Бари Ууд
Белязан да убива (10)

9.

— Страх ли те е? — попита Адам меко.

Елън Бейнс кимна.

Всеки момент щяха да пристигнат санитарите и да я заведат в четвърта, където Шели Стърн щеше да извърши най-обикновена хистеректомия, ако открие рак на матката в начален стадий.

Те обаче можеше да закъснеят или да се наложи да чака половин час, докато анестезиологът стигне до нея. Нямаше смисъл да я остави да се измъчва.

Приготви предоперационна доза либриум, заби иглата, извади я, после разтри мястото на инжекцията.

— Боже, много ви бива — каза тя.

Беше се упражнявал върху един грейпфрут преди въобще да направи първата си инжекция, а после върху самия себе си с витамин B₁₂. Мразеше мърляво свършената работа.

— Ще изпусна пролетта — обади се Елън. Не се оплакваше — тя никога не хленчеше.

Адам придърпа стола за посетители и седна до леглото.

— Сега не е пролет, Ел, сезонът на мухите е. Когато излезеш оттук, те ще са се махнали, после наистина ще настъпи пролет и ще можеш да засееш градината си.

— Вече съм го направила — отвърна тя пресипнало. — Поне граха. Дано да не изгние.

— Няма — успокои я той.

Тя се опита да кимне, ръцете й се отпуснаха до тялото, затвори очи и се унесе. Адам също потъна в мисли за Дейвид Латовски. Сигурно има оръжие и знае как да го използва, но пък надали ще очаква, че симпатичният млад лекар от гленвейлската болница ще му извади колт. Може да рухне като Бънър. Психиатърът би му казал името й и всичко останало, стига да го знаеше, но е възможно лейтенантът да е замесен от по-твърдо тесто.

Адам нямаше представа как ще постъпи в такъв случай.

Главното е да не го убива, преди да е изкопчил каквото иска от него. А второто по важност нещо — да не го застреля в лицето като Бънър. Беше се получило ужасно.

Санитарите пристигнаха и Адам се дръпна да не им пречи. Те застанаха от двете страни на леглото и единият от тях, с табелка с името „Бен“ на престилката, се наведе над Елън.

— Госпожо Бейнс? Дали не можете да ни помогнете малко?

Очите й се отвориха. Тя ги погледна с мътен поглед и се опита да кимне.

— Просто се местете с нас, нали така?

— Добре — прошепна тя.

Те я увиха с чаршафа, Бен каза: „Хайде“ и санитарите я прехвърлиха бързо и опитно на количката.

— Благодаря ви — обади се Елън, сякаш току-що й бяха направили неоценима услуга.

Бен й се усмихна, тя унесено отвърна на усмивката му и затвори очи.

Избутаха я в коридора и Адам ги последва. Елзуърт Харис, който отговаряше за персонала, минаваше оттам и се спря при тях.

— Какъв ти е случаят, Адам? — поинтересува се той.

— Ранен карцином на матката за Стърн.

— Хммм.

Вратите на асансьора се отвориха и на пода пред сестринската падна правоъгълник бяла светлина.

— Какъв ужас, да се случи така с Бънър — каза Харис.

— Наистина, ужасно е — повтори Адам.

Санитарят Бен вдигна палец, което означаваше, че ще изчака с Елън, докато подготвят всичко, и няма да я изостави сама в коридора. Много мило от негова страна. Те бутнаха количката вътре, вратите се затвориха и Адам си помисли: „На добър час, Елън… късмет“.

— Ще ходиш ли на погребението? — попита Харис.

— Разбира се.

Там за пръв път щеше да му се отдаде възможност да огледа лейтенанта.

* * *

Адам застана в началото на пътеката между редовете в „Розовата стая“ на погребалния дом „Крейн“. Килимът беше в розов цвят, по тапетите имаше нарисувани розички, тапицираните с изкуствена кожа седалки на дървените сгъваеми столове също бяха розови. Погребението беше определено за един часа и макар че още беше дванадесет и половина, помещението беше пълно с хора. Кен Невинс седеше на задния ред до грозноватата си жена с лъчезарните сиви очи. Адам я помнеше от онази кървава нощ в „Бърза помощ“, когато мъжът й си беше разрязал ръцете до костите.

Тя изглеждаше притеснена, а Кен имаше направо съкрушен вид. Беше загубил лекаря и приятеля, най-компетентния поддръжник, който сигурно някога ще има отново. Но Невинс знаеше тайната, можеше да я разкрие на следващия лекар и повтарянето щеше да започне. „Вината не е била твоя, ти си бил само на седем години. Вината не е твоя, ти си се опитал да я спасиш. Вината не е твоя, никой не е можел да направи нещо повече…“

„Вината не е твоя“ щеше да се превърне в молитва за Кен и може би след година той ще започне да вярва в нея благодарение на онази жена.

Адам го наблюдава известно време, после се огледа за някой, който да прилича на лейтенант от полицията. Глупаво е да се мисли, че ще го намери по този начин, и сигурно най-накрая ще попита Ел Харис, който познава всички в града, но въпреки това обходи с поглед залата. Никой от чакащите отпред да изразят съболезнованията си на семейството не му се стори подходящ. Мина край задната стена, а после по страничната пътека и забеляза някакъв тъмнокос мъж, който разговаряше с висок блондин, чието лице Адам бе срещал по снимките във вестниците — Рич Крамър, шеф на полицията в Гленвейл. Другият беше нисък и кльощав, евтиният му костюм беше набран по шевовете и навярно носеше пистолет под издутото на кръста сако. Приличаше на ченге, разговаряше с ченге и Адам се надяваше той да е лейтенантът, понеже не изглеждаше особено симпатичен.

Продължи нататък по средната пътека към края на опашката от опечалени.

Ковчегът беше обсипан с бели рози, лилии и малки восъчни цветенца — не знаеше как се казват. Капакът му беше затворен, тъй като уменията на нито един балсамьор не бяха в състояние да поправят пораженията по лицето на Бънър, нанесени от колта. Трябва да признае, че не бе му се случвало нищо по-отвратително, даже ако се вземе предвид оная коремна операция, която едва беше издържал в Бостънската болница. Очакваше да се получи малка чиста дупчица в челото, а темето да стане на каша, но, изглежда, газовете в куршума са се разширили под кожата, лицето на Бънър се разпадна пред очите му като пламнала филмова лента, а тилът му се беше пръснал по стъклата на прозореца с някакво твърдо, влажно изпляскване, сякаш е мокра глина, хвърлена върху грънчарско колело.

После Адам реши, че всичко вече е свършило и най-лошото е минало, но в този момент едното око на Бънър изскочи внезапно и провисна на края на още треперещия нерв…

Нареди се и погледна покрай чакащите към мястото, където седяха Мери Бънър и синовете й. На последното коледно тържество за персонала тя беше едра, красива и много по-млада от своите навярно четиридесет и няколко години жена. Сега приличаше на напукана порцеланова статуетка на седемдесетгодишна старица. Лицето й се бе смалило, а русата коса, която преди лъщеше от здраве, падаше отпуснато под черната сламена шапка с воал. Той се беше откачил и висеше накриво през челото й и без тя да подозира, й придаваше малко разпуснат вид. Но нямаше кой да й каже, за да го затъкне на мястото му.

Дойде неговият ред и той се изправи пред нея, усещайки присъствието на покрития с цветя ковчег на Бънър зад себе си — сигурно щяха да минат години, преди Мери да започне отново да понася миризмата на цветя, без да потръпва.

Не взе ръката й в своята, нито я докосна, тъй като тя навярно вече едва издържаше да я целуват, прегръщат и плачат на рамото й хора, които после, след като всичко приключи, ще си отидат у дома при непострадалите си семейства.

Представи се и изрази съболезнованията си. Опита се да надникне в очите й, за да провери дали ще изпита нещо в отговор на нейното страдание, но килнатата воалетка го разсейваше, а прегракналия шепнещ глас, с който му благодари за присъствието, прозвуча сякаш някъде отдалече през черния воал на точки, в който се взираше.

Момчетата изглеждаха също толкова зашеметени като майка си. Надали ги интересуваше кой е и какво иска да им каже, затова ги подмина и спря при възрастна двойка, чиято кожа беше като ощавена от слънцето. Вероятно от игра на голф в Аризона или Флорида. Знаеше, че родителите на Бънър са мъртви — това вероятно бяха тъстът и тъщата. Адам повтори кратката си сдържана реч, после разтърси покритите им със старчески петна ръце и отиде до страничната пътека.

Ниският тъмнокос кандидат за лейтенант чакаше на опашката за изказване на съболезнования. Адам се шмугна на втория ред зад Мери и седна точно зад нея. Ако се наведеше напред, сякаш облегалката му убива на гърба, можеше да чува какво й казват хората.

Дойде редът на нисичкия и той произнесе кратка, много скована реч. От нея не личеше да е близък на семейството. Може да е бил някой от ония приятели от детинството, от които Бънър се е отдалечил с времето и те са се събирали инцидентно, само двамата. Вероятният лейтенант свърши да говори, направи няколко крачки, а после се върна.

— Извинете, госпожо Бънър, но държа да ви го кажа.

Шапката й се наклони назад, когато вдигна глава.

— Ще го пипнем този тип — заяви мъжът. — Имаме улики и непременно ще го заловим.

Глупости, помисли си Адам. Нищо нямат. Късметът му до момента беше феноменален — намерил бе даже куршума на паркинга, едва не го бе настъпил, докато отключваше колата си. Сега лежеше заровен в меката земя на общинския парцел срещу къщата му и се съмняваше, че самият той може да го намери.

— Кълна се, ще го пипнем — повтори ниският тъмнокос мъж.

— Уверена съм в това, сержант… и ви благодаря.

Сержант, а не лейтенант. Изборът му беше погрешен, щеше да се наложи да измисли някакъв невинен претекст да попита Ел Харис за лейтенанта.

Опашката изтъня, високоговорителите до тавана изпращяха леко и „Където овците спокойно пасат“ се разнесе от тях. Много приятно подбрана музика.

Ще каже на Харис, че е прочел за лейтенанта във вестниците и се е почудил дали ченгетата идват на погребенията на жертвите. Не, прекалено е оплетено.

Някакъв мъж в тъмносив костюм и толкова колосана, та чак изглеждаше като направена от картон яка избута подпорките на вратата с връхчетата на лъскавите си черни обувки и крилата й започнаха да се затварят.

Ще му каже, че Бънър му е споменал за Дейвид Латовски и се пита кой ли е той. Далеч по-добре.

Вратата се затвори, после отново се разтвори и един грамаден мъж влезе с около дванадесетгодишно момиче. Той каза нещо на човека в сиво, после хвана момичето за ръка и отиде по средната пътека до предната част на залата. Зае празното място до Мери, а момчетата направиха място на девойчето да седне между тях и бабата и дядото. Вдовицата вдигна глава да погледне новодошлия, който сигурно беше метър и деветдесет, даже повече, и се разплака за пръв път от пристигането на Адам.

Мъжът натика провисналата воалетка зад периферията на шапката й и Мери изхлипа.

— Ние сме на погребението му. О, Дейв, не мога да повярвам, че сме на неговото погребение.

Дейв, като Дейвид Латовски.

* * *

„Със сигурната и непоклатима вяра…“

Адам наблюдаваше Латовски над ямата, изкопана за Бънър. Имаше брезентен навес, в случай че завали, но небето беше ясносиньо, с малки пухкави облачета и ветрец, който огъваше цветчетата на нарцисите наоколо и пъдеше мухите.

Ковчегът беше поставен на летви над гроба. Двама мъже, облечени в зелено, пристъпиха напред и ги издърпаха, а носачите — Латовски бе един от тях — хванаха ремъците и започнаха да го спускат в земята.

Цветята върху капака потрепериха, докато се разделяха завинаги със слънцето, и Адам за секунда изпита някакво истинско съжаление към тях. Няколко отрязани стръка цветя събудиха много по-силни чувства у него, от което и да било човешко същество.

Ковчегът допря дъното, ремъците се отпуснаха, свещеникът загреба със сребърната лопатка от купчина пръст и я подаде на Мери.

Лопатката обиколи присъстващите, но когато стигна до Латовски, той поклати глава.

Или не е религиозен, или не бе в състояние да се прости с приятеля си и да хвърли шепа пръст в гроба му.

После всичко свърши.

Хората се запътиха през тревата към пътеката, водеща на шосето. Токчетата на жените затъваха в меката земя, мъжете ги хванаха под ръка. Около Мери се събра тълпа от хора, които искаха да й кажат нещо или да я прегърнат, преди да си тръгнат. Латовски стърчеше над всички тях с мрачно в слънчевия ден лице.

Изведнъж се получи някакво раздвижване в групичката… разнесе се стенание: „Нееее…“. И Мери Бънър се втурна край тях, затича се към гроба. Шапката й падна и се търколи по тревата, токчетата й затъваха в меката земя и тя размаха ръце, за да запази равновесие. Стигна до ръба на ямата, поколеба се, после се стегна и Адам усети, че се кани да се хвърли в нея. Скочи да я спре, но Латовски го изпревари. Сграбчи раменете й отзад и я издърпа, а тя се нахвърли върху него, като се мъчеше да се освободи. Той продължи здраво да я притиска към себе си. Свещеникът се върна тичешком, расото му се вееше зад него, и двете момчета го последваха. Мери се бореше с всички сили — беше едра жена, без да е дебела, но яка, и сигурно тежеше почти колкото Адам. Латовски обаче я укроти внимателно, без усилие, като държеше главата си дръпната назад, за да не го одраска по лицето.

Свещеникът каза нещо. Тя изпищя: „Не мога…“. Той продължи да й говори, по-малкото момче изплака отчаяно и Мери най-после престана да се дърпа и се отпусна върху Латовски.

Той я завъртя странично, прихвана я за кръста, да я подкрепя, и тръгна с нея през тревата към пътеката.

Тя вървеше покорно с наведена глава.

Бяха забравили за заседналата в леха с нарциси шапка. Адам направи няколко крачки към нея, но едно от момчетата се върна тичешком да я вземе. Краката на Мери се подгъваха, губеше контрол над мускулите си също като Елън Бейнс няколко минути след инжекцията с либриум. В този момент матката й и прилежащите й органи навярно вече бяха замразени и микротомирани, а Лил Туми довършва изследванията за степента на разпространение и развитие на тумора. Вандървиър беше направил първоначалната патология, но сега беше тук.

Краката на Мери омекнаха напълно и Латовски я вдигна на ръце. Сигурно тежеше седемдесет и пет килограма в отпуснато състояние, ала той я носеше като перце, с притисната до гърдите му глава, прихванал я под коленете.

Шофьорът на лимузината скочи и отвори вратата, а Латовски я остави внимателно на задната седалка, сякаш е направена от крехък порцелан.

— Господи — обади се застаналият до Адам Харис, — обзалагам се, че Дейв за тренировка вдига хладилници.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се един-два пъти у Бънър.

— Що за човек е? — попита Адам, докато наблюдаваше сцената в лимузината. Момчетата и възрастната двойка седнаха отзад при Мери. Латовски и момичето, чиято коса имаше абсолютно същия цвят като неговата, се дръпнаха настрани. Вратите се затвориха, лимузината изпърпори и потегли, а Латовски и девойчето прекосиха пътя и отидоха при един очукан олдсмобил.

Сигурно му беше дъщеря и Адам се запита къде е съпругата.

— Доста приятен по един такъв грубоват мъжки начин — казваше в този момент Харис. — Господ ми е свидетел, много е силен. Ще ходиш ли на събирането?

— На какво?

— Не знам как иначе да го нарека. Не е бдение, понеже той вече е положен в гроба. Не съм сигурен дали епископалната църква признава бденията — аз самият съм конгрегационалист. Така че, предполагам, това е събиране… в дома на Бънър.

* * *

Когато Адам пристигна, къщата беше пълна с хора. Климатичната инсталация се мъчеше да надвие горещината, излъчваща се от телата им и следобедното слънце, което струеше през прозорците, но не успяваше. Адам държеше Латовски под око. Не беше трудно, понеже полицаят беше най-високият сред присъстващите.

Последва го през антрето в трапезарията, където бяха сложени маси със салати и студени меса. Латовски си взе нещо газирано от обслужващия бара Ал Коен. Адам си поиска чаша бяло вино и понечи да излезе след лейтенанта в коридора, но Вандървиър го спря на вратата.

— Има ли вече нещо за Бейнс? — попита той.

— Още не. — Адам се опита да го заобиколи, но другият стоеше на пътя му.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Убеден съм, че туморът е правилно класифициран. — В думите му нямаше увереност.

— Ще те уведомя.

— Тя ще се оправи.

— Надявам се.

Вандървиър извади носна кърпичка от джобчето на сакото си и попи потното си лице.

— Адски е горещо тук — каза той. — Е, добре, ти ще ми кажеш.

— Веднага щом разбера — отвърна Адам.

Другият мъж най-после се дръпна от пътя му, но Латовски беше изчезнал.

Нямаше го в хола и Адам отиде по един широк, покрит с мокет коридор в подобната на космически модул кухня, където някакви жени зареждаха празните подноси, а Ейда Коен — срещнал я бе на няколко от болничните мероприятия — седеше до една ослепително бяла пластмасова маса и плачеше. Латовски не беше тук.

По друг коридор отиде до задното стълбище — Мери сигурно е на горния етаж, упоена от успокоителните.

Стигна до голяма стая — нещо като дневна, почти толкова претъпкана, колкото хола, но отворените плъзгащи се врати на една от стените разхлаждаха въздуха в нея.

Латовски и тук го нямаше.

Тръгна по друг коридор към предната част на къщата и хола и го намери там, изправен до камината в компанията на няколко души. Нейоми стоеше на две-три крачки от него с една групичка от болницата и когато го повика с пръст, Адам отиде при нея и застана така, че да вижда лейтенанта.

Латовски не говореше много, усмихна се няколко пъти, но усмивката само подчерта мъката в очите му, веднъж се засмя и на Адам му настръхна кожата, въпреки че смехът беше гърлен и приятен. Изведнъж в съзнанието му изникна думата „страховит“ и той усети, че лейтенантът няма да се разтрепери или сгърчи при вида на колта, нито ще рухне пред заплахата от куршум в коляното, даже и Адам да успееше да я произнесе със сериозен вид.

Пистолетът можеше да пробие също толкова голяма дупка в Латовски, колкото и в Бънър, но по такъв начин нямаше да стигне по-близо до жената, а този човек ще му каже само това, което иска, независимо от заплахите. Нещо по-лошо, Латовски беше доста едър, силен и страховит и можеше да му отнеме колта и да надупчи самия него.

Дейвид Латовски не беше просто задънена улица, а опасен противник и Адам щеше да бъде невероятен идиот, ако се изправи срещу него с колта или нещо друго, което успее да намери.

„Който се пази и Господ го пази“ — обичаше да казва майка му и отново би била права. Трябва да измисли друг начин да я открие.

— Доктор Фулър? — извика Ейда Коен от прага на дневната. — Адам Фулър тук ли е?

Шумът позатихна и Адам се обади: „Тук съм“, и си проправи път към вратата.

— На телефона — поясни Ейда. — Можете да се обадите оттук. — Тя кимна към вдигнатата слушалка на масичката в антрето. — Ще бъде по-спокойно, отколкото в кухнята.

Той й благодари и погледна назад към дневната.

Латовски го наблюдаваше.

* * *

Лил Туми се обаждаше.

— Бейнс е готова — каза тя, — но имам една лоша и една добра новина. Коя искаш да чуеш първо?

— Просто ми ги кажи, Лил.

— Добре. Акълът на Вандървиър е бил в задните му части, когато е правил класифицирането. Туморът е митотичен, силно разпространяващ се, и аз ще го престепенувам в трета.

— По дяволите.

Беше казал на Елън, че всичко е наред и ще се върне у дома при градината си след десетина дена. Вандървиър го беше изкарал лъжец.

— Това е лошата новина.

Адам усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. Латовски стоеше на прага на дневната и го наблюдаваше над ръба на чашата си с присвити зад мехурчетата очи. Сърцето му подскочи, ръката, с която държеше телефона, се изпоти, той се обърна и прикри с длан слушалката.

— А добрата новина? — попита Адам.

— Няма признаци за разсейки — каза Лил. — Работил си бързо и Стърн вероятно го е отстранила целия. Но ще трябва да провериш.

Новината наистина беше добра. Ще устрои консулт със Сайкс довечера и ще видят какво да правят по-нататък. Лимфангиограма най-вероятно, а това означава, че ще трябва да изпратят Елън в Олбъни.

Даже и ако резултатът е отрицателен, Сайкс ще препоръча химиотерапия и за нея ще се заредят няколко дълги, тъжни месеца. Значи все пак ще изпусне пролетта.

Чу, че Латовски се приближи, и по ръката, с която държеше телефона, потече пот.

— Ще дойда веднага, щом успея, Лил — обеща той.

— Недей да бързаш. Никой няма да й съобщи преди теб. Съжалявам, Адам, и на мен ми е ужасно неприятно.

— Аз също. — Горката Елън. Трябва да й го каже така, че да разбере — положението е сериозно, но има надежда.

— До скоро — обади се Лил.

Затвориха, той се обърна и едва не се сблъска с Латовски. Отстъпи назад и се удари в стълбището. Беше хванат натясно между него и едрия полицай и потта пак започна да се стича по лицето му. Лейтенантът ще забележи, но всички се потяха, включително и той самият.

— Фулър — произнесе бавно ченгето. — Роднини ли сте с Доналд Фулър от Сойървил?

— Той ми е баща. Аз се казвам Адам Фулър.

— Дейвид Латовски. — Ръкуваха се. Огромната лапа на Латовски беше студена и влажна от чашата.

— Светът е малък — каза полицаят. — Ходих в Сойървил в неделя да се срещна с баща ви, но той не си беше у дома. Оставих му бележка да ми се обади, ала до този момент… — Латовски сви рамене.

Адам успя да се усмихне, без, както му се стори, много да му треперят устните.

— Баща ни не е от най-организираните хора, меко казано, но ще стигне и до вас… а-а, всъщност няма все пак. Помоли ме да разбера за какво се отнася, нали живея тук, а той не обича междуградските разговори.

— Така ли? — Очите на Латовски се забиха в тези на Адам.

— Да. За какво искате да се срещнете с него?

Лейтенантът като че ли не можеше да откъсне погледа си от неговия и потта потече по-силно по лицето на Адам.

— Става дума за лятната къща, която вашето семейство е наело през 1960 година на Гарвановото езеро — поясни детективът.

Гарвановото езеро.

— Аха. И какво от това?

— Свързана е със случай, по който работя.

Жена, намерена в гората.

— Разбирам. Ами, предполагам, все пак ще трябва да разговаряте със самия него. Аз съм бил малък по онова време, не помня нищо.

— Ясно.

— Ъ-ъ… обаждането беше от болницата. Една моя пациентка била много по-зле, отколкото мислех… или й дадох основание да смята… и трябва да отида при нея.

— Пациентка? Вие случайно да сте от пациентите на Бънър?

— Вече не — отвърна Адам, после осъзна колко бездушно прозвучаха думите му и се опита да си придаде тъжно изражение.

— Но сте били? — попита Латовски.

— Да.

— Емоционални проблеми?

Гадни, мръснишки въпросчета, помисли си Адам, и рязко отвърна:

— Не съм посещавал психиатър срещу сто долара на час заради кожен обрив, господин Латовски.

— Лейтенант Латовски.

— Аха. Добре, както ви казах…

— Да, пациентката ви. — Но лейтенантът не се отдръпваше, очите му дълбаеха в тези на Адам, после примигнаха, сякаш най-после си спомни къде го е срещал вече, и най-после той отстъпи назад.

* * *

През прозореца Дейв видя как Адам даде на заден и подкара форда си по алейката. Извади бележника си, записа номера, после Фулър направи рязко обратен завой и се понесе стремглаво към пациентката си… или по-далеч от Латовски. Погледна към колите пред къщата и празната улица и си помисли: „Мъртви, студени, празни очи… кукленски очи“. Освен ако не е пиян, а пък той не е. Току-що ги бе видял на лицето на Адам Фулър.

* * *

Адам си отключи, влезе в къщата и отиде право при решетката. Опита се да я отвори с голи ръце, но не успя и се наложи да вземе отвертката от чекмеджето с инструментите в кухнята. Подпъхна я под крайчеца и забеляза кръв по дръжката — беше си обелил кожата, докато се опитваше да я отмести с голи ръце. „Бързата работа — срам за майстора“, би казала майка му. Дръжката беше хлъзгава и се наложи да се върне и да вземе хартиени кърпички, за да я увие. Вдигна решетката, бръкна в отдушника, където беше хладно, тъй като в тази горещина отоплението не се включваше, и грабна скалпела. Внимателно избърса отвертката и я прибра, после уви острието със салфетка, за да не му среже джоба, и най-после излезе.

В този момент беше най-уязвим, понеже, ако Латовски пристигнеше с вой на сирени и заповед за обиск в някоя патрулна кола, пълна с ченгета, ще намери скалпела, причинил смъртта на пет жени, в джоба му, а в жабката на форда — колта, с който уби Бънър.

Само че подобна мисъл е прекалено налудничава — няма абсолютно никакъв начин Латовски да е издействал такава заповед през последните двадесет минути след излизането на Адам от дома на Бънър, дори и да подозира нещо.

И все пак му се искаше да изтича до колата, но се застави да отиде спокойно до нея, за да не би някой от съседите, ако го наблюдава от прозореца си, да се почуди закъде се е разбързал симпатичният млад доктор от номер 48.

Влезе във форда и сакото му се отметна настрани от тежестта на скалпела. После потегли.

Улицата беше пуста.

* * *

— Фулър — каза Латовски, — Адам Фулър.

— Да, стигнах до него. — Ал Коен отпи една голяма глътка от чашата си. Беше почти наполовина пиян вече, чашата му пак беше пълна и по всичко личеше, че се кани яко да се натряска. Дейв нямаше нищо против да го последва.

— Стигнал съм до „М“ — каза Коен. — И какво Фулър?

— Ти ми кажи.

Трапезарията се беше поразхладила с оредяването на тълпата и края на последното събиране при Бънър. При тази мисъл Латовски се задави и се извърна встрани от Коен.

— Да — меко каза Ал, — просто изниква отнякъде и ти разказва играта, нали?

— Фулър — повтори дрезгаво Дейв.

— Добре. Адам Пол Фулър. Имам фотографска памет, да знаеш. — Коен се изкикоти пиянски. — Всъщност не е така, никой няма. Но си го спомням, понеже проблемът му е интересен, въпреки че е доста често срещан.

— Какъв проблем?

— Малко предистория първо. Адам Пол Фулър, доктор по медицина, завършил Дартмът — с пълна стипендия между другото. Трябва да си много умен, за да я получиш, Дейв. След това стажант-лекар в Бостънската болница, специализация по вътрешни болести в същото заведение. Дошъл в Гленвейл преди две години, понеже — може да не ти се вярва, но нашата забутана провинциална болница е малка, но с престиж и уважаван център за обучение.

— Хайде, Ал. Не се отплесвай.

— Добре. Мнението за него е добро, но хората не го обичат много, въпреки че не им е и антипатичен. Не е женен, няма постоянна приятелка. Ще се издигне в службата, може би до началник-отделение един ден, ако продължи да кисне при нас, но едва ли ще го направи — добрите лекари не се задържат тук… с изключение на такива като мен и Бъни. Сега останах само аз. Бъни вече не кисне никъде.

Коен се закашля и преглътна силно.

— Вижда ми се съвсем наред — каза Латовски.

— Нали?

— Тогава защо е ходел при Бъни?

— Понеже не е бил наред. Понеже животът му е бил пълен провал. Понеже в медицинското училище те учат само да печелиш, а това никога не става, защото всеки е смъртен. А част от хората умират не когато трябва, някои от тях са твои пациенти и смъртта им те удря право в сърцето. Трудно е да преглътнеш безпомощността си в нашия оправен свят. Фулър не е успял, ето защо е постъпил като много други млади лекари — изключил е.

— Не те разбирам.

— Престанал е да изпитва чувства. Не е рядкост и за известно време е добра отбрана. Но после идва денят, когато искаш да обичаш някоя жена… дете… куче. Да усетиш нещо, а си забравил как и почти се страхуваш да си припомниш заради всичките онези бедни, тъжни, болни хора, които само чакат да умрат и да те направят на маймуна, затова си оставаш студен, празен, безразличен и импотентен…

— Импотентен? Фулър импотентен ли е? — Убиецът не е бил.

— Образно казано, Дейв. Наистина Фулър е съобщил за един случай, когато не успял да го направи с някакво маце, което силно не е харесвал. Не могъл да я изчука хладнокръвно, както се очаква от всички истински мъжкари. Говори добре за него, бих казал — в тоя свят има достатъчно хладнокръвно прецакване. Защо не си налееш едно и не си придърпаш стол — хайде да си поприказваме за всичко това и как то ще изтрепе половината човечество на планетата със СПИН.

— Друг път, Ал. Придържай се към темата Фулър.

— Няма кой знае към какво още да се придържам. Като изключим оня случай, той ми се вижда млад човек с нормални желания и възможността да ги удовлетвори, само че с едно малко отклонение.

— Какво отклонение?

— Това, за което говорехме. Бедното копеле не изпитва абсолютно нищо. Има някакви спонтанни подтици, те започват да го държат буден нощем, той отива в някой бар, намира жена и я оправя. Но не изпитва нищичко към нея, ето защо изхвърля номера й, отива си у дома и забравя всичко, докато желанието не се поднови. Обаче не може да се обади на предишната, защото вече даже не си спомня името й навярно, така че сваля друга, не чувства нищо и така нататък. Върти се в затворен кръг от емоционална анестезия, докато накрая животът изобщо и сексът в частност се превърнат в толкова интересно и забавно занимание, колкото миенето на зъби. Ето защо е отишъл при Бъни.

— И?

— Вървяло е бавно, но Бъни е смятал, че имат напредък.

Ама че напредък. Ако Латовски се окажеше прав, Адам Фулър е подмамил пет жени в гората, разпорил ги е от срамната кост до гръдния кош и е застрелял лекаря си в лицето. Адам Фулър се справя чудесно с живота.

— Защо се спря именно на него? — попита Коен.

Латовски не можеше да му каже, че една ясновидка е видяла убиец с „кукленски очи“, затова сви рамене и отвърна:

— Срещнах го тук, той спомена, че е пациент на Бънър, ето защо ми стана любопитно.

* * *

В четвърта операционна беше тъмно като в рог и Адам трябваше да опипа стената, за да намери ключа за осветлението. Откри го и помещението се обля в светлина, която се отразяваше по автоклава до стената.

Натисна старомодния крачен педал, капакът се отметна и изскочи пара. Смъкна салфетките от лъскавия стоманен скалпел и го постави на табличката заедно с другите инструменти, обсипани с капчици кондензирана пара. Половин час в автоклава и ще им е нужен електронен микроскоп, за да открият следи от тъкан или кръв по него, а провинциалните ченгета не разполагат с подобна техника.

Вдигна крак и като изпусна едно последно облаче пара, капакът се затвори и скри хипнотизиращия блясък на инструментите.

Свършено е.

Не може да рискува да заведе пак някоя жена в гората, но след като пет не дадоха резултат, нямаше да стане и с десет, а на него умъртвяването не му доставяше удоволствие. Работата не е в убиването, както се опита да обясни на Бънър. Но нещастният Бъни беше прекалено ужасен, за да го изслуша.

Оставаше му само едно — да я намери и благодарение на Латовски най-после знаеше откъде да започне.

Гарвановото езеро.

Гледала е как Аби умира на другия бряг (научил го бе на празненството от Бънър) и е извикала ченгетата. Латовски е пристигнал, тя е успяла някак си да го убеди, че е видяла убийство през половин километър тъмна вода, и той я е завел при Бънър за потвърждение. И наистина е доказала твърдението си с белезите на Кен, помисли си Адам, после е оставила Бънър в състояние на душевен смут и се е върнала в къщата на Гарвановото езеро, която неговият старец е наел през лятото на шейсета, защото тя живее там!

Когато намери дома, ще е намерил и нея.

Ще използва колта за последен път, след това ще го хвърли в едно от двадесетината езера между Гарвановото езеро и Гленвейл. Той ще потъне в тинята на дъното и ще остане там, докато водата не пресъхне в края на някой бъдещ ледников период, а лейтенант Латовски може да си навре подозренията отзад.

Имаше желание да се порадва на предстоящото поражение на грамадното ченге, но също като с жените това беше невъзможно.

„И цялата награда за труда му била шапка дъжд.“

Трябва да избие тази реплика от главата си, защото твърде намирисва на самосъжаление, а той се съжаляваше толкова, колкото бе пожалил Аби или Бънър.

Загаси осветлението, излезе от операционната и отиде по полутъмния пуст коридор до асансьора. Елън сигурно вече се е събудила, но умът й не е достатъчно прояснен, за да осмисли това, което има да й каже. А той искаше да е сигурен, че ще разбере — окончателната диагноза оправдава страданията, които я очакват, но не е смъртна присъда. В никакъв случай, и с малко късмет ще си бъде в градината догодина по същото време. „Догодина“, прошепна си той, докато натискаше копчето за надолу. „Догодина, Елън.“

* * *

— Продължавай. — Лем Миърс постави една бира „Лабат“ пред Латовски и също си взе. Седна срещу него на кухненската маса, проснал встрани щъркелските си крака. Джоун гледаше в стаичката новините, а чиниите от вечерята бяха измити, въпреки че едва минаваше шест часът. Семейство Миърс бяха хора планинци — вечеряха в пет и си лягаха в девет. „Ако не е станало до девет, няма да се получи и в девет и половина“, обичаше да казва носово Лем. Носовият говор беше преструвка, към която прибягваше, за да напомня на себе си и на останалите какъв е по произход.

— Беше само усещане — продължи Латовски, — но много силно, Лем. Завладяващо. Направо истински пример на оня добър полицейски нюх, който си ми казвал да не пренебрегвам.

— И какво ти подсказва той?

— Убил е Бънър.

— Онзи тип на погребението.

Латовски кимна и Миърс замълча за малко. Изрисува олимпийския знак с преплетените кръгове върху мушамата на масата с бутилката от бира, погледна го, а после се обърна към едрия лейтенант.

— Разправи ми за него — тихо го подкани той.

Латовски му разказа и докато свърши, Миърс придоби още по-изтормозен и нещастен вид.

— Дейв, не можем да го направим. Става въпрос за лекар, стълб на обществото, човек, който има парите и акъла да ни съди до следващия век.

— Именно затова те питам, вместо направо да действам.

— И именно затова трябва да ти откажа. Не мога да отида при Лини въз основа на „полицейския ни нюх“ относно един лекар от болницата. — Роджър Лини беше областният прокурор.

— Аз и не искам да ходиш при него. Просто ми разреши да се заема с Фулър, без да вдигам шум.

— Нито без да вдигаш шум, нито по какъвто и да било друг начин, освен ако не разполагаш с нещо, което би могло да мине за предполагаем мотив. Имаш ли го?

— Не. — Латовски сведе поглед към масата.

— В такъв случай ще се отнасяш с Адам Фулър точно както с останалите пациенти в списъка на Бънър, докато не попаднеш на някаква следа. Колко са между другото?

— Двадесет и шест.

— По дяволите.

— Аха. Ще минат седмици.

Замълчаха. Миърс разглеждаше кръговете по мушамата, а Латовски надигаше бирата. После Дейв попита:

— А ако Коен каже, че Фулър е най-вероятният извършител?

— Тогава ще сме прескочили трапа — ще разполагаме ако не с предполагаем, то поне с вероятен мотив и можем да претендираме за липса на умисъл. Ще го направи ли?

— Навярно не — промърмори Латовски.

— В такъв случай Фулър е само един от двадесет и шестимата, докато не се добереш до нещо и ако му отделиш една секунда в повече без достатъчно основания, които да изглеждат поне отчасти приемливи в законово отношение, ще провалиш целия случай. Имаш ли подобни основания?

„Една ясновидка ми каза“ — помисли си Латовски.

Лем Миърс беше умен и с въображение, неподкупен и справедлив, но не можеше да се очаква от него да си заложи главата заради някаква гадателка от Кънектикът, ето защо Латовски поклати глава.

— А какъв е мотивът? — попита Миърс. — Или смяташ, че е просто ненормален, който е изпитвал нужда да убие някого и този късмет се е паднал на Бънър?

— Не мисля, че е откачен, Лем…

Латовски си пое дълбоко дъх на пресекулки и каза:

— Струва ми се, че си е признал пред Бънър, после се е паникьосал, когато е осъзнал какво е направил, и го е убил.

— Какво си е признал?

След едно ново дълбоко, още по-накъсано вдишване Латовски отговори:

— Че е убил жените в гората.

В погледа на Миърс пробягна изненада. Трябваше му секунда, за да си възвърне обичайното непроницаемо изражение, после попита меко:

— Пак полицейският нюх ли, Дейв?

— Да, и много добре разбирам как звучи отстрани, така че не си прави труд да ми казваш.

Миърс се загледа в човека, когото познаваше от години. Дейв Латовски, най-способният от хората му, най-добрият на ниво до ФБР и даже може би по-добър от техните асове. По друго време и на друго място, ако можеше да се заеме с нещо по-голямо, вместо да разчиства разрухата, причинена от човешката похот, алчност, глупост и раздразнителност, името му щеше да бъде легенда. Но се намираха сега и тук, и личният му живот беше пълна каша. Живееше сам на едно затънтено езеро, ходеше сам за риба, прекарваше два пъти месечно почивните дни с обичната си дъщеря, един ден месечно с обичната си майка, и няколко нощи между другото с приятелката си, която не беше обична. Най-добрият му приятел бе застрелян в лицето в неделя и заровен днес и не беше нужно особено въображение, за да се досетиш, че Дейв погрешно приема самотата, мъката и желанието за мъст за добър полицейски нюх.

Може би Миърс сбърка, като му даде случая все пак, ето защо той се вгледа в очите на стария си приятел и потърси някакви подозрителни признаци.

Но те бяха студени и ясни както обикновено, ледено проницателни и виждаха всичко, върху което се спираха, независимо дали искат или не. Забележително качество за едно ченге, не толкова за съпруг или любовник, помисли си Миърс. Например Алисън не беше чак толкова лоша. Имаше си своите дребнави, гаднярски моменти като повечето хора, може би малко по-често от тях, но беше също и разкошна жена, с очи като византийска мозайка и гърди като футболни топки. Добра домакиня, съвестна майка, луда по Латовски. Друг би приел недостатъците й или въобще не би ги забелязал. Но Дейв беше насочил онази ледена бяла светлина в очите си и мозъкът зад тях върху поведението на своята съпруга, беше видял и най-незначителните й номера в истинската им същина — като дребнави и подли постъпки — и не можеше да се направи, че не забелязва, да забрави или да прости.

А сега тази безмилостна проницателност се е обърнала срещу един доктор, лечител с бяла престилка — и той е видял убиец. Дейв вярва в това с цялото си същество, иначе никога не би си заложил главата до такава степен. И понеже не е някой друг и е твърдо убеден (а и главата му си е съвсем на място, даже и чувствата му да са спаружени като отдавна умрял бръмбар), Миърс също трябваше да повярва поне малко.

* * *

Латовски не беше получил разрешението на Миърс да се заеме с Фулър, когато си тръгна от дома му, но не му беше наложена и забрана — много важен момент, както и двамата осъзнаваха. Шефът му се обади на някакъв приятел в Куантико, получи достъп до големия компютър без попълване на формуляри и факсове, не откри нищо за Фулър, но Дейв го очакваше — Адам Фулър беше истинско ангелче… с една малка засечка.

Започваше да се стъмва, хората се бяха прибрали и от този момент до седем сутринта щеше да има предостатъчно места за паркиране на главната улица. Заведението на Роз беше затворено, лампите светеха приканващо в прозорците на „Галерията“ и Латовски се поколеба дали да не се отбие да вечеря и да пийне една чашка — или пък пет — но продължи, като се опитваше да реши какво да прави по-нататък.

Ще поспя, помисли си той. Ще си отиде у дома, ще сложи замразена пица или пай с пиле в микровълновата, ще се постарае да си почине пред телевизора около час, час и нещо, после ще заспи и ще се събуди с прояснена глава.

Изминал бе цялата главна и бе стигнал до покрайнините, където сградите се разреждаха и започваха двуфамилните къщи, когато осъзна, че се самозалъгва.

Днес беше погребението на Бъни и Латовски знаеше кой го е убил. Не можеше да се прибере у дома и да се преструва, че всичко е както обикновено. Натисна спирачките и закова на един паркинг. Няколко закъснели клиенти бутаха колички с покупки към автомобилите си, прожекторите бяха включени и първите за вечерта мухи се бяха скупчили около тях.

Спря олдсмобила и взе телефона. Участъкът беше на пет километра оттук и успя да се свърже. Попадна на Барбър.

— Трябва ми адресът на Адам П. Фулър.

— Провери ли в указателя? — попита Барбър.

Въпросът му беше съвсем сериозен, ето защо Латовски отвърна:

— Господи, та това е чудесна идея и даже можеше да я приложа, ако разполагах с такъв.

— Извинявай — промърмори Барбър и го остави да чака.

След неколкоминутно мълчание се върна с някакъв адрес на „Ръсти Понд“ на около десетина минути път от търговския център. Латовски потърси химикал да си го запише, после осъзна, че „Ръсти Понд“ 48 се е запечатало в мозъка му още щом го чу и навярно ще си остане там дълго време, след като забрави сегашния си адрес или адреса на майка си. Само този на Ив ще го надживее — Тилден Хаус, „Олд Уорън Роуд“, Бриджтън — заедно с придружаващия го образ — зеленикавокафявите й очи, в които блещукаха малко пиянски сълзи, когато видя счупения касетофон на Бънър.

Включи на скорост, излезе от паркинга и сви наляво, в обратната на дома му посока. Докато натискаше педала на газта, през ума му мина нелепата мисъл: „Ловът започва“, и сърцето му ускори пулса си.

* * *

„Ръсти Понд“ беше задънена уличка. От едната й страна се простираха общински земи, а от другата — къщи в колониален стил, построени от предприемач, които навярно имаха розови плочки в баните и фъстъченозелени тоалетни чинии, вани и мивки. Някой строителен конгломерат, изглежда, е направил удар от разпродажба на розови плочки и фъстъченозелени комплекти за баня през петдесетте, помисли си Латовски.

Къщичките бяха малки и спретнати, а тази на Фулър имаше най-спретнат вид, с ниско подравнена морава отпред и идеално подрязани храсти.

Латовски отиде до края на улицата, обърна и паркира на отбивката, направена от държавата за планинари и рибари. Изчака, докато небето смени цвета си от гълъбово на металносиво, после се напръска с препарат против насекоми и се върна пеша по пътя до номер 48.

Къщата беше тъмна, но той може да се е върнал от болницата и да вечеря, усамотен в задната й част. Латовски знаеше от Коен, който го бе научил от картона му, че Адам Фулър живее сам.

Тръгна по пътечката между двора на Фулър и живия плет, който ограждаше съседния парцел, и отиде до гаража му. Надникна през прозореца на страничната врата и видя отражението си на фона на небето, огради с длани лицето си, пак погледна и отново не забеляза нищо. Не беше заключено. Отвори и освети с джобното си фенерче един празен, безукорно чист гараж, по циментовия под на който нямаше нито едно петно от масло.

Затвори и се върна по пътечката в задния двор.

— Не погазвай Конституцията повече, отколкото се налага — беше го помолил Миърс. Само че той вече го правеше и каквото и да намери — примерно стар варел, в който Адам Фулър е изгорил спечените от кръвта на Абигейл Рийз дрехи, или място с рохка пръст, където е заровил голямото пистолетище, използвано срещу Бънър — ще бъде гнил плод от гнило дърво — отровен плод.

Не можеше да твърди, че просто е минавал оттук, погледнал е насам и е видял… каквото там е видял. Ала и най-прозирната измислица отиваше по дяволите, ако свие край къщата и отиде в задния двор, тъй като той беше ограден с толкова нагъсто засадени вечнозелени храсти, че да запалеха огън в съседната градина — нямаше да се разбере.

Не че имаше кой знае какво за гледане — веранда, тъмни прозорци, маркуч, навит около количка за голф и прикрепен към кран отстрани на къщата. Даже нямаше скара или външна маса — Адам П. Фулър, доктор по медицина и масов убиец, не приема често гости на открито.

Латовски прокара лъча на фенерчето по верандата и стъклото на задната врата проблесна. Качи се по дървените стъпала на подобната на палуба тераска и се взря през него в кухнята, където проникваше светлина от коридора.

Една слаба крушка като лампичките, които хората оставят светнати, за да не се прибират на тъмно, разпръскваше мрака в помещение, спретнато почти по войнишки — не се виждаха извадени навън портокалов сок или мляко, на плота не стояха кутии със зърнени закуски, нямаше мръсни чинии, оставени за изплакване и слагане в миялната машина. Кухнята беше идеално подредена — като тази на Латовски.

На масата имаше мушама на цветя, също като у Миърс и в неговия дом, а навярно и в повечето кухни в града. Универсалният магазин на Леви в центъра на Гленвейл сигурно върти търговията си предимно с такава мушама.

Масата беше чиста, плотовете празни, с изключение на комплект кутии за подправки от керамика и старомодна тенджера с формата на лице с издути бузи и триъгълна шапка вместо капак. Странен съд за един самотно живеещ мъж, може би Фулър е педераст, който чука жените, за да докаже, че не е такъв, после пак разбира, че е, и убива в пристъп на самоомраза.

Глупости. Не е нужно да си педераст, за да притежаваш тенджера.

Обърна се назад. На верандата имаше комплект за рециклиране с отделения за стъкло, кутийки, хартия и пластмаса, а до него — голяма кофа за боклук от здрава пластмаса.

Латовски вдигна капака й и отвътре се разнесе миризмата на развалена храна, утайка от кафе и гниещи обелки от цитрусови плодове. Никак не му се искаше, но не му оставаше нищо друго, освен ако не седне да си изреже хартиени куклички от книжните отпадъци, оставени за рециклиране. Запретна ръкави, разкопча ръкавелите на хубавата официална риза, която си бе сложил за погребението на Бънър (струваше му се, че е минал половин век оттогава), нави ги и бръкна.

Усети разни меки и лигави неща, намери куп кутии от замразени храни, най-вече пилешки пай „Суонсън“, който Латовски също обичаше.

Фулър си правеше прясно кафе сутрин като него и си изстискваше пресен сок от портокали, което пък той не правеше. После напипа някакъв малък, твърд предмет, с остри ъгли, различен от другите боклуци и се насили да го хване и измъкне.

Освети го с фенерчето и видя гъста размазана жълта каша — разпозна соса на пилешки пай в нея. Занесе го по стъпалата до крайчеца на моравата, изтри го в тревата и под лъча на фенерчето изникна касета със сонати на Бах, в изпълнение на Йо Йо Ма.

Фулър има добър вкус по отношение на музиката, а може би — не, след като я е изхвърлил. Може да я е грабнал набързо от някой щанд за намалени стоки, като е смятал, че е „Ту Лайф Крю“ или някоя друга група слабоумници, сложил я е в касетофона, очаквайки да чуе безмозъчна какофония, а се е разнесъл Бах, после я е изхвърлил в пристъп на гняв… и е запазил кутийката?

Защо?

За да скрие касетата, която е взел от кабинета на Бънър.

Отговорът изникна в съзнанието му без усилие или фойерверки. Преди секунда го нямаше, а после се появи и той разбра, че Ив е била права за кукленските очи, както за всичко останало.

Напъха касетата в джоба на хубавия си костюм с все сос и затропа обратно по дървените стъпала, разтърсвайки цялата конструкция на верандата.

Няма да се правим вече на добрички, помисли си диво той и завъртя топката. Беше заключено, естествено, но ключалката не му се видя нищо особено. Извади швейцарския си нож. Той имаше подобно на шило приспособление, което досега не бе използвал. Отвори го и си каза: „Гнил плод, нищо“. Канеше се да влезе с взлом и да извърши престъпно деяние, а Лини беше прекалено голям заядливец и нямаше да остави нещата така. Ще свърши в пандиза, а даже и да му се размине, записът няма да бъде приет в съда. Но Миърс има приятели сред шефовете, ще намери някакъв изход, ако Латовски му представи неоспорими доказателства, че Фулър е застрелял Бънър. Остави тези мисли да преминат през главата му за една стотна от секундата, после реши „Майната му“, мушна шилото в ключалката… и чу скърцането на гуми по чакъла. Замръзна на място, вратата на гаража се отвори и вътре влезе една кола.

Латовски извади шилото и приклекна на верандата.

Двигателят угасна, вратата на колата се затръшна, последвана от почукването на токове от гьон (официални обувки за погребението) върху пода на гаража. Вратата на къщата се отвори, после се затвори, вътре се запалиха лампи и хвърлиха наклонени правоъгълници светлина върху верандата и Латовски се озова в капан. Беше почти метър и деветдесет и тежеше сто и десет килограма — ако се опиташе да изприпка по дъсчените стъпала като горска нимфа и да потъне сред изпаренията над земята, Фулър ще го чуе, ще отвори вратата и всичко ще е било напразно. Той е дявол, а не глупак, ще се досети заради какво може да увисне на въжето и ще унищожи записа.

Латовски остана в клекнало положение и се заслуша какво прави мъжът от другата страна на стената. Потече вода, но не достатъчно силно, че да заглуши останалите шумове, после котлето забоботи, докато се разпалваше. Почваше да застудява, ръцете му бяха влажни от боклука и замръзваха, лигавите отпадъци по тях засъхваха. Около главата му жужаха мухи, привлечени от миризмата, но препаратът ги държеше настрана. Усещаше гърба си вкочанен, имаше чувството, че ако се изправи, костите му ще изпукат като пистолетни изстрели. Не можеше да остане в тази поза още дълго — минута, две най-много, трябваше да се размърда.

После долови тракането на токове по пода на кухнята. То заглъхна и началните акорди на „Петата“ от Бетовен разтърсиха къщата. Под прикритието на музиката, Латовски лекичко слезе по стълбите и изтича край къщата на пътя.

* * *

Адам окачи сакото си, свали връзката, върна се в стаичката и се отпусна в едно кресло. Тази вечер прекалено го мързеше да развърже докрай обувките си и той ги избута с крак, като отърка тока на едната. На майка му това не би й се харесало.

Даде си още пет минути да послуша музиката, после се изправи и отиде в кухнята. Не си спомняше някога да е бил толкова уморен — от една страна, заради напрежението да чака Латовски да позвъни на вратата със заповед за обиск, помисли си той, а от друга — висенето да съобщи на Елън Бейнс лошите новини. Беше опитал, но очите й бавно се отвориха, взряха се в него с мътен поглед, после погледнаха встрани и пак се затвориха.

Ще й каже утре.

Взе телефонната слушалка, набра номера в Сойървил и баща му вдигна на второто позвъняване. Изглеждаше горе-долу трезв.

— Адам е, тате.

— Познах те по гласа — сухо отвърна баща му.

— Говорих с лейтенанта, оня, дето си оставил визитката.

— Помня.

— Ами виж, каза, че само искал да разбере дали ние сме семейство Фулър, което е наело вила на Гарвановото езеро през лятото на 1960.

Мълчание от другата страна.

— Ние ли сме, тате?

— Защо му е притрябвало да знае?

— Нещо във връзка със случай, по който работел. Ние ли сме я наели, тате?

— Господи, че аз почти не помня, толкова отдавна беше. Да, ние бяхме, момчето ми. Най-хубавото ни лято. Вие с Майки не излизахте по цял ден от езерото и от малката лодка, дето я даваха с къщата. Освен когато не бяхте на люлката. Ти беше луд по нея.

Люлка. Видя накъсаните парчета синева да се приближават през мозайката на листата. Люлка…

Опита се да задържи образа, да го разшири и да обхване къщата, езерото… а също и може би самия него, на пет години, и дванадесетгодишния Майк. Но картината избледня и от нея останаха само думи: „накъсани парчета синева през листата“.

— Къде се намираше, тате?

— На Гарвановото езеро, нали току-що говорихме за това. — Следа от нетърпение.

— Къде точно?

— Вече не помня — минаха тридесет години.

Старият дръвник е длъжен да си спомни. Адам бе забелязал светлините на двадесет-тридесет къщи край водата от паркинга на заведението на Франк, а сигурно куп други стоят затворени, докато не изчезнат мухите. Нужен му беше адрес.

— Помъчи се, тате.

— Мога да се мъча, докато ми посинее задникът, момчето ми. Не знам и това си…

Спря, а после каза развълнувано:

— Чакай, чакай малко, по дяволите. Обзалагам се, че в документацията на майка ти го има. Тая жена прибираше всяко минало през ръката й парче хартия, все подреждаше и надписваше. Помниш ли папките й, синко?

Адам ги помнеше — големи кафяви картонени дипляни, хванати с ластик. Беше ги прегледал преди години, да не би баща му и брат му (немарливи хора) да не са забелязали някой важен документ. Картонът беше избелял и грапав, ластикът се беше отпуснал, но добре оформените й, наклонени букви бяха все така четливи и плътни върху етикетчетата с цвят на слонова кост и към половината на първата дипляна у него се беше появило някакво неприятно чувство. Напомни му за случая, когато игра Йосиф в коледната пиеса в училище — имаше усещането, че е нагълтал някаква животинка, а тя се мъчи да изпърха от стомаха му. Само че да държиш в ръцете си нещо, докосвано от нея, бе далеч по-неприятно преживяване от сценичната треска. Всъщност в такива моменти направо му ставаше лошо и той се бе отказал, преди да е прегледал и три четвърти от първата сред почти двадесетте папки.

Всичко, което й бе принадлежало, оказваше същото въздействие върху него освен старата тенджера. Тя имаше формата на глава с издути червени бузи. Предполагаше се, че те й придават весел вид, но той винаги си бе представял, че очите й гледат тъжно, а капките емайл край клепките създаваха илюзията, че от тях всеки момент ще потекат сълзи. Само нея бе взел от дома им в Сойървил, единствената нейна вещ, от която не му се свиваше стомахът.

Не си спомняше лицето й, което също беше странно. Из къщата бяха пръснати нейни снимки, облечена в някоя от вечните си рокли на цветчета. Той ги разглеждаше и се опитваше да запечата лицето й в паметта си. Но само щом отведеше поглед, то се изпаряваше и му оставаше единствено представата за рокля на цветчета и някакво размазано петно на мястото на главата й.

Баща му се върна на телефона.

— Готово, синко — щастливо обяви той. — Запазила е договора. Да вземе и да запази договора за лятната къща, която сме наели през 1960. Каква жена! Трябвало е да стане изпълнителен директор в някоя голяма корпорация или нещо такова.

— А адресът, тате?

— Договорът е сключен между мен и Алън Родни от Гленвейл. За периода юли-август 1960, за петстотин долара. Представяш ли си? Петстотин долара за едно лято във вила на самия бряг на езерото — толкова близо, че можеше да плюнеш в него от задната веранда. Обзалагам се, че днес би струвало пет хиляди.

— Адресът, тате?

— „Крайбрежна“ №300, Гарвановото езеро.