Дийн Кунц
Черен лед (30)

След…

[1]

18 януари, Дънди, Шотландия

Малко преди обяд, две денонощия и половина след спасението си от ледения затвор, оцелелите пристигнаха в Шотландия.

След бягството заедно с баща си с една малка лодка от Китай преди толкова много години Джордж Лин никак не обичаше пътуванията по море, над или под повърхността, и сега с облекчение стъпи на твърда земя.

Времето не беше нито студено, нито меко за зимата в Дънди. Сивото небе бе надвиснало заплашително. Температурата беше около минус пет. Откъм Северно море духаше студен вятър, който вдигаше леки вълни и носеше пръски вода.

Повече от сто журналисти от целия свят бяха долетели в Дънди, за да отразят изхода от случая „Еджуей“. С добронамерена ирония един репортер от „Ню Йорк Таймс“ бе нарекъл Дънди „Сборище на контетата“ и това определение му прилегна добре. Помежду си журналистите като че ли обсъждаха повече отвратителното време, отколкото събитието, което отразяваха.

Дори след като слезе от „Погодин“ в 12:30 и беше стоял почти час на студения вятър, Джордж още се радваше на вятъра, който духаше в лицето му. Беше свеж, много по-приятен от застоялия въздух на подводницата. А и не беше чак толкова студен, че да се опасява от измръзване — доста голяма разлика от условия, при които бе живял през последните няколко месеца.

Докато крачеше енергично по кея, следван от група репортери, той каза:

— Не е ли прекрасна?

Върху закотвената в дълбокото пристанище зад него подводница се развяваше огромен руски флаг и в знак на уважение, по-малко шотландско знаме. Шейсет и осем моряци с парадни униформи бяха строени за тържествен преглед върху главната палуба. Никита Горов, Емил Жуков и останалите офицери изглеждаха блестящо със сивите си зимни шинели с месингови копчета. На борда и върху моста, свързващ подводницата с кея, присъстваха и няколко официални лица: представител на правителството на Нейно Величество, руският посланик във Великобритания, двама от помощниците му, кметът на Дънди, двама представители от ООН и неколцина функционери от руското търговско представителство в Глазгоу.

Някакъв фотограф помоли Джордж да позира до един обрулен бетонен стълб на кея на фона на подводницата. Той се подчини с усмивка.

Един репортер го попита как се чувства като герой от първите страници на вестниците в целия свят.

— Аз не съм герой — отвърна Джордж; обърна се и посочи офицерите и матросите зад себе си. — Те са героите.

[2]

20 януари, станция „Еджуей“

През нощта вятърът започна да отслабва за пръв път от пет дни. На сутринта ледените кристалчета престанаха да шумят по покрива на свързочната станция и въздухът отново се изпълни с меки снежинки. Жестоката буря в Северния ледовит океан започна да отслабва.

Малко след два следобед Гюнвалд Ларсон най-после успя да се свърже с военната база в Туле. Американският радист веднага му съобщи, че проектът „Еджуей“ е замразен до края на зимата.

— Помолиха ни да ви приберем от базата. Ако времето се оправи, както обещават прогнозите, ще сме в състояние да дойдем вдругиден. Ще имате ли достатъчно време да запечатате всички постройки и да зазимите апаратурата.

— Да, предостатъчно, но за бога, това не е най-важното! Какво става с другите? Живи ли са?

Американецът се смути:

— О, съжалявам. Разбира се, че няма откъде да научите.

Той му прочете две вестникарски статии и добави още информация, която имаше.

След пет дни на постоянно напрежение Гюнвалд реши, че вече е време за празнуване. Запали лулата си и отвори кашона с водката.

[3]

25 януари

Имейл от Монтего Бей, Ямайка, до Париж

Пристигнахме на 23 януари с Клод и Франц. Таксиметровият шофьор и служителката от хотела веднага ни обявиха за „необичайна компания“. Човече, те нямат никаква представа кои сме.

Не мога да се наситя на слънцето. Дори започвам да почернявам.

Струва ми се, че срещнах жената на мечтите си. Казва не Маджиан. Франц пък го свали една съвременна жена, която се вярва в стандартните роли на двата пола, и той се опитва да се научи да я оставя тя да му отваря вратите. Доста зле се справя и понякога се сблъскват на някоя врата, но ще свикне. Междувременно Клод все се влачи с една двайсет и осем годишна блондинка, която го смята за изключително привлекателен и се прехласва от френския му акцент.

Обсъждаме как евентуално да сменим професията си и да отворим бар в някой тропически курорт. Може би и вие с Рита ще се присъедините. Можем по цял ден да забъркваме коктейли с ром и да ги сервираме с тези смешни хартиени чадърчета в чашите. Със сигурност ще е по-приятно от мръзненето, взривовете и подводния бой с психопати. Най-сериозният проблем тук е влагата.

Вечно твой, Пит

[4]

26 януари, Париж, Франция

В апартамента им в хотел „Джордж V“ в кофичка с лед ги чакаше бутилка „Дом Периньон“.

Те лежаха прегърнати, максималната близост, която двама души могат да постигнат, без да се слеят и да се превърнат в едно цяло, излъчвайки достатъчно топлина за сгряването на една полярна станция през целия зимен сезон; изведнъж някакво изтракване до леглото ги стресна. Бяха слезли от „Погодин“ преди повече от седмица, но нервите им все още бяха опънати. Той се изправи и тя се отдръпна от него. И двамата се обърнаха към източника на звука, но още бяха сами в стаята.

— От леда — каза тя.

— От леда ли?

— Да, от леда. Бучките в кофичката са се разместили.

Той погледна кофичката върху посребрената подставка и ледът отново се размести.

— От леда е — повтори тя.

Той я погледна. Тя се усмихна. Той също. Тя се изкиска като момиченце и той избухна в смях.