Бари Ууд
Белязан да убива (3)

2.

— Това е най-доброто кръчме за свалки в радиус от сто километра — каза санитарят, докато асансьорът се издигаше нагоре.

Адам Фулър се беше вторачил в таблото с копчетата и слушаше, без да поглежда към останалите двама, които стояха до обшитата с метал стена на кабинката.

— Мацетата са млади — продължи санитарят. Казваше се Том. Адам не му знаеше фамилията. Спътникът му беше Тони — и неговото фамилно име му се губеше.

— Понякога са и хубави — каза Том на Тони. — И налитат. Шансовете да те изчукат и да се сбиеш са еднакви. Доста голяма рядкост в такъв пущинак.

— Аха, само дето вече съм твърде стар и схванат в ставите, та да се чукам на задната седалка — обади се Тони.

— Не е задължително — възрази Том. — Има едно мотелче на езерото Ехо, в съседния град, дават стаи на час. На около двадесет минути път с кола. Естествено в леглото има пясък — само това, ако имаш късмет, но пък и ти няма да отидеш заради чистите чаршафи.

— Адски си прав — съгласи се Тони.

Асансьорът забави движението си. Щяха да слязат, преди да е чул името на бара, а не смееше да ги попита. Но точно когато кабинката спря, Том продължи:

— Казва се „При Франк“, на Гарвановото езеро, веднага след града.

Вратите се отвориха, санитарите излязоха и Том се обърна към него:

— Довиждане, докторе.

Адам им кимна и те отидоха при бюрото на сестрите, за да си вземат списъка със сутрешните дежурства. Вратите на асансьора се затвориха със скърцане и металната кутия се понесе към четвъртия, последен етаж на болницата в Гленвейл.

„При Франк“, Гарвановото езеро. Не беше необходимо да си записва, нямаше да забрави.

Кабинката спря и той излезе във фоайето, където госпожа Уорън и двама стажанти, с вид на неспали цяла нощ хора, го чакаха, за да тръгнат на обиколка.

Визитациите започваха в девет и сега беше точно толкова. Госпожа Уорън, старшата на етажа, ги запозна и всички заедно се отправиха към стаята на госпожа Трилинг.

Нейната кръвна захар най-после се беше стабилизирала, дилантинът бе овладял инфарктоподобните реакции от резките колебания в нивото на глюкозата спрямо инсулина. Краката й — хладни при приемането — бяха топли на пипане, пулсът в глезените й — силен. Можеше да си отива вкъщи.

Адам обсъди случая със стажантите, а после се обърна към нея. Беше около петдесетгодишна жена, безлична, с пръстен цвят на кожата и голям месест нос. Дебелите й устни бяха влажни, а черните й очи лъщяха като мокри сливи.

— Всичко като че ли е наред — каза й той. — В понеделник може да си ходите вкъщи. Съжалявам, че ви провалих почивните дни, но който се пази, и Господ го пази, нали.

Очите й се напълниха със сълзи и тя избърбори.

— Мислех, че ще умра. Струваше ми се, че никога вече няма да си отида у дома.

Жената сграбчи ръката му. Страхуваше се, че може да я допре до дебелите си влажни устни и после ще се наложи да тича в тоалетната, за да се мие, или да се разхожда из отделението с гадното усещане за слюнката й по кожата си. Но тя само я стисна в своята, слава богу, суха ръка, и го пусна да си върви.

Следваше госпожа Баучър, на която вчера бяха махнали конците. Газовете в стомаха й се чуваха съвсем ясно и тя също беше кандидатка за изписване в понеделник.

— Трябва обаче — каза той строго — да се раздвижвате… — Препоръча й за разходки фоайето с прозореца в дъното, от който се откриваше изглед към далечната планина. Первазът му бе покрит с борещи се за живот растения, оставени от пациентите, които сестрите се опитваха да спасят.

— Независимо че ви е трудно, трябва да се движите — повтори той.

Тя не го хвана за ръката и дори не му благодари. Каза:

— Имам ужасни газове — и изпод завивките се разнесе шумен звук.

Жената се изчерви и промърмори:

— Извинявайте.

Стажантите също се изчервиха, но Адам се засмя и попита внимателно:

— По-добре ли ви стана?

— Малко — отвърна тя. — Де да можеше да се направи нещо.

— Ще намалеят след ден-два — успокои я той и сложи кръстче в графата „Газове“ на болничния й лист.

Следващият, Томас Дорчестър, губеше последното си сражение с рак на белите дробове в напреднала фаза. Господин Дорчестър нямаше да си отиде вкъщи нито в понеделник, нито когато и да било.

Адам дръпна чистата памучна покривка на леглото и белия чаршаф от тялото на мъжа. Сестрите особено се бяха постарали тук — всичко беше идеално чисто, долавяше се само съвсем слаб дъх, ала нищо не бе в състояние да надвие миризмата на вътрешно разложение. После нави болничната нощница на бели и сини шарки и оголи трупа му. Само с тази дума можеше да се опише това, което бе останало от все още донякъде жизнеспособния Томас С. Дорчестър. Кожата му се беше сбръчкала като спихнал балон, а гениталните му органи изглеждаха като смачкана топка хартия.

С периферното си зрение Адам видя как стажантите отклониха очи и изпита леко задоволство. Той никога не бе отвръщал поглед — дори и от най-неприятните гледки. Постави слушалката, без да си дава труд предварително да я стопли с дъха си. Том Дорчестър нямаше да усети студенината.

Тъканта на дробовете му вече бе заприличала на разлагаща се гъба и те надали още дълго щяха да могат да поддържат живота му. Мъжът щеше да умре нощес, най-късно утре, въпреки че понякога се изхитряха и устискваха дни наред, даже седмици. Колко много неща те подвеждат, помисли си той. Прегледът му беше внимателен, спокоен, подробен и безполезен. Той обаче го извърши въпреки всичко, от една страна, за да се учат стажантите, а от друга — понеже това като че ли беше единственото, което можеше да направи. Докато се занимаваше с него, говореше на тих глас със стажантите, само че причината бе в атмосферата, а не за да не го чуе Дорчестър. Нямаше да го чуе.

— Главният иска да го прати в Олбъни. Имали някакъв супернов вентилатор.

— Тогава защо е тук? — попита едно от момчетата, Чатърджи — кльощав младеж с тъмна кожа и воднисти кафяви очи.

— Семейството не дава да го местят — обясни Адам и вдигна за малко поглед от пациента си. — Искат да умре тук, в родния си град, и да гледа техните лица край себе си, когато му дойде краят.

Той придърпа надолу нощницата, оправи белоснежните завивки и погледна стажантите.

— А най-важното, господа, е, че семейството е право. Нито апаратурата в Олбъни, нито ние тук в Гленвейл можем да направим нещо, за да го спасим. По-добре е да отдадем заслуженото на смъртта — добави Адам тихо — и да го оставим в сетния си час да види близките си, стига отново да отвори очи, което е малко вероятно.

Забеляза как се спогледаха и разбра, че според тях проявява сантименталност и греши. Все още смятаха, че в медицината не бива да се предаваш. На тяхната възраст и Адам вярваше в това, а после изведнъж и без особена шумотевица преди около три години осъзна, че не е така. И че да се бориш със смъртта при пациенти в положението на Том Дорчестър е безполезно и жестоко. От този момент нататък считаше, че е станал лекар.

Тия двамата обаче все още бяха на етапа на овладяването на болестите и Адам знаеше, че не може да ги разколебае с нищо. Изправи се и погледна госпожа Уорън.

— Обадете се на семейството — поръча й той. — Кажете им, че може би ще е нощес.

— Само че може би — обади се другият стажант Севъренсен, който беше бял едва ли не колкото албинос, с почти невидими мигли и вежди и като че ли малко късоглед.

— Разбира се — отвърна Адам. — Може би. Но ми се струва, че е по-добре да се разкарат един-два пъти в повече, отколкото да пропуснат да си вземат сбогом с човека.

И двете момчета — тъмнокожото от Индия или Пакистан, Адам не беше сигурен, коя от двете страни, и светлокосият, който изглеждаше, сякаш предците му са били избелвани в продължение на десет хиляди години лед без слънце — погледнаха към умиращия мъж и той долови онова изражение в очите им. Знаеше какво е то, можеше да го назове така, както знаеше и думата „кварки“, въпреки че никога не ги бе виждал, държал в ръцете си или усещал. И също както кварките не събуждаха нищо у него, не беше изпитвал съжалението, което прочете в очите на двамата младежи, докато гледаха Томас С. Дорчестър.

Адам се изправи, нави слушалката си и я прибра, прегледа сведението за болния и им каза още няколко думи за потискането на болката при рак с летален изход, въпреки че пациентът вече беше недосегаем за страданието. След това излязоха от стаята и продължиха визитацията.

Беше десет часът. Дежурството му свършваше в шест. Довечера щеше да има пълнолуние. Ще се прибере, изкъпе, внимателно ще се обръсне, после ще се преоблече с дрехите, които беше купил на големия пазар в Сойървил, ще нахлупи перуката, взета на евтиния пак там, и ще отиде в бара на Франк, на Гарвановото езеро.

* * *

Заведението се намираше само на няколко крачки от езерото. Имаше дървени стени, дълги, тесни прозорци и неонова реклама на покрива, която хвърляше червени ивици светлина по тъмните му води.

Паркингът беше почти пълен. Адам спря наблизо до тесния пясъчен бряг, измъкна се от колата и погледна към другата страна на езерото. Изпита смущаващото чувство, че вече е идвал тук. Опита се да си спомни кога, но не успя. Навярно това беше от ония безпочвени усещания, които хората приписват на някакви преживявания от предишен живот или разни такива идиотщини. Само че беше много силно и той остана на мястото си, загледан в спокойната черна вода, пресечена от лунната пътека, мъчейки се да си припомни. Нищо не изплува в съзнанието му, в този момент вратата на заведението се отвори, през нея долетя шумотевица и магията се разпръсна. Една прегърната двойка излезе навън. Те прекосиха паркинга и отидоха до червен пикап, нашарен с оранжеви петна от ръждата, мъжът притисна жената до вратата и я целуна. Шкембето му пречеше на долните части на телата им да се долепят, но жената нададе престорен стон на възбуда. После той се качи на предната седалка, тя заобиколи, залитайки, предницата на камиончето, качи се от другата страна и потеглиха с вой на гуми, без да спрат и да се огледат дали не идват други коли.

Адам видя как задните им светлини обкрачиха линията по средата на пътя, когато се насочиха към главното шосе. Сигурно отиваха в мотела на езерото Ехо, където имало пясък в леглата (ако ти провърви).

Потрепери. Никога нямаше да заведе жена там, навярно не би могъл да го направи на такова място.

Светлините на пикапа се скриха и той се почуди дали ще успеят да стигнат до мотела или някой полицай ще ги спре за шофиране в нетрезво състояние. По тия места повече хора умираха от каране след употреба на алкохол, отколкото от инфаркт на миокарда. Данните сигурно можеха да си съперничат с тези за Северна Швеция или Сибир, въпреки че зимите в северната част на щата Ню Йорк не бяха чак толкова сурови и слънцето не се скриваше през ноември, за да се появи едва през март. Но все пак си бяха мразовити. Миналия януари падна под тридесет и студът си намираше пролуки по прозорците и вратите на къщата му и проникваше направо през стените. Адам буквално се беше залепил за печката, само дето не си опече краката, ала на останалата част от тялото му беше студено. Но пък беше красиво. Езерата замръзнаха, джипове, коли и камиони с вериги минаваха през тях и във въздуха се носеше някакво нескончаемо пращене. Боровете приличаха на изрязани картинки на фона на бялото небе, а кленовете, дъбовете и брезите бяха като силуети на мъртви дървета. Трудно му бе да си представи, че отново ще се разлистят, а пък ето ги — вече са напъпили и снегът, който стигаше до прозорците на първия етаж, се бе стопил с изключение на няколкото синкави купчинки навътре под смърчовете.

Беше пролет, беше топло и щеше да чука. Този път истински, а не като миналия, когато се опита да изпревари времето. Още се изчервяваше, щом си спомнеше. Не можеше да заведе момичето вкъщи, нито да отиде с нея у тях или на мотел. Така че бяха пробвали да го направят в колата, и то в нощ, когато температурата беше петнадесет градуса, а месечината приличаше на кръгло парче лед. Провалът беше пълен.

Тази вечер нямаше да му трябва печка обаче, сега всичко щеше да мине идеално.

Беше разказал на психиатъра си, Терънс Бънър, за фиаското С последното момиче, понеже знаеше, че той ще го изслуша абсолютно безпристрастно, а Адам усещаше, че в дъното на този неутралитет се таи съпричастност.

Бъни беше на негова страна.

— Беше млада — разказа му Адам. — Даже още имаше тук-там пъпки. На мене ми харесват младичките — изрече със запъване той. — Но нищо не можах да свърша, може би защото се беше надрусала, Бъни. Направо до ушите се беше насвяткала с кокаин, крек или господ знае какво.

— Защо я свали тогава? — попита го той.

Резонен въпрос. Потърси подходящ отговор. Опитваше се да го лъже колкото може по-малко.

— Предполагам, именно понеже беше се надрусала — решил съм, че мога да я накарам да направи… разни неща…

— Какви неща?

— Ти знаеш — каза Адам, — и после ще ми даде да… абе нали разбираш.

— Струва ми се, да.

После Бъни се беше засмял, Господ да го поживи, и беше казал:

— Предполагам, че си искал нещо по-различно от мисионерската поза, а, старче?

Бъни му беше измислил първия прякор в живота и той си го харесваше.

— Абе май че да.

— Знаеш какво ще ти кажа, нали?

Той поклати отрицателно глава и Бъни продължи:

— Така е, старче. Само си помисли малко.

Адам се замисли, а после каза бавно:

— Че все едно съм паднал от коня и трябва отново да се кача.

— Или нещо подобно — беше му се усмихнал психиатърът.

Само че се налагаше да изчака топлото време и луната.

Разбира се, Бъни никога не би му дал стария съвет за падането и ставането, ако знаеше какви ще бъдат последиците от любовните похождения на Адам.

* * *

Отвори вратата на бара и върху него се стовари истинска лавина от безмозъчната, повтаряща се какофония, която хората наричат музика. Не ставаше за слушане, тя и не беше предназначена за това, а да те разгорещи и докара до полуда. Звуците го притиснаха, съсипваха нервната му система и той се запита защо на подобни места никога не пускат Бах и Хендел. „Празнична музика“ беше много по-възбуждаща от тази идиотщина, само че хората често бъркаха секса и дивеенето. И грешаха. Любенето трябваше да бъде бавно, обмислено и безкрайно нежно. А пък дрезгавото стържене, което се носеше от високоговорителите в кръчмата, нямаше нищо общо с това.

Внезапно то престана и през няколкото такта блажена тишина преди следващото варварско парче той съгледа тази, която търсеше.

Изненада се, понеже не беше млада, а той обикновено си падаше по младичките. Наближаваше края на тридесетте или началото на четиридесетте и бръчките край очите и устата й си личаха даже на розовата светлина в заведението. Облечена бе с панталон, пуловер и огладена блуза с копчета под него. В тъмната й коса имаше сиви нишки. Беше мека и гладка, а не накъдрена на жички като на половината жени в барчето, които изглеждаха, сякаш са хванали оголен електрически кабел. Очите й не бяха потънали в мазни сини гадости, устните й си имаха просто цвят на устни, а не бяха виолетови или пък лъскави, все едно че са увити в станиол. Представляваше просто една спретната на вид, почти възрастна жена, с интелигентни (и може би весели) искрици в тъмните очи, която пиеше бира със скоч, а не „Кир“, „Лиле“^[1] или пък някаква друга измишльотина. Тя го усети, че я наблюдава, вдигна очи и му се усмихна. Усмивката й не беше престорено свенлива или по навик прелъстителна, а нормална и открита, като на зрял човек, който среща погледа на друг зрял човек. Беше сама. С разтуптяно от приятно предчувствие сърце той тръгна край пренаселения кръгъл барплот към нея.

Всички бяха прекалено заети със себе си и ритуалите си на чифтосване и дори не го погледнаха. Но даже и да го бяха направили, щяха да забележат якето от изкуствена материя, евтина карирана риза, пуловер на шарки (от найлон) и руса перука (също изкуствена). Ако някой по-наблюдателен обърнеше внимание на лицето му и го запомнеше — и то не беше нищо особено. Навярно имаше двадесетина мъже в заведението, които отговаряха на същото описание.

* * *

Ив подмина пътните каси на Олбъни, сви по отбивката за Северната магистрала и видя първата табелка за Саратога, където възнамеряваше да прекара нощта. Беше едва девет, тя не се чувстваше уморена, а й оставаха само час и половина, два път до Гарвановото езеро… и Сам. Изведнъж й се видя непоносимо да отлага срещата си с него единствено за да се наспи, ето защо реши да продължи. Ала гърбът я болеше, имаше нужда да пийне кафе и да хапне, а на колата й трябваше бензин. По Северната магистрала нямаше места за почивка и зареждане, но на една табела пишеше, че може да намери храна, гориво и телефон при следващата отбивка. Тя сви по нея и слезе по наклонения път до шосе с две ленти, осветено островче от бензиноколонки и заведение за хранене в близост до тях.

Спря до колонките. Франсес беше против саморъчното наливане на бензин, но на Ив то й доставяше удоволствие и когато апаратът щракна, тя го закова точно на петнадесет долара като истински професионалист и отиде до стъклената будка да плати. Зад високото прозорче седеше някакво момче, а пред него имаше списание с голи жени, разтворено точно на снимката на страхотна блондинка в евино облекло. Ив се окашля, хлапето я забеляза, изчерви се силно и бързо затвори страницата.

— Извинете — промърмори то.

Друг път би почервеняла и би запелтечила като него, щеше да му хвърли парите и да избяга. Но той изглеждаше до болка млад и притеснен, а тя се намираше само на два часа път от Сам и се чувстваше по-добре, отколкото от месеци насам.

Ив му се ухили:

— Тия картинки ще те откъснат от истинския живот.

— И аз тъй викам — изстена той и двамата внезапно се изсмяха съучастнически. После тя го попита как е храната в съседното заведение.

— Зверска — отвърна момчето.

Ив го погледна неразбиращо.

— Тоест много добра — поясни меко той.

Благодари му и закара колата през чакъла до ресторантчето. На покрива му беше поставена метална раковина, осветена от прожектори, за да го забелязват хората по Северната магистрала. Не видя нито една муха на светлината им. Или Франсес се беше държала като пророчицата Касандра^[2] по отношение на мухите, или южният вятър, на който се дължеше мекото време, ги пропъждаше.

Влезе вътре. Помещението беше празно, ако не се брои един пътен полицай на другия край на бара. Беше с униформено облекло и колан, носеше оръжие, белезници и радиостанция, а от кръста му висеше палка. На столчето до него лежеше шапката му. Ядеше бъркани яйца, посипани с нещо, което приличаше на прясно накълцан магданоз. Като за денонощно заведение за хранене встрани от магистралата е доста добре, помисли си тя.

Той вдигна глава и я хвана, че го разглежда. Размениха си бегли усмивки и всеки извърна поглед. Просто двама непознати в ресторантче сякаш излязло от четиридесетте години.

Преди месец след едно такова невинно споглеждане тя би могла да докосне плота, на който се беше облегнал полицаят, и да „види“ разни неща за него. Например че когато за пореден път са го подминали при повишенията, той се е озлобил, започнал е да пие и да бие жена си и в този момент, докато нагъва по никое време обяда си от бъркани яйца, пресен магданоз и дебело нарязан, като че ли домашен хляб, съпругата настанява децата в колата и го напуска. Ив би съгледала нейното мрачно, изтерзано лице и умърлушените физиономии на децата, на които отдавна им е било време да си легнат. Тя даже би видяла малката къщичка на типично американската уличка в едно от типичните американски градчета наоколо, докато жената изважда на заден ход семейната кола на улицата.

Ив щеше да научи това, което той самият нямаше да знае — че ще се прибере в празна къща и ще намери бележка от съпругата си в кухнята.

В представите й всичко щеше да бъде ясно очертано. Тя би била в състояние да познае жената и децата, ако ги срещне, или къщата, ако мине край нея. Ала тази вечер не се случи нищо особено, само си размениха бегла усмивка с полицая.

Почувства въодушевление и изведнъж страшно й се прияде.

Металната врата към кухнята се отвори и една сервитьорка в бежова униформа дойде при нея. Беше около петдесетгодишна, с кръгли розови бузи и искрящи кафяви очи. Ив я хареса, харесваше и полицая, и хлапето от бензиностанцията. Харесваше й целият свят.

— Две бъркани яйца, ако обичате — поръча тя, — и кафе.

— Без кофеин или обикновено — попита жената.

— По-добре обикновено — отвърна Ив. Оставаха й двеста километра път.

Келнерката наля кафе в една дебела чаша, сложи я пред младата жена и влезе в кухнята да предаде поръчката. Междувременно полицаят си дояде яйцата, обра остатъците от жълтъка и магданоза по чинията си с крайче хляб и си допи кафето. Изправи се, взе си шапката и тръгна край бара към нея.

Изведнъж стомахът й се обърна и тя си помисли, че все пак ще се случи. Ще види картини от живота на този мъж, ще научи най-съкровените му, мрачни и ужасни тайни. Неща, които даже самият той не осъзнава.

Тя стисна здраво крайчеца на плота, впери поглед в чистата му повърхност и зачака. Почувства само леко раздвижване на въздуха, докато мъжът я отминаваше, нищо повече, и се осмели да вдигне глава.

Полицаят стоеше до касата. Сервитьорката беше излязла от кухнята и му казваше, че тук не му приемат парите и той го знае. Нарече го Бил.

Ив погледна право към тях.

Той си бе сложил шапката. Благодари на жената и си излезе. Вратата се отвори и затвори, тя го чу как запали колата си и я изкара от паркинга обратно на пътя, който водеше към магистралата.

Нищо повече не се случи.

Ив се отпусна на стола си. Наистина беше свършено, трябваше да свикне с това, а не да стига едва ли не до припадък, щом някой се приближи на пет крачки от нея.

Сервитьорката заобиколи бара и дойде при младата жена.

— Ей, добре ли си? — попита тя.

Ив кимна.

— Изглеждаш ми малко пребледняла.

— Сигурно трябва да хапна — отвърна тя.

— Ей сегичка, мила. Обзалагам се, че знам какво още ти трябва.

— Само да не е севънъп — изрече бързо Ив.

Жената се засмя.

— Не, имах предвид „Алка Зелцер“. Помага, когато не ти е добре. Фърн, готвачката ни, се кълне в нея. Казва, че даже ако някога се подхлъзне и си отреже пръста, от „Алка Зелцер“ сигурно ще й порасте нов. Смята, че може да лекува рак, стига хората да опитат. — В кафявите й очи блеснаха искрици. — Фърн е страхотна готвачка, но малко… — Тя почука с пръст по главата си. — Все пак тая работа си я бива, нищо че не лекува рак. Може пък да върне цвета на бузите ти. Какво ще кажеш? За сметка на заведението е.

* * *

Наричала се Абигейл, Аби, каза тя на Адам. Фамилните имена не са им нужни, съгласиха се и двамата. Лицето й бе хубаво, не точно красиво, но определено не и обикновено. Очите и косата й имаха еднакъв червеникавокафяв оттенък и като се изключат бръчките край очите и устата й, кожата й беше като на младо момиче.

Преподавала в гимназията в Тъпър Лейк, на около петдесетина километра западно от Гарвановото езеро. Не се осмелявала да се покаже в бар за запознанства там, ето защо веднъж месечно идвала с кола до заведението на Франк.

— За да бъда с някого — обясни му тя. — Да пропъдя мрака…

Толкова хубаво го каза: да пропъдя мрака. Така не изглеждаше студено и животинско, както понякога го показваха по телевизията и на кино, а най-добрият начин на този етап от живота им да постигнат топлина и близост… и да пропъдят мрака.

Изведнъж почти изпита нещо към нея — жената, която познаваше едва от час, почти пет години по-стара от него (тя не му съобщи възрастта си, а той не я попита). Сети се как стажантите гледаха умиращия мъж сутринта. Ако някой бе в състояние да го накара да изпита чувството, което съзря в очите им, това беше именно тази мила, мъдра и почти красива непозната.

Той я попита дали ще дойде с него и тя отвърна: „Разбира се“, сякаш изненадана, че я пита.

Адам се огледа бързо наоколо. Движението не спираше, точно както бе казал санитарят Том, и всички бяха потънали в разговор. Никой не вдигна даже очи, когато се смъкна от столчето си пред бара и тръгна след нея към изхода.

Излязоха през предната врата от кедрови дъски на паркинга. Все още беше топло и ветровито, духаше от юг.

— С коя от колите — попита тихо тя.

— Моята, ако нямаш нищо против. — Беше си купил един нов ЛТД миналия януари.

Наближиха го и той усети лек пристъп на гордост — все още го изпитваше, когато се возеше в издълженото светлосиньо купе, където хората казваха, че миришело на ново.

Спомни си двойката на идване, притисна я към колата и я целуна, съзнавайки разликата между неговото слабо, добре поддържано тяло и шкембестия работяга с пикапа. Разтвори устните й със своите и посегна към джоба си.

Тя се притисна към него, а пръстите му докоснаха хладната дръжка на скалпела.

Целувката свърши и той се огледа набързо наоколо. Никой не бе излизал, никой не ги бе видял заедно. Заведе я кавалерски до другата страна на колата, помогна й да се качи, а после седна зад волана.

* * *

Сам живеел в този град, на „Крайбрежна“ според Грета. Само че Ив не знаеше къде се намира тя и нямаше кого да попита. Главната улица на Гарвановото езеро беше дълга около една пресечка, с един светофар, няколко тъмни магазинчета и без никакви коли. Даже бензиностанцията бе затворена, а не бе забелязала на идване нито щатско, нито градско управление на полицията. Само една от сградите не беше тъмна — малка викторианска къща, външната лампа на която осветяваше табелка с надпис: „Градска библиотека, основана в 1937“.

Не знаеше какво да прави.

Намали още повече скоростта, след като вече го бе направила по завоите и хълмовете между Гарвановото езеро и Северната магистрала, и отиде почти до края на улицата, която отново излизаше на главен път 26. Знаеше от картата, че той извива и пресича магистралата на север от изхода, по който бе тръгнала, а после продължаваше до една малка точка на езерото Чамплин, където се взимаше ферибота за Върмонт.

Започна да се оглежда за телефонна кабинка. Щеше да се обади на телефонистката за помощ или да набере 911 и да рискува да си навлече гнева им, когато просто ги помоли да я упътят. Изравни се с едно ниско дълго здание. Над табелката с надпис „Зала за боулинг“ бе запалена лампа, а през металните решетки на прозорците му светеше.

Отвътре заведението изглеждаше по-голямо, отколкото отвън на паркинга. Всички коридори бяха тъмни с изключение на един, на който се упражняваше някакъв човек, а до него над нещо като катедра се бе навел друг с бележник.

Зад малкото барче мъж с ниско остригана рижа коса правеше пирамида от стъклени чаши на столче. Той чу вратата да се отваря и се обърна.

— Какво ще обичате?

— Търся „Крайбрежната улица“.

— „Крайбрежната“ на Гарвановото езеро?

Тя кимна.

— Питам, понеже във всички малки загубени градчета с езеро по тези места, а те са все такива, също има крайбрежна улица. Или пък алея, булевард и така нататък.

Имаше гърбав нос, рижи ресници, светли очи и гъсто осеяна с лунички кожа, с изключение на няколко места, където тя изглеждаше розова и възпалена.

— Ако усетите горчивина в думите ми — продължи той, — то е, защото наистина я има.

— Абе, Мел, я стига си се оплаквал — обади се добронамерено един от играчите.

Той намали глас.

— Вися в този забравен от бога пущинак от две години. Взех залата от едни точно когато я бяха получили по наследство. Мислех си, че съм направил удар. Повярвах им, като ми викаха, че сезонът продължавал девет месеца. Пълен идиот… — Очите му присветнаха. — Искате ли да си купите зала за боулинг?

— Ами, не, благодаря — отвърна Ив.

— Естествено. Много ясно, на никой не му се кара петдесет километра, за да гледа някой стар филм, пък да те пази господ, ако решиш да заведеш жената на вечеря. Или ще е заведението на Беси, където сервират шунка и яйца на закуска, яйца на обяд и хамбургер по всяко време до два часа през нощта, или ако пък е след това, ще е при мен или при Франк, а ние предлагаме само студени сандвичи. Девет месеца, ами! Мястото е съвсем утрепано, като студебейкъра на леля ми Фани, от октомври до декември и от март до юли.

Топката полетя по коридора, посипаха се кегли и се разнесе гласът на някаква невидима жена.

— Е, добре, господа, да приключваме.

— Божичко — простена барманът. — Това е върхът. Няма единадесет, петък вечер е, а пък приключват. В Олбъни точно щяхме да се развихряме. Да не би случайно да сте оттам? — попита с копнеж той.

— От Кънектикът съм — осведоми го Ив. — Бриджтън, Кънектикът.

— Май че и то е някакво загубено градче, да ме прощавате.

— Предполагам, да — отвърна тя. — Но е само на стотина километра от Ню Йорк.

— Ню Йорк е противен град — презрително изсумтя мъжът. — Доста път има от Кънектикът дотук.

— Около четири часа.

— Е, почти сте пристигнали — каза внимателно той. — „Крайбрежната“ е на около пет километра оттук.

Пет километра.

Пътуването свършва със срещата на две сърца, помисли си тя. Това беше фраза от някакво училищно стихотворение или от готическите романи, които четеше на млади години. Въобще не се чувстваше във форма за срещата на две сърца — усещаше се мръсна, косата й бе рошава и й се ходеше до тоалетна.

— Мога ли да използвам тоалетната?

— Разбира се. Направо оттук, като стигнете първата врата. Когато се върнете, ще ви обясня как да отидете до „Крайбрежната“.

Тоалетната беше малка, чиста и студена.

Тя я използва, изми се на мъничката мивка и се избърса с грубата кафява салфетка. Косата й се беше оплела от вятъра, който нахлуваше през прозореца на колата. Тя я намокри и я разреса. Сенките под клепачите й бяха станали почти лилави, а очите й се бяха зачервили от блясъка на насрещните светлини. Даже и в този вид изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам — подмладена и почти както предишната Ив.

— Пет километра — прошепна тя на огледалото и се върна на бара. Залата беше тъмна, играчите си бяха облекли якетата и прибираха топките си за боулинг в подплатени торби. През прозореца видя как външните лампи примигнаха и угаснаха.

Мъжете извикаха лека нощ на бармана, кимнаха й и си тръгнаха.

— Искате ли да ви го напиша? — попита той.

— Сложно ли е?

— Не, никак. Значи излизате, завивате наляво, продължавате наляво при разклона на около километър оттук и карате направо, докато стигнете до езерото. Ще ви се стори, че пътят свършва, но не е така. Има формата на Т и върви по цялата дължина на езерото, с изключение на едно блатисто място, където само джип може да мине. Предполагам обаче, че няма да ходите толкова далече.

— Надявам се, не — отвърна тя.

— Добре, стигате до езерото. Отдясно е ресторантчето на Франк. Определено не е готино място. Отляво е „Крайбрежната“. Няма други пътища, нищо освен пощенски кутии, отбивки към къщите и езерото. То е страхотно, госпожо. Казват му Гарвановото, понеже изглежда черно, освен по средата на лятото, когато цветът му става най-удивителното сиво-синьо, дето сте виждали. Даа, почти си струва да живееш на майната си в тоя смотан пущинак заради него — прощавайте за израза. Има щуки и пъстърви, доста големи понякога. Тук не си играем на дребно. Мъжко езеро…

Той обича това място, внезапно осъзна тя, истински го обича, а мърморенето и оплакването са само преструвка. Ив му се усмихна, барманът й отвърна и й пожела късмет.

Беше пълнолуние и фаровете почти не й бяха необходими. Тя сви вляво на разклона и пътят се устреми право към луната, а после се сля с нея в дълга, трепкаща, объркваща пътечка. Намали и съвсем бавно стигна до езерото или нещо, което приличаше на скалисто заливче. Отдясно присвяткаха червени и зелени неонови светлини, на около четиристотин метра разстояние… ресторантчето на Франк. Зави наляво, мина край обрасло с тръстики островче земя, което образуваше нещо като път през заливчето, и черната шир на Гарвановото езеро, пресечена от полюшващата се ивица лунна светлина, се разкри пред нея.

Беше широко около половин километър. През дърветата блещукаха светлинките на къщите, пръснати по отсрещния бряг. По края му беше пълно с тръстики като в заливчето и тя чу квакането на жаби и плясъка на риби във водата.

На първата кутия, до която стигна, пишеше „10“ с украсени сребърни букви, а алейката за коли водеше до дървено мостче. С увеличаването на номерата, пощенските кутии се разредиха. При 210 колата се стовари от асфалта върху черен път, покрит с чакъл, и тя намали до тридесет, да не би изпод гумите да изхвръкнат камъчета и да одраскат боята. След около километър стигна до 300 — номерът, който нейната свекърва й беше написала.

Ръцете й трепереха върху кормилото, а по края на челото й бе избила пот. Ако има капчица разум, трябва да се върне, да намери мотел, да се наспи, добре да закуси и да дойде на сутринта — нахранена, отпочинала и по-спокойна. Но вече беше толкова близо, не би издържала да не го види. Зави и подкара край малка горичка от брези и кленове, примесени със смърчове. Усети миризма на пушек от дърва, а после съзря просека пред себе си и само след няколко секунди излезе на една полянка с малка, спретната, хубава къщичка, зад която беше езерото. Приближи се и спря малко по диагонал спрямо сградата. Тя имаше каменен комин, веранда и прозорци с кукички. От покрива излизаше пушек, на долния етаж светеше и се чуваше филмова музика. Беше буден, гледаше телевизия. Ив посегна да угаси двигателя и лампата на верандата се запали. Вратата започна да се отваря и сърцето й се разтупка толкова силно, че й се зави свят, тъй като изведнъж се сети, че може да не е сам. Красив мъж, разделен от съпругата си, с нормални желания — нямаше никаква причина да не си доведе жена. Тя натисна съединителя и сграбчи здраво лоста за скоростите, та чак ръката я заболя. Ако нещо й подскаже, че с него има някой, щеше да даде на заден и бързо да се измъкне, по възможност, без да блъска хубавата си кола в някое дърво. Вратата се разтвори и в правоъгълника светлина се появи неговата фигура. Не виждаше лицето му, но го позна по височината, формата на главата и раменете му. Сигурно беше чул колата и излизаше да провери кой му идва на гости по това време. Не бе виждал лебарона и нямаше да разбере, че е тя.

Никой не застана до него, а прозорците останаха тъмни. Като че ли беше сам. Тя пусна лоста за скоростите, изключи двигателя и отвори вратата. Вътрешната лампичка се запали и той я видя. Втурна се през вратата и извика: „Ив… Иви…“.

Гласът му звучеше радостно, даже ликуващо. Изглежда, му е липсвала и е бил искрен, когато измърморваше, че я обича, по време на онези злощастни телефонни обаждания. Тичаше насреща й, всеки момент щеше да навлезе в обсега на фаровете и тя щеше да види лицето му за пръв път от почти два месеца насам.

Не беше убийствено красив, според определението на Грета, не биха го поканили за реклама на цигари, а висок, едър мъж с тъмна права коса и черни очи, дългите гъсти мигли на майка си, продълговато лице и трапчинки, които му придаваха строг и едновременно с това тъжен вид.

Ив също извика името му, завъртя се и се измъкна от колата. Пристъпи към него по тежката, неравна настилка от камъни и глезенът й се огъна. Започна да пада, пресегна се и се хвана за нещо студено и метално. Беше веригата на някаква люлка, която висеше от един клон в близост до алеята. Тя увисна на нея, задържа се и изпита онова внезапно, смешно, незначително усещане за празнота. Все едно че си прескочил стъпало, носиш се прекалено бързо надолу с асансьор или някоя друга от навярно безбройните метафори, които бе измислила в началото за „онова“ — наследството от майка й.

Квакането престана, викът на някаква нощна птица секна по средата. Вятърът люлееше клоните и съпругът й тичаше по дъсчената веранда в пълна тишина. А после дърветата, къщата, полянката и мъжът й изчезнаха и Ив се озова на края на друга поляна. Тя беше по-малка, обградена от стари бели борове, чиито иглички се бяха сипали с десетилетия по земята. Върху тях в разливаща се локва кръв лежеше жена. На себе си нямаше нищо освен пуловер и памучна блуза с копчета (която щеше да преследва Ив цял живот, тъй като знаеше, че тя я е огладила само преди няколко часа, за да изглежда спретната вечерта), вдигната до подмишниците й. Оттам надолу беше гола и тялото й бе разпорено от гръдната до срамната кост. Плътта се беше разделила на пластове като на схема по анатомия, а под нея пулсираше мембраната, покриваща призрачните очертания на органите и вътрешностите й.

Ив пусна веригата, политна назад, удари се във вратата на колата и падна. Грапавите камъни скъсаха панталона й и я порязаха, но тя не усети нищо. Стисна здраво очи, като се опитваше да прогони видението. Но от това то само стана още по-отчетливо. Кръвта аленееше, пуловерът на жената беше син, блузата — бледорозова, а слоят подкожна тлъстина по дължината на тялото й имаше цвета на прясно опрана вълна. От пулсиращата мембрана се вдигаше пара в нощния въздух — жената беше още топла, жива. Разпорена, с почти изтекла кръв, но жива и в съзнание. Очите й се завъртяха и като че ли погледнаха право в Ив с някакво изражение на върховно недоумение. „Как стана така — сякаш питаха те, — как ми се случи това?“

После пулсирането започна да прескача, загуби ритъм. Очите, които като че ли я виждаха през онази бариера във времето и пространството, която ги разделяше, се оцъклиха, помръкнаха, а после замръзнаха. Челюстта на жената увисна, от устата й рукна кръв и потече по лицето към косата й. Ив изхлипа и заби кокалчетата на пръстите си в очите, мъчейки се да прогони образа. Безполезно бе. Виденията никога не спираха, освен ако не им бе дошъл моментът, а това беше все още ярко, въпреки че започваше да избледнява по краищата и там се оформяше ивица като от рамката на диапозитив. Чифт мъжки мокасини прекрачиха границата на видението, имаха пискюли и бяха залети с кръв. Крачолите над тях също бяха напоени с кръв. Ив виждаше фигурата в гръб. Той се наведе над тялото. Сребриста, облечена в гумена ръкавица ръка, която изглеждаше като прокажена на лунната светлина, се пресегна и склопи очите на жената.

* * *

Ив се сгуши на топка пред камината, зъзнейки като болно куче. Сам уви одеяло около раменете й, но тя не можеше да спре да трепери. Той клекна за малко пред нея, после се изправи и отиде до телефона. Бяха му го сложили следобеда и благодарение на нея първото му обаждане щеше да бъде в полицията.

— Какво да им съобщя, Ив?

— Каквото ти казах. Че съм видяла едно тяло на някаква полянка.

— Видяла си?

— Намерила. Кажи им, че съм я намерила.

— Къде?

— На полянката — изпелтечи тя, — в гората. — Зъбите й тракаха.

— Скъпа — каза внимателно той, — тук е паркът Адирондак. Има милиони акри гори и поляни. Имаше ли нещо друго?

Да, имаше и Ив се опита да си припомни какво, без да се налага отново да си представя мъртвата жена. Ето я полянката, не обръщай внимание на кръвта и трупа. А ето и човека с мокасините. Той си беше тръгнал и заедно с него обсегът на видението й се бе разширил точно когато картината започна да избледнява, също като във финала на някой тъжен филм. Избледнява до черно, май че така му казват. Видя гърба му да се отдалечава сред дърветата, чу го да се движи през храсталаците и забеляза… барака на края на поляната. Беше обшита с дърво, едната й стена се бе съборила, а от покрива й се ронеше зелен асфалт. Би могла да бъде отдавна изоставена детска къщичка, но пък плочките на покрива бяха твърде трудоемка работа, тъй че вероятно беше някаква пристройка или барака за инструменти и машини.

— Имаше някаква барака — произнесе бавно тя и му я описа.

— Нещо друго? — попита Сам. — Каквото и да било?

Ив поклати глава, той вдигна слушалката и набра 911.

* * *

Те пристигнаха малко след един часа през нощта. Единият беше грамаден мъж, много по-висок от Сам, който беше почти метър и осемдесет. Другият беше нисък и слаб, с тъмна коса, сресана назад, и воднисти кафяви очи. Съпругът й ги въведе в дневната, където Ив продължаваше да се свива пред огъня. Бяха си извадили картите — сигурно са му показали значките си в антрето.

Високият, който не беше дебел, а просто едър и щеше да пръсне ръкавите на сакото с бицепсите си, отиде при нея. Подът не потрепери, но тя имаше усещането, че нещо огромно се движи насреща й.

Той спря, разтвори картата си, за да й покаже значката и ламинираното картонче до нея. Лейтенант-детектив Дейвид Латовски, отдел за тежки престъпления, щатска полиция на Ню Йорк.

— Намерихме я, госпожо Клайн — съобщи й тихо той. — Точно където казахте. На няколко крачки от бараката за машини на стария Карлин. Преди десет години светкавица удари къщата му, всичко стана на пепел освен основите и комина… и бараката. Семейството се отказа и се премести във Флорида. Държавата купи земята — продължи той разговорчиво, придърпа един тежък дъбов стол, все едно че е от балса^[3], и го постави пред нея.

Седна с лице към Ив и коленете им почти се допряха.

Косата му беше гъста, тъмноруса и започваше да изтънява от двете страни на челото. Гласът му звучеше меко, ала тъмносините очи изглеждаха решителни и будни на светлината на огъня. Нямаше да е лесно да го заблуди.

Той затвори картата си и я пъхна във вътрешния джоб на сакото.

— Държавата остави земята, както си беше — продължи лейтенантът. — Каменният комин и основите, осеяни с обгорели останки. Предполагам обаче, че не сте ги забелязали.

Тя поклати глава.

— Ясно. А сега — каза тихо той и облегна грамадните си ръце на краката си, така че главата му се приближи до нейната — защо не ми кажете какво се случи.

„Защото ще решите, че лъжа или съм полудяла“, помисли си Ив, докато гледаше едрите черти на красивото му лице.

— Бях се объркала — каза тя.

— И то доста, госпожо Клайн. Старата къща на Карлин е най-малко на дванадесет километра оттук, от другата страна на езерото.

— Доста се бях объркала — съгласи се тя и се насили да го погледне в очите. — Никога досега не съм идвала на Гарвановото езеро, а разполагах само с адреса, без указания как да стигна.

— Ясно. Аз пък си мислех, че господин Клайн живее тук.

Той погледна към Сам, който стоеше до дълга лакирана маса с кръстосани крака — сигурно се хранеше на нея. Не знаеше кои са собствениците, но са му предали къщата в много добро състояние, помисли си Ив. Дъските на пода блестяха и със затоплянето на стаята миризмата на восък се засилваше. Мебелите бяха лъснати, камината почистена. Ако останеше тук с него… ако й позволеше да остане… ще я поддържа също толкова добре като тях.

— Точно така — обади се Сам и погледна безпомощно към Ив. — Аз живея тук.

Латовски отново се обърна към нея и вдигна вежди.

— Ние сме разделени — поясни тихо тя.

— Аха — каза лейтенантът с тон, който говореше: „Това обяснява всичко“. — И никога досега не сте идвали.

— Не.

— А защо дойдохте сега, госпожо Клайн?

— Не знам.

— Надявахте се на помирение?

— Това влиза ли ви в работата? — сопна му се тя.

— Не знам — отвърна Латовски. — Става въпрос за убийство, госпожо Клайн, много неприятно убийство. Още не съм сигурен кое ми влиза в работата и кое не. Ъъ… може би искате да присъства адвокат?

— Защо? — възкликна Сам. — Тя не е направила нищо.

— Не. Разбира се, че не е. Няма съмнение, че касапинът е бил мъж.

Стомахът на Ив се преобърна.

— И така, докъде бяхме стигнали? — любезно подхвана едрото ченге. — Казахте, че сте се загубили.

— Хванах по друг път при езерото — обади се дрезгаво Ив.

— Така ли? А как се оправихте дотам?

Тя му разказа за бармана в залата за боулинг, тъй като той би могъл да спомене на някого за нея, а този някой — на някой друг.

— Значи все пак сте разполагали с някакви указания — констатира Латовски.

— Устни пояснения. А пък бях нервна и се заблудих при езерото и, предполагам, съм сбъркала пътя.

— Заблудили сте се — повтори тихо той. — Добре, и после?

— Продължих нататък, като се надявах да стигна до номер 300 или да видя светлините на някоя къща, за да попитам за пътя, нещо такова.

— Само че не сте го направили.

Ив си спомни запалените лампи на къщите от другата страна на езерото. Бяха близо до водата и сигурно не се виждаха от пътя, скрити зад дърветата, като тази.

— Не — рискува тя.

— А пък спряхте при старата къща на Карлин.

Тя кимна.

— Защо? — попита внимателно той.

Във видението имаше пътека, обрасла с растителност, но все пак пътека, която навярно отива към поляната.

— Видях пътека — отговори тя. — Реших, че излиза някъде.

— Ясно. Значи подминахте осветеното крайпътно ресторантче и алейките, които съвсем очевидно водят нанякъде, и си избрахте една обрасла пътека насред гората в тъмното.

— Имам фенерче — обади се бързо тя. Франсес държеше Лари да оставя фенерчета в жабките на колите и да ги проверява веднъж месечно. „За всеки случай“, поясняваше леля й. Никой не я беше питал в случай на какво.

— Фенерче значи.

— Точно така.

— Но никаква друга светлина. Никакви признаци на обитаемост.

— Само пътеката.

— А, да. Пътеката. Доста е обрасла, тази пътека…

— Но я има — упорито настоя Ив.

— И доста големичко разстояние между пътя и поляната, където я намерихме.

— Не е толкова далече — възрази тя.

Той се облегна назад и столът леко изскърца.

— Добре. Оставихте колата си, тръгнахте с фенерче по пътеката през гората, стигнахте до полянката, където едно време пасяха кравите на Стив Карлин, и видяхте жената и бараката. Но не забелязахте основите на къщата или каменния комин…

— Не.

— И какво направихте после, госпожо Клайн?

— Не помня. Бях много разстроена.

— Представям си — каза сухо той. — Сигурно сте изтичали обратно по същата пътека до колата си…

Тя кимна.

— А после сте се втурнали по обратния път. Предполага се, че все още сте били заблудена.

— Да.

— Обаче не се отбихте в крайпътното ресторантче да се обадите в полицията.

— Не — прошепна тя. — Но ви казах, че бях много…

— Разстроена.

— Да.

— Значи се върнахте до Т-образното кръстовище и този път свихте накъдето трябва.

— Да.

— И колко време, мислите, е отнело всичко това, госпожо Клайн?

— Нямам представа.

— Едно полувреме? Петнадесет минути? Половин час?

— Не знам — промърмори Ив. Беше й поставил някакъв капан и тя го усещаше как щраква.

— Е, добре, аз ще ви кажа, госпожо Клайн. Без хеликоптер, тази обиколка на езерото по „Крайбрежната“ — единственият път — отнема поне час, да не говорим, че човек може да счупи някоя полуоска при такова бързане. Значи са ви били необходими от половин час до четиридесет минути да се върнете до началото и още десет минути да пристигнете тук. И по пътя не просто сте подминали ресторантчето, а сте прекосили паркинга му, тъй като шосето минава през него. А заведението на Франк е осветено като токийски публичен дом. Градските власти от години се опитват да го накарат да я кара по-леко — пращаха му призовки, заплашваха го с бойкоти, какво ли не. Нищо не помага — свети си денем и нощем, зиме и лете. Значи е трябвало да го видите и да се сетите, че има телефон, от който да се обадите за помощ. А не сте.

Латовски се наведе напред, така че главата му се приближи само на няколко сантиметра от нейната. Тя се облегна назад, опитвайки се да остави някакво разстояние помежду им, но беше хваната като в капан на стола. Усети топлата миризма на косата му, някакъв одеколон за след бръснене с лимонов аромат и уханието на колосана риза. Беше почти два часа сутринта и навярно е спял дълбоко, когато са го извикали заради жената на поляната, а все пак си беше сложил сако, чиста риза и вратовръзка.

Той продължи:

— Съпругът ви се е обадил на 911 точно в единадесет и дванадесет минути. Така ли е, Майк?

— Да, лейтенант. — Дребният мъж се ухили като хиена.

— Единадесет и дванадесет — повтори Латовски. — За щастие Майк, тук присъстващият сержант Лучи, е бил дежурен тази вечер и е знаел коя точно барака със зелен покрив има предвид съпругът ви, тъй като е живял като малък на Гарвановото езеро. Вижте, госпожо Клайн, ние може да сме провинциални смотаняци, обаче си имаме хеликоптер и предвид факта, че това като че ли прилича на петото убийство в нашата незначителна поредица…

— Петото? — извика Ив.

— Точно така, госпожо Клайн. Четири миналото лято и есен, а сега едно през пролетта. Мръсникът май предпочита топлото време. И тъй като това е петото, а всички естествено са напушени, сержант Лучи взел хеликоптера и бил на Карлиновото пасище около… колко часа, Майк?… — Не сваляше очи от Ив. — Единадесет и половина?

— Точно в единадесет и тридесет, лейтенант — обади се по-дребният.

— А жената била все още топла, госпожо Клайн — продължи Латовски. — Температурата била паднала до осем-девет градуса. По тези места бързо захладнява, така че в единадесет била паднала от петнадесет на осем-девет градуса. Обаче тя била все още топла, госпожо Клайн. Кръвта й била гореща и изтичала, от вътрешностите й се вдигала пара…

Кожата на Ив настръхна и стана лепкава. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

— Игличките под боровете жвакали — продължи напевно Латовски.

— Престанете — извика Сам. — За бога, престанете!

Ив прибели очи. Още малко и ще загуби съзнание, ще се свлече като чувал от стола на пода. Нека да е по-скоро… помоли се тя, нека да спре…

Ала не припадна и гласът на едрия полицай продължи да я преследва.

— Дори боровите иглички били подгизнали от кръв, госпожо Клайн, а по краищата на мястото, където лежала, даже не били започнали да изсъхват.

— Чувате ли ме — изръмжа заплашително Сам, — по дяволите, ще…

Очите й рязко се отвориха, срещнаха неговите и прочетоха пълно презрение в тях. Не разбираше. Той знаеше само, че се е оплела по въпроса за часа и не е спряла веднага да ги информира за тялото в гората. Погрешно, глупаво, може би пречка за полицията, но в никакъв случай не и достойно за презрение. Ала лейтенантът я гледаше, сякаш Ив е убила жената или нещо по-лошо. После схвана.

Топла кръв… димящи вътрешности… почти час след предполагаемото време на откриването на тялото. Те смятаха, че жертвата е била жива, когато я е намерила, и си е тръгнала. Жива, сама, с разпорен корем и умираща, а Ив не се е опитала да я спаси, подминала е ресторантчето и телефона и е продължила нататък, понеже е разглезена, невъобразимо загрижена за себе си невротичка. Мръсница с ледено сърце, която не е спряла даже за минута, за да повика помощ.

Ужасна присъда, но ще трябва да го остави да си мисли каквото си иска. Доколкото й беше известно, да бъдеш студен, невротизиран егоист е достойно за презрение, но не е незаконно. Нека да я ругае колкото си иска, да си го изкара и да я остави на мира.

Сигурно го беше казала на глас.

— Какво, какво? — сопна й се той. — Какво казахте?

— Казах да ме оставите на мира.

— Хич не разчитайте, госпожо. Били сте там. Знаете много повече, отколкото ни съобщихте и ако не успея да ви лепна едно престъпно бездействие…

Престъпно бездействие?

— Тогава ще ви пипна за укриване на информация. Така или иначе, няма да ви оставя на мира много дълго.

— Ще се обадя на Дел Кан — намеси се съпругът й, Дел беше семейният адвокат на Тилденови.

— Не, Сам — каза тихо тя. — Всичко е наред.

— Наред? — задави се Латовски. — Смятате, че всичко е наред? Е, добре, ако ви интересува, госпожо, а аз съм сигурен, че не е така, но все едно, ще ви кажа, името й е било Абигейл. Абигейл Рийз. Точно в този момент някой съобщава в Тъпър Лейк на десетгодишния й син, че майка му няма да се прибере вкъщи, а друг човек в Скенектади обяснява същото на майка й. И майката ще трябва да пристигне тази нощ и да вземе момченцето, защото не може да се остави едно десетгодишно хлапе само сред непознати в нощта, когато е разбрало, че майка му е убита. Или пък може?

Ив стисна ръце и се загледа в преплетените си пръсти.

— Може ли? — избумтя гласът на Латовски.

Тя не му отговори.

— Боже мой, госпожо. Изпод кой камък изпълзяхте?

Ив вдигна глава точно колкото бе необходимо, и буквално погледна към носа си, както бе виждала майка си да постъпва със слугите и както навярно са правили Тилденови от триста години насам, а после каза хладно:

— Сигурна съм, че не съм длъжна да слушам подобни обиди.

— Напротив — изръмжа той. — Ще трябва да преглътнете много по-лоши неща, понеже тя не е първата, а петата, и нас ни е страх, направо се ужасяваме от мисълта, че ще последват и други. Може би укриването на сведения за някакъв си провинциален масов убиец не би впечатлило никого в големия град — там си имате повече убийци, насилници и упоени идиоти, отколкото ние дървета, но тук може да си докарате по този начин от три до пет, госпожо. Никак няма да е лесно всяка вечер някоя едра черна негърка да ви чука с бутилка от кока-кола…

Сам кресна нещо и се хвърли към него, Ив извика „Недей“, отметна глава и каза:

— Не бях там.

Всички впериха очи в нея.

— Не съм била там — произнесе отчетливо тя. — Бях тук. Видях всичко, така както вие виждате в мислите си. Само че се намирах тук, на алейката… на колене… когато видях как се случи.

— Божичко, не — изстена Сам и покри лицето си с ръце. — Ив, недей…

Дребният беше престанал да се хили като хиена. Латовски се вторачи в нея и попита:

— За какво говорите?

— Ще ви покажа. Много по-лесно е, отколкото да се опитвам да ви обясня — каза уверено тя и се пресегна към него. Той се дръпна инстинктивно, но нямаше как да избяга, без да скочи от стола си като подплашен заек, ето защо само гледаше как ръката й се приближава, обърната напред с разперени пръсти. Тя докосна предницата на ризата му, мушна се под вратовръзката му и се залепи плътно до гърдите му. Латовски потрепери и вдигна очи към нея. Ив се усмихна. Усмивката й не бе студена или злобна… нито пък топла или щастлива. Беше делова усмивка на човек, който си знае работата и я владее отлично. Някой шантав автомонтьор би се усмихнал по този начин, когато най-после успее да освободи клапана на буика ви, или пък Ицхак Перелман, докато си взема цигулката. Лицето на майка му имаше това изражение, когато извадеше от фурната самуна яйчен хляб, с който бе известна в околността. Цял списък от хора, които си разбираха от работата и я вършеха със скромна радост, мина му през ума, докато жената притискаше леко длан до гърдите му.

Допирът й не бе студен. Той потрепери, понеже не искаше тя да го докосва, а не защото усети нещо от ръката й през ризата. В действителност нищо особено не се случи, освен че тя го погледна със спокойните си, сериозни и всъщност доста меки тъмни очи, които имаха някакъв мъхестозелен оттенък… хубави очи… може би дори красиви… и му се усмихна с онази лека усмивка, която го бе навела на предишните мисли. После каза:

— Жена ви е на четиридесет и две, вие също, и сте я напуснали — не, развели сте се с нея преди три години. Имате дъщеря, която виждате два пъти месечно през почивните дни. Къщата ви е на езерото, с веранда като тази, и е прекалено голяма за сам човек, пък и трудно се отоплява — отоплението… — Тя се запъна, а после продължи все така приказливо, все едно сравняваха качествата на чайовете „Уайни Кимъм“ и „Формоза Улонг“. — Отоплението ви струва почти двеста долара месечно в най-студените дни и се страхувате, че може да излезе много повече тази зима. Имали сте куче… смесена порода, с червеникава козина… не виждам името му. Съпругата не ви липсва много. Престанали сте да я обичате мноого отдавна. В момента не обичате никого освен дъщеря си и майка си и това ви притеснява. И късно нощем… — Тя отново се запъна и усмивката й стана мека. — Само че сигурно не искате и други да го чуят, нали? Обичате работата си, понякога си мислите, че по друго време и на друго място, с малко късмет бихте могли да станете един от най-великите детективи в историята. Добър рибар сте, използвате лека корда като истински спортист и снощи сте хванали трикилограмова пъстърва за вечеря точно до брега на собствената си морава. А в момента долавям лек мирис от пресния хляб, който пече майка ви.

Не чакаше потвърждение. Наистина знаеше всичко това и изведнъж той осъзна, че е така. Подскочи от стола си като подплашен заек точно както не искаше да стане, и се дръпна от нея. Тя го погледна спокойно и поясни:

— Аз не предричам бъдещето, лейтенант, понякога го виждам, а друг път — не. Но когато това стане, никога не го показвам, понеже се опасявам, че хората ще ми повярват и ще направят всичко възможно думите ми да се сбъднат.

* * *

Адам беше предпазлив както винаги. В багажника на колата си държеше внимателно сгънати пластмасови торби. Беше разрязал една от тях с ножа си и бе увил предната седалка, за да не я изцапа, преди да седне с окървавените дрехи.

Сега извади внимателно найлона и го занесе в задния двор. Той беше обграден от дървета и храсти. Адам не виждаше светлините на другите къщи, а хората в тях не виждаха него, въпреки че луната все още беше високо в небето и цареше по-скоро някакъв здрач, отколкото нощен мрак.

Нави торбата и я напъха във втора, която държеше също внимателно сгъната при една купчина други, близо до кофите за боклук на задната веранда. После се съблече. Беше захладняло, той потрепери от допира на студения нощен въздух до кожата му, но го чакаше нещо още по-неприятно. Сложи дрехите, обувките, бельото, ръкавиците и перуката — всичко с изключение на скалпела — в найлона, внимателно го върза отгоре и го натика в празното пространство под верандата. Пусна градинския маркуч и насочи ледената струя към себе си, като започна от главата и слизаше все по-надолу по тялото си, за да е сигурен, че и най-малката следа от кръв ще бъде отнесена от водата. Потръпна и се разтресе, кожата му настръхна и се сбръчка, но той не се отказваше.

Когато свърши, взе скалпела от тревата и тичешком влезе в къщата. Сложи тенджера с вода на печката, добави „Хлорокс“ и щом течността завря, изключи котлона, пусна инструмента вътре и го остави на огъня за около половин час. После отново го сложи върху нагревателя и най-накрая си взе един горещ душ, като внимателно се насапуниса и разтри шампоан по косата си, а после остави топлата вода просто да облива тялото му.

Изсуши се, сложи си чиста пижама, която миришеше на омекотител за тъкани, загаси лампите и си легна.

Сложи ръце под главата си, загледа се в ивиците светлина, които хвърляше по тавана залязващата луна, и се замисли за прекараната вечер.

Беше направил всичко точно както предишните четири пъти, но днешното разочарование беше най-силно, тъй като беше сигурен, че ще бъде различно. Харесваше я повече от другите, даже гласът й му бе приятен, а повечето женски гласове го караха да скърца със зъби.

Мислеше, че тя ще знае някое хубаво местенце, полянка сред дърветата, с борови иглички и достатъчно лунна светлина, да могат да се виждат. Така и стана. Сигурно е ходила там и преди, по време на някой от месечните си набези в заведението на Франк, когато е търсила близост, за да пропъди мрака. Намираше се на около пет-шест километра от ресторантчето, по една обрасла пътека сред древни борове, със стари основи и дървена колиба на края на моравата, които изглеждаха като омагьосани на лунната светлина. Земята беше покрита с борови иглички, сплескани под тежестта на ланшния сняг, и одеялото, което носеше в багажника на колата при найлоновите торби, не им потрябва. Игличките бяха гладки като коприна и издаваха сладък, остър, ясно доловим аромат. Най-чистата миризма на този свят.

Беше започнало да захладнява и те набързо се поразсъблякоха. Махна си перуката, но тя не го погледна подозрително като другите жени, а се усмихна и каза:

— И аз си помислих, че е козина. Да не би да те е страх, че ще те познаят?

Той бе кимнал.

— Да няма да се кандидатираш за Конгреса? — попита шеговито Аби.

— Лекар съм. Не искам някой от пациентите ми да ме види… — Той се запъна, тя се засмя и продължи вместо него:

— … как сваляш мацките на Гарвановото езеро.

Защо и той не може да се засмее така, запита се за хиляден път в живота си. Наистина беше смешно, че носи перука. Да си паднеш от смях. Тогава защо не може да се засмее леко и шеговито като нея? Докара някаква скована усмивка на лицето си, а след това, за да прикрие отсъствието на настроение и непринуденост, я целуна. Със секса се получи чудесно, после той се дръпна от нея и я остави легнала по гръб, със свити крака и затворени очи. Лунната светлина и любенето бяха изгладили бръчките край устата и очите й и тя изглеждаше млада и почти красива. Този път му бе провървяло. Вече щеше да се получи.

Тя отвори очи, погледна го нежно и видя белезите. Навярно изглеждаха странни и ужасни на лунната светлина. Другите жени също ги бяха забелязали и после бяха отклонили очи, сякаш са нещо срамно. Тя обаче ги разгледа и извика тихо:

— Господи, какво ти се е случило?

После се пресегна и прокара пръсти през неравностите по корема му. Усещането бе върховно и предизвика незабавно ерекцията му и той я люби отново и отново, и двамата трепереха, когато свършиха.

— Застудява — каза му тихо Аби. — По-добре да се покрием.

Чу думите й със съжаление, тъй като трябваше да го извърши, преди тя да се облече.

Той грабна сакото си, грижливо сгънато върху останалите дрехи, и бръкна в джоба за ръкавиците и скалпела. Сложи си ги с гръб към нея и скри острието в шепата си, да не би тя да улови блясъка на метал, после отново легна наполовина отгоре й и каза:

— Само още една целувка…

— Ненаситник — гальовно го укори тя и му позволи да я целуне.

Той прокара ръката си със свития в шепата му скалпел (за да не усети студения метал) по тялото й. Аби реши, че иска пак да я люби, и прошепна:

— Ама ти си голяма работа, а?

Намери върха на срамната й кост, който търсеше, отмести се, за да открие тялото й и натисна скалпела.

Беше толкова остър, а той вече така добре го владееше, че отначало жената не разбра какво става. Тялото й подскочи, лицето й придоби изненадано изражение и тя извика:

— Какво беше това? — а после вдигна глава да види.

Той я остави да погледне през рамото му, а после легна върху гръдния й кош, за да не скочи и да хукне из гората, ръсейки кръв и вътрешности след себе си, и да си причини по-голяма болка. Жената се разпищя като другите и бясно се задърпа под него. Само че беше дребна — около петдесет килограма според него — и вече изпадаше в шок, така че не му беше трудно да я задържи и да наблюдава лицето й на лунната светлина.

По него пробяга цялата гама от изражения, както при предишните. Стъписване, болка, страдание и ярост, после ужас, самосъжаление и най-накрая, докато вече наистина умираше, онова недоумение… и въпроса в очите й: „Защо ми стори това?“.

„За да се излекувам“, би отвърнал, ако смяташе, че тя (или която и да е от другите) би разбрала или пък я вълнуваха мотивите му. Ето защо не каза нищо. Гледаше я и чакаше да се случи. Харесваше я, беше я любил и бе изпитал удоволствие, поиска да го направи отново и го беше повторил. А после потретил. Нравеше му се изражението на лицето й, звука на гласа й, дори как го молеше да й помогне, когато съзнанието й се бе замъглило и се бе объркала кой й е сторил това. Харесваше всичко у нея — дрехите й, мириса на косата и тялото и фактът, че глупавата перука й се видя смешна. Ужасно я харесваше и трябваше — просто трябваше — да съжали тази умираща жена така, както онези двама стажанти сутринта бяха пожалили умиращия от рак Томас С. Дорчестър, когото виждаха за пръв път. Абсолютно бе наложително да изпита към нея чувствата, които другите изпитваха към своите приятели и любими… даже към проклетите си кучета, по дяволите.

Трябваше.

Но не се получи. Чака дълго, наблюдавайки лицето й, но беше безсмислено. Най-накрая се дръпна от нея, за да може да издъхне, без да е притисната от тежестта му, и започна да се облича. После наистина долови нещо, но то нямаше нищо общо с жената, която умираше върху килима от борови иглички. Беше някакво боцкащо усещане, от което му се изправи косата и кожата му настръхна по-силно, отколкото под ледената струя от маркуча. Усети, че някой го гледа! Обшари с поглед поляната, като се опитваше да проникне през дърветата. Лунната светлина беше доста силна и би очертала силуета на човек или пък сърна, лисица или койот, ако го наблюдават иззад околните дървета. Не видя и не чу нищо, но усещането не си отиваше. Той се спусна към дрехите си, убеди се, че жената наистина е умряла, сложи си ръкавиците и склопи очите й, както е благопристойно (най-малкото, което можеше да стори за нея), а после си плю на петите.

Сега се чудеше какво е породило онази илюзия, че някой го наблюдава, след като там нямаше никой.

Искаше му се да може да попита Бъни, но той навярно би му отвърнал, че е от чувството за вина. А Адам знаеше, че не изпитва вина така, както не изпитва любов или жал.

Преследваше любовта, мъката, съжалението, всички онези тайнствени емоции, които бе съзирал в очите на хората и в езика на телата им, просто ги надушваше… А цялата награда за усилията му била шапка дъжд.

Думи от някакъв филм — не помнеше кой знае колко от него, освен тази единствена фраза… а цялата награда за усилията му… Очите му се затвориха, започна да заспива. Беше оставил отпечатъци от стъпки върху боровите иглички и други улики. Но те нямаше да им свършат работа, докато не го открият. Нямаше да намерят семенна течност — сложил си бе презерватив… три презерватива, които се намираха в джоба на панталона му. Ала те и обувките му, и всичко друго, което би могло да го свърже с жената в гората, щяха да престанат да съществуват след няколко часа.

Той заспа.