееща фигура в ъгъла на стаята.

— Човешкият живот е резултат от случайно сливане на малки частици органична материя, носещи се сред космическия прах. Но удължаването на живота не е въпрос на случайност. То използва всичко, което сме научили през хилядолетното си съществуване. Не е толкова произволно, не е толкова хаотично, но не е неестествено.

— По-добре ми кажете за шала — обадих се аз.

— Кашмир от Вътрешна Монголия.

Все повече ставаше ясно, че тя е водеща личност в това предприятие. Ако близнаците Стенмарк бяха творческото ядро, шутовете визионери, дали тази жена не осигуряваше приходите, не задаваше посоката? Навярно беше от хората, които бяха дали идеята за Конвергенцията и я бяха разположили в тази сурова среда, отвъд границите на вероятното и на закона. Финансист, философ, учен, който тук е разширил ролята си. Какъв ли беше професионалният й опит? Нямаше да попитам. Нямаше да попитам как се казва и нямаше да й измисля име. За мен това беше напредък. Време беше да се върна у дома.

Жената обаче заяви, че имало още едно, последно място, което Рос искал да видя. Отведе ме до един спускач и аз, тя и двама придружители се спуснахме по-дълбоко в номерираните нива, отколкото бях стигал до този момент. Откъде го знаех? Усещах го, усещах го с мозъка на костите си, макар да нямаше никакви доказателства под формата на изтекло време или измерено разстояние.

Спряхме пред една ниша и ми сложиха апарат за дишане и предпазен костюм, подобен на скафандър. Не беше неудобен и ми позволи да се потопя в нереалността на случващото се.

Жената рече:

— Естествено, имаше спънки, провали, неудачи. Случаи на несбъднати надежди.

Тя гледаше към мен през скафандъра си.

— Направено е нужното, за да продължи подкрепата на баща ви, макар и не на предишното ниво. Фондация, управител, определени условия, предпазни клаузи и времеви фактори.

— Получавате подкрепа и от други.

— Разбира се, винаги. Но това, което Рос направи за нас, беше повратната точка. Неговата непоклатима вяра, глобалните му ресурси…

— Сигурно сте имали случай някой да се откаже.

— … готовността му да участва по най-красноречивия начин.

Напредвахме бавно в тесен проход.

На едната стена беше закрепена напукана глинена плоча, поставена хоризонтално, със сбито изписан ред числа, букви, корен квадратен, кубичен корен, плюс и минус, скоби, знака за безкрайност и други символи, а по средата на всичко това имаше знак за равно, някакво логическо или математическо равенство.

Нямах представа какво трябва да означава това уравнение и нямах намерение да питам. След това се сетих за Конвергенцията, за самото име, за думата. Две сили, приближаващи точка на пресичане. Сливане, дъх с дъх, на края и началото. Възможно ли беше уравнението на плочата да е научен израз на това, което се случва с човешкото тяло при съприкосновението на силите на смъртта и живота?

— Къде е той сега?

— В процес на охлаждане е. По-точно, в подготовка за процеса, който ще започне след малко — отвърна тя. — Вие сте синът. Разбира се, той изтъкна, че имате резерви относно идеята, както и към мястото. В определени случаи скептицизмът е добродетел, макар и нерядко доста повърхностна. Рос обаче не ви смяташе за ограничен.

Бях не просто негов син, а синът, оцелелият, наследникът.

Подминавахме капаци на шахти и херметически затворени врати, влязохме в отделението за криосъхранение. Сега бяхме без придружители и вървяхме по леко издигната над пода пътека. Отделението представляваше обширно отворено пространство и след секунда видях какво има в него.

Пред нас се простираха редици човешки тела в лъскави капсули; спрях се, за да осъзная какво виждат очите ми. Прави редове, дълги колони от голи мъже и жени в замразено състояние. Жената ме изчака и бавно пристъпихме напред, вървяхме на височина, от която помещението се виждаше като на длан.

Всички капсули гледаха в една посока, бяха десетки, стотици, пътеката ни изведе сред техните прави редове. Телата бяха наредени в огромна зала, хора с различен цвят на кожата, разположени по един и същ начин, със затворени очи, скръстени ръце, краката притиснати един в друг, нито следа от провиснала плът.

Спомних си трите капсули, които с Рос бяхме видели при предишното ми идване. Телата в тях бяха на затворени, изнемогващи хора, отделни животи, захвърлени в преддверието на едно измамно бъдеще.

Тук човек не можеше да си мисли за отделни животи, дори не можеше да си ги въобразява. Това беше чист спектакъл, единна цялост, царствени в своята крионична поза тела. Някакъв фантастичен реализъм, телесно изкуство с многопластови внушения.

Единственият отделен живот, за който се сещах, принадлежеше на Артис. Представих си Артис в работна среда, времето на калните изкопи и схлупените тунели, намерените предмети, покритите с пръст инструменти и оръжия, издълбаните с черти и резки парчета варовик. Нямаше ли нещо праисторическо и в артефактите, които сега се простираха пред мен? Археология за бъдещи времена.

Чаках жената с монголския шал да ми каже, че това е цивилизация, която някой ден, след катастрофичната гибел на всичко на повърхността, ще бъде възродена. Само че вървяхме, спирахме, после отново тръгвахме, все така в мълчание.

Щом като баща ми е искал да го видя, то мой дълг беше да почувствам тръпка на благоговение и признателност. И аз наистина я почувствах. Тук науката беше пометена от неудържима фантазия. Не можех да заглуша възхищението си.

Сетих се за често повтарящите се танцови фигури в пищната хореография на холивудските мюзикъли отпреди много десетилетия, пристъпващите в такт като маршируващи войници танцьори. Тук нямаше монтаж, преливане на кадри и музика, нямаше никакво движение, но аз не можех да отместя поглед.

По някое време последвах жената по коридор със стенописи, тук-там, изобразяващи опустошени земи, навярно замислени като пророчества сцени, огледални рисунки, всяка стена повтаряше отсрещната, обезобразени хълмове, долини и поля. Поглеждах вляво, после вдясно, после пак вляво, сверявах едната стена с другата. Рисунъкът се отличаваше с изяществото на паяжина, филигранността подсилваше внушението за разруха.

Накрая стигнахме до увенчан с арка портал, който водеше към тясна, изсечена в скалата слабо осветена зала. Жената ми даде знак, пристъпих вътре, направих няколко крачки и се спрях.

В дъното имаше две капсули с аеродинамична форма, по-високи от другите. Едната беше празна, другата съдържаше женско тяло. В залата нямаше нищо друго. Не се приближих да погледна отблизо. Струваше ми се, че е редно да оставя междинно пространство.

Жената беше Артис. Коя друга би могла да бъде? Само че ми трябваше известно време, за да възприема образа, реалността, да свържа името й с това, което виждам, да позволя на този миг да навлезе в мен. Накрая направих няколко крачки напред и забелязах, че позата й не съответства на телата в другите капсули.

Тялото й сякаш беше осветено отвътре. Тя стоеше изпъната, на пръсти, обръснатата глава вирната нагоре, очите затворени, гърдите стегнати. Идеализиран човек, затворен зад витрина, но също така и Артис. Ръцете й бяха отпуснати, пръстите сочеха към бедрата, краката леко разтворени.

Красиво беше. Човешкото тяло като модел за сътворяване. Бях убеден в това. Тяло, съществуващо в този миг, което няма да остарее. И именно Артис, тук, сама, издигаше основните теми на целия комплекс до някакво ниво, будещо уважение.

Хрумна ми да споделя чувствата си, било то само с поглед или жест, най-обикновено кимване, но когато се обърнах да потърся жената, която ме беше довела, нея я нямаше.

Празната капсула беше за Рос, разбира се. Тялото му щеше да бъде върнато във форма, лицето тонизирано, мозъкът му, както се изразяваха тук, щеше да бъде превключен да функционира на някакво ниво на притъпено усещане за самоличност. Хрумвало ли им бе преди години, на този мъж и тази жена, че някой ден ще бъдат разположени в такава среда, в това субпланетарно измерение, в тази изолирана зала, голи и абсолютни, повече или по-малко безсмъртни.

Погледах известно време, после се обърнах и видях, че на прага ме чака придружител, млад човек, безполов.

Само че аз още не бях готов да тръгна. Стоях със затворени очи, мислех, припомнях си. Артис и разказът й как е броила капчиците вода по завесата на душа. Тук нещата за броене, вътре в себе си, нямаше да имат край. Завинаги. Нейната дума. Насладата от тази дума. Отворих очи, погледах още малко, синът, завареният син, привилегированият свидетел.

Мястото на Артис беше тук, на Рос — не.

 

 

Последвах придружителя до спускана и след това по поредица от коридори с разположени през двайсетина метра затворени врати. Стигнахме до кръстовище и той посочи към един празен коридор. Прости изречения, подлог, сказуемо, допълнение, стесняване на нещата, сега бях сам, тялото ми сякаш се беше свило в издълженото пространство.

След това бръчица, гънка в гладката повърхност и видях екрана в дъното на коридора точно когато започна да се спуска, ето ме, отново чакам нещо да се случи.

Първите фигури се появиха още преди екранът да се е разгънал напълно.

Войници в черно и бяло, прииждат от мъглата.

Зашеметяващ кадър, сменен почти мигновено от премазано тяло на мъж във войнишка униформа, отпуснат на предната седалка на повреден автомобил.

Скитащи кучета, обикалят по улиците на изоставен град. В дъното на екрана се мярва минаре.

Войници в сняг, сгушени един в друг, десет мъже загребват с лъжици рядка каша от дървени купи.

Кадър отвисоко, бели военни камиони, прекосяващи някакъв пущинак. Сигурно е снимано от дрон, помислих си. Правя се на всезнаещ, макар и само пред себе си.

Осъзнах, че този път има и озвучаване. Слаб шум, форсиране на двигател, далечна стрелба, едва чути гласове.

Двама въоръжени мъже, седнали в каросерията на камион, от устните им висят цигари.

Мъже с кафтани и чалми хвърлят камъни към мишена, която остава извън екрана.

Петима-шестима войници край полусъборена стена на крепостна кула, надзъртат над останките, от бойниците стърчат дула, единият войник носи карикатурна маска в ярки цветове, издължено розово лице със зелени вежди, начервени бузи и ухилена червена уста. Всичко останало е черно-бяло.

Нямаше нужда да се питам каква е целта, какъв е смисълът, замисълът. Това беше Стенмарк. Беше тук просто така. Визуален еквивалент на своето изказване в заседателната зала.

Заседателната зала. Кога беше това? Кой точно беше там? Световната война на Стенмарк. Разгорещен, треперещ.

Облечени в черни дрехи мъже вървят в колона по един, всеки с дълъг меч, призори, ритуално убийство, в черно от главата до петите, смразяваща дисциплина струи от крачките им.

Спящи в бункер войници, купчини чували с пясък.

Бягство: множество хора, натоварени с кой каквото е успял да грабне, дрехи, настолни лампи, килими, кучета. Зад тях се издигат пламъци.

В някакъв момент си давам сметка, че от озвучаването е останал само един чист звук. Проточено пиукане, което не допуска и помен от намерение да се изрази нещо с него.

Части за борба с безредиците хвърлят шокови гранати по хора, отстъпващи по широк булевард.

Двама възрастни на велосипеди в опустошен район. След малко те минават покрай колона от танкове в покрито със сняг поле, мярва се труп в канавката.

Тела: избити мъже в просека в джунглата, сред труповете се разхождат лешояди.

Беше ужасно, но го гледах. Представих си как го гледат и други хора, по други екрани, в други коридори, ниво след ниво из целия комплекс.

Деца пред микробус, чакат да влязат, издига се облак черен дим, все още в далечината, едното дете хвърля поглед през рамо към него, другите се обръщат към камерата, безизразни лица.

Ръкопашна схватка, шест-седем мъже с ножове и щикове, някои с войнишки униформи, съсредоточено кръвопускане, близък план, един висок мъж се олюлява, всеки миг ще падне, останалите се нахвърлят върху него в мига, в който кадърът замръзва.

Отново снимано от дрон, разрушен, призрачен град, дребни фигурки ровят из руините.

Небръснато лице на войник, тип суров воин, черна плетена шапка, провиснала от устата цигара.

Крачещ устремено свещеник, православен свещеник в църковни одежди, расо, наметало, зад него вървят хора, други се присламчват, прислоняват, размахват юмруци.

Труп по очи насред изровен път, наоколо разрушения от бомбардировка.

Коридорите са препълнени с хора, гледащи екраните. И всички те си мислят това, което си мисля и аз.

Отново карикатурна маска, маска от анимационен филм, войник сред други, в униформа, оръжието през гърдите, лицето бяло, носът лилав, червени устни, разтегнати в сардоничен смях.

Жена с бурка, снимана отзад, излиза от кола и с наведена глава пристъпва към оживен площад, неколцина я забелязват и започват да я оглеждат, хората се разпръсват, камерата се отдръпва, след това взривът, който едва ли не разкъсва екрана, разтърсва въздуха около нас. Около всички нас, които гледаме.

Опечалени край изкопан гроб, някои с автомати на рамо, същият черен пушек от преди, далече, не се издига, не се разпростира, напълно, злокобно застинал, прилича на нарисуван фон.

Малко дете със смешна шапка, клекнало по голо дупе, ака в снега.

След това пауза, несекващото пронизително пиукане заглъхва. Екранът се изпълва с вкочанено сиво небе, камерата бавно се спуска надолу и първоначалният зашеметяващ кадър се повтаря.

Войници прииждат от мъглата.

Само че този път кадърът се удължава, мъжете продължават да прииждат, сред тях има и ранени, куцащи, с окървавени лица, някои с каски, но повечето с черни плетени шапки.

Звукът се връща, сега е реалистичен, експлозии, нисколетящ самолет, мъжете започват да се озъртат, притискат оръжията към гърдите си. Минават покрай купчина горящи гуми и навлизат по улиците на някакъв град, срутени сгради, навсякъде разрушения. Гледам ги как вървят по отломки от каменни зидове, тук-там се чуват викове, след миг заглушени от учестена стрелба.

Изглежда и звучи като традиционна война, въоръжени мъже, припомням си извратената носталгия, за която беше говорил Стенмарк, всички световни войни, запечатани в тези образи, войник с цигара в устата, спящ войник в бункер, брадясал войник с превързана глава.

Пукот от огнестрелно оръжие някъде наблизо, мъжете се хвърлят на земята, търсят откъде идва, стрелят, озвучаването прелива в действието, силно, отблизо, крясъци, отстъпвам от екрана, камерата става по-интимна, пълзи по земята, кадри в близък план на мъжки лица, млади и не толкова млади, пръсти върху спусъците, телата облегнати на стърчащите зидове на съборени сгради. Всичко е бързо, ясно и увеличено, усещане за нещо надвиснало, мога само да гледам и да слушам, внезапно накъсване в звука и образа, камерата потреперва и се люшва, и след това намира младеж, седнал в повредена кола, мята автомата насам-натам. Стреля няколко пъти, горната част на тялото потръпва в синхрон. Заляга и чака. Всички чакаме. Камерата обследва района, пусти руини и лек дъждец, след това отново се появява самотната фигура, коленичила е на шофьорската седалка, стреля веднъж през счупения страничен прозорец. Промеждутъци от почти пълна тишина, обективът е насочен към коленичилия младеж, който е препасал някаква лента на челото си, не носи каска, след това стрелбата започва отново от различни места, картината подскача, младежът е улучен. Поне така ми се струва. Камерата го губи, виждат се единствено размазани късчета от задния план. Трещенето се усилва, автоматична стрелба, глас повтаря една и съща дума, след това отново младежът, върви на открито, без автомата, камерата се стабилизира, той отново е улучен и пада на колене. Гледайки, изговарям думите: Отново е улучен и пада на колене. Ясен негов образ, войнишко яке, джинси и ботуши, щръкнала коса, той е три пъти по-голям, отколкото на живо, тук, над мен, прострелян и кървящ, петното на гърдите му расте, младеж със затворени очи, съвсем истински. Синът на Ема. Стах.

Полита напред и камерата се завърта настрани, той беше, синът, момчето. Появяват се танкове, но макар да няма никакво съмнение, аз искам да го видя отново, всичко стана толкова бързо, не ми е достатъчно. Десетина танка в боен ред лениво прегазват преграда от чували с пясък, стоя и чакам. Защо да го показват отново? Аз обаче продължавам да чакам, трябва да го видя. Танковете поемат по шосе, на което има табелка с надпис на кирилица и латиница. Константиновка. Над името е изрисуван череп.

Стах в Украйна, отряд за самоотбрана, доброволчески батальон. Какво друго би могло да бъде? Продължавам да гледам и да чакам. Дали тези, които са го взели, са знаели възрастта му, името му? Роден син, завърнал се у дома. Рождено име, придобито име, прякор. Аз знам само Стах и може би няма какво друго да се знае за момчето, станало народ от един човек.

Трябва да стоя, докато екранът угасне. Трябва да чакам и да видя. И ако изпратят придружител да ме отведе, той също ще трябва да чака. А ако Стах не се появи отново, то по-добре картината да изчезне, звукът да заглъхне, екранът да се прибере нагоре и целият коридор да потъне в мрак. Другите коридори се изпразват, подреден поток от хора, но този потъва в мрак и аз стоя там със затворени очи. Колко пъти съм го правил — стоя в тъмна стая, неподвижен, със затворени очи, като леко странно момче и като голям мъж. Може би съм си проправял път към някакво такова пространство, дълъг, студен, празен коридор, врати и стени в сходни цветове, гробна тишина, спускаща се над мен сянка.

Стане ли мракът непрогледен, аз просто ще стоя и ще чакам, мъчейки се да не мисля за нищо.