Дон ДеЛило
Нула К (10)

10

Трябва да подходя към това по най-естествен начин.

Баща ми седи, взрян в стената, и е недостижимо далече от тук. Вглъбен е в спомените си, вижда Артис, помислих си, появяват се и изчезват образи, неподвластни на волята му, прелитат изживени мигове и видения, пробудени от решението му.

Той няма да отиде с нея.

Смазан е от тежестта на цял един живот, всяко нещо, което е изрекъл и направил, сега се е върнало и стоварило отгоре му. Ето го, блед и оклюмал, с несресана коса и развързана вратовръзка, ръцете — отпуснати в скута една върху друга. Аз стоя наблизо, не знам как да застана, как да се наглася към обстоятелствата, но съм твърдо решен да го гледам в очите. В тях няма и помен от молба за съчувствие. Как се променят нещата за една нощ и това, което вчера е било сигурно и непоклатимо, се превръща в немощен свидетел на разколебаването на сърцето; седи прегърбен тук, където вчера говореше убедително и крачеше от едната стена до другата, мисли за жената, която е изоставил.

Съобщи ми решението си с няколко прости думи. Звук, дошъл направо от природата, неподправен, без изразителност. Нямаше нужда да ми казва, че вече са отвели Артис, разбрах го по гласа му. Стаята, фотьойлът, мъжът във фотьойла. Вдървеният наблюдаващ го син. На прага двама придружители.

Чаках някой да помръдне пръв. Накрая го направих аз и заех непохватно обичайната поза на опечалените, съзнавайки, че не съм си сменял ризата и панталона, откакто пристигнах; бельото и чорапите поизтърках с дезинфектанта за ръце рано сутринта.

След малко Рос се надигна от фотьойла и се запъти към вратата, а аз го последвах и докато вървяхме мълчаливо, го придържах за лакътя, не насочващо или подкрепящо, а само колкото да му предложи утехата на допира.

Позволено ли е на човек с баснословно богатство да бъде съкрушен от скръб?

 

 

Придружителите всъщност бяха придружителки, по-възрастната с кобур на колана, по-младата — без. Вкараха ни в някакво пространство, което се превърна в нещо абстрактно, в теоретично действие. Не знам как иначе да се изразя. Представа за движение, както и за промяна на позицията или мястото. Не за пръв път се сблъсквах с подобно изживяване тук, но сега и четиримата пазехме мълчание, почтително мълчание. Не бях сигурен дали това се дължи на тъжните обстоятелства или на естеството на придвижването — усещане за плъзгане под наклон като с шейна, в което участва по-скоро съзнанието, отколкото тялото.

Реших да изпробвам обстановката, да кажа нещо, каквото и да е.

— Как се нарича това, в което се намираме?

Бях сигурен, че съм проговорил, но не можех да преценя дали думите ми са произвели звук. Погледнах придружителките.

— Нарича се спускач — обади се Рос.

— Спускач — повторих аз.

Сложих ръка на рамото му, отпуснах тежестта си, стиснах го здраво, за да разбере, че съм тук, и двамата сме тук.

— Спускач — повторих отново.

Тук постоянно повтарях, проверявах, опитвах се да установя сигурен порядък. Артис беше някъде долу, в края на спускача, броеше капчиците вода по завеса на душ.

 

 

Стоях и гледах през тясно прозорче на височината на очите. Това беше моята роля тук, да гледам това, което изкарат пред мен. Екипът в Нула К подготвяше Артис за криосъхранение, лекари и други, облечени по различен начин, някои се суетяха насам-натам, други следяха екрани, включваха апарати.

Артис беше на операционна маса, покрита с чаршаф. Виждаше се само за секунди, и то отделни части от нея — торсът, прасците, но не и лицето. Екипът работеше над и около нея. Не знаех дали да нарека тялото, върху което се трудеха, „труп“. Може би тя все още беше жива. Може би в този момент, в тази секунда издъхваше под въздействието на химическите вещества.

Другото, което не знаех, беше в какво се състои краят. Кога личността се превръща в труп? Има етапи на капитулирането, помислих си. Тялото се отказва от някоя своя функция, след това от друга, трета обаче може да продължи да поддържа — сърцето, нервната система, мозъка, различни части на мозъка чак до механизма на отделните клетки. Мина ми през ума, че съществуват няколко официални дефиниции и никоя не е единодушно приета. Преценяваха коя да изберат според случая. Лекари, адвокати, теолози, философи, професори по етика, съдии и съдебни заседатели.

Хванах се, че блуждая. Представих си Рос на операционната маса, ако все пак беше решил да го направи, здрав мъж с колабирали системи.

Той чакаше в преддверието. Аз бях единственият доброволен свидетел и ето го и лицето й, трогателен миг, Артис, членовете на екипа се въртяха около нея със своите шапки, маски, туники, лабораторни престилки.

После картината в прозорчето угасна.

 

 

Една жена с безброй плитчици ни заведе до някаква площадка и ни остави да оглеждаме, без да каже нищо.

От време на време Рос задаваше по някой въпрос. Беше се сресал, вратовръзката му бе вързана, сакото пригладено. Гласът му не беше съвсем неговият, но все пак Рос говореше, мъчеше се да се впише в обстановката.

Стояхме над малка наклонена галерия и гледахме три човешки фигури, разположени в изчистено пространство, което беше толкова умело осветено, че краищата му се губеха в сенките. Хора в прозрачни контейнери, капсули, един мъж и две жени, голи, и тримата с обръснати глави.

Жива картина, помислих си, само че актьорите бяха мъртви и костюмите им представляваха суперизолирани пластмасови цилиндри.

Жената ни каза, че тези са избрали да си отидат преждевременно. Навярно им оставали още пет-десет години или двайсет, може и повече. Жизненоважните им органи били извадени и се съхранявали отделно, заедно с мозъците, в изолирани съдове, наречени органни капсули.

— Изглеждат умиротворени — обади се Рос.

Телата не бяха в обичайната поза. Очите бяха отворени и имаха замъглен учуден поглед, ръцете висяха отстрани, коленете бяха леко повдигнати и сбръчкани, никакво окосмяване.

— Просто седят и чакат — добави той. — Имат всичкото време на света.

Мислеше си за Артис, питаше се какво изпитва тя, ако изобщо изпитва нещо, на кой етап от процеса на охлаждане на тялото е.

Витрификация, криосъхранение, нанотехнологии.

Подхранвай езика, помислих си. Позволи му да отразява търсенето на все по-непонятни методи чак до субатомно ниво.

Нашият гид говореше с акцент, който реших, че е руски. Беше облечена с тесни джинси и блуза с дълги ресни и аз се помъчих да се убедя, че стойката й е като на телата в капсулите. Не беше вярно, но ми отне известно време да се откажа от тази идея.

Рос продължаваше да се оглежда. Това беше временно преустановен живот. Или пък празната черупка на живот, който не може да бъде възстановен. Чудех се как отказът на баща ми в последния момент ще се отрази на почетния му статут тук, на устрема на разпорежданията му. Знаех какво изпитвам, съчувствие, обезкървено от разочарование. Той се беше отметнал.

Без да отмества очи от фигурите пред нас, Рос попита жената:

— Как ги наричате?

— Наредено ни е да ги наричаме предвестници.

— Има логика — кимна той.

— Показват посоката, проправят пътя.

— Тръгват първи, изпреварват останалите — добави той.

— Не чакат.

— Правят го, преди да им се е наложило.

— Предвестници — повтори тя.

— Изглеждат спокойни.

Мислейки за Артис, гледайки я, той бе решил да си тръгне от този свят с нея. Само че се беше разколебал. Идеята да я съпроводи бе плод на някакъв странен изблик на любов, граничещ с умопомрачение. Веднъж дал обет, искаше да й е верен докрай. Човек в зенита на шеметна кариера, човек в центъра на магнитното поле на парите. Да, отдавах твърде голямо значение на репутацията и богатството му. Но крайностите са неразделна част от прекомерния живот. Прекаленото поражда прекалено.

Рос седна на последната пейка и след малко аз отидох при него. И от там погледнах телата.

Оставаше въпросът кои са били, въпросът за всичко онова, което е било, неописуемата нагнетеност на това да си жив мъж или жена на този свят. Каквито и средства да са били използвани, за да бъдат затворени и съхранени, тук те бяха лабораторни организми, обръснати тела в капсули, събрани на едно място. Разположени в безименно пространство, извън „къде“ и „кога“, замисъл, напълно съответстващ на всеки аспект от преживяното досега тук.

Жената ни обясни откъде идва названието „Нула К“. Поднесе ни наизустен разказ със заучени паузи и акценти и в него ставаше дума за отделение с температура, наречена абсолютната нула, която е минус двеста седемдесет и три цяло и петнайсет стотни градуса. Споменат бе физикът Келвин, откъдето идвало К-то в името. Най-интересното, което каза, беше, че температурата в криогенните хранилища всъщност не достигала нула К.

Името, следователно, беше чиста постановка, поредната пръска изпод пръстите на близнаците Стенмарк.

— Ще тръгнем заедно — каза Рос. — Стягаме багажа и потегляме.

— Багажът ми е готов още от пристигането.

— Добре.

— Няма какво да стягам.

— Добре. Ще тръгнем заедно — повтори той.

Банални думи, звуци, от които се нуждаеше, за да се вземе в ръце. Струваше ми се, че това не е всичко и ще последва нещо по-притеснително и за мен, и за него.

— Накрая, посред нощ, си казах, че съм длъжен да продължа да живея. Да оплаквам загубата, да живея и да страдам, и да се надявам не да ми поолекне, а да потъне по-дълбоко в мен, загубата, липсата, да мога да я нося. Да тръгна с Артис щеше да е отказ от продължаване на борбата, грешен отказ. Нямах право да го направя. Би означавало да злоупотребя с властта си. Ти какво ми каза, като спорехме?

— Не знам.

— Че ако тръгна с нея, ще се чувстваш още по-незначителен. Моето надмощие, от което не можеш да избягаш. Дори това, че я обичам прекалено, дори изборът ми да умра преждевременно. Би било равносилно на капитулация, при която получавам още повече власт, вместо да се откажа от нея.

Изучавах цветовете на телата. Жена, мъж, жена. Палитрата беше оскъдна, но дали изобщо е възможно, при каквито и да било обстоятелства, човек да бъде точен за цвета на кожата? Жълто, кафяво, черно, бяло, нито един от тези цветове не вършеше работа освен като удобен етикет. Готов ли бях да търся спасение в нюансите — кехлибарено, охра, слонова кост? На четиринайсет щях да се мъча до призляване.

— И какво направих накрая? Опитах се да приема неизбежното — каза той. — А това означаваше, че трябва да й кажа. Седнах на леглото в тъмната стая. Разбираше ли какво й говоря? Дали изобщо ме чуваше? Не бях сигурен. Прости ли ми? Молех я да ми прости. Говорех несвързано, скачах от едно на друго. Нуждаех ли се от отговор? Страхувах ли се от него? „Прости ми. Чакай ме. Скоро ще съм при теб.“ Постоянно, шепнешком. Мислех, че може и да ме чуе, ако шепна. Но дори и да беше жива, нищо не беше в състояние да достигне до нея. След това просто седях до леглото й, докато не дойдоха да я отведат.

Тук-там нещо провиснало, съвсем нормално, по врата, гърдите, корема. Взираш ли се достатъчно дълго, дори обръснатите глави на жените започват да ти се струват в тон с първичната суровост на природата. Това беше следствие от капсулите, помислих си, щателната строгост на научния метод, хора, лишени от всякаква украса, върнати обратно към зародишно състояние.

Нашият гид каза, че има още нещо, което може да ни се види интересно за разглеждане.

Колко дни бяха минали вече, колко интересни неща за разглеждане? Екраните, катакомбите, черепът на стената в каменната зала. Заливаха ме с последни неща. Замислих се за тези две думи. Това е есхатология, нали? Не просто глъхнещото ехо на свършващ живот, а думи с всеобхватно въздействие, отвъд позоваванията на разума. Последни неща. Заповядах си да престана.

Рос сведе глава, затвори очи.

Мислеше за Артис. Представих си го у дома, седнал в кабинета с уиски в ръка, чува дишането си. Спомня си онзи път, когато е отишъл при нея на разкопките край някакво бедуинско село на края на пустинята. Опитвам се да видя какво вижда той, но мога да си я представя единствено в друга пустиня — тази тук. Консервирано тяло, затворени очи, обръсната глава, все още непокътнато късче съзнание. Рос трябва да вярва в това: спомени, отпечатани в тъканта на мозъка.

След малко заминаваме. Отпред ще чака бронирана кола, затъмнени прозорци, въоръжен шофьор. Внушение за закрила, от което се чувствам дребен, слаб и застрашен.

Но дали само любовта го е карала да иска да тръгне с нея? Може би предпочитах да смятам, че го е подтиквал някакъв черен копнеж, саморазрушително желание да му бъде отнето това, което представлява и което притежава, да бъде лишен от всичко, да бъде изкормен, вътрешните органи съхранени отделно, тялото подредено при другите в колонията от капсули. Същият черен копнеж да се отрече от себе си, който го е накарал да си смени името, само че този път още по-дълбок и по-силен. Черен копнеж, изразът ми хареса. Само че какво се опитвах да кажа? Защо си представях подобно нещо за баща ми? Защото това място ме заливаше с неприязън. И защото това е сценичната версия на съдбата на самоизградилите се мъже. Накрая сами се разрушават.

Когато той отиде при нея, след три или тринайсет години, дали нанотехнолозите ще са ги подмладили? И когато двамата се събудят, когато и да е това, в първите мигове на следващия си живот на Земята, дали Артис ще е на двайсет и пет-шест, а Рос на трийсет и една-две? Представете си сърцераздирателната им среща. Хайде да си направим дете. А къде ще бъда аз, на колко години, колко озлобен или напикаващ се? Сигурно ще ме е страх да прегърна жизнения си млад баща и новороденото си братче, стиснало съсухрения ми пръст в малката си трепереща ръчичка.

Нанобот — дума от бебешки език.

Продължавах да гледам, гледах и размишлявах върху факта, че тези хора, тези предвестници, са избрали да бъдат умъртвени, преди да им е дошло времето. Върху факта, че незаменимите органи са били извадени от телата им. Върху факта, че са запечатани и подредени в предварително определен ред. Жена — мъж — жена. Мина ми през ума, че това са хора в ролята на манекени. Позволих си да мисля за тях като за безмозъчни същества, изобразяващи огледална картина на онова, което бях видял вчера — напъханите в погребални ниши манекени с качулки и роби. А сега този кадър на голи хора в капсули.

Жената отново повтори, че има и нещо друго, което навярно ще ни е интересно.

Исках да открия някаква красота в тези застинали фигури, внушение, че това не е сбор от тела с часовникови механизми, а изображение на простата човешка структура и нейните продължения навътре и навън, всеки индивид абсолютно уникален на допир, на вкус, по дух. Ето ги, стоят там, не се опитват да ни кажат нищо, но въпреки това говорят за удивителната пъстрота на нашия живот тук, на Земята. Така ми се щеше да тълкувам гледката.

Вместо това се питах дали не виждам контролираното бъдеще, мъже и жени, подчиняващи се, доброволно или не, на някакъв команден център. Живот на манекени. Повърхностна ли беше тази идея? Замислих се за нещата тук, за диска на гривната ми, който им казваше, поне на теория, къде съм във всеки един момент. Замислих се за стаята си, малка и тясна, но въплъщение на странна цялост и завършеност. И другите неща тук, коридорите, спускачите, изкуствената градина, отделението за хранене, неразпознаваемата храна. От кой момент нататък утилитарното става тоталитарно?

Изсмукани от пръстите ли бяха тези разсъждения? Може би бяха породени от желанието ми да се прибера у дома колкото се може по-скоро. А помнех ли къде живея? Още ли имах работа? Можех ли да си изпрося цигара от някое момиче след киното?

Жената, която ни развеждаше, ни беше споменала, че мозъците се съхраняват на друго място. Сега добави, че понякога от тялото се отделя и главата, цялата глава, и се замразява отделно. Някой ден в идните десетилетия главата щяла да се присади на здраво нанотяло.

Дали животът на всички съживени щеше да е подреден и уеднаквен в хода на самия процес? Умираш човек и се прераждаш в изометричен робот.

Побутнах баща ми и попитах шепнешком:

— Дали мъжете в капсулите получават ерекция понякога? Ако случайно апаратурата се прецака и температурните нива се повишат или нещо друго възбуди и накара оная им работа да щръкне, на всички мъже едновременно, във всички капсули.

— Попитай — отвърна той.

Потупах го по ръката, станахме и последвахме нашия гид по коридор, който се стесни дотолкова, че накрая трябваше да вървим в индийска нишка. Звуците започнаха да затихват, стъпките ни глъхнеха и едва се провирахме.

Има още нещо, нещо интересно, беше казала жената.

Застанаха на прага на голямо бяло помещение. Повърхността на стените не беше груба, както навсякъде другаде. Това беше здрав, гладък камък. Рос прокара ръка по него и заяви, че е дребнозърнест мрамор. Той го знаеше, аз — не. Вътре беше леденостудено и в началото, накъдето и да погледнеш, навсякъде едно и също, само стени, под и таван. Разперих ръце в глупав драматичен жест, изтъкващ размера на огромното пространство, но се въздържах да преценявам на око дължината, широчината и височината.

Прекрачих вътре и Рос ме последва. Погледнах покрай него към нашия гид в очакване да ни обясни, да ни подскаже какво е това помещение. Дали беше място или само идея за място? Двамата с баща ми се оглеждахме. Едновременно с това се опитвах да си представя какво виждам. Какво правеше преживяването толкова изплъзващо се? Просторна зала, двама мъже стоят и гледат. Жена на входа, застинала като вкаменена. Художествена галерия, помислих си, без нищо в нея. Изкуството е самата галерия, самото пространство, стените и подът. Или огромна мраморна гробница, голямо погребално помещение, откъдето телата са били извадени или където тепърва ще бъдат вкарани. Без декоративни фризове и корнизи, просто гладки стени от лъскав бял мрамор.

Обърнах се към Рос, който се взираше покрай мен към дъното на залата. Отне ми миг, тук всичко ми отнемаше по някой и друг миг. След това видях какво гледа, фигура, седнала на пода в ъгъла. Дребна човешка фигурка, неподвижна, навлизаше в съзнанието ми постепенно. Трябваше да си напомня, че не съм някъде другаде, опитвайки се да си представя това, което всъщност беше пред очите ми.

Баща ми се отправи колебливо към ъгъла и аз го последвах, пристъпвах, спирах. Седящата фигура беше на момиче с кръстосани боси крака. Беше облечено с широк бял панталон и дълга до коленете туника. Едната му ръка беше сгъната в лакътя и притисната към шията. Другата беше на кръста, свита под същия ъгъл.

Спряхме. Все още бяхме на известно разстояние от момичето, но да се приближим повече би било натрапване, нарушаване на личното пространство. Косата подстригана в мъжка прическа, главата леко наведена, подпрените на бедрата стъпала обърнати нагоре.

Сигурен ли бях, че не е момче?

Седеше със затворени очи. Знаех, че са затворени, макар това да не се виждаше от мястото ни. Не можех да определя възрастта й, но нищо не ми пречеше да мисля, че е млада. Трябваше да е млада. Не си личеше каква националност е. Беше без националност.

В залата цареше ледена бяла тишина. Кръстосах ръце и обхванах раменете си, може би за да възпра вълнението си от красотата на тази сцена или просто защото ми беше студено.

След това отстъпихме леко назад едновременно. Щеше да е безсмислено да търся причината за нейното присъствие и защо седи в тази поза. Смисълът се изчерпваше със самата фигура, със самата гледка.

— Артис щеше да знае как да разтълкува това — рече Рос.

— И аз щях да я попитам дали е момче или момиче.

— А тя щеше да отговори: „Какво значение има?“.

Живо същество, дребно тяло с туптящо сърце в този извисяващ се мавзолей, което, сигурен бях, щеше да остане тук дълго след като си заминем, в това пространство, замислено и изградено за тела в покой.

На излизане се обърнах да погледна за последно и, да, тя беше там, сред празното пространство, едно живо, дишащо произведение на изкуството, момче или момиче, седнало в подобни на пижама дрехи, което не предлагаше нищо на разума и въображението ми. Нашият гид ни поведе по дълъг коридор, в който нямаше врати, и Рос заговори с отнесен, леко треперещ глас:

— С възрастта хората се привързват повече към предметите. Според мен е така. Към определени вещи. Книга с кожена подвързия, някоя мебел, снимка, картина, рамката на картината. Те придават устойчивост на миналото. Топка за бейзбол с автограф на прочут играч, който отдавна е умрял. Обикновена чаша за кафе. Неща, на които имаме доверие. Те разказват важна история. Животът на човека, с всички, които са се появявали в него и после са си тръгвали, има дълбочина, пъстрота. Често седяхме в онази стая, стаята с монохромните картини. Аз и тя. Стаята в градската ни къща с петте картини и билетите, които си бяхме запазили за спомен и бяхме сложили в рамка като някакви влюбени тийнейджъри, два билета от коридата в Мадрид. Тя вече не беше добре. Не говорехме много. Просто стояхме там и си спомняхме.

Между изреченията имаше дълги паузи, гласът му заглъхваше до шепот, а аз се вслушвах напрегнато и чаках.

След това попитах:

— И кой е твоят любим предмет?

— Още не знам. Може и никога да не разбера.

— Някоя от картините?

— Не, те ми идват малко в повече. И като бройка, и не само.

— Билетите? Две хвърчащи листчета?

— Sol y sombra^[1]. Пласа де Торос лас Вентас — каза той. — Седяхме на места, които понякога бяха огрени от слънцето, понякога сенчести. На открито. Sol y sombra.

Все повече затъваше в обсесивен размисъл. Не спираше да говори и аз слушах как скача от едно на друго с пресеклив глас. Исках ли да огледам нашия гид и да се опитам да си ни представя заедно в някоя стая, в моята стая, аз и тя, придружителката, екскурзоводката, или просто да си я представя сама, извън конкретно пространство, жена, събуваща обувките си. Изпитвах еротичен копнеж, но не можех да му придам форма.

Стояхме в спускача, изкачвахме се от Нула К, от номерираните нива. Мислех си за простите числа. Дефинирай просто число. Мина ми през ума, че спускачът е подходяща за размисъл среда. Математиката винаги ми се е удавала. Чувствах се уверен, когато си имах работа с числа. Числата бяха езикът на науката. А сега трябваше да намеря точните, конкретните и горе-долу задължителни за една дефиниция на просто число думи. Но за какво ми беше това? Нашият гид стоеше със затворени очи, мислеше на руски. Баща ми беше в подвижно състояние на безсъзнание, където се бе спасил от болката и мъката си. Просто число, мислех си. Положително цяло число, което не се дели. А по-нататък? Какво друго можеше да се каже за простите числа? А за целите числа?

 

 

Вървях по коридорите към стаята си, нямах търпение да грабна сака, да се срещна с баща ми и да потеглим към къщи. Това беше единственото, което ме крепеше, очакването на завръщането. Тротоари, улици, зелено, червено, броени секунди да стигнеш отсреща жив.

Но сега трябваше да спра, да спра и да гледам, тъй като от тавана започна да се спуска екран и поредица от образи изпълни коридора по цялата му ширина.

Тичащи хора, тълпи тичащи мъже и жени, притиснати един в друг, отчаяни, десетки, после стотици с работни панталони, тениски, суитшърти, рамо до рамо, блъскат се, гледат право напред, а камерата е разположена над тях, снима под ъгъл, статично, без прекъсвания, без монтаж. Отстъпих неволно. Няма звук, но почти чуваш запъхтяното дишане и тропота на стъпките. Повърхността, върху която тичат, не се вижда под скупчените им тела. Мярвам маратонки, боти, сандали, два боси женски крака, кецове с развяващи се връзки.

Продължават да прииждат, бягат от някакво ужасяващо зрелище или връхлитаща заплаха. Гледам внимателно и се опитвам да вникна в дейността на екрана, в нейното еднообразие, подреденост и непроменящото се темпо въпреки надвисналата заплаха. Започвам да подозирам, че гледам една и съща бягаща група хора, заснета отново и отново, двайсетина бегачи, които изглеждат няколкостотин при майсторския монтаж.

Ето ги, идват, с отворени усти, размахващи ръце, с ленти на челата, очила, войнишки кепета, не се вижда забавяне, и тогава ми хрумва друго. Възможно ли е това да не е истински документален филм с подбрани кадри, а нещо съвсем различно? Дигитално сътворена измислица, всеки фрагмент — манипулиран и увеличен, всичко нагласено, монтирано, обработено. Защо не се бях сетил за това досега при предишните екрани с мусонните дъждове и торнадото? Това бяха визуални художествени съчинения, горските пожари и горящите монаси, дигитални единици, дигитален код, всичко бе създадено от компютър, нямаше нищо истинско.

Гледах, докато образите избледняха и екранът започна да се вдига; бях изминал съвсем кратко разстояние по коридора, когато се чу шум, трудно разпознаваем и бързо усилващ се. Направих още няколко крачки и се принудих да спра, защото шумът вече бе оглушителен, и тогава те нахлуха иззад ъгъла и се понесоха към мен, тичащите мъже и жени, образите, изскочили от екрана. Втурнах се към единственото, което можеше да ми предложи някаква закрила, най-близката стена, и прилепих гръб към нея с разперени ръце. Бяха по десетина в редица и профучаваха край мен с облещени очи. Виждах потта и усещах острата им миризма. Те продължаваха да прииждат, взирайки се право напред.

Успокой се. Вгледай се. Разсъждавай трезво.

Някакъв местен ритуал, религиозен обред, неизвестна традиция, спазвана в продължение на стотици години? Нямах повече време за теории. Бегачите се приближаваха и отминаваха, вглеждах се в лицата и в телата, видях мъжа с развяващи се връзки на кецовете, опитах се да зърна босата жена. Колко бяха, кои бяха, защо са ги снимали, още ли ги снимат? Гледах как идват и си отиват и накрая, в изтъняващите редици най-отзад зърнах двама високи русокоси мъже и се наведох напред да ги видя по-добре, докато претичваха рамо до рамо. Това бяха близнаците Стенмарк, със сигурност бяха те, Ларс и Нилс или пък Ян и Свен.

Те ме атакуваха отвсякъде, надхитряха ме през няколкото ми дни на тази странна субпланета. Какво друго беше това освен нагледен урок по озадачаване?

Това беше тяхната игра и двамата бяха потни, запъхтени участници в нея. Близнаците Стенмарк и тяхната шайка. Гледах ги как прелитат край мен и продължават по дългия коридор. Бягащите се скриха, но аз останах на мястото си, залепен за стената. Изненадан ли бях, че съм единственият свидетел на това, което току-що бях видял?

Празен коридор.

Истината е, че не очаквах да срещна някого. Изобщо не ми беше минавало през ума, че по коридорите може да обикалят други хора. В досегашния ми опит, с няколко кратки изключения, рядко имаше други. Отдръпнах се от стената. Главата ми бучеше, а коридорът сякаш се люлееше от заглъхващия тропот на бягащите.

Докато вървях към стаята си, осъзнах, че накуцвам.