Патриша Макдоналд
Таен обожател (18)

Глава 16

Майкъл заби поглед в книгата, взета от библиотеката, преструвайки се, че не забелязва запратените топчета хартия, които улучваха главата му, докато автобусът се движеше. Знаеше само по няколко думи от всяка страница на книгата, но се опитваше с всички сили да се съсредоточи върху тези няколко думи. Може би, ако седя мирно и тихо, мислеше си той, те ще престанат. Погледна през прозореца да види коя пресечка е задминал автобусът. Още две-три спирки и идва неговата улица. Но сега автобусът се движеше мъчително бавно.

— Ей, жабо!

Майкъл усети, че някой го чука с пръст отзад по главата. Нямаше защо да се обръща да види кой е. Беше рижавото момче с луничките. Той беше от големите — във втори клас — и напоследък заедно с двамата си приятели сядаше зад Майкъл, щом се случеха в един автобус. Майкъл правеше всичко възможно да ги избягва. Изчакваше, бавеше се на тротоара, докато те се качат и седнат, после си намираше място далеч от тях. Но те усетиха това. Видеха ли го, веднага се преместваха близо до него. Понякога, когато беше с Луис, Майкъл се правеше, че не чува големите момчета. Но днес Луис си тръгна по-рано и Майкъл, останал сам, можеше да разчита само на тяхната милост.

— Ти нищо ли не усещаш бе, жабо? — извика рижавото момче. — Ей, тоя нищо не усеща. Сега ще опитаме нещо друго.

Две момичета от класа на Майкъл, които седяха на отсрещните седалки, видяха какво става и извърнаха глави, преструвайки се, че гледат през прозореца. Никой не искаше да си има работа с тези големи момчета. Брадичката на Майкъл потрепери, но той беше решил да не плаче. Майка му винаги казваше, че няма нищо лошо в това да се разплачеш, но той инстинктивно знаеше, че ако тези големи момчета видят сълзи, все едно че акули са надушили кръв. Погледна безпомощно към шофьора на автобуса. Това беше една жена на име Одри, която се държеше внимателно с всички деца. Тя обаче гледаше напред и терзанията на Майкъл се загубиха в общия шум от възбудени детски гласове. Освен това той не можеше да помоли за помощ една жена. Щяха цял живот да му викат ревльо.

Майкъл се опита да не им обръща внимание и проточи врат да види дълго ли още трябва да търпи. Още една спирка и щеше да слезе от автобуса.

Окуражен от нарастващата тревога на по-малкото момче, рижавият хлапак се пресегна и свали бейзболната шапка от главата на Майкъл. Другите две момчета се заляха в смях.

Майкъл инстинктивно протегна ръка, за да задържи шапката си и извика:

— Върни ми я. Тя си е моя.

Рижавият огледа шапката и след това я подхвърли като летяща чиния на момчето в дъното на автобуса, което не можа да я хване. Червената шапка падна на пътеката между седалките.

Майкъл я проследи с поглед и очите му се напълниха със сълзи. Шапката беше купена от баща му миналата година, когато за първи път го заведе да гледа бейзбол. Мачът му се стори много дълъг, на седалките беше горещо, но кренвиршите бяха хубави, а шапката беше награда, че е издържал от начало до край. Шапката беше доказателство, че е приет в мъжкия свят на бейзбола. Сега тя беше захвърлена в автобуса. Едно от големите момчета я стъпка върху мръсния под. Това вече беше прекалено.

Майкъл скочи от мястото си и се опита да я вземе.

— Всички по местата — извика Одри, опитвайки се да ги види в страничното огледало.

— Дай ми я — извика Майкъл, но момчето в дъното я запрати отново към рижавия си съученик.

Майкъл се извъртя и се хвърли към шапката, която рижавият подхвърляше над главата му.

— Моя е. Подарък е от баща ми.

Рижавият надвеси лице над Майкъл, нахлупи шапката накриво на главата му и напевно попита:

— Кога ти я подари? Преди майка ти да го пречука ли?

Майкъл винаги се хващаше на въдицата им. Затова те все го предизвикваха. Той коленичи на седалката и се обърна към тях със замъглени от сълзи очи.

— Не го е пречукала — извика той. — Престани да говориш така.

— Престани да говориш така — повториха през смях те след него като папагали, блъскайки се един в друг.

— Моят баща каза, че го е пречукала — изсъска рижавото момче, приближавайки се към Майкъл толкова близо, че Майкъл видя всяка една луничка поотделно.

— Баща ти е гаден лъжец. — Не знаеше откъде му е дошла смелост да каже такова нещо. Но за миг се възхити от себе си и се окуражи.

— Мери си думите — извика по-голямото момче и преди Майкъл да може да се сниши или дори да помисли за това, луничавият юмрук размаза носа му.

Майкъл залитна назад и от ноздрите му шурна кръв, а автобусът се огласи от детски писъци. Гласът на Одри, призоваващ за тишина, проехтя до дъното на автобуса, който в същия момент спря до тротоара.

— Стига, стига толкова! — Одри се втурна към тях да провери нанесените щати.

Майкъл усещаше в устата си вкуса на солената кръв, примесена със сълзи. Другите момчета гледаха насмешливо. Момичетата пищяха, а Одри повтаряше, че всички трябва да се успокоят.

Майкъл се изправи и грабна книгите, докато Одри предупреждаваше строго рижавото момче да не мърда от мястото си.

— Добре ли си? — попита разтревожено Одри, търсейки книжна салфетка да избърше кръвта.

— Пусни ме — извика Майкъл. Сълзите вече бяха рукнали и той се опитваше да се измъкне от нея, обзет от едно-единствено желание — да слезе от автобуса.

Наведе се и се затича по пътеката към вратата. Одри се спусна след него и извика:

— Всички по местата си и никой да не вдига шум!

— Отвори вратата — каза умолително той. Целият трепереше. — Отвори вратата.

Одри надникна навън.

— Не виждам майка ти — каза тя.

На Майкъл сърцето му се сви.

— Нека да изчистя тази кръв от лицето ти — помоли го Одри.

— Не, не ме докосвай — извика Майкъл и в следващия миг видя през прозореца едно познато лице. — Пусни ме да сляза. Ето го Иън. Дошъл е да ме вземе. — Не знаеше това така ли е, или не, но това наистина беше Иън, който крачеше по Честнът стрийт. — Иън — изкрещя той през отворения прозорец.

Иън се огледа, объркан в първия момент, след това забеляза Майкъл на прозореца на училищния автобус. Забърза към автобуса.

— Пусни ме — настоя Майкъл.

Одри отвори вратата на автобуса, Майкъл се смъкна на улицата и се втурна към Иън. Иън приклекна и го огледа.

— Какво се е случило? — попита той.

— Едни големи деца ми взеха шапката.

Иън вдигна поглед към Одри, която поклати глава и тихо каза:

— Побойници.

Иън кимна мрачно, оглеждайки смачканата мръсна шапка на главата на детето.

— Да, но ти си я взел, както виждам — похвали го Иън.

— Да — кимна през сълзи Майкъл.

— Хайде — каза сериозно Иън и протегна ръка на момчето, — добре си се справил.

Майкъл пое протегнатата ръка.

* * *

Беше закъсняла. Обаждането на Марта ме забави, изпуснах го за секунда само, каза си тя, като видя автобуса на Майкъл, който потегляше от спирката. Тя винаги го посрещаше, макар че спирката беше само на две пресечки. Вече нямаше доверие на никого, на нищо. Не искаше той да изминава сам тези две пресечки.

Лаура слезе по стълбите и забърза към ъгъла. Видя ги веднага. Иън държеше Майкъл за ръката. Имаше много кръв по лицето на Майкъл, по ризата му. Раменете му се тресяха. Лаура се затича. След секунди беше при тях и грабна сина си.

— Какво се случи? — извика тя. — Какво има?

Майкъл се спусна към нея и обви с ръце шията й.

— Едни големи момчета се заяждаха с мен. Сбихме се.

Тя погледна ужасена Иън през рамото на Майкъл, но Иън поклати глава и каза:

— Нищо му няма. Просто са го поуплашили. Един разкървавен нос и нищо повече.

— Какво се случи, миличък?

— Той ми взе шапката. И аз му казах, че баща му е гаден лъжец. А той ме удари.

— Ти защо му каза така? — попита тихо тя.

Майкъл се изпъна и я погледна със сериозните си кафяви очи, все още зачервени от сълзи, с размазана по лицето кръв.

— Защото той ми взе шапката и започна да я тъпче. Заяждаше се с мен.

— Но защо се заяждаше с теб?

— Защото казваше, че ти си пречукала татко.

— О, Майкъл — каза Лаура и притисна лицето му в рамото си. — Съжалявам.

— Няма нищо — каза Майкъл, потупвайки я невинно по гърба. — Ти не си виновна. Добре че в този момент мина Иън.

— Да, добре че си минал. Благодаря ти — прошепна тя.

— Всичко е наред. Да вървим у дома — каза Иън.

Лаура изпита странно чувство от тези негови думи. Точно това би казал Джими, помисли си тя. После си каза, че би трябвало да възрази, да му напомни, че това не е негова къща, но думите му й вдъхнаха чувство за сигурност и тя каза:

— Да, хайде да тръгваме.