Дийн Кунц
Черен лед (7)

13:03

Хари Карпентър се облегна на кормилото и се вгледа през плексигласовото защитно стъкло в белия пейзаж. Облаци от сняг и суграшица се носеха пред фаровете. Чистачката тракаше монотонно, бе покрита с лед, но все още вършеше сравнително добре работата си. Видимостта беше намаляла на три-четири метра.

Макар че машината се управляваше лесно и можеше да спре доста бързо, Хари не смееше да развие голяма скорост. Страхуваше се да не излети през ръба на айсберга, защото нямаше представа къде свършва той.

Единствените превозни средства на експедицията бяха специално пригодени моторни шейни с ротационни двигатели с вътрешно горене и двайсет и едно колесно, тристепенно ходово окачване. Всяка машина можеше да вози двама възрастни с дебело полярно облекло един зад друг върху еднометрова тапицирана седалка.

Разбира се, машините бяха пригодени допълнително за суровия полярен климат, чиито условия са значително по-тежки от тези, на които са изложени обикновените моторни шейни в САЩ през зимата. Освен двойната система за запалване и двата мощни акумулатора седалката на всяка шейна бе затворена в кабина от алуминий и дебел плексиглас. Над двигателя беше монтирана ефективна малка отоплителна уредба и топлината се отвеждаше към пътниците с помощта на две вентилаторчета.

Отоплителната уредба можеше да се сметне за лукс, но кабината бе абсолютно необходима. Без нея постоянният вятър щеше да изстуди шофьора и да го убие за не повече от шест-седем километра.

Някои от шейните бяха модифицирани и в други отношения. Тази на Хари бе една от тях, защото с нея се превозваше сондата. Повечето инструменти се пренасяха в малкия багажник под седалката или в малкото открито ремарке. Сондата обаче бе твърде голяма и важна за експедицията, за да бъде подложена на такова постоянно друсане. Затова задната половина на седалката беше снабдена с метални рингове и сега сондата бе закрепена здраво зад Хари и заемаше мястото, което бе предназначено за втория пътник.

С тези няколко модификации шейната беше добре пригодена за работа върху леда около Гренландия. При скорост петдесет километра в час спирачният път бе трийсет метра. Петдесетсантиметровата гъсенична верига осигуряваше идеална стабилност на терен с умерени неравности. И макар че в преработения си вариант тежеше триста килограма, шейната развиваше максимална скорост от седемдесет километра в час.

За момента това бе твърде много за Хари. Шейната буквално пълзеше. Ако пред него внезапно се появеше краят на леденото поле, той имаше най-много десетина метра, за да осъзнае опасността и да реагира. Ако се движеше твърде бързо, нямаше да успее да спре навреме. Ако натиснеше спирачките прекалено късно, щеше да излети през ръба в морето. Без да спира да си представя този развой на събитията, той се движеше с по-малко от десет километра в час.

Макар че се налагаше да внимава, той трябваше да стигне целта си колкото се може по-бързо. Всяка минута, прекарана в движение, увеличаваше риска да загубят безвъзвратно ориентация.

Бяха тръгнали на юг от дупката с шейсетия заряд и поддържаха това направление доколкото бе възможно, като допускаха, че преди трусовете шейните са гледали на изток. През първите петнайсет-двайсет минути след отцепването си айсбергът вероятно се беше завъртял в сегашното си положение, намествайки се в най-изгодното от хидродинамична гледна точка положение спрямо течението; в такъв случай вече бе приел постоянен курс. Ако грешаха и айсбергът все още се въртеше, временният лагер вече не се намираше на юг и те или щяха да го отминат, или щяха да се натъкнат случайно на него, ако изобщо го намерят.

На Хари му се искаше да има видимост, но нощта и бурята скриваха всички ориентири. Освен това върху леда пейзажът бе почти един и същ и без компас човек можеше да се изгуби дори посред бял ден.

Погледна в огледалото до опръсканото със сняг предно стъкло, фаровете на втората шейна — на Пит и Клод — проблясваха в мрака зад него.

Макар да се беше разсеял само за секунда, когато отново насочи вниманието си към леда отпред, той почти очакваше да види зейнала пропаст под черните ски на шейната. Бялата земя все още се простираше напред и се губеше в нощта.

Той също така очакваше да види светлинките на временния лагер. Рита и Франц сигурно си даваха сметка, че без ориентири откриването на иглутата е невъзможно в такова време. Щяха да включат фаровете на някоя от шейните и да ги насочат към ледената стена зад лагера. Светлината, отразена и усилена, щеше да бъде идеален ориентир.

Той обаче не виждаше дори блед проблясък напред. Тъмнината го тревожеше, защото можеше да означава, че лагерът е погребан под тонове лед.

Въпреки обичайния си оптимизъм Хари понякога изпитваше подсъзнателен страх, че ще загуби жена си. Дълбоко в себе си се съмняваше, че я заслужава. Тя му бе донесла повече радост, отколкото беше очаквал. Бе скъпоценна за него, а съдбата има тази склонност да отнема на човек точно онова, което му е най-скъпо.

От всички приключения, дали смисъл на живота му, след като напусна фермата в Индиана, Рита бе най-вълнуващото и прекрасно нещо за него. Също и най-невероятното, тайнствено, пълно с изненади, магия и блаженство от всички чудеса на света, взети заедно.

Той се опита да си внуши, че липсата на сигнални светлини напред най-вероятно е добър знак. Имаше голяма вероятност иглутата да са останали на стабилния леден слой, а не да са се отцепили с айсберга. И ако временният лагер стоеше все още върху основния лед, след броени часове Рита щеше да е в безопасност в станцията „Еджуей“. Независимо обаче дали лагерът е на основния леден слой или върху айсберга, леденият хребет, извисяващ се над него, можеше да се е срутил и да я е смачкал.

Хари се наведе над кормилото и се взря в снежната пелена: нищо не се виждаше.

Ако намери Рита жива, дори да е попаднала в клопката на айсберга заедно с него, той щеше да е благодарен на Господ до края на живота си — който можеше да е доста скоро. Как щяха да слязат от този леден кораб? Как щяха да преживеят нощта? Бързият край може би беше за предпочитане пред бавното замръзване.

На десетина метра пред него в бялата равнина се появи черна ивица: цепнатина в леда, едва видима от неговото място.

Той натисна силно спирачките. Машината се плъзна настрани, ските й затракаха силно. Той завъртя кормилото, докато усети, че овладява отново управлението, сетне зави надясно.

Продължаваше да се плъзга като хокейна шайба, господи, на седем метра от зеещата пропаст и продължаваше да се пързаля към нея…

Черната ивица стана по-широка. Зад нея се виждаше лед. Значи беше само цепнатина. Не беше ръбът, зад който имаше само мрак и студеното море в основата му. Само цепнатина.

… продължаваше да се плъзга, да се плъзга…

По пътя към временния лагер ледът беше безупречен. Очевидно тази цепнатина също се бе появила при труса.

… пет метра…

Ските изтракаха. Нещо удари шейната отдолу. Снежната покривка бе тънка. Ледът нямаше добро сцепление. Изпод ските и стържещата полиуретанова гъсенична верига излизаха облаци сняг като кълбета дим.

… три метра…

Шейната спря плавно, с леко поклащане толкова близо до цепнатината, че Хари не виждаше края на леда от предницата на машината. Върховете на ските сигурно стърчаха над пропастта. Още няколко сантиметра и щеше да се клати като детска люлка на границата между гибелта и оцеляването.

Той даде заден ход и се отдръпна около метър, докато видя ръба на цепнатината.

Почуди се дали не е луд да поиска доброволно да работи в тази пустош.

Потрепери, но не заради студа, сложи си очилата, отвори вратата на кабината и слезе. Вятърът духаше яростно, но не му пречеше. Студът, който изпитваше, бе доказателство, че е жив.

На светлината на фаровете се виждаше, че цепнатината е само около четири метра широка в средната си част и бързо се стеснява към краищата. На дължина не надхвърляше петнайсет метра, не беше много широка, но бе достатъчна, за да го погълне. Той погледна надолу на светлината на фаровете; предполагаше, че дълбочината е десетки метри.

Хари потрепери и обърна гръб на пропастта. Под няколкото ката дрехи почувства капки пот, страхът караше космите на врата му да настръхват.

Втората шейна беше спряла на шест-седем метра зад него със запален двигател. Пит Джонсън се провря с мъка през вратата на кабината.

Хари му помаха и тръгна към него.

Ледът изтрещя.

Изненадан, Хари спря.

Ледът започна да се движи.

За миг той си помисли, че под тях минава нова вълна, но сега се носеха в открития океан и цунамита нямаше да им повлияят по същия начин, както върху цялостния леден слой. Айсбергът щеше просто да започне да се мята като кораб в бурно море, без да претърпи поражения; нямаше да скърца, да пращи, да се тресе.

Ледът се чупеше някъде наблизо — всъщност под самите му крака. Изведнъж точно пред него се отвори пукнатина, зигзагообразна цепка, с широчина около два сантиметра, сетне по-широка, колкото дланта му, дори повече. Той стоеше с гръб към пропастта, а стената на новообразувалата се цепнатина се разпадаше пред очите му.

Хари се олюля, наклони се напред, прескочи постоянно разширяващата се пукнатина. Падна от другата страна, претърколи се далеч от това коварно парче лед.

Зад него стената на пропастта се откърти и се стовари в бездната с трясък. Ледът около него потрепери.

Той се изправи на колене, все още не беше сигурен, че се е отървал. По дяволите, не. Ръбът на пропастта продължаваше да се разпада и цепнатината да се разширява към него; той отчаяно запълзя надалеч от нея.

Със затаен дъх погледна назад точно навреме, за да види как шейната, все още с бръмчащ двигател, се стоварва в пропастта. Тя се удари в отсрещната стена на цепнатината, задържа се там за миг, подпряна от дебела ледена плоча. Главният резервоар се взриви. Избухнаха пламъци, но те бързо се изгубиха от погледа му, когато горящата машина пропадна в дълбините. Около и под него проблеснаха оранжеви светлини; сетне огънят изгасна и мракът отново обгърна всичко.