Дийн Кунц
Черен лед (18)

17:00

Като кит, изплувал от нощното море, „Иля Погодин“ се появи за втори път на повърхността. Блестящи водни потоци се спуснаха по тъмния корпус на подводницата и се сляха с бушуващите вълни. Капитан Никита Горов и двама моряци се измъкнаха през люка и заеха позиции на мостика.

През последните трийсет минути плавателният съд бе пропътувал седемнайсет мили на север-североизток от разузнавателната си позиция с пълната скорост от трийсет и един възела, възможна при максимално потапяне. Тимошенко беше засякъл радиопредавателя на полярниците и Горов бе изчислил курса на подводницата, отчитайки движението на носещия се с морските течения айсберг. На повърхността „Погодин“ можеше да развие двайсет и шест възела, но поради лошото време напредваше с три четвърти от тази скорост. Горов бързаше да се потопят отново, този път на сто метра, където подводницата щеше да плава като риба и турбуленциите, причинени от бурята, нямаше да я забавят.

Сателитната апаратура се издигна от върха на рубката като разтварящ се пролетен цвят. Петте подобни на венчелистчета части на антената бързо се събраха в чиния и не след дълго се покриха с проблясващ леден слой; въпреки това продължаваха прилежно да приемат сигнали от небето.

В пет и три минути на мостика се получи бележка от Тимошенко. Главният свързочник докладваше, че тъкмо е започнал приемането на кодирано съобщение от министерството в Москва.

Мигът на истината наближаваше.

Горов сгъна листчето, прибра го в джоба си и отново вдигна бинокъла за нощно виждане. Бавно огледа един деветдесетградусов сектор от хоризонта, но това, което видя, не бяха вълни, облаци и сняг. Две видения не му даваха покой, и двете по-ясни от реалния пейзаж пред очите му. В първото той седеше до маса в голяма зала с позлатени орнаменти на тавана и полилей, хвърлящ върху стените малки дъги; слушаше собствената си присъда и нямаше право да се защити. Във второто видение той гледаше едно момченце, проснато в болнично легло, мъртво дете, вонящо на пот и урина. Бинокълът сякаш му показваше както миналото, така и бъдещето.

В 17:05 разкодираното съобщение му бе предадено. Горов пропусна осемте реда въвеждащи данни и спря поглед направо на съществената част.

ИМАТЕ РАЗРЕШЕНИЕ ТОЧКА НЕЗАБАВНО ДА СЕ ПРЕДПРИЕМЕ СПАСИТЕЛНА АКЦИЯ ЗА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЕКСПЕДИЦИЯ ЕДЖУЕЙ ТОЧКА КОГАТО ЧУЖДИТЕ ГРАЖДАНИ СЕ КАЧАТ НА БОРДА ДА СЕ ВЗЕМАТ ВСИЧКИ МЕРКИ ЗА ЗАЩИТА НА СЕКРЕТНАТА ИНФОРМАЦИЯ И ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ ДОСТЪПА ИМ ДО КОМАНДНИТЕ ПОМЕЩЕНИЯ ТОЧКА ПОСОЛСТВОТО ВЪВ ВАШИНГТОН ЩЕ УВЕДОМИ АМЕРИКАНСКИТЕ ВЛАСТИ ЗА СПАСИТЕЛНАТА ОПЕРАЦИЯ ТОЧКА

Най-отдолу Тимошенко бе написал две думи с молив: „Приемането потвърдено“. Сега не оставаше друго, освен да действат по новата заповед — което правеха вече половин час.

Макар да не беше сигурен, че разполагат с достатъчно време за свалянето на онези хора от айсберга, Горов не се бе чувствал толкова щастлив от доста време. Поне правеше нещо. Все пак имаше шанс, макар и малък, да достигнат учените, преди да са загинали.

Той прибра бележката в джоба си и даде два кратки сигнала със сирената.

* * *

В 17:30 Браян вече беше прекарал в шейната почти час. Започваше да се чувства потиснат от тясното пространство.

— Трябва да изляза.

— Не бива да се преуморяваш. — Рита включи фенера и ярката светлина накара очите й да се насълзят; тя погледна ръцете му. — Изтръпнал ли си? Боде ли?

— Не.

— Боли ли?

— Не много. И краката ми са много по-добре. — Браян забеляза съмнението в очите й. — Много дълго време останах свит. Трябва да се разтъпча. Освен това тук е прекалено топло.

Тя се поколеба.

— Лицето ти вече си възвърна цвета. По-точно вече не е толкова странно синкаво като преди. И кожата на ръцете ти вече не изглежда прозрачна. Е… добре. Обаче ако отново почувстваш боцкане или изтръпване, веднага се връщаш.

— Става.

Тя нахлузи двойните си обувки. Взе шубата си от седалката между тях. За да не се изпоти в топлата кабина, бе свалила част от екипировката си. Ако дрехите й се намокреха, това щеше да я изстуди допълнително и да ускори измръзването.

По същата причина Браян не носеше шубата, ръкавиците и двата си чифта обувки.

— Аз не съм толкова гъвкав като теб — каза той. — Ще се наложи да ми освободиш място, за да се облека.

— Сигурно си прекалено изтръпнал, за да се справиш сам.

— Караш ме да се чувствам като дете.

— Глупости. — Тя се потупа в скута. — Сложи си крака тук, за да те обуя.

Той се усмихна:

— От теб ще стане чудесна майка.

— Аз вече съм чудесна майка на Хари.

Тя напъха леко подутия му крак във външната обувка. Браян изпъна коляно и изстена от болка; имаше чувството, че ставите му се пукат.

Докато връзваше обувката му, Рита каза:

— Е, ако не друго, поне имаш предостатъчно материал за онези списания.

За нейна изненада той отговори:

— Реших да не пиша статии. Ще се заема с издаването на книга.

До този миг бе пазил идеята за себе си. От момента, в който я сподели, тя се превърна в сериозно начинание.

— Книга ли? Помисли добре.

— През последните няколко седмици съм мислил хиляда пъти за това.

— Написването на книга е истинско изпитание. Както знаеш, аз имам три. Човек може да напише трийсет статии и пак да натрупа материал колкото за една книга, но на твое място аз бих предпочела списанията и не бих се стремила към писателското поприще. Писането на статии не е и наполовина толкова мъчително колкото създаването на една книга.

— Обсебен съм от тази идея.

— О, знам как е. Писането на първата една трета на книгата направо може да се сравнява със сексуален оргазъм. Скоро обаче губиш това чувство. Повярвай ми. Във втората третина просто опитваш да докажеш нещо пред себе си. А последната просто се превръща във въпрос на оцеляване.

— Ама аз съм измислил вече как да навържа всичко. Имам тема.

Рита присви очи и поклати тъжно глава:

— Значи, си твърде обсебен от идеята, за да се вслушаш в здравия разум. — Тя му помогна да напъха и другия си крак в обувката от тюленова кожа. — И каква е темата?

— Героизмът.

— Героизмът? — Тя се намръщи, докато връзваше връзките. — Какво общо, за бога, има героизмът с проекта „Еджуей“?

— Мисля, че всичко.

— Ти си побъркан.

— Говоря сериозно.

— Не съм забелязала тук да има герои.

Браян остана удивен от искрената й изненада.

— Поглеждала ли си се в огледало?

— Аз? Герой? Мило момче, аз съм на светлинни години от това.

— Не и според мен.

— През повечето време съм уплашена до смърт.

— Героите могат да изпитват страх и пак да си останат такива. Точно затова са герои — действат въпреки страха. Този проект, това е истинско геройство.

— Най-обикновена работа. Опасна, да. Глупава, може би. Но героична? Ти си голям романтик.

Той запази мълчание, докато тя завърже обувката му.

— Е, поне не е политика.

— Кое?

— Това, което вършите тук. Не го правите нито за власт, нито за привилегии, нито за пари. Не сте дошли тук, защото искате да управлявате други хора.

Рита вдигна глава и срещна погледа му. Очите й бяха красиви — дълбоки и ясни като северните морета. Тя наистина го разбираше повече от всеки друг, може би дори по-добре отколкото се познаваше самият той.

— Всички мислят, че в семейството има много герои — отбеляза тя.

— Да.

— Ти обаче не си на това мнение.

— Познавам ги по-добре.

— Те са правили жертви, Браян. Чичо ти беше убит. Баща ти бе ранен.

— Може да ти прозвучи гадно, но нямаше да мислиш така, ако ги познаваше. Рита, те не са очаквали, че ще се наложи да се жертват — изобщо не са смятали да го правят. Да те прострелят или убият не е израз на смелост — не е по-голямо геройство от смъртта на някой нещастник, който е получил куршум, докато тегли пари от банкомат. Те са жертви, не герои.

— Някои хора влизат в политиката, за да направят света по-добър.

— Не познавам такива. Това е мръсна работа, Рита. Всичко е от алчност и жажда за власт. Тук обаче всичко е чисто. Работата ви е тежка, условията са сурови — но е чисто.

Тя не сваляше поглед от очите му. Браян не си спомняше някой да е издържал да го гледа толкова дълго, без да се извърне. След кратко мълчание тя каза:

— Значи ти не си просто едно своенравно богато дете, както те представят медиите.

Той пръв отмести очи, свали крака си от седалката и се сви в тясната кабина, за да пъхне ръка в ръкава на шубата си.

— За такъв ли ме мислеше?

— Не, не оставям медиите да формират мнението ми.

— Може би все пак се заблуждавам. Може би съм точно такъв, какъвто ме представят.

— Във вестниците се представя много малка част от истината. Всъщност можеш да я намериш само на едно място.

— Къде?

— Знаеш много добре.

Той кимна:

— Вътре в мен.

Рита се усмихна. Облече шубата си.

— Най-накрая всичко ще се оправи.

— Кога?

— О, може би след двайсет години.

Той се засмя.

— Мили боже, надявам се да не ме прецакват през цялото време.

— Може и по-дълго. Не е ли точно това животът? Малко по малко, ден след ден, с мъчителен инат да се учим как да правим така, че да ни прецакват по-малко.

— Трябвало е да станеш психолог.

— Шаманите вършат по-добра работа.

— Понякога си мисля, че имам нужда от такъв.

— От психолог ли? По-добре си пести парите. Мило момче, просто ти е нужно време.

Когато последва Рита извън шейната, Браян остана изненадан от силата на вятъра. Той му взе дъха и едва не го повали на колене. Браян се хвана за вратата на кабината, докато запази равновесие.

Вятърът му напомни за непознатия нападател, мъжът, който го бе ударил в тила, не беше единствената заплаха за оцеляването му. За няколко минути той бе забравил, че се носят върху айсберг в океана, че часовниковите механизми на зарядите работят. Страхът се върна. Сега, когато най-после се реши да пише книга, животът му беше по-мил от всякога.

* * *

Фаровете на една от шейните осветяваха входа на пещерата. На места неравната ледена повърхност разлагаше лъчите на призми с всички цветове на дъгата и тези геометрични форми искряха като скъпоценни камъни по иначе белите стени. Осемте разкривени сенки на членовете на експедицията пулсираха и се плъзгаха по този ярък фон, раздуваха се и се свиваха, тайнствени, но може би не повече от хората, на които принадлежаха — петима от които бяха заподозрени в опит за убийство.

Хари наблюдаваше Роджър Брескин, Франц Фишер, Джордж Лин, Клод и Пит, докато спореха за възможностите за прекарване на останалите шест часа и двайсет минути до полунощ. Той би трябвало да води дискусията или поне да участва, но не можеше да отклони вниманието си от думите им. Едно бе сигурно — нямаше да успеят да слязат от айсберга, нито да обезвредят останалите заряди, така че обсъждането беше безсмислено. Освен това, макар че се стараеше да не го показва, той не спираше да ги изучава внимателно, сякаш склонността към психически отклонения можеше да проличи в походката, говора или жестовете.

Мислите му бяха прекъснати от обаждане от „Еджуей“. Гласът на Гюнвалд Ларсон, прекъсван от смущения, се разнесе в помещението. Другите мъже прекъснаха разговорите си.

Когато Хари отиде при радиостанцията и отговори, Гюнвалд каза:

— Хари, траулерите са се отказали. „Мелвил“ и „Либърти“. И двата. Преди известно време. Съобщиха ми, но не се решавах да ти кажа. — Гласът на шведа обаче звучеше възбудено, сякаш лошата новина го радваше. — Само че това няма значение. Няма значение, Хари!

Пит, Клод и останалите се скупчиха около радиостанцията, удивени от радостта на Ларсон.

— Гюнвалд, какви, по дяволите, ги дрънкаш? — попита Хари. — Как така няма значение?

Радиостанцията изпращя, но звукът бързо се изчисти, докато шведът казваше:

— … току-що говорих с Туле. Съобщили са им от Вашингтон. Близо до вас се намира една подводница, Хари. Чуваш ли? Руска подводница.