Патриша Макдоналд
Таен обожател (22)

Глава 20

Церемонията се състоя привечер в малко занемарената, но удобна дневна на един мирови съдия от Мериленд на име Джилбърт Трент. Макар че прозорците бяха отворени и вечерта беше топла, електрическата камина светеше със син пламък. Докато съдията Трентън говореше на притеснената двойка, от магнетофона в дъното на стаята се чуваше музика на орган. Лаура беше облечена с бежова дантелена рокля в старинен стил, която беше открила в един магазин за антикварни предмети, и държеше букет от бледорозови рози, купен в местния магазин за цветя и картички. Иън бе сложил една от розите на ревера на зле стоящия му син костюм, купен в магазина на Хари, единствения магазин за мъжко облекло в Кейп Крисчън. Беше казал на възпротивилия се продавач, че няма време да чака костюмът да бъде поправен. До Иън и Лаура стояха мисис Трент, току-що пристигнала от клуба за бридж, и Майкъл, който пристъпваше от крак на крак до Лаура, облечен с дълги панталони, с които ходеше на неделно училище, бяла риза и папийонка. Церемонията беше към края си.

— Вие, Лаура, съгласна ли сте да станете жена на този мъж, Иън…

— Не, не, не… — развика се гневно Майкъл и започна да тропа с крака.

Лаура се обърна изненадана към Майкъл, който легна на пода и затропа по него. Тя бързо връчи букета на стреснатата мисис Трент и се наведе към Майкъл, опитвайки се да го хване.

— Стига, миличък, стига. Какво има?

— Не, не, не може — разплака се той. — Не се жени.

Лаура погледна Иън, който гледаше неодобрително Майкъл. Тя му направи предупредителен знак. Нямаше защо да се изненадва. Трябваше да очакват, че такова нещо може да се случи.

— Нали говорихме за всичко това, мойто момче — прошепна тя, макар че с чувство на вина признаваше пред себе си, че просто му беше съобщила факта, че ще се жени само преди два дни. Беше си казала, че не иска той да е принуден да лъже за това когото и да било, затова беше по-добре да узнае в последния момент. Той прие нещата спокойно. Сигурно е бил направо зашеметен и не е могъл да реагира, каза си сега тя.

— Не искам да се жениш! — изкрещя той.

Лаура погледна безпомощно мисис Трент и попита:

— Може ли да го заведе в друга стая, докато се успокои?

— Как да не може — отговори разбиращо мисис Трент.

— Искам да си ида у дома — разплака се Майкъл.

Лаура вдигна сина си на ръце като бебе и погледна през рамо Иън.

— След малко идвам — каза мрачно тя.

— Аз да дойда ли? — попита той.

Лаура поклати глава. Майкъл обви ръце и крака около нея и сложи глава на нейното рамо. Последваха мисис Трент и влязоха в малка спалня с избелели тапети на цветя. Лаура сложи Майкъл на леглото, покрито с бяла грапава покривка, и седна до него.

— Ще сложа това в хладилника — каза мисис Трент, сочейки букета на Лаура. — Няма защо да бързате.

Лаура кимна и се опита да изгледа строго Майкъл, когато мисис Трент затвори вратата. Но като видя отчаяните му сълзи, сърцето й се сви.

— Добре ли си? — попита нежно тя.

— Не — отговори убедено той.

— Знам, че за едно малко момче е трудно да разбере това. Всичко стана толкова внезапно.

— Не искам да се жениш за него.

— Защо не искаш, миличък? — попита тя.

— Мразя го.

Тръпки я побиха от тази ожесточеност. Реакциите му винаги бяха честни и спонтанни. А тя смяташе, че той и Иън се разбират добре.

— Мислех, че харесваш Иън, съкровище. Разбираш ли, причината, поради която се женим, е, че той иска да ни обича и да се грижи за нас.

— Ти ми казваше да не говоря с непознати, а сега се жениш за него. Той е непознат.

— Вече не е непознат, Майкъл. Познаваме го отскоро, но понякога хората се сближават за кратко време.

— Няма нужда той да се грижи за нас. Ние можем сами да си се грижим. Хайде да си идем у дома, мамо — извика умолително Майкъл.

Лаура извърна поглед от него. Знаех си, каза си тя. Как можах да си въобразя, че нещо ще излезе от тази работа? Главата й започна силно да пулсира — обичайна реакция, когато беше напрегната. Усещаше погледа на Иън зад затворената врата, призоваващ я да не се предава. Майкъл беше в скута й, вкопчен в нея, а сълзите му мокреха дантелената й рокля.

Тя направи още един опит и внимателно попита:

— Добре ли се държи Иън с теб?

— Той не е татко — поклати нещастно глава Майкъл.

Лаура го привлече към себе си и го прегърна. Аха, значи такава била работата, помисли си тя и почувства странно облекчение. Целуна го по меката като коприна коса.

— Знам, сладък мой. Но татко е на небето. Няма да се върне.

— Искам да се върне — извика ядосано Майкъл.

— Знам, че искаш, миличък. Но той не може да се върне.

Майкъл се отскубна от нея.

— Ти не искаш той да се върне. Изобщо не те е грижа. Искаш само да се ожениш.

— О, скъпи, колкото и силно да го искам, това няма да го върне — поклати глава Лаура. — Знам, че мисълта да се омъжа ти изглежда толкова… все едно че всичко свършва. Но татко не може да се върне. Ако можеше, щеше да се върне. Но не може. Дали ще се омъжа или не, няма да промени нещата. — Лаура хвана лицето на Майкъл с две ръце и избърса няколко сълзи с палците си. — Знаеш това, нали?

Майкъл въздъхна и тъжно кимна.

— Бяхме толкова тъжни. Мислех, че с Иън може би ще станем отново щастливи.

— Аз никога вече няма да бъда щастлив — продължи да настоява Майкъл.

— Не говори така — каза умолително Лаура. — Знам, че понякога изглежда така. И аз така си мислех, но сега Иън… — Взря се в кръглото, невинно лице, видя мъката и объркването му, отразени в собственото й сърце, и усети как смелостта й се изпарява. — Мисля, че не постъпвам честно към теб. Надявах се, че по този начин ще избегна куп проблеми, но сега виждам, че… може би е грешка да се хвърлям в това…

— Наистина е грешка. Голяма грешка.

Очите й се изпълниха с разочарование от самата себе си. Беше се поддала на една фантазия за нов живот. Глупаво беше да си мисли, че човек може така лесно да избяга от мъката си. Това е същото, като да се качиш на яхта и да потеглиш — да се опиташ да избягаш от тъгата, вместо да се пребориш с нея. Тя въздъхна и каза:

— Добре. Ще кажа на Иън.

Майкъл не отместваше очи от лицето й. Стана му лошо, като чу въздишката й.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

— Не се сърдя — поклати глава Лаура. — Просто съм… разочарована.

— Защо си разочарована?

— Мисля… — поколеба се Лаура, — мисля, че съм хранила много големи надежди. Нали знаеш как е, когато много искаш нещо да стане, а то се проваля. Както онзи път, когато искахме да отидем на големия панаир в Милвил, но заваля дъжд. Така се чувствам и сега. Но малко по-лошо.

Той разбра. Спомни си как не отидоха на панаира заради дъжда. Щеше да язди пони, да се вози на влакче, да яде захаросани ябълки. Толкова се ядоса на майка си и на баща си, като му казаха, че няма да ходи. Дори ритна баща си по крака, толкова се беше ядосал. Сега тя беше разочарована и за всичко това виновен беше той. Само той. Той не си даваше сметка, че изблиците му отразяваха нейните съмнения и страхове. Просто беше уплашен от това каква сила упражнява, от способността си да променя толкова смело събитията. Ами ако след време му се ядоса? Ако остане завинаги тъжна?

— Не исках да кажа всичко това — започна той. — Мисля, че можеш…

Лаура поклати глава и го погали по косата.

— Чувстваш се много объркан, нали?

— Да — призна той.

— Може би е най-добре да изчакаме.

Майкъл храбро се изправи и избърса очи.

— Не, мисля, че можеш да се ожениш.

Чу се тихо почукване и вратата се отвори.

— Как сте вие двамата? — попита Иън.

Лаура се подразни от нахлуването му. Защо е това бързане, каза си тя. Не може ли да ни даде време да помислим? Защо не ни позволява да помислим? Но Майкъл, усмихвайки се смутено през сълзи, каза:

— Добре.

Иън влезе в стаята и седна на раклата до леглото.

— Тази история с жененето прилича малко на вадене на зъб — каза той. — Извадят ли го, изпитваш облекчение. Чувстваш се много по-добре.

Майкъл го изгледа сериозно.

— Луис си извади един зъб, когато му се клатеше, и след това си намери един долар под възглавницата.

— Може би и ти ще намериш един долар под възглавницата си тази вечер — кимна Иън.

— Ще намеря ли? — светнаха очите на Майкъл.

— Всичко по реда си — каза Иън. — Първо да свършим със сватбата. Какво ще кажеш?

Забил поглед в краката си, Майкъл се замисли.

— Съгласен съм — каза той.

— Значи разбрахме се — каза Иън.

— Действа като магия — каза Лаура. — Обещай му само един долар… — Но неодобрението й премина в облекчение като видя, че усмивката на Майкъл се връща, сякаш слънчев лъч проби от мрака.

— Хайде да приключим с това — каза Иън и протегна ръка към Лаура.

Вътрешно тя се чувстваше изнемощяла като човек, който е боледувал и за първи път става от леглото. Иън стисна силно, уверено ръката й, както обикновено. Майкъл я хвана за другата ръка с пухкавите си малки пръстчета. Двамата я изправиха на крака.