Патриша Макдоналд
Таен обожател (11)

Глава 9

Майкъл подскачаше по дъсчения кей и радостно подвикваше на яхтите, но въодушевлението му се дължеше и на красивия ден, и на крехкото присъствие на майка му, която крачеше бавно след него. Небето беше пастелносиньо, осеяно с пухкави облачета. Водата имаше сапфирен цвят, а закотвените една до друга яхти блестяха ослепително на тъмния морски фон.

Майкъл спря и изчака Лаура да го настигне.

— Жалко, че вече нямаме лодката на татко — каза той.

— Да, жалко — отвърна тя. Лодката на татко, усмивката на татко, животът на татко. Ако можехме само да си ги върнем. — Но аз не мога да карам лодка, Майкъл. А и ти си още малък да бъдеш капитан.

— Да, знам — каза той.

Лаура не направи опит да продаде лодката след смъртта на Джими. Беше толкова разстроена и объркана, че не можеше да предприеме нищо такова. Но Ричард Уолш отдавна търсеше да купи на баща си лодка като тази на Джими и предложи добра цена, затова Лаура се съгласи да я продаде. Отначало искаше да я запази за Майкъл, когато порасне, но Сидни внимателно й обясни, че е по-лесно да се купи нова лодка, когато му дойде времето, отколкото години наред да се пази лодката на Джими.

— Сигурна съм, че когато пораснеш, ще имаш лодка — опита се тя да отговори насърчително. Майкъл кимна, но бойкото му настроение се бе изпарило. — Искаш ли сладолед? — попита без да мисли Лаура, като видя тъжния му поглед.

— Преди обяд? — попита изненадано Майкъл.

— Да — каза тя. Пред перспективата да яде сладолед Майкъл забрави за лодката. В действителност те почти не бяха използвали лодката. Все не намираха време за това. — Хайде — подкани го Лаура и той пое доверчиво протегната й ръка.

Двамата закрачиха към магазина на пристанището, наречен Боут Пийпъл, чиито предприемчиви и неуморни собственици Уендъл и Фани Кларк бяха натрупали цяло състояние. Лаура се поколеба, преди да влезе. Уендъл и Фани изкараха цялата зима във Флорида, но от април бяха тук. Без съмнение бяха чули всички приказки и сигурно вече имаха мнение по всички въпроси, свързани с нея.

Стига, каза си тя. Синът ми е тъжен и иска сладолед. Това е единственото важно нещо. Отвори вратата и направи път на Майкъл, после махна с ръка на Уендъл Кларк, който стоеше зад щанда.

Уендъл сякаш пребледня, като ги видя. Засуети се край рафтовете, надявайки се, че те ще си тръгнат, без да се наложи да говори с тях. Но Майкъл се запъти право към хладилника със сладоледа.

— Здравейте, мистър Кларк — каза той, без изобщо да се притеснява.

Уендъл, който имаше внуци, се обърна и погледна тъжно детето.

— Здравей, Майкъл — каза той. После направи опит да се усмихне на Лаура. Тя видя познатото смущение, изписано на лицето му. Понякога това не беше враждебност. Понякога хората просто не знаеха какво да кажат.

— Какъв прекрасен ден, нали? — каза Лаура.

— Наистина е прекрасен — отвърна Уендъл, видимо облекчен. — С какво мога да ви услужа?

Лаура поиска една фунийка сладолед за Майкъл и му я подаде.

— Това е от мен — настоя Уендъл и отхвърли всички възражения.

Лаура му благодари и се обърна към Майкъл.

— Внимавай да не капе — напомни му тя.

— Ще внимавам — обеща сериозно Майкъл. — Може ли да изляза навън?

Лаура се поколеба. В този момент от склада излезе Фани Кларк. Тя ги погледна, после се обърна към мъжа си, вдигнала вежди като две малки предупредителни флагчета.

— Здравей, мойто момче — каза тя на Майкъл. — Здравей, Лаура. Как си?

— Здравейте, мисис Кларк. Мамо, моля те, може ли да изляза?

Сладоледът вече започваше да се стича по ръба на фунийката и Лаура тревожно огледа магазина, който само на пръв поглед изглеждаше най-обикновен, но всъщност беше скъп магазин. Искаше да избяга и топящият се сладолед на Майкъл беше прекрасно извинение за това. Нужно беше само да каже: Трябва да тръгваме. Извинявайте. Но едно упорито вътрешно гласче настоятелно повтаряше: Не трябва да се извиняваш. Ти си жертва на ужасно престъпление. Искаш ли синът ти да гледа как се промъкваш покрай хората? Сякаш двамата сте виновни за нещо? Не, каза си тя. В никакъв случай.

— Излез навън и седни отпред на пейката да си изядеш сладоледа — каза спокойно тя.

— Добре — извика Майкъл и затвори шумно вратата зад себе си.

Тя го придружи почти до вратата, видя го как седна доволен на пейката, клатейки обутите си в гуменки крака, загледал лениво олюляващите се яхти.

— Всеки път, като го видя, разбирам колко е пораснал — каза Фани и мина пред щанда. — Все повече заприличва на баща си.

— Да, така е — кимна Лаура. — Той ми е утехата.

— Ужасно съжаляваме за Джими — каза Фани.

— Благодаря. Цветята, които изпратихте, бяха прекрасни.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим. Познаваме Джими от дете — поклати глава Фани. — Просто не мога да повярвам, че такова нещо се е случило.

Това защо ли ми звучи като обвинение, каза си Лаура, след като е просто една констатация. При това вярна. Аз самата не мога да повярвам.

— Знам. Беше истински кошмар.

— И то точно тук, в Кейп Крисчън. Такова нещо човек очаква да се случи във Филаделфия или някъде другаде. Но не и тук. — Фани поклати глава. — Значи, нахлу в къщата ви и застреля Джими в леглото…

— Точно така — каза смутено Лаура.

— Не мога да си представя как още живееш в тази къща. Ако с Уендъл се беше случило такова нещо, щях да се махна още на другия ден. Нищо нямаше да може да ме задържи.

Освен ако не съм го убила аз, нали, искаше да каже Лаура. И усети, че отново я обзема гняв. Но къде да отида, запита се тя. При кого?

— Не е лесно, но се опитваме да се справим — успя да каже тя колкото се може по-спокойно.

— Изглеждаш много добре — каза Фани и този път Лаура долови безпогрешно неодобрителната нотка в гласа на по-възрастната жена.

— Благодаря. А вие добре ли изкарахте зимата? — попита учтиво Лаура, решена да не отстъпва.

— О, нали знаеш колко много обичаме Флорида. Децата дойдоха и беше много хубаво. Но се радваме, че се върнахме. На мен ми доскучава. Магазинът ми липсва.

Лаура се усмихна леко и кимна с глава.

— Обещах на Майкъл да отидем да погледаме яхтите — каза тя и тръгна към вратата. Едва издържаше в магазина. Още преди да излезе, се опита да намери с поглед пейката. Видя я, но не видя сина си. Втурна се към вратата и я отвори. На пейката нямаше никой.

— Майкъл — извика тя.

— Какво има? — попита Фани.

— Няма го — извика Лаура. — Майкъл — изкрещя тя. Втурна се навън с разбито сърце. Слънчевата светлина я заслепи след полумрака в магазина. Лаура засенчи очи и обезумяла огледа кея.

От Майкъл нямаше и следа.

— О, господи, не — каза тя шепнешком. Не, не е възможно.

— Успокой се — каза Фани зад гърба й. — Понякога децата просто се отдалечават.

— Той не може да плува — извика Лаура. — Защо го пуснах навън? О, Господи, моля те, недей…

— Аз не чух нищо — каза Фани, запазвайки присъствие на духа. — Щяхме да чуем, ако беше скочил във водата или ако беше извикал. — Уендъл, чул тревожните им гласове, излезе навън при тях.

Слънцето сякаш й се присмиваше. Да не би някой да ме е проклел, каза си Лаура. Трябва ли да загубя тук всички, които обичам? Ще се разделя ли днес с единственото, което ми е останало? Възможно е. Може и това да стане. Немислимото може да се случи ей така, изведнъж. Тя вече знаеше това много добре.

— Майкъл! — изкрещя тя. Обърна се към Уендъл и го сграбчи за ризата. — Помогнете ми — извика тя. — Направете нещо. Извикайте полицията.

— Успокой се — каза Уендъл, но лицето му пребледня. — Ще се върне. Майкъл! — извика силно той и гласът му потрепери.

— Ето ме, мамо — чу се едно гласче.

От облекчението, което изпита, на Лаура й се подкосиха краката. Значи това не е краят на света. Животът ще продължи. От месеци насам за първи път се зарадва на този факт. Завъртя се с цялото си тяло по посока на гласа, а Уендъл я потупа по рамото и тръгна обратно към магазина. Майкъл стоеше прав на кърмата на огромна яхта, закотвена малко по-надолу на кея.

Лаура се втурна към него.

— Какво правиш на тази яхта? — извика тя. — Веднага слизай.

— Той ме покани — каза Майкъл, сочейки към мъжа, който се появи от остъклената каюта.

Лаура вдигна Майкъл и силно го притисна, преди да го пусне да стъпи на земята. След това се обърна и загледа мъжа, излязъл от каютата. Той имаше стегнато мускулесто тяло, а движенията му излъчваха някакво напрежение, което не бе типично за моряк. Очите му бяха ясносини, а черната му коса тук-там сребрееше. Беше облечен с памучна сиво-кафява риза и джинси, ръцете му бяха загорели, а обветреното му лице говореше, че дълго време е бил на открито. За миг тя си помисли, че го познава. Нещо в него смътно й напомни за позната мелодия, която обаче бързо заглъхна.

— Извинете, случило ли се е нещо? — попита той. — Синът ви се възхищаваше на яхтата и аз го поканих да я разгледа.

Лаура притисна Майкъл към себе си и извика:

— Поканили сте го на яхтата? Как може такова нещо? Вие луд ли сте? Та това е петгодишно дете!

Мъжът вдигна безпомощно рамене.

— Той ми каза, че сте в магазина. Не сме излезли в морето, че да…

Лаура се разтрепери.

— Не ви ли мина през ум, дори за миг, че може да се разтревожа?

— Съжалявам — каза мъжът. — Наистина не помислих, че…

— Разбира се, че не сте помислил — прекъсна го Лаура. — Аз си представих, че е паднал в морето и се е удавил — добави тя и гласът й секна.

Мъжът внимателно я наблюдаваше.

Лаура преглътна сълзите си, както я бяха учили. Клекна пред Майкъл и го погледна в очите.

— Казала съм ти, че никога, ама никога не бива да ходиш с непознат човек.

— Никъде не съм ходил — възрази Майкъл.

— Само не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа. Милион пъти съм ти повтаряла и в мига, в който обърна гръб…

— Съжалявам… — наведе глава Майкъл.

— Направи ли ти нещо? — попита тя.

— Ей, чакайте — извика ядосано мъжът от яхтата.

— Не — каза жално Майкъл. — Само ми показваше яхтата.

— Нищо му няма — намеси се решително Фани и погали Майкъл по косата. — Това е най-важното.

— Хайде. Тръгваме — каза рязко Лаура.

— Ами яхтите? — възропта Майкъл.

— Недей да спориш. Тръгваме. За днес вече видя достатъчно яхти.

— Мамо — започна умолително той.

— Никакво мамо. Хайде.

Лаура се обърна към Фани, но едва успя да се усмихне и сковано да каже:

— Благодаря, че ми помогнахте.

— Няма нищо — измърмори Фани. — Радвам се, че всичко е наред.

Лаура поклати глава и бързо закрачи, влачейки Майкъл зад себе си.

Мъжът слезе от яхтата и застана до Фани. Гледаше с тревога как Лаура се отдалечава с Майкъл.

— Не го приемайте лично — посъветва го Фани. — Тя просто не мисли с главата си.

— Нищо лошо не исках да направя — каза той. — Сигурно постъпих глупаво, но детето каза, че майка му е тук…

Лаура и Майкъл се скриха от погледа им и Фани въздъхна.

— Нямате вина. Просто нервите й са много опънати. Какво само преживя… Мъжът й го убиха минала зима. В нощта срещу Нова година. Може би сте чели във вестника. Казваше се Джими Рийд.

— Не, бях на Карибските острови тогава — каза мъжът и добави: — Боже мой, това е ужасно.

Фани кимна, доволна от ефекта, който бе постигнала с тази ужасяваща история. Всички се шокираха, като я чуеха.

— Застрелян в леглото. Тя го намерила мъртъв.

— Горката жена — каза той.

— Да — кимна Фани. — Някои хора обаче разправят…

— Какво разправят? — погледна я с любопитство мъжът.

— Разправят, че не само го е намерила…

— Не ви разбирам.

— Тя казва, че в къщата влязъл крадец с пистолет, само че… никой не е арестуван — сви рамене Фани.

Мъжът изгледа Фани, след това насочи поглед натам, където Лаура и Майкъл вече не се виждаха.

— Искате да кажете… те смятат, че тя го е убила? Тази красива жена?

— Хората приказват какво ли не — поклати глава Фани. — Нали разбирате. Малък град.

— И вие ли така смятате? — попита той и в тона му прозвуча неодобрение.

— Аз смятам, че човек никога не може да бъде сигурен — каза твърдо Фани. — Във всеки случай детето е единственото, което й остана. Затова е толкова настръхнала.

— Разбира се, че ще е настръхнала. Аз нямах представа — каза той.

— Как можехте да знаете? Вие просто проявихте любезност.

— Въпреки това се чувствам неудобно — каза той.

— О, не се тревожете. Между другото, казвам се Фани Кларк. С мъжа ми държим магазина тук. Забелязах ви онзи ден. Яхтата ви е много хубава — каза любезно Фани. — „Тартан 3800“, нали? Тук рядко идват толкова големи яхти.

— Да, благодаря — отвърна разсеяно той, загледан в кея, сякаш все още можеше да види Лаура.

— Откъде идвате?

Мъжът насочи отново вниманието си към Фани и каза:

— От Барбадос. Бях на островите тази зима. Казвам се Иън Търнър — протегна той ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Иън — каза Фани. Тя беше свикнала с непринудените обноски на моряшката общност. — Ще останете ли тук?

Иън се загледа в кея и каза:

— Не знам. Карам ден за ден. Знаете ли, има нещо в тази жена. Стори ми се, че я познавам.

— Тя не е оттук — каза Фани.

— И аз не съм оттук — отвърна Иън.

— Откъде сте? — попита любезно Фани.

— От Кънектикът. Но купих лодката в Бриджтаун, в Барбадос и обикалям крайбрежието.

— Ако имате нужда от нещо, с Уендъл ще се радваме да ви услужим.

— Благодаря — каза Иън.

— Защо не дойдете да се запознаете със съпруга ми Уендъл?

Мъжът кимна и прехапа устни.

— И без това трябва да си купя батерии — каза той.

— Имаме всякакви батерии — каза Фани. — И стига вече сте се притеснявали. Лаура просто не е на себе си след всичко, което се случи. Всеки друг би разбрал, че просто се държите любезно.

— Сигурно — отвърна замислено той. — Тя просто ми се стори… позната. Като малък познавах едно момиче… То също се казваше Лаура. Лаура Хейстингс.

— Това е тя — възкликна Фани. — Пише книги под това име, книги за деца.

Мъжът изгледа изумено Фани. После погледът му отново се насочи към безлюдния кей, по който Лаура си бе отишла.

— Не може да бъде. Не мога да повярвам. Същото момиче?

— О, да — каза доволно Фани. — Тя е — и като се приближи към него, добави с дяволита усмивка: — Личеше ли си по нещо, че като порасне, ще убие мъжа си?

— Лаура Хейстингс — поклати Иън недоумяващо глава. След това изразът му се смени и той погледна Фани с такава ненавист, че тя веднага съжали за предизвикателния си въпрос. — Мисля, че не — каза хладно той. — Лаура Хейстингс ми спаси живота.