Бари Ууд
Белязан да убива (7)

6.

Мери Бънър се беше облякла, косата й беше сресана. Изглеждаше, сякаш си е легнала в девет предишната вечер. Това си е дарба, помисли си Латовски.

— Здрасти, Мер, май е малко раничко — каза той.

— Е, може би като за неделя сутрин след големите танци, донякъде да. Ама влизай де.

— Не мога, трябва да потеглям.

Чакаха го шестстотин и четиридесет километра път, за да навести хората от списъка на Лидия Родни. Ако тръгне веднага, може и да се справи.

— Исках да разбера… — Не беше сигурен как да го формулира.

— Искаш да знаеш… — подкани го тя.

— Ъ-ъ… как е. Най-вече… Бъни.

Тя се втренчи в него и сърцето му подскочи.

— Мери, той добре ли е?

— Ти си вторият човек, който пита тази сутрин, а даже не е станало девет часът.

— Той доб…

— Нищо му няма. Ако изключим факта, че докато ние си говорим, виси над тоалетната чиния и бълва около две четвъртинки „Чивъс“ и бифтека си, в комбинация със специалното червено на клуба, на което му остават две седмици, за да стане оцет. С други думи, добре е, доколкото е възможно. А сега, какво всъщност има?

— Просто питам.

— Ей така, изведнъж, ти и Изабел просто се интересувате дали Бъни е добре?

Той преглътна и усети как адамовата му ябълка подскочи. Мери беше висока едра жена с характер и личеше, че започва да губи търпение.

— Питай него, Мер.

— Аха, можеш да бъдеш сигурен в това! — отговори тя троснато.

— Но не го обвинявай. Грешката не е негова.

— И кое точно не е негова грешка?

— Извинявай, трябва да тичам. — Той забърза през тревата към олдсмобила си.

— Дейв…

Отправи й една широка, глупава усмивка и помаха.

— Кажи на Бъни, че ще се върна навреме за мача.

Всичко пак си е нормално, помисли си той, докато се качваше в колата. Ще дойде у тях на хубавата неделна вечеря, приготвена от Мери, понеже тази седмица не му е ред да взема Джо. Ще гледат някой мач с Бъни, после ще поцелят баскетболния кош със сина му, докато най-после се стъмни. След това ще отиде у Джийн за едно бързо или по-продължително, зависи колко късно е станало.

Типична гленвейлска неделя — позната, статична, успокоителна като картина на Норман Рокуел.

Мери пак подвикна, но той запали колата и помаха, все едно не е чул.

* * *

Бънър пропълзя по стълбите, придържайки халата си към тялото с една ръка, стиснал перилата с другата, като се опитваше да не разтърсва главата си.

В къщата беше тихо. Човекът, който позвъни, не беше влязъл, слава богу, а Пит не се беше върнал от семейство Коен, където преспа. Нямаше да му топуркат маратонки десети номер над главата или пък от стереото да гърми музика за артилерийска атака.

Влезе в кухнята.

Мери се беше изкъпала и облякла в огладени панталони и чиста блуза. Косата й беше сресана и лъщеше, въобще изглеждаше така, сякаш ще ходи на родителска среща.

— Мразя те. — Говореше тихо, за да не вдига нивото на шума.

— Мрази себе си. — Тя също произнесе думите тихо, Господ да я поживи. — Не знам какво се опитваше да докажеш снощи, Бъни, но се надявам, че си успял.

Така беше, показа, че може да се държи безразсъдно като проповедник фундаменталист, засегнат право в същината на убежденията си. Само че тоя тип хора навярно имаха благоразумието да не се напиват.

Мери постави чиния със сухи препечени филийки и чаша чай пред него.

— Какво е това? — изграчи той. — Трябва ми аспирин. Умирам си без аспирин.

Всъщност наистина имаше нужда от тази отвара от кучешка козина. Само при мисълта за нея обаче отново му се зави свят и му се доповръща.

Мери каза:

— Аспиринът е киселина, докторе, а количеството, което погълнахте снощи, стига да прояде дупка в стената. Време е да я попием. Изяж филийките.

Той захапа хляба предпазливо, подъвка го и преглътна. Май ще успее да го задържи. Отхапа още една хапка.

— Опитай да пийнеш чай — подкани го тя. — Сложила съм му мед.

Той се подчини, после пак отхапа от филийката. Мери седна срещу него.

— Прекарах много странна сутрин, Бъни. Изабел от телефонната служба се обади в осем и половина да провери дали си добре. Изглежда, някаква жена без име позвънила снощи и после пак тази сутрин и казала, че ще ти се случи нещо ужасно. Изабел не е някоя фантазьорка, меко казано, но жената й изкарала акъла, а после пък тя подплаши мен. След това се появи Дейв със същия въпрос.

— Кога се връща Пит у дома?

— Не сменяй темата. Какво е станало?

Една жена, която твърди, че е ясновидка, направи злокобно предсказание. Само дето не беше злокобно, а просто каза: „Не отивайте“. Може да е знаела какъв ще му е халът тази сутрин.

— Бъни, какво става?

— Всички малко са поиздивели от смяната на времето — отговори той.

— Каква проницателна психиатрична диагноза, докторе.

Тя стана, сложи още една филийка в тостера и телефонът иззвъня. Звукът разцепи главата му, той се задави и покри ушите си с длани. Мери побърза, хвана слушалката, преди да е звъннал пак, и Бъни свали ръце от главата си.

Жена му говореше тихо, едва я чуваше, и вътрешностите му се успокоиха. Не, каза Мери на обаждащия се. Доктор Бънър не може да говори с вас в момента. Не се чувства добре, потърсете го в кабинета утре сутринта и така нататък. После Бъни осъзна, че тя започва да се повтаря в спора си с другия. Дръж фронта, Мер, мислено я помоли той. Моля те, дръж здраво фронта.

Тя се отбранява в продължение на пет минути, после дръпна слушалката от ухото си, покри я с ръка и го погледна.

— Не отстъпва, Бъни. Изглежда някак… възбуден. Малко се страхувам просто да му затворя телефона.

Затвори му го, помисли си мъжът й, тръсни му го на този гаден идиот. Неделя сутрин е. Махмурлия съм… И аз си имам свой живот.

— И гласът му звучи много странно, Бъни. Сякаш има нещо в устата. Мисля, че е по-добре… — Тя му протегна слушалката.

Той се изправи с усилие на крака и отиде до плота. Повърхността му бе леденостудена — ще вземе да даде под съд оня превзет дизайнер заради всеки излишен цент, който му струва отоплението на тази чудовищна баухауска^[1] измишльотина другата зима.

Взе я. Беше приятно затоплена от допира й. Сложи я до ухото си.

— Доктор Бънър на телефона. — Гърлото му беше като шкурка.

— Бъни… о, Бъни, слава богу! — Не разбра кой е, но все едно, човекът го познаваше достатъчно добре, че да го нарича Бъни.

— Кой се обажда?

— Не мога да ти кажа, не ме карай. Аз… моля те не ме принуждавай.

Ниско, треперливо хлипане се разнесе в слушалката. Изглеждаше съвсем истинско, но Бънър изведнъж се сети за Оливия де Хавиланд в „Змийската дупка“. Каза:

— Разполагате с две секунди да ми съобщите името си, иначе затварям.

— Който и да съм, имам нужда от помощ, Бъни. Твоята помощ.

Нечия, по-точно, помисли си Бънър. Гласът беше приглушен и преправен, все едно оня говори с пълна с камъчета уста през увита в кърпичка слушалка, за да не го разпознаят. Само че подобно заключение твърде намирисва на параноя, даже за махмурлия психиатър.

После се сети за онази жена и се запита дали е в състояние до такава степен да си преиначи гласа. Тази идея обаче още повече приличаше на параноя. Тя въобще не беше проявила желание да го измъчва, а гласът определено беше мъжки.

— Моля те — изстена другият, — трябва веднага да те видя.

Лудостта може да беше престорена, но не и нуждата от помощ, и Бънър усети прилив на състрадание — най-силното му оръжие в борбата с тъгата, объркването, страха и понякога ужаса, които измъчваха пациентите му.

Но той нямаше желание да изпитва нито съчувствие, нито нещо друго в момента. Искаше да хапне още филийки, да се изкъпе и да се потъркаля пак в леглото. Но въпреки всичко чувството не си отиваше, ето защо каза меко:

— Вижте, не знам кой сте, но имам адски махмурлук и не съм в състояние да приема нито вас, нито някой друг. Обадете се на госпожа Микър утре сутринта, кажете й, че съм поръчал да ви даде…

— Неее! — изпищя мъжът и Бънър изпусна слушалката. Тя се удари в ледения плот, отскочи и увисна на шнура си. Той се наведе да я вземе и главата му се разцепи от болка. Залитна и се хвана да не падне. Мери се хвърли да му помогне, но Бъни й махна с ръка, хвана несигурно слушалката и я сложи на ухото си. Сега вече беше вбесен:

— Чуй ме, копеле, казах, не днес, днес ми е зле. И аз съм човек — развилня се той на тих глас. — Всеки може да се разболее. Или ще се обадиш утре на госпожа Микър, или върви по дяволите. Разбра ли?

— О, да — гадничко отговори престореният глас. — Разбрах ви. А сега вие ме чуйте, доктор Бънър. Точно след час и половина ще бъда пред приемната ви. Можете да дойдете и да ми отделите вниманието и грижите, които един лекар дължи на пациентите си, а можете и да си останете вкъщи и да си гледате махмурлука. Но ако го направите, ще пъхна един огромен пистолет в устата си — в момента е пред очите ми — и ще си пръсна черепа точно пред прага на кабинета ви. Сега стана ли ви ясно, доктор Бънър?

После се чу изщракване и настъпи тишина. Бънър продължи да държи слушалката до ухото си, като не можеше да повярва, че оня мръсник му е затворил, докато не се разнесе сигналът за свободно. Остави телефона и погледна към жена си.

— Каза, че ще се самоубие — съобщи й той недоумяващо.

— О, Бъни.

— Щял да си пръсне черепа, ако не го приема.

— Вярваш ли му?

— Не… да… Не знам.

* * *

Когато пристигна, на паркинга нямаше коли, но беше без двадесет и на мъжа му беше рано да е тук. Бънър си отвори, но не заключи вратата на фоайето зад себе си, за да може посетителят да влезе, после се качи с асансьора на четвъртия етаж, подминавайки тихите коридори на сградата. В неделя тук не оставаше никой освен пазача Марш Тод в стаичката в мазето.

Вратите се отвориха и той излезе от асансьора.

Бяха спрели инсталацията за почивните дни, прозорците не се отваряха и въздухът беше спарен. Даже не може да се диша тук, без да се използва гориво, газ, електричество или каквото там задвижва машините в приземието. Поне да строяха тези чудовищни приумици с прозорци, които се отварят. Дизайнерът, или както там им викат, беше опитал да сложи такива в новата кухня, но Мери се опъна. А когато Мери тропне с крак, не се спори. Виж, на Бънър оня въобще нямаше да обърне внимание.

Стигна до ъгъла на другия край на коридора, зад който беше вратата на кабинета му, и изведнъж го завладя чувството, което майка му наричаше „страшки с опашки“.

Закова се на място.

А ако на мъжа му трябва свидетел, а не спасител? И чака зад ъгъла с пистолет в устата и като види Бънър, дръпне спусъка?

Баам… кръв и мозък по стената.

Или пък нещо му има зъб, обадил се е, а после е дошъл. Пуснал си е куршума и когато влезе, ще стъпи право сред размазаните му вътрешности?

Облегна се на стената и към гърлото му се надигна неприятно, парещо оригване, от което му остана вкус на повръщано в устата. Мислено си каза: „Честита неделя!“ и сдъвка няколко бонбончета, донесени от вкъщи. Преглътна, пое си дълбоко дъх и сви в нишата.

Коридорът беше празен.

Отвори кабинета, седна зад бюрото на госпожа Микър и пусна малкото вентилаторче — тя го държеше за случаите, когато инсталацията излезеше от строя.

Оня мъж го беше изработил най-безобразно. Бънър му беше обяснил, че не е добре и нищо не може да направи. Това би възпряло повечето хора. Те биха казали, че съжаляват и ще се обадят на госпожа Микър утре сутринта или щяха да го попитат с кого да се свържат, ако наистина положението е толкова лошо. А мъжът само го беше притискал до стената с абсолютната самоотреченост на психопат.

Само дето никой от пациентите му не беше психопат. Срещал беше такива единствено в „Изворчето на дявола“ — щатската болница на север от Олбъни.

Ами ако някой от тези болни нещастници е избягал, намерил е отнякъде пистолет и се е запътил насам?

Устата му внезапно пресъхна, усети неразтворените бонбончета в устата си като ситен пясък и се обля в пот. Ако един от ония се е измъкнал, той също ще се омита. Ще се обади на ченгетата от някой уличен автомат на път за дома.

Грабна слушалката и бързо набра номера — телефонът звънеше ли, звънеше, но все пак даже в неделя би трябвало да има някой там. Погледна към часовника над вратата. Дванадесет без десет, още десет минути.

Най-после телефонистката от централата вдигна.

— Доктор Бънър се обажда. Дайте ми Чарли Пъркинс, по-бързо.

— Един момент, докторе.

Прещракване, после — тишина. Стрелката отиде на без осем, после на без шест.

— Бъни? — Беше Чарли.

— Чарли, всички ли са там?

— Естествено. Какво те кара да мислиш… — Пъркинс млъкна, а после продължи с леко разколебан глас. — Чакай, ще проверя.

Отново остана сам на линията. Беше без две минути, Бънър установи, че се ослушва за асансьора. В сградата беше тихо, нищо не помръдваше освен потта, която се стичаше по лицето му.

В и две минути Чарли се върна.

— Всички са налице. В дневната са, гледат „Мръсната дузина“ поне за петдесети път. Страшно им харесва, особено Тели Савалас в ролята на ненормалния. Какво те наведе на мисълта — божичко, Бъни. Какво те накара да си помислиш…

— Имах много странно обаждане.

— Аха, ясно, ама ми изкара акъла.

Никой не би искал такива като тях да се разхождат на свобода.

— И аз си изкарах акъла — каза Бънър.

Затвориха и той влезе в кабинета си. Беше и десет. Мъжът е размислил или е попаднал в задръстването край магазините. Пазарувай до припадък даже в неделя. Най-вече в неделя, помисли си Бънър.

Ще му даде още десет минути и ще се прибере.

Случаят беше удобен да прегледа в журнала таблиците с материалите, което отдавна трябваше да направи. Дръпна една от купчината и забеляза касетофона с оная касета все още в него. Ще я превърти и ще запише нещо друго, тъй като никога повече не иска да чува гласа й. Посегна към копчето за пренавиване и през стената чу как механизмът на асансьора се задвижи. Ако денят беше обикновен, в другите стаи се носеха гласове, звъняха телефони или количката за кафе се търкаляше напред-назад по коридора, нямаше да го забележи. Но в обкръжаващата го тишина звукът му се стори доста силен.

Прииска му се да избяга — можеше да изтича по коридора, през аварийния изход надолу по стълбите, да стигне до паркинга преди посетителят да излезе от асансьора.

Но докторите не бягат от пациентите си, така както пожарникарите — от огън. Пък и тоя нещастник е болен независимо от всичко останало. Болен, измъчва се и вика за помощ по единствения начин, който знае.

Пак това състрадание, един ден наистина ще го скапе.

Седна неподвижно с ръце, оставени свободно върху попивателната, предпазваща бюрото. Беше оплескана с кафе, смачкана по краищата, нашарена с драскулки. Госпожа Микър непрекъснато го караше да я смени или да й разреши да го направи, но това би означавало да размести всичко по писалището.

Чу как вратите на асансьора се отвориха със съскане. Коридорът беше постлан с мокет. Не долови стъпки, но имаше чувството, че усеща трептенето им, докато посетителят се насочва към кабинета му… свива зад ъгъла… стига до номер 44.

Външната врата се отвори и по пода се плъзна дълга тънка сянка, неестествено зловеща въпреки слънцето, което грееше през затворените прозорци. Тя се скъси и сплеска с приближаването си, после се вмъкна вътре и Адам Фулър се появи на прага.

— Прощавай за представлението, Бъни — извинително каза той.

* * *

Фулър. Името беше залепено над отвора за писма на вратата. Латовски натисна звънеца на къщата на улица „Казармена“ (наречена така вероятно заради отдавна несъществуващите казарми на Великата републиканска армия), после отстъпи назад и я огледа. Имаше нужда от пребоядисване, свалените щори над предните прозорци бяха пожълтели и разнищени по краищата, верандата се беше килнала, а дъските под краката му скърцаха.

Всичките къщи на улицата бяха малки и позапуснати, но тази имаше най-немарлив вид.

Никой не отвори и той отново позвъни, а после потропа с чукчето.

Можеше да се обади и да си уговори среща. Само че тогава щяха да се подготвят за нея, лицата им щяха да бъдат нагласени да не издават нищо, независимо какво пита. Въпросите щяха да бъдат неутрални. Взимали ли са под наем къща на Гарвановото езеро? Имат ли син? Играл ли е синът им на люлката?

Не можеше да им зададе онези въпроси, които всъщност искаше: има ли нещо малко странно, известна жестокост у момчето? Късал ли е крилата на мухите? Палил ли е котки? Мислят ли, че може да е минал от дребни изтезания към убийства?

Те си знаеха отговорите даже и без да ги пита, и чувствата и опасенията им щяха да се изпишат по лицата им, ако ги свареше неподготвени.

Но не си бяха у дома и това беше неудобството, когато се опитваш да изненадаш хората.

Отново вдигна чукчето.

— Дон Фулър ли търсите?

Обърна се и видя една жена до стъпалата на верандата. Беше на седемдесетина години, кожата й приличаше на пресъхнало речно корито, а косата — на метла и имаше най-будните и ясни очи, които някога бе виждал.

Той прекоси скърцащата веранда и слезе по стълбите при нея.

— Да, госпожо. Знаете ли къде е?

— Може би. Кой се интересува?

Той извади визитката си и лицето й светна от удоволствие.

— Ченгетата — възкликна тя. — Винаги съм знаела, че Дон ще се забърка в някоя каша един ден.

Злорадството й не го шокира — в тези градчета имаше куп злоради бабички. Съпрузите им бяха мъртви, децата им се бяха преместили в големите градове, те се издържаха с жалките си пенсии, най-ниските в таблицата на „Социални грижи“, и каквото заделяха децата им. Изхранваха се с боб, бекон, картофи, правителствени помощи във вид на сирене от резервите… и злобата си. Не вкусваха пресни плодове, не са и чували за овесена каша и пълнозърнести храни, не биха тичали за здраве, освен ако някой не им подпали полата… и повечето от тях доживяваха до деветдесет.

Би трябвало да изучат връзката между злобарството и дълголетието, мина му през ум.

Взе си картичката и поясни:

— Нищо не го грози, госпожо. Просто исках да задам на господин и госпожа Фулър няколко обикновени въпроса.

— Наистина ли? Е, него може да го попитате, когато се появи, но ще трябва да почакате до Страшния съд, за да говорите с нея. Барбара Фулър е мъртва вече от, кажи-речи, тридесет години. Блъснаха я на главен път 6, като се връщаше от млекарницата на Колман. После сложиха светофар там. Винаги го правят… впоследствие. Но по онова време имаше само „Стоп“ и съм сигурна, че е спряла. За Барбара Фулър да не спреш на знак беше все едно да си покажеш гащите на главната посред бял ден. Тя беше най-спретнатото, подредено и внимателно божие създание. Поддържаше къщата си най-чиста, печеше превъзходни кексове и пайове и ги носеше на църковните събирания и разпродажби, увити в толкова найлон — два пъти да опашеш земята. Безбожна мръсница, естествено. Не е достатъчно да ти е лъсната тоалетната, за да станеш човек. Но тя е спряла на онзи „Стоп“, обзалагам се, полицай, спряла е.

— Обаче? — попита той.

Блестящите, преливащи сини очи погледнаха встрани от него.

— Обаче децата, дето идвали от другата посока, не го направили, ударили я напречно и смачкали цялата кола от нейната страна. Разбрах, че по нея имало забучени толкова стъкълца, че приличала на коледна гирлянда, а костите й изскочили навън, счупили се и от тях течал костен мозък. В черепа й имало огромна дупка — виждал се мозъкът й и…

— Господин Фулър. — Прекъсна я, за да й затвори устата.

— Какво за него?

— Казахте, че…

— Знам какво съм казала. — Удивителните очи се забодоха в неговите. — Той е в някой бар. Само десетина са в града, така че ако се разтърсите, ще го намерите. Висок човек, кльощав като закачалка. Възрастен почти колкото мене, с прошарена коса, която едва му покрива черепа вече. Най-вероятно е облечен в кадифени панталони, жилетка с липсващи копчета и е къркан или на път да се накърка.

Току-що му беше дала описанието на милиони старци, помисли си Латовски.

Може все пак да го намери, но ще му отиде половината ден. По-добре да тръгне за Ютика, при семейство Евърет. Да скъси колкото е възможно списъка.

Обърна визитката с гръб и я подложи на перилото на верандата.

— Господин Фулър има ли син? — попита, докато вадеше химикала си.

— Двама. Доста симпатични момчета. Единият на тридесетина, а Майк — божичко опази — Майк трябва да минава четиридесетте. Как лети времето.

Латовски написа: „Господин Фулър, моля, обадете се на подчертания номер, колкото може по-скоро. Важно е. Благодаря ви. Д. Л.“. Качи се по стълбите, за да я пъхне през отвора.

— Не го правете! — извика старицата.

Той спря и тя се изкачи с накуцване при него.

— Все пак нали искате да я види по-скоро — поясни жената. — Той даже не използва тази врата. Пък и ще бъде прекалено пиян, за да забележи такава буболечеста картичка, и тя ще си остане там до сряда, когато Фрида дойде да чисти. Само благодарение на нея не е изгнил като стар пън. Дайте ми я. Ще се погрижа да я получи.

Сините очи го гледаха предизвикателно и едновременно с това умолително. Нещо необичайно ставаше на тяхната улица и тя искаше да участва в него поне за няколко часа, преди да се раздели с картичката.

Обаче ще я предаде, помисли си Латовски. Тези градски старици не бяха по-състрадателни от една акула, но понятието им за чест се равняваше с това на Сирано^[2] и тя щеше да изпълни думите си. По-скоро би се оставила да я насекат на парчета, вместо да не го направи.

Той й връчи визитката си, жената кимна признателно и му подаде другата си ръка:

— Казвам се Айда Ван Дам между другото. Радвам се да се запознаем.

Здрависаха се и той слезе по стъпалата до олдсмобила си. Погледна я и съжали, че няма шапка, за да я вдигне за довиждане, тъй като по конструкцията и под изсъхналата кожа и нейните забележителни очи си личеше, че Айда Ван Дам някога е била страхотно парче.

* * *

Усмивката на Адам беше широка, непринудена и свободна. Облечен бе в карирана спортна риза, леко поплинено сако и добре огладени панталони. Изглеждаше такъв, какъвто е: млад лекар, на върха на успеха, през почивния си ден.

— Не си тръгнал да се самоубиваш — прецеди Бънър, като се опитваше да овладее яростта си.

— Не. И наистина се извинявам, Бъни. Но трябваше да те накарам да дойдеш, без никой друг да разбере, че съм аз.

Без никой друг да разбере?

Състоянието на Адам Фулър беше много, много по-лошо, отколкото смяташе. Би следвало да знае, че подобно абсолютно равнодушие прикрива страдание, но не го бе усетил, така както не беше забелязал белезите по дланите на Кен. Май трябва да си смени професията, помисли си с ненавист към себе си той. Може би да постъпи в някоя фармацевтична фирма и да стане един от онези лекари мижитурки, които проверяват рекламите за лекарства. Оставил бе пациента си да се разхожда в това състояние с месеци и сега горкото старче беше на ръба, а Бънър трябваше някак си да го върне обратно, тъй като пропадането в тази дупка щеше да бъде равнозначно на пътуване към ада. По-скоро би се оставил да му ампутират крака без упойка.

Всичкият му гняв се изпари и отстъпи място на доброто старо състрадание, което караше очите му да парят, а гърлото му да се стяга.

— Защо не искаше да ми кажеш, че си ти, старче? — попита меко той.

— Защото не съм тръгнал да се самоубивам и ти го знаеш, и нямаше да дойдеш.

Ненормално, но логично. Още един случай, в който логиката и разумът се разминаваха.

— А защо въобще ти беше необходимо да ме докараш тук, Адам?

— Ами защо… за да разбера коя е тя естествено.

— Тя?

Обаче знаеше много добре кого има предвид и следващият очевиден въпрос бе защо Адам Фулър си е дал такъв труд да открие някаква жена, за чието съществуване не подозираше до вчера. Един ужасен, плашещ отговор, за който даже не искаше да мисли, му дойде наум. Но той въпреки всичко го разгледа.

Снощи се беше натряскал и се беше раздрънкал за „ясновидката“, която твърдеше, че е „видяла“ убиеца в гората. Сега Адам Фулър бе пренебрегнал всякакви задръжки, преиначил гласа си, рискувал бе да си навлече гнева на Бънър и да загуби доверието му, за да разбере коя е тя. Опита се да не си отговаря защо, да заглуши отговора с всичките си сили, но той се връщаше назад като развалена храна и изведнъж разбра, че Адам Фулър не губи почвата под краката си и не стои над никаква пропаст. Поведението му категорично издаваше разум и този разум му диктуваше да намери жената, преди тя да го е идентифицирала като убиеца на пет жертви.

Безумие, абсурд, нелепица.

Само че не беше и още щом си го помисли, Бънър усети, че е така.

Единственият въпрос, който оставаше, бе какво да се прави.

Искаше да спечели малко време, да настоява „Кой… Каква жена… Не знам за какво говориш“. Тогава беше пиян, Фулър може да се хване на тази въдица, но се съмняваше, пък и не му трябваше време, а помощ. И двамата се нуждаеха от нея.

— Необходима ни е помощ, старче — тихо каза Бънър.

Навярно нещо можеше да бъде спасено, ако Фулър беше отвърнал: „Знам“. Но той само погледна лекаря си с толкова празни очи, че Бъни не би се изненадал, ако види литографията с ловната сцена на отсрещната стена през тях.

Постара се гласът му да прозвучи все така ниско и успокоително.

— Ал Коен сигурно ще може да ни помогне. Познаваш го. Смятам да му се обадя.

Аха, и какво да му каже? „Ал, в кабинета ми има един петкратен убиец, какво ще ме посъветваш?“ А Ал ще отговори: „Омитай се, по дяволите, оттам и извикай ченгетата“.

Значи няма да се обади на Ал, а на Дейв. Ще каже:

— Ал, в кабинета си съм и се нуждая малко от помощ. Ще можеш ли да дойдеш?

Дейв ще се усети и ще пристигне за пет минути — пет дълги минути, но двамата с Адам ще изтраят някак си.

— Седни, старче — обърна се тихо към него. — Издърпай стола — винаги ги затикват до бюрото, когато чистят. Седни, ще си поговорим, докато Ал дойде.

Посегна към телефона, Адам бръкна под сакото си и извади от колана огромен пистолет с хромирана цев и бакелитова дръжка — оръжие като за Мръсния Хари, което като нищо можеше да отнесе цялата му глава.

— Не се докосвай до телефона — тихо му нареди той.

Бънър отпусна ръката си на бюрото. Никога не се беше изправял срещу дулото на пистолет досега и резултатът беше забележителен. Нервната му система изключи, само в стомаха му се блъскаха и пърхаха петкилограмови мушици. В тялото му нахлу адреналин, ала от него не се почувства нащрек и готов за действие, а само безпомощен. Пикочният му мехур поддаде и изпусна няколко капки, преди отново да стегне мускулите си, а гласът му тотално се загуби. Опита се да каже нещо, нямаше представа какво, но от гърлото му излезе само сух, дрезгав звук.

— Вода — грижливо му предложи Адам. — Знам, че е шок. Трябва ти малко вода, Бъни.

Отиде до охладителя, пъхна пистолета под мишница и издърпа една картонена чаша. Това беше неговият шанс, единственият. Абсолютно убеден бе (така както не се съмняваше, че би си дал тестисите, за да види как Дейвид Латовски влиза през вратата в този момент), че Адам Фулър ще го убие.

Трябва да заобиколи бюрото, да отиде до вратата, да прекоси външната стая, да мине по коридора и да излезе през аварийния изход. Щеше да е рисковано, почти невъзможно, но той познаваше пътя, а Адам — не.

Вероятността да успее бе двадесет на осемдесет, ако опита, нулева — ако не го направи.

Пробва да стане, но краката му се огъваха като разтопена гума, разстоянието до вратата му се виждаше безкрайно и усети как шансът му спадна до нула. Автоматът избълбука, Адам се обърна с чашата в едната си ръка и оръжието в другата. Беше го държал наведено, ала сега го насочи срещу лицето на Бънър.

— Глупавичкият ми Бъни — каза той почти нежно. — Няма никакъв изход освен този, който аз ще ти предложа. Не е кой знае какъв, но е най-добрият в случая. Първо, изпий водата. — Подаде му чашата и психиатърът се опита да я вземе. Ръката му неудържимо се тресеше и половината от течността се изля на бюрото.

— Мога да ти я държа, докато пиеш — предложи Адам.

Бънър искаше да поклати отрицателно глава, но не успя. Съсредоточи се с всички сили върху крепенето й, най-после я вдигна до устата си и изпи остатъка. Хладната, сладка вода подейства на гърлото му като масло на блокирал двигател и той изхриптя:

— Не е видяла лицето му, нали ти казах, че не го е видяла.

— Но ще го направи. Не съм ясновидец, обаче съм сигурен, че ще опитва, докато не стане. Не бих се притеснявал, ако бяхме в Бостън или Ню Йорк, само че не сме. Ще направят рисунка и някой ще ме познае. Ще ме хванат и ще ме забутат в най-дълбоката и тъмна дупка на света. И тогава… никога няма да се получи, Бъни.

— Кое? — Трябваше му много време, за да изцеди думата от гърлото си.

— Никога няма да изпитам нищо. Господи, колко глупаво звучи, когато го казвам. Но не е — нали заради това съм правил всичко в живота си. Отидох да уча медицина, като смятах, че болните хора ще изглеждат жалки, уязвими и има най-голяма вероятност да събудят нещо у мен. Оказа се, че и те могат да бъдат гадни и злобни, но няма значение. Храбри и силни или хленчещи и жестоки, аз не ги мразя, нито ги обичам — просто не изпитвам нищо към тях.

Гласът му секна, той се съсредоточи в оръжието в ръката си.

— Същото е и с жените, Бъни. Има ли по-тъжна, жалка и събуждаща състрадание и печал гледка от една жена, която би трябвало да живее още четиридесет години, а лежи разпорена и умираща на лунната светлина, без да знае защо се е случило така. Жената, с която току-що си правил любов, която харесваш. Но и това не даде резултат. Може би ти щеше да направиш нещо, ако бях прям с теб и ти бях казал за моите белези.

Бънър откъсна очи от оръжието и погледна ръката до тялото на Адам. Доколкото виждаше, не беше обезобразена.

Фулър се усмихна.

— Не са по ръцете ми, Бъни, и не само по психиката ми. На корема са. Нарези, а не изгаряния като Кен. Със стотици, във всички посоки. Все едно съм се пльоснал по корем върху решетка от ножове. Питал съм и стареца, и брат ми, естествено, но те нямаха представа за какво говоря. Наистина трябваше да ти кажа и може би щяхме заедно да открием откъде ги имам. Вече е много късно обаче и съжалявам. Доколкото въобще ми е възможно.

Най-после през мъглата от ужас Бънър схвана, че този дегенерирал негодник е убил пет жени, за да се опита да усети състрадание към тях! Но всъщност защо не? Лудостта има повече разновидности от сладоледите „Бен и Джери“ — един от тях даже се казваше „Чудовищно пюре“. Едва не се ухили, устните му трепереха ужасно и малко остана да не се изкиска. Ако не се сдържеше, щеше да се разплаче, а пък истерията нямаше да му помогне. Нищо не би го спасило освен някакво чудо — примерно да дойде някой, за да свърши малко допълнителна работа през почивните дни. Заслуша се с всички сили да чуе асансьора, телефона, стъпки по коридора.

Тишина.

Обърна глава към прозореца, за да не гледа болното копеле с пистолета. Видя лъскавия си любим кадилак и един светлосин форд, навярно колата на Фулър. Нищо повече — нито някой човек с куче, нито пък минаващ автомобил. Жива душа нямаше да го чуе, ако заблъска по прозореца или рискува и хвърли касетофона през стъклото.

Касетофонът.

С нейния глас, изричащ думите, който този мръсник най-малко иска да чуе. Голяма изненада очакваше Фулър и Бънър се канеше да му я поднесе. Предвкусваше с нетърпение този момент, тъй като това щеше да бъде последното му удоволствие за много дълго време. Мисълта го обезсърчи — гърлото му се стегна, сълзи запариха в очите му и гореща урина отново се стече по бельото му. Само че той няма да ридае, да се подмокря и да моли това чудовище да му запази живота. Няма да…

— Слушаш ли ме? — настойчиво попита Адам.

Бънър отново погледна към него. Виждал бе много по-живи очи у труповете в дисекционната. Но всичко останало в лицето на Фулър издаваше очакване. Не беше свършил още. Този щеше да бъде последният им сеанс, напълно безплатен, помисли си Бъни и истеричният смях, който заплашваше да се превърне в примирени ридания, почти се изплъзна на воля.

Той го потисна.

— Трябва да ме изслушаш, Бъни. Важно е за теб.

„Грешиш — помисли си Бънър. — Нищо никога, никога вече няма да бъде важно за мен.“

— Виж — продължи Адам, — ако не я намеря и не я спра… ако те първи ме открият и не успея да се излекувам, тогава всичко това — той описа кръг с ръката си, като имаше предвид петте мъртви жени и предстоящата смърт на Бънър — ще е било напразно.

Излекуван? От думите му излизаше, че страда от някаква истинска болест, нещо като рак на емоциите. Но може би той наистина никога не е изпитвал нищо и неизскочили емоции, подобно на неизскочили тестиси, би била по-точна диагноза. Бънър се опита да го каже, но гласът му все още го нямаше.

Адам продължи:

— Естествено, не очаквам да се загрижиш дали съм изцелен или не, дали някога ще обичам жена, ще пожаля пациент, ще скърбя за майка си…

Той се прекъсна.

— Майка ми? Защо всъщност споменах за нея?

„А защо пък не? — помисли си Бънър. — Твоята майка… майката на Кен… майките са нашето специално предложение тази неделя.“ Оня смях отново заплашително се надигна, беше на границата да го изтърве.

— Предполагам, понеже никога не съм плакал за нея — каза Адам, — не почувствах ни най-малкото раздвижване в душата си, когато я убиха. Сигурно си е личало, защото пътните полицаи, които дойдоха да ни съобщят за катастрофата, накрая почнаха да ме гледат, като че ли съм нещо миризливо, размазано по обувките им. Да сложим пепел на миналото, би казала майка ми. Знаеше цял куп такива банални фрази, всяка една по-изтъркана от предишната. Но аз ги помня, всъщност май само това ми е останало от нея. Все едно, тези неща надали те интересуват, Бъни. Аз съм този, който те уби — ще те убие. Защо да те вълнува бъдещото ми психическо състояние. Но има едно нещо, което би трябвало да е важно за теб, Бъни. Много важно. Ако не ми кажеш коя е тя, къде е, по собствено желание, смятам да… стрелям в капачките на коленете ти. — И Адам лекичко се засмя, просто така! Лек игрив смях, почти приятен за слушане. — Господи, направо като в мафиотски филм. Не вярвах, че ще успея да го кажа със сериозен вид… и не успях. Но ще го направя, все едно дали ми е смешно или не. Оставям на теб да си представиш как ще се чувстваш.

Бънър знаеше как — месо, кости, сухожилия, направени на каша от куршума в този огромен пистолет. Пак потече урина по бельото му, не можеше да я спре. Би било невероятно облекчение да престане да се сдържа — разплакваш се, подмокряш панталоните си, после припадаш, помисли си той. Да дръпнеш завесите на това малко представление на ужасите — само че не още, не преди да пуснат касетата и да види изражението на Фулър, когато разбере, че е загубил.

— Или пък мога да започна от челюстта — поясни спокойно Адам, — а също и гениталните области. Въпросът е, че рано или късно ще ми кажеш. И аз, и ти го знаем. Тогава защо просто не го направиш и не спестиш на себе си мъките, а на семейството си ужасната мисъл, че си страдал? Коя е тя, Бъни?

Бънър посегна към касетофона и Адам щракна пистолета. Опита се да му каже, че сега е негов ред да слуша, но все още не можеше да говори. Поклати глава и Фулър като че ли разбра, най-малкото не дръпна спусъка. Натисна копчето с толкова разтреперан пръст, че едва се справи. Лентата се извъртя със съскане до мястото, което търсеше. Спря я, после я пусна и нейният бавен, мек, прекрасен глас се разнесе от малкия високоговорител.

— Но като не съм откачена, това не означава, че не съм видяла една жена да умира на километри от мен, нали?

— Така е — отговори гласът на Бънър.

И отново тя:

— Тогава защо не престанем да си губим времето. Вие не знаете моето име, лейтенантът ми даде честната си дума, че никога няма да ви го каже.