Дон ДеЛило
Нула К (3)

3

Артис беше сама в апартамента, в който бяха настанени с Рос. Седеше във фотьойл по халат и пантофи и изглеждаше заспала.

Какво да кажа? Как да започна?

Красива си, помислих си и наистина беше така, тъжно красива, отслабнала от болестта, с изпито лице, пепеляворуса разрошена коса и бледи ръце, скръстени в скута. Наричах я Втората съпруга, после Мащехата и накрая Археоложката. Последният етикет не беше толкова принизяващ, най-вече защото напоследък бях започнал да я опознавам. Харесваше ми да си я представям като учен аскет, живеещ за дълги периоди в примитивни лагери, човек, който може лесно да се приспособи към суровите условия.

Защо баща ми ме помоли да дойда тук?

Искаше да бъда с него, когато Артис умре.

Седнах на канапето, наблюдавах я, чаках и скоро мислите ми се отклониха от неподвижната фигура във фотьойла. Появи се той, появихме се двамата, аз и Рос, в някакво миниатюрно кътче на съзнанието ми.

Той беше човек, оформен от парите. Рано си беше създал име с изследвания за влиянието на природните бедствия върху печалбата. Обичаше да ми говори за парите. Майка ми казваше: „Обясни му за секса, по-полезно ще му е“. Езикът на парите беше сложен. Баща ми даваше определения на понятия, чертаеше диаграми, като че ли живееше в постоянно извънредно положение, оставаше в кабинета си по десет-дванайсет часа всеки ден или пък препускаше към летища, или се готвеше за конференции. Заставаше пред голямото огледало у дома и репетираше изказванията си за управлението на рисковете и офшорното право, доизпипваше жестовете и израженията си. Имаше връзка с една своя стажантка. Участваше в Бостънския маратон.

А аз какво правех? Мънках, влачех си краката, обръснах една пътечка през косата си от челото до тила, бях неговият личен антихрист.

Той ни напусна, когато бях на тринайсет. Съобщи ми го, докато си пишех домашното по тригонометрия. Седна срещу малкото ми бюро, където винаги подострените ми моливи стърчаха от стар буркан за сладко. Баща ми говореше, а аз си решавах задачите. Поглеждах формулите в учебника и пишех в тетрадката: синус, косинус, тангенс. Отново и отново.

Защо баща ми напусна майка ми?

Никой от двамата не ми каза.

Години след това живеех в стая и половина под наем в Горен Манхатън. Една вечер мярнах баща ми по телевизията по някакъв треторазреден канал с лошо качество на изображението, Рос в Женева, почти двоен размазан образ. Говореше на френски. Знаех ли, че баща ми говори френски? Сигурен ли бях, че този човек е самият той? Спомена нещо за „екологията на безработицата“, както разбрах от субтитрите. Гледах го, застанал прав пред телевизора.

А сега Артис щеше да бъде консервирана в това извънземно място, подобно на пустинен мираж, и да се превърне в ледено тяло в масивна погребална камера. А после невъобразимо бъдеще. Струваше си човек да се замисли над думите време, съдба, шанс, безсмъртие. И на фона на тях моето обикновено минало, моята невзрачна история с миговете, които не мога да излича, защото са мои, не мога да не ги видя и усетя, докато изпълзяват от стените наоколо.

Веднъж, беше Пепелна сряда, влязох в една църква и се наредих на опашката. Оглеждах статуите, мозайките, колоните, витражите, а когато стигнах до олтара, коленичих. Свещеникът се приближи и ме беляза, петно от свещена пепел, отпечатано с палец на челото ми. „Защото пръст си.“ Не бях католик, родителите ми не бяха католици. Не знаех какви сме. Ние бяхме „яж и заспивай“. Ние бяхме „занеси костюма на баща ти на химическо“.

Когато той замина, реших да си мисля, че съм изоставен или поне наполовина изоставен. С майка ми се разбирахме и си вярвахме. Преместихме се да живеем в Куинс, в малък блок с двор, до който нашият апартамент нямаше достъп. Това ни устройваше и двамата. Оставих косата ми да израсне върху аборигенски обръснатото ми теме. С майка ми излизахме да се разхождаме заедно. Кой е виждал майка и петнайсетгодишният й син да се разхождат заедно в Съединените американски щати? Тя не ми се караше, освен в много редки случаи, за моите залитания от привидната нормалност. Ядяхме безвкусна храна и си подмятахме топката на безплатния тенискорт в парка.

Пред очите ми е свещеникът с расото и лекото бръсване на палеца му при белязването с пепелта. „И в пръст ще се върнеш.“ Обикалях по улиците, търсех хора, които да ме погледнат. Спирах пред витрините и разглеждах отражението си. Не знаех какво е това. Някакъв странен жест на почит? Или подигравка със Светата църква? Или просто се опитвах да си придам смислен вид? Исках петното да издържи дни, седмици. Когато се прибрах, майка ми се отдръпна леко, сякаш за да ме огледа по-добре. Най-кратката оценка. Помъчих се да сдържа усмивката си — имах усмивка на гробар. Тя подхвърли нещо за скучната природа на срядата в този свят. Малко пепел, на никаква цена, и тук-там някоя сряда се превръща в нещо запомнящо се.

В крайна сметка с баща ми поотхлабихме обтегнатите отношения, които ни държаха на разстояние, и аз приех той да се погрижи за образованието ми, но не проявих никакъв интерес към компаниите, които притежаваше.

Години по-късно, сякаш в един друг живот, започнах да опознавам жената, която сега седеше срещу мен, отпусната на една страна под светлината на настолната лампа.

И в един друг живот, нейния, тя отвори очи и ме видя да седя срещу нея.

— Джефри.

— Пристигнах късно снощи.

— Рос ми каза.

— Не те е излъгал.

Хванах я за ръката. Като че ли нямаше какво повече да си кажем, а говорихме около час. Гласът й беше почти шепот, моят също, в съзвучие с обстоятелствата или пък със самата обстановка, с дългите притихнали коридори, усещането за изолация и усамотение, нов вид ландшафтно изкуство с човешки тела в състояние на временна безжизненост.

— Откакто сме тук, установих, че вниманието ми се съсредоточава върху разни дреболии, все по-малки дреболии. Мисълта ми се отпуска, разхлабва, размотава. Сещам се за подробности отпреди години. Виждам моменти, които навремето съм пропускала или съм ги смятала твърде незначителни, за да ги запомня. От състоянието ми е, разбира се, или от лекарствата. Имам усещане за затваряне, приключване.

— Временно.

— Трудно ли ти е да го повярваш? За мен не е. Проучила съм всичко — каза тя.

— Знам, че си го проучила.

— Проявяваш скептицизъм, което е естествено. Той е необходим. Но в някакъв момент започваме да осъзнаваме, че има нещо по-голямо, по-дълготрайно.

— Един простичък въпрос. Практичен, не скептичен. Защо не си в хосписа?

— Рос иска да съм край него. Лекарите минават да ме наглеждат регулярно. — Последната дума я затрудни и оттук нататък тя продължи по-бавно. — Или ме бутат с количка по коридори и в тъмни кабинки, които се движат нагоре-надолу или пък напред-назад, или настрани. Така или иначе, закарват ме на прегледи, изследват ме, преслушват ме, но не казват нищо, мълчат. Някъде в апартамента има болногледач или болногледачка, може и да са няколко. Говорим си с нея или с него на мандарин.

— Мислила ли си в какъв свят ще се върнеш?

— Мисля си за водните капки.

Замълчах в очакване тя да продължи.

— Мисля си за водните капки — повтори Артис. — Как стоя под душа и гледам една капчица да се спуска от вътрешната страна на прозрачната завеса. Взирам се в нея, малка капчица, мънисто от вода, чакам да се плъзне по гънките и да се преобрази, а струята ме бие косо по главата. Откога е този спомен? Отпреди двайсет, трийсет години, от по-отдавна? Не знам. Какво съм си мислела тогава? Може би съм приписвала някакъв живот на водната капка. Одушевила съм я, представяла съм си я като в анимационен филм. Не знам. По-скоро само съм я съзерцавала. Шуртящата върху главата ми вода е ледена, но не посягам да я направя по-топла. Трябва да гледам капката, да видя как започва да се удължава, утаява. Не, твърде бистра и прозрачна е, за да се утаява. Стоя под плющящата струя и си мисля, че думата не е утаява. Утаява се тиня или кал, пластове на океанското дъно, които се състоят главно от микроскопични морски същества.

Артис говореше на някакъв странен език, спираше, мислеше, мъчеше се да се сети за едно или друго и когато се върна в настоящето, в стаята, трябваше да се опомни, да ме намести — Джефри, сина, седнал срещу нея. Бях Джеф за всички освен за нея. Тази допълнителна сричка, изречена с нежния й глас, ме караше да гледам на себе си по различен начин, да виждам една по-симпатична личност, мъж, на когото може да се разчита и който крачи напред с изпъчени гърди, чиста измислица.

— Понякога си затварям очите в тъмното — казах аз. — Влизам в някоя стая и стисвам очи. Или пък в спалнята, където изчаквам да стигна до лампата на скрина. И тогава затварям очи. Предавам се на мрака. Не знам защо го правя. За да привикна с него ли? Да оставя той да диктува условията? Какво е това? Звучи като игра на някое смахнато хлапе. Каквото бях аз навремето. Само че и сега продължавам да го правя. Влизам в тъмна стая, спирам на прага и затварям очи. На изпитание ли се подлагам, като удвоявам мрака? Помълчахме малко.

— Правим неща, които после забравяме — рече тя.

— Не ги забравяме. Хората като нас не забравят.

Приятно ми беше да го изрека. Хората като нас.

— Неравностите на характера, така казва Рос. Твърди, че за него съм непозната територия. Взирам се в дреболии, все по-незначителни дреболии — ето до това се е свело моето състояние.

— Пристъпвам към скрина в тъмната спалня, опитвам се да отгатна къде е настолната лампа, напипвам абажура и след това бръквам отдолу за копчето, което ще пусне светлината.

— И тогава отваряш очи.

— Дали? Смахнатото хлапе може и да продължи да мижи.

— Но само в понеделник, сряда и петък — отвърна тя, като едва успя да изреди познатата поредица от дните на седмицата.

От съседната стая се показа жена със сив работен гащеризон, тъмна коса, тъмно лице, делово изражение. Носеше латексови ръкавици. Застана зад Артис и впери поглед в мен.

Време беше да си ходя.

Артис прошепна немощно:

— Сама съм, едно тяло под душа, човек, обгърнат от мушама, който гледа как капчица вода се плъзга по мократа завеса. Моментът настъпва и след това бива забравен. Като че ли това е смисълът му в крайна сметка. Момент, за който изобщо не се замисляш, освен когато се случва. Може би заради това не ми се струва нищо особено. Сама съм. Не мисля за него. Просто го изживявам и отминавам. Само че не завинаги. Оставям го зад гърба си, но той се връща сега, в това място, където всичко, което съм казала, направила и помислила някога, е съвсем близо, подръка, за да бъде събрано накуп, така че да не изчезне, когато отворя очи в следващия живот.

Наричаха мястото отделение за хранене и то беше точно такова — съставна част от комплекса, готов модул с четири малки маси. На една от тях седеше мъж, облечен с нещо като монашеско расо. Ядях и го оглеждах крадешком. Той режеше храната и дъвчеше вглъбено. Когато стана да си ходи, видях избелели джинси под расото и кецове под тях. Храната беше поносима, но невинаги можех да назова какво ям.

Опрях диска от гривната върху магнитното устройство в средния панел на вратата и влязох в стаята си. Тя беше малка и невзрачна. До такава степен не се отличаваше с нищо, че беше просто едно пространство, заградено с четири стени. Таванът беше нисък, леглото беше като всяко легло, столът си беше стол. Нямаше прозорци.

Ако можеше да се вярва на преценката на лекарите, след двайсет и четири часа Артис щеше да е мъртва, а това означаваше, че аз ще съм на път към къщи; Рос щеше да остане още малко, за да се увери лично, че поредицата криогенни процедури се изпълняват по график.

Само че вече се чувствах като затворен в клетка. На посетителите не се позволяваше да излизат от сградата и макар че нямаше къде да се отиде сред този предкамбрийски камънак, усещах въздействието на това ограничение. В стаята нямаше мрежа и тук смартфонът ми беше безполезен. Поразкърших се, за да раздвижа кръвта си. Коремни преси и подскоци от клек. Опитах се да си спомня какво съм сънувал предишната нощ.

Имах чувството, че в стаята съм потънал в същината на това място. Седях на стола със затворени очи. Виждах се как седя там. Виждах самия комплекс някъде от стратосферата, здраво споена купчина от постройки с разноскатни покриви и огрени от слънцето стени.

Виждах капчиците вода, наблюдавани от Артис, една по една се стичаха надолу по завесата на душа.

Виждах, макар и малко неясно, голата Артис, вдигнала лице към водната струя — образа на затворените й очи в моите затворени очи.

Исках да стана от стола, да изляза от стаята, да се сбогувам с нея и да си тръгна. С усилие на волята се надигнах и отворих вратата. Но след това само обикалях по коридорите.