Бари Ууд
Белязан да убива (5)

4.

Червеният лебарон стоеше на алейката до бежовата тойота, която навярно принадлежеше на съпруга й. Латовски паркира до нея, изкачи стъпалата на верандата и позвъни.

Клайн не му се зарадва особено.

— Не е спала цяла нощ също като вас, лейтенант.

— Знам. Няма да ви отнема много време.

Въртеше му се един въпрос, който нямаше да му даде мира, докато не получи отговор, стига да има такъв. Мъжът въздъхна и се отдръпна да го пропусне.

— В кухнята е — каза той, — прави чай. Канехме се да пием чай и да поговорим за живота си, лейтенант. Може би за вас това няма голямо значение, но за нас има.

— Казах, че ще побързам. Къде е кухнята?

Застанала бе до кухненския плот, държеше вдигащ пара чайник в едната си ръка и се взираше в тавана. Две дебели чаши с висящи от тях етикетчета от пакетчета чай стояха пред нея.

Ив погледна бегло към него, като че ли не се изненада, че го вижда, и отново се втренчи в тавана. Той проследи погледа й и забеляза някакво старо приспособление, закачено до фасонката на лампата.

— Какво е това? — попита тя.

Беше минавано с боя толкова пъти, че частите му не личаха, ала той го разпозна.

— Скрипец.

— За какво служи?

— Не сте селско момиче.

— Живеем извън града.

— Но не и във ферма.

— Не. Не във ферма.

— Тази къща, изглежда, е преустроена от плевня като повечето по тези места, а скрипците са били използвани за вдигането на чували със зърно или фураж. Обикновено са ги завинтвали към някоя греда или под покрива. Тук, ако се съди по височината, имаме първия случай. Все едно, когато са я преправяли, не са искали да отслабят дървото, като развият скрипеца, затова просто са го боядисали и са го оставили.

— Аха. — Тя потрепери.

— Нещо не е наред ли? — попита Латовски.

— Мразя тази стая — каза Ив и той се огледа изненадано. Хубава, старомодна кухня, боядисана предимно в бяло също като тази на майка му.

Тя отвърна очи от скрипеца.

— Искате ли чай?

— Защо не седнете. Аз ще го направя — предложи Дейв.

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Само още един въпрос. Дайте ми чайника.

Тя му го подаде, връхчетата на пръстите им се докоснаха и той внезапно се дръпна назад, като едва не го изпусна.

— Не се притеснявайте — каза тихо Ив. — Не видях нищо.

— Не е заради това.

— О, мисля, че е точно по тази причина. В купичката на масата има захар, до нея мед, ако искате. Сам и аз го пием без нищо.

Тя излезе, а той направи чая. Остави го да се запарва една минута повече, тъй като, ако се съди по вида им, семейство Клайн имаха нужда от нещо силно. После намери малък поднос в едно шкафче под плота и занесе чашите.

Седяха на противоположни краища на стаята и не говореха за живота си. Но пък и нямаше как да си кажат каквото трябва в присъствието на външен човек, ето защо той щеше да приключи възможно най-бързо и да изчезне.

Латовски й подаде чашата, като почти се надяваше пръстите им да се докоснат, за да й докаже, че не се страхува, но това не стана. Връчи и на Клайн неговата, а после седна на същия стол като през нощта.

До вчера би казал, че ясновидството е идиотщина, а екстрасенсите са от един дол дренки с хермафродита на панаира и жената с две глави.

Остави ги да отпият от чая си на спокойствие. Тя беше много бледа, кожата под очите й изглеждаше като насинена. Сигурно беше изтощена като него, ала не се беше оплаквала и не беше вдигнала скандал на Бънър заради гадостите, които й наговори. Беше се държала като дама, би отбелязала майка му, и той осъзна, че харесва тази особена, удивителна, почти плашеща жена. И то много, и се надява красивият съпруг, който навярно би изглеждал още по-добре, ако се наспеше и се усмихваше поне от време на време, да се върне при нея, ако това е желанието й. И най-доброто за нея.

Почуди се.

— Госпожо Клайн… — Остави чашата на масата до стола и я видя как се стегна, но продължи твърдоглаво: — Миналата нощ узнахте някои неща за мен… когато сложихте ръката си на гърдите ми, днес научихте за Кен, когато докоснахте Бънър. После ръката ви се опря в гърба му, преди да му кажете да не ходи на празненството.

Тя кимна.

— Какво тогава пипнахте снощи, че „видяхте“ всичко онова?

* * *

Слънцето бе залязло, въздухът придоби някакъв зеленикав оттенък, захладня и започваше да вали. Ив стоеше пред люлката, Латовски — до нея, а Сам ги наблюдаваше от разстояние на верандата.

Тя вдигна очи към тежката верига, завинтена за един клон, дебел колкото дънера на някои дървета. Още беше здрава, но дъсчената седалка се беше напукала и олющила с годините. Абигейл Рийз сигурно е пипала тази люлка, може би е играла на нея като дете — или пък убиецът.

— Изгладила си е блузата — тихо каза Ив.

— Какво? — попита Латовски.

— Няма значение. — Тя го погледна. — Виждате ли, не винаги става. Може нищо да не се получи, а може да разбера куп неща за всеки, който някога се е докосвал или е играл на нея.

— Разбирам.

Тя се втренчи във веригата, като се молеше да не види отново агонията на жената, посегна и я хвана.

Металът беше студен, влажен от ръмежа и някак мазен на пипане.

Нищо не се случи. Латовски чакаше напрегнато няколко крачки встрани от нея, Сам се приближи до перилото на верандата и дъските изскърцаха под краката му. Тя погледна към небето. Клоните все още бяха голи, но забеляза, че листата им са напъпили. Стори й се, че е обградена отвсякъде… и насреща й се надигна вълна. Спря внезапно, разби се на пяна и Ив реши, че това навярно е езерото или океанът, ала цветът беше светлосин и я заобикаляха покрити с плочки бели стени, изпотени от влагата. Някой плуваше срещу нея в стил бътерфлай и разплискваше водата около себе си. Плувецът стигна до края на басейна, хвана се за парапета, вдигна се на мускули и дръпна очилата от лицето си. Беше Тим, съпругът на Мег — „онова“ нещо разчистваше несвършената работа и тя виждаше „определеното“ за вчера, когато уви шалчето му около ръката си.

Тим я подмина и Ив го последва, без да иска. Той излезе от залата, миризмата на хлор бе сменена от някакъв ароматизиран дезинфектант и те влязоха в банята, само двамата. Само Тим всъщност.

Той пусна водата, събу плувките си и Ив отчаяно се опита да не гледа, понеже щеше да си го представя в този вид, когато седи срещу него на вечеря или играят бридж, и щеше да й се иска да умре от неудобство. Ала картината се завъртя заедно с нея както винаги — нейният собствен вариант на панорамно изображение — и тя видя съпруга на най-добрата си приятелка гол. Тялото му изглеждаше добре, малко отпуснато в корема, и той идваше тук (където и да бе това), за да свали малко килограми и да си върне формата.

После бяха в съблекалнята, Тим си бе облякъл бельото (слава богу), слагаше си ризата… и едно малко момченце извика: „По-високо, по-високо“.

Тим се бе избърсал внимателно, ала ризата му все пак се овлажни, когато я облече. Костюмът му се бе набръчкал от едночасовия престой в шкафчето, а вратовръзката му беше в ужасно състояние.

— По-високо… по-високо — изпищя момченцето. — Засили ме още по-високо.

Тим наистина се събличаше и после се обличаше в определени дни, само че за да плува, а не да чука някое маце от службата. Нямаше търпение да каже на Мег.

— По-високо… по-високо — извика момченцето и тя отново се намери на полянката. Беше лято обаче. Зашумени клони и накъсани парчета небе се мярнаха над главата й.

— По-високо — отчаяно. — По-високо… — Момченцето на люлката беше пет или шестгодишно. Друго, около дванадесетгодишно, го люлееше.

— По-високо!

— Още малко и ще паднеш на глупавата си глава — каза по-голямото.

— Няма. Няма да падна. — Малчуганът така стискаше веригите, че чак кокалчетата му бяха побелели. — По-високо — извика той.

— Не. — Големият отстъпи назад и люлката започна да губи височина.

— О, не. Почти бях стигнал — изстена дребосъкът.

Големият се засмя.

— Почти щеше да паднеш и да си счупиш тиквата, само толкова. Виж, трябва да вървя, обещах на момчетата.

— Не! Не ме оставяй! — Гласът му звучеше уплашено. Работата не беше единствено в това, че иска баткото да продължи да играе с него, тук имаше нещо друго.

— Няма как — каза големият. — Обещал съм.

— Вземи ме с теб — примоли се малкият. Беше много бледен и в очите му имаше сълзи.

— Другите момчета не обичат да се мъкнеш с нас. Знаеш го. Хайде, да не вземеш да се тръшкаш сега — каза баткото меко. — Виж какво, ще си дойда по-рано и ще излезем с лодката, става ли?

— Моля ти се, моля ти се. — Детето хлипаше. — Моля ти се…

Ала големият вече беше тръгнал по несъществуващата вече пътечка. Навярно е водела до пътя и е била оставена да обрасне по някое време след тази случка.

Баткото се скри от погледа. Момченцето изтича до пътечката и изплака: „Не ме оставяй…“. Риданието му заглъхна, на полянката за секунда се възцари тишина, а после един глас извика:

— Но той вече те остави, синко.

Момчето замръзна с гръб към къщата.

— Хайде, хайде. — Гласът беше измамно ласкав, почти напевен, с някаква нотка на нездрава възбуда. — Хайде… хайде де… не ме карай да чакам. Трябва да изчистим всичко.

Сълзи и пот се стичаха по лицето му.

— Време е — извика гласът. — Време е… Веднага! Ще стане по-лошо, ако ме накараш да те чакам.

Момченцето се обърна лице в лице с Ив. Беше пребледняло почти колкото ризата си, очите му приличаха на черни дупки и все пак изглеждаше хубаво дете, със светлокафяви очи и гъста, права, светлокестенява коса — като тази на убиеца в гората! Само че това не беше възможно — та то беше просто едно симпатично и малко хлапенце, изплашено и уязвимо, и по-самотно в този момент от всички други деца на света.

„Горкичкото — възкликна вътре в себе си Ив. — Господи, горкичкото мъниче. Какво ли го очаква в онази къща? Какво се кани да му причини притежателката на гласа?“

То пристъпи към дома.

„Недей, помоли го мислено Ив, не влизай там. Бягай надалеч.“

То направи още една крачка, после спря и тихо изхлипа. На Ив й се искаше да го грабне на ръце и да го отнесе някъде или да се изправи очи в очи с тази, която го чакаше.

— Веднага! — изгърмя гласът. Беше дълбок, но женствен, прегракнал от възбуда и Ив разбра, че жената очаква с удоволствие всичко, което ще последва. Кожата й настръхна, косъмчетата по врата и ръцете й се изправиха. Не можеше да позволи това да се случи.

Само че вече се беше случило. Беше приключило много отдавна. Момчето беше станало мъж.

— Побързай — кресна жената. Детето почти беше стигнало до верандата и тя каза тихо, с омраза и копнеж: — Браво! Още две крачки…

Ив извика: „Не!“ и посегна да го хване. Ръката й мина през гърба му, където върху малката бяла риза се разливаше петно от пот, и се удари в Латовски. Дейв възкликна: „Ей, по-леко“, и тя се върна при тях.

Трепереше неудържимо и той я притегли към себе си и я прегърна. Обгърнаха я сакото му и слаба миризма на пот, но Ив знаеше, че малкото момченце е още там, зад едрата фигура на полицая, ето защо го отблъсна. Беше все едно да избуташ секвоя, но тялото му поддаде и тя изтича край него. Полянката беше празна, пътечката отново бе обрасла.

* * *

— Две момчета? — повтори Латовски.

— Едното на около дванадесет, а другото на около пет годинки и много уплашено.

— От какво?

— От жената, предполагам. Не я виждах — беше извън рамката.

— А той?

— Той беше просто хубавичко малко момченце, много слабо и бледо, с големи очи… — Тя спря, защото щеше да извърши предателство спрямо ужасеното детенце.

— Защо видяхте именно това момченце? — попита меко Латовски. — А не някое друго дете, което е играло на люлката?

— Не зная.

— Той ли беше?

Тя не отговори.

— Хайде, Ив. Пет жени са мъртви — ще има и други. Той ли беше?

Тя кимна.

— Преди колко време?

— Не знам. Беше толкова малък, на пет… може би шест годинки, не повече. Просто едно малко момченце. — Молеше за милост към него.

— Вече не е дете — тихо й напомни Латовски.

Той се обърна към Клайн:

— Под наем ли държите тази къща?

Извади бележника и химикалката си.

Сам кимна.

— Кой е собственикът?

— Госпожа Алън Родни, „Гринър“ 85, в Гленвейл.

Латовски бързо си записа, а после отново се обърна към Ив.

— А къде мога да ви открия, ако ми потрябвате отново, госпожо Клайн?

— Няма да ви потрябва отново — рязко се намеси съпругът й.

— Ще ви намеря по регистрационния номер — предупреди Латовски. — Ако ми кажете, ще спестим малко компютърно време.

— Тилден Хаус, „Олд Уорън Роуд“, Бриджтън, Кънектикът — каза му тя.

— Номер?

— Няма.

Сигурно беше някакъв жилищен комплекс, толкова голям, че всички в града знаят къде се намира, реши той.

— Добре. — Затвори бележника и се обърна към седящия на другия край на стаята мъж. — А вие, господин Клайн. Тук ли ще бъдете, ако ми потрябвате?

Тя пребледня, той погледна настрани и Латовски осъзна, че току-що е задал най-важния въпрос: ще остане ли Сам Клайн с неромантичното име да живее на Гарвановото езеро, или ще се върне вкъщи при дамата, в чиято глава има нещо в повече? Продължението — следващата седмица, помисли си той.

Клайн си пое дълбоко въздух и погледна към съпругата си.

— И мен ще намерите там. Ще ми трябват няколко дни, да си разчистя работите тук, и после се връщам.

Цветът се върна на лицето й, зеленикавокафявите очи светнаха и Латовски се почуди как въобще е могъл да си помисли, че не е красива.

* * *

— Дом Родни — обади се един женски глас.

— Госпожа Родни? — попита Латовски.

— Кой се обажда, моля?

Той се представи. След кратка пауза жената каза:

— Един момент, ако обичате.

Дейв се намираше в кухнята, другите двама си шепнеха нещо в дневната.

Някаква жена, по-стара от първата, ако се съди по гласа й, се обади.

— Госпожа Алън Родни.

Латовски отново се представи и я попита дали може да я види следобеда.

— Предполагам — да, но не знам с какво всъщност мога да ви.

Дейв я прекъсна.

— Ще ми трябва около час да пристигна, даже малко повече. Междувременно можете да направите нещо за мен, госпожо. Ще спестите времето и на двама ни. — Каза й какво иска, като се надяваше, че няма да спори с него или да настоява за обяснение по телефона. Шептенето в дневната оттатък престана и той се запита дали не се целуват. После госпожа Родни попита:

— Абсолютно всички имена ли?

— Да, госпожо. Знам, че ви създавам трудности, и не бих ви молил, ако не беше важно.

— Добре, лейтенант. Но, ако обичате, елате не по-късно от три и половина и си носете значката или нещо такова.

— Да, госпожо — каза сговорчиво той, затвори и влезе в дневната.

Те го погледнаха, после се спогледаха и той усети, че още в секундата след като излезе, ще се хвърлят в прегръдките си.

Взе си припряно довиждане и си тръгна, като затвори внимателно вратата, въпреки че му идеше да я затръшне. Поколеба се на верандата — вътре беше тихо и те сигурно щяха да скочат в леглото, преди да е стигнал по алейката до пътя.

„Музиката се засилва — помисли си горчиво той, което го изненада. — Тръгват надписите.“

Пътуваше на изток по шосе 128 към Северната магистрала, когато радиостанцията му запиука. Спря на една отбивка с пирографирана табела „Езеро Райт, 9,6 км“. Дъждът се засилваше, небето беше прихлупено и мрачно, никой не беше поел по маршрута към езерото и наоколо беше празно. Опита се да се свърже, но смущенията от планините и дъжда му попречиха. Отказа се и извади батериите от апарата, за да не го безпокои по пътя.

* * *

— Простете, че не ставам — извини се госпожа Родни.

Наистина беше възрастна, както му се бе сторило по гласа, с тънка, сбръчкана кожа и металносива коса, свита в мижаво кокче. Тъмните й очи гледаха будно и умно.

— Бихте ли ми показали значката си, ако обичате?

Беше я вадил заради прислужницата на вратата, направи го пак и тя я разгледа внимателно, като сравни лицето му със снимката в картата. После му я върна и му подаде кокалестата си възлеста ръка, която му се стори като кожена торба, пълна със съчки, когато я разтърси. Тя се усмихна и изведнъж се подмлади с двадесет години.

— Моля, седнете, лейтенант.

Настани се срещу нея в едно кресло, обърнато към мокрите от дъжда френски прозорци, през които се излизаше в градина с азалии и рододендрони, превити под вятъра. Бурята се разразяваше все по-силно и той се радваше, че не е на пътя.

Прислужницата влезе със сребърен поднос, на който имаше тежък украсен сервиз за чай, и го постави на масичката пред госпожа Родни.

— Поръчах горещ чай — обясни тя. — Реших, че подхожда на ден като този. Благодаря ти, Алис.

Момичето се оттегли и Латовски се почуди дали старата жена може да се справи с тежкия чайник с болните си ръце, после видя, че е окачен на стойка. Тя добави захар по негова молба (без мляко) и остави чашата и чинийката на подноса.

— Имате ли нещо против да си ги вземете? — попита госпожа Родни. — Нямам доверие в тези ръце, пък и вече съм имала злополуки.

Той хвана предпазливо елегантната тънка чашка, като почти се боеше, че тя ще се пръсне от само себе си в ръката му.

Изпи я набързо, опарвайки езика си, и я върна на подноса.

— Още? — предложи тя.

— Не, благодаря.

Огънят напичаше лицето му, очите му пареха и едва ги държеше отворени.

— Много сте уморен, нали, лейтенант? — внимателно попита старицата.

— Да, госпожо.

— Миналата нощ навярно е била ужасна. Бедната, бедната женица. Цял следобед само за това говорят по телевизията и радиото. Вашият капитан току-що даде пресконференция.

Затова значи са го търсили — винаги заместваше Миърс пред пресата.

— Не бих казала, че внушава особено доверие — отбеляза старата дама.

Забележката й беше израз на учтивост. Лем Миърс беше умен, мил и абсолютно лоялен към хората си, най-добрият детектив, когото Латовски познаваше, най-добрият началник, който бе имал, и пълен провал пред микрофона. Кривеше се и подскачаше от крак на крак, бъркаше си в ушите, чистеше си с пръсти носа, не можеше да върже две думи накръст и, общо взето, оставяше впечатлението за селски идиот. Това за селото беше вярно. Роден бе в мъничко градче, на северния край на парка, почти на границата му, и веднъж каза на Латовски, че е облякъл купени от магазин дрехи и е гледал за пръв път телевизия чак когато пораснал.

— Той е притеснителен, но способен, госпожо Родни — защити го Дейв.

— О, сигурно е така. Зализаните са много по-опасни, нали?

Те се усмихнаха взаимно.

— Но нещо, което каза, ме озадачи, лейтенант. Съвсем ясно спомена, доколкото въобще нещо стана ясно, че снощното убийство е извършено на източния бряг на езерото, а нашата вила, която според думите ви била свързана с вашето разследване, е на западния.

Главата й се наклони в очакване на отговор.

Внимавай — каза си той. — Бабето е умно, веднага ще усети някоя глупава лъжа, а той беше прекалено уморен да хитрува. Опита с малко истина.

— Попаднахме на информация, госпожо Родни. Източникът, трябва да се признае, е, ъ-ъ, нетрадиционен… от тези, на които обикновено не обръщаме внимание, но при наличието на пет убийства и никакви улики не можем да си позволим…

Умората го затисна, той се изчерпи по средата на изречението и се вторачи в нея с отворена уста.

— Да пренебрегнем каквото и да било — подсказа му тя.

Латовски се стегна.

— Да, независимо колко далечна е връзката. Информацията говори, че един от вашите наематели, може би много отдавнашен, има отношение към убийствата.

— Това е невъзможно. Всичките са били семейства.

— Убийците също имат семейства, госпожо Родни.

Тя го погледна изненадано, а после се усмихна.

— Естествено, лейтенант. Простете ми — като остарява, човек почва да забравя очевидни неща.

Той се почуди на колко ли години е.

— Приготвих списъка, за който ме помолихте по телефона. Ето там, на бюрото е. Бихте ли го взели?

Той отиде при старинното на вид писалище с ролетка, поставено до френския прозорец. На лакираната му повърхност имаше само един сгънат лист дебела, леко нюансирана хартия. В горната част бе отпечатано нейното име и с красив почерк бяха написани поисканите фамилии и адреси. Ако Ив беше права (а той беше тук, защото смяташе, че е), името на убиеца се намираше в този списък. Латовски го прибра в джоба си и се върна на мястото си до огъня.

— Няма да ви задържам още много — каза тя. — Но си мислех, би трябвало да чуете някои неща за къщата, в случай че се окаже важна по някаква причина. Човек никога не знае.

— Така е — потвърди той, като се надяваше, че ще успее да остане буден, докато му разправя каквото си е намислила.

Била ферма за млечни продукти, когато баща й я купил едно време, през четиридесетте.

— Много малка, с къща и плевня. Къщата беше абсолютно порутена, обаче плевнята имаше здрави основи от камък, дебели почти метър, и баща ми накара да я преустроят.

И е оставил скрипеца на тавана, мислено добави той.

Старата дама продължи:

— Използваше я за лов и риболов, ходеше сам или с приятели. Все се опитваше да склони майка ми да живеят там, но тя мразеше майката природа в най-общ смисъл и Адирондакските планини в частност. Горе-долу единственото нещо, по което някога сме били на едно мнение. Хората се прехласват по селския живот — за мен това си е просто една вехта, неприятна колиба.

— Аз съм от групата на прехласнатите — обади се Латовски.

— Като повечето мъже. Все едно, когато почина, моят баща ми остави къщата. И добре че стана така, понеже синът ми я обожава, използва я веднага, щом летните ни наематели напуснат, и през цялата зима. Той, представете си, лови риба. — Тя се изсмя. — Казвам го, сякаш става дума за побой на деца, нали?

— Донякъде.

— Вие рибар ли сте?

— Да, госпожо.

— Щуки, пъстърва…

— Треска, костур, каквото се улови.

— Същия като Алън младши сте. Все едно, тя е много повече негова, отколкото моя. Взех разрешението му, преди да я дам на господин Клайн, тъй като съществува възможност той да остане там цялата година и синът ми да изпусне зимния си риболов. Правят си колиба, знаете ли. Върху леда на езерото. Някои са доста сложни, с печка и така нататък. — Тя прекъсна, а после продължи: — Аз си бърборя, а вие сигурно искате да си починете, преди да тръгнете по онази далечна следа. Трябва да ви кажа, лейтенант, че даваме това място под наем от петдесетте години насам. Много от семействата в списъка сигурно са се преместили, а някои може да са измрели.

* * *

Беше станало четири часът, когато Латовски отвори страничната врата на къщата си и мина през антрето на път за кухнята, събличайки палтото и сакото си. Лампичката за съобщения мигаше на телефонния секретар и докато си махаше ризата и вратовръзката и ги оставяше на кухненски стол, той го прослуша. Обикновено страдаше от манията да подрежда и прибираше всичко (нещо, което бившата му съпруга харесваше у него), но не и днес.

Гласът на Лучи се разнесе от апарата.

— Дейв… къде си? Журналистите са ни хванали за гушата, Миърс газ пикае.

Последваха няколко затваряния и ново съобщение от Лучи.

— Само петнадесет минути остават, Дейв. Моля те… моля те… къде си?

Други обаждания нямаше.

Той нагълта портокаловия сок направо от кутията (бившата му мразеше това), нагласи отново магнетофона, изключи звука на телефонния звънец, съблече се, изкъпа се и се замъкна в спалнята. Никога не си лягаше по бельо, намираше това за отвратително (още нещо, по което имаха еднакво мнение с жена му), обаче беше прекалено уморен да си облича пижама, ето защо си легна гол и се зави с юргана.

Сам и Ив Клайн трябва вече да са се уморили да се любят. Запита се дали тя ще си тръгне за Кънектикът тази нощ, или ще остане на Гарвановото езеро. По покрива трополеше дъжд, един от клоните на стария ясен блъскаше по прозореца на кухнята. Неприятна нощ за дълъг път. Отначало се надяваше, че тя ще си остане където е, а после — че няма.

Колко удивително, ужасно и прекрасно е това, което можеше да прави… Ако повярваш в него, а той вярваше. Но ако приеме, че е видяла Абигейл Рийз на другия бряг на езерото и малкото момченце, което я е убило, когато е пораснало, трябва също да повярва, че нещо ще се случи с Бънър на онова празненство.

„Не отивайте“ — беше го предупредила тя. Трябваше да я попита защо.

Наложи си да се изправи и да позвъни на Бънър.

— Здравейте — обади се предварително записаният глас на Мери Бънър. — В момента не можем да отговорим на обаждането ви…

Той изчака сигнала и каза:

— Бъни, аз съм. Обади ми се вкъщи. Непременно — важно е.

Затвори, нагласи часовника за шест часа, като си остави два часа за сън и достатъчно време, да хване приятеля си, преди да е отишъл на танците, после се тръшна пак на възглавницата и заспа.

„По-нагоре… засили ме по-нагоре.“

Момченцето се приближаваше и отдалечаваше на люлката, а по лицето му пробягваха накъсани сенки от листата. Главата му беше непокътната, ала тялото му бе разпорено от гърлото до слабините, кръвта шуртеше зад него, докато се люлееше. Органите му блестяха на слънцето…

Латовски се сепна и се събуди. Лицето му, косата и възглавницата под него бяха плувнали в пот. Лежеше като замръзнал и го беше страх да си затвори очите и отново да заспи, да не би кошмарът да се върне. После умората го надви и той потъна в дълбок сън без видения, докато часовникът не иззвъня.

* * *

— Ела, синко, ела… — подкани го сърдечно Доналд Фулър.

Влязоха в хола — подлакътниците на майчиния му зелен кадифен диван се бяха износили, а покривалото, което скриваше краката му, беше изтъркано по края от токовете на обувките.

Къщата не беше мръсна. Госпожа Лонгмайър, от съседната пресечка, все още идваше всяка седмица да чисти. И все пак изглеждаше жалка, особено тази стая, любимата на майка му. Тя се грижеше да има свежи цветя всяка седмица, а сребърният поднос на масичката да е излъскан и напълнен със сладки, подредени върху изрязана салфетка. Сега той беше потъмнял и празен и нямаше свежи цветя.

Адам и баща му винаги тръгваха оттук. Той сядаше на дивана, баща му — на креслото от другата страна на малката камина и се опитваха да завържат някакъв разговор.

Старецът го информира, че брат му Майк е добре, децата — също, а Клер е все така кльощава и нервна и гозбите й стават от лоши по-лоши.

— Боожичко, миналата неделя пилето беше толкова твърдо, че не се познаваше кое е месо и кое — кокал.

Адам не защитаваше Клер, понеже не я обичаше. Всъщност мислеше си, че ако въобще изпитва нещо към някой от членовете на семейството, то това е омразата към снаха му.

Старият продължи да се оплаква от нея и готвенето й още малко, а после както всеки път попита:

— Имаш ли си приятелка?

— Още не.

Баща му погледна към малкия часовник над камината. Половиният час, който си налагаха да прекарат в тази стая, изтичаше.

— Какво ще кажеш да му ударим няколко в кухнята, преди да са пристигнали? — обади се той. — Оная — имаше предвид Клер — винаги ме гледа като че ли съм стар просяк, когато пия направо от бутилката. Не е достатъчно изискано за нейно височество, предполагам.

Тръгна след него през тесния коридор към кухнята. Мокетът се бе протъркал.

— Трябва ти нов мокет, тате.

Казваше го всеки месец и старецът му отговаряше все по един и същ начин.

— Майната му.

Той влезе в кухнята, а Адам се поколеба. Винаги му ставаше неприятно там и трябваше да се насили, за да прекрачи прага. Баща му отвори хладилника да извади бирата, Адам си пое дълбоко въздух и влезе. Тя беше също толкова неприветлива, колкото останалата част от къщата, но може би го притесняваше повече, понеже беше сърцето на дома им, докато беше жива майка му, винаги изпълнена с миризма на курабийки или печено месо.

Старият натисна копчето на малкия телевизор „Сони“, който Адам и Майк му бяха купили съвместно, и двамата седнаха да гледат бейзболен мач — между „Ред Сокс“ и някакъв друг отбор, не обърна внимание кой.

Правеха си много по-добра компания с мълчанието си, отколкото с опитите си да разговарят и Адам позадряма, събуди се и отново заспа.

Наближаваше два часът, когато най-после свърши да чисти снощи и си легна, а трябваше да стане и да излезе преди осем, после да пътува три часа до Сойървил заради ежемесечното посещение при баща си.

— Ей, Адам.

Очите му се отвориха.

— Тук са.

По чакъла отвън изскърцаха гуми. Секунда по-късно един детски глас изрече в скоропоговорка нещо, което той не разбра, и на задната врата се почука. Изправи се и разтърка парещите си сухи очи. Трябваше да се държи нащрек независимо от умората заради Клер — тя беше много по-умна и прозорлива, отколкото брат му и баща му въобще можеха да бъдат. Почти колкото него може би. И не го обичаше също толкова, колкото той нея.

Децата се втурнаха в кухнята и се хвърлиха отгоре му. Адам ги глезеше.

— Какво ни носиш, чичо Адам, какво, какво? — извика седемгодишният му племенник и се разскача. Краката му изглеждаха огромни в грубите обуща в сравнение с кльощавите му пищялки.

— Какво ни носиш?

Момиченцето беше на четири годинки. То увисна на ръкавите на сакото му и го погледна с големите тъмносини очи на Майкъл, които изглеждаха почти черни под светлината на крушката.

— Нещо хубаво.

Една грамадна ръка се вмъкна в полезрението му да се здрависа с него — брат му. Той беше поел малката, не особено доходоносна строителна фирма от стария. Именно Майкъл остана у дома, за да изкарва пари и да плаща издръжката на Адам в Дартмът (беше спечелил стипендия, която напълно покриваше учебните такси). Майкъл никога не беше учил в колеж, напускал беше Сойървил само няколко пъти в живота си — ходил бе до водопада Ниагара на сватбено пътешествие и на още няколко места, предимно да ловува и на излети. Но нито веднъж не прояви ни най-малко завист или недоволство и Адам съзнаваше, че трябва да му бъде благодарен. И щеше да бъде, стига да знаеше как. После върху масата, осветена от прозореца над мивката, падна дългата слаба сянка на снаха му.

Тя беше висока почти колкото Адам, а те с Майк имаха почти еднакъв ръст, и много слаба. Жена като струна, с квадратна челюст и гъста, къдрава, тъмнокафява коса, която изглеждаше прекалено тежка за пилешкия й врат.

— Здравей, Адам — поздрави хладно тя.

— Здрасти. — Опита се да вложи малко топлина в гласа си, но не се получи.

Клер носеше голям пластмасов съд, покрит с фолио.

— Радвам се да те видя — добави той.

Тя кимна, но не му върна лъжата, че се радва на срещата. Започна да бърника по шкафовете за някоя тенджера, в която да стопли съдържанието на съдинката.

— Донесох малко „Чили“ — обърна се към стареца тя. — Навън застудява, реших, че ще ни сгрее.

Адам хвърли бърз поглед през прозореца. Небето беше някак побеляло, което означаваше, че в Гленвейл ще падне слана, а на Гарвановото езеро — сняг.

Гарвановото езеро. Защо му звучеше толкова познато?

Може би старият ще знае, но нямаше как да го попита, без да си признае, че е бил там.

— Вади подаръците, чичо Адам — изпищя Майк младши. — Хайде!

— Дадено — отвърна той.

Излезе през задната врата, мина по стълбите и заобиколи отпред, където бе паркирал колата си. Госпожа Ван Дам, съседката от другата страна на улицата, го наблюдаваше както винаги през прозореца си.

Извади две пакетчета с панделки — така ги бяха опаковали в магазина. Носеше на племенника си пушка с тапа и той навярно нямаше да спре да стреля с нея, което щеше да подлуди майка му, а на племенницата си — тропическа Барби със саронг^[1].

* * *

Клер сервира чилито. Вкусът му беше като в стария виц, дето трябвало да се изхвърли боба и да се изяде консервната кутия. Майк набиваше с мерак, а Адам и старият само ровичкаха из манджата. Децата се нахраниха, излязоха на двора и Майк младши започна да стреля по Мей с новата пушка. Пат-пат, неприятно силно, и тя изпищя.

— По дяволите — извика Клер и хукна навън.

Майк и баща му бяха се увлекли в мача. Адам си погледна часовника. Минаваше четири, а трябваше да се прибере рано в Гленвейл довечера.

Клер се върна с пушката и го стрелна неприязнено с очи.

— Адски загубен подарък за едно седемгодишно момченце.

Тя я пусна на масата. Адам се загледа в нея в пристъп на отегчение. Беше удивително истинска, донякъде приличаше на бащиния му колт.

Пистолетът сигурно си стоеше горе на полицата в шкафа на родителската спалня и изведнъж му се прииска да го вземе. Може би заради чувството, че някой го наблюдаваше миналата нощ.

— Извинете.

Стана, ала никой не му обърна внимание.

Качи се тихичко по стълбите, мина през миришещото на мухъл антренце до спалнята на родителите си — още една стая в къщата, където не обичаше да влиза. Докато беше жива майка му, бродираната покривка на леглото винаги светеше от белота, идеално изпъната. Сега беше пожълтяла, ресните й — разнищени или изпокъсани.

Спря се на прага.

Подейства му почти толкова зле, колкото кухнята, навярно понеже не беше влизал много отдавна. Ще трябва да разкаже на Бънър:

— Отвратително ми беше да влизам в спалнята на старите, Бъни. Сигурно има всякаква символика в това.

— А защо всъщност го направи? — ще попита той.

— За да взема пистолета на баща си.

Ето ти още символика, помисли си Адам и се усмихна на себе си. Значи все пак няма да го спомене.

Отвори шкафа. Дрехите на майка му отдавна не висяха там, но все още му се струваше, че усеща аромата на талк и колосано, който свързваше с нея, да витае вътре. Миризмата изпълни ноздрите му въпреки всичките изминали години и той започна да се поти. Бързо посегна към полицата, опипа я и намери старата кутия от обувки, където старецът си държеше колта. Тежеше — следователно оръжието все още се намираше там. Свали я, бързо се дръпна назад, затвори вратичката и вдигна капака.

Пистолетът беше увит в гюдерия, смазан и почистен — единственото измежду притежанията му, за което неговият баща полагаше грижи. Разви го, върна го в кутията и я отнесе долу. Телевизорът гърмеше, никой нямаше да го чуе. Измъкна се през входната врата и отиде при колата. Отвори багажника и забеляза, че пердетата на прозорците на госпожа Ван Дам се размърдаха. Какво пък — ще види само как прибира една кутия за обувки. „Сливи за колт“, помисли си той, ухили се и размаха пръст по посока на завесите. Те помръднаха отново, а после увиснаха неподвижно.

Затвори капака и в същия момент го лъхна на застояла кръв от найлоновата торба за боклук.

* * *

— Трябва да си ходя — обяви Адам.

— Толкова скоро? — попита баща му.

— Аха… имам среща.

Това мигновено привлече вниманието им.

— Каква среща? — поинтересува се старият.

— С жена, тате. Всъщност тя е лекар, завежда педиатрията в болницата.

Клер го погледна през тесните си сиви очи.

— Жените доктори обикновено са над тридесетте — каза неодобрително баща му.

— И аз също, тате. Доста над тридесетте. Приготвил ли си боклука?

При ежемесечните си посещения закарваше натрупалите се през седмицата отпадъци на бунището. Започна да го прави след първата, Айлийн Хейл. Това се превърна, точно както искаше, в установен навик, на който никой не обръщаше внимание.

— Всичкия. Ей там, до вратата на килера — отвърна баща му.

— Къде ще водиш тази докторка? — попита Клер.

Радваше се, че има с какво да я впечатли.

— На пролетното празненство с танци в клуба на Гленвейл. Записах се в него миналия месец.

* * *

Над бунището пищяха чайки почти на петстотин километра от океана. Когато беше дете, се случваше да идват мечки, за да ровят из боклука, но тях много отдавна ги нямаше. Останаха само чайките, плъховете и гадният старчок — пазач със сплъстената коса и едно-единствено око, покрито с някаква мътна пелена.

Той проследи с поглед как Адам поставя здраво вързаните торби на движещата се лента, която се губеше в пастта на пещта. Огромните комини — те трябваше да предпазят града от падането на сажди — бълваха черен дим. Той се разнасяше на север и на изток, връщаше се към планините, падаше във вид на киселинен дъжд и унищожаваше дърветата и езерата. Дрехите му, вкоравени от кръвта на Абигейл Рийз, щяха да вземат участие в този процес.

Погледна вързопите. Старецът го наблюдаваше със здравото си око.

Чайките изпищяха. Адам вдигна глава и ги видя да кръжат, а после пак я наведе. Торбите влязоха в пещта, той кимна на пазача и се заизкачва по хълмчето към колата си. Отвори багажника. Миризмата почваше да се разнася, и една ролка твърд дезодорант за въздух щеше да я премахне до сутринта. Извади кутията за обувки от колата и я сложи на предната седалка до себе си.