Антон Медведев
Враг на Империята (7)

Глава 7

Главното в живота му е да изпълнява заповеди. Хитрия знаеше това със сигурност, колкото и това, че все някога ще се върне на малкия тропически остров, където е минало детството му. Да, засега той не може да си спомни за миналия си живот — контузията се оказа тежка, понякога болка го мъчи и сега. Но докторът обеща, че паметта ще се върне и нямаше причина да не му вярва. Той е толкова мил и отзивчив човек.

Днес проведоха операция на поредната планета. Беше дързък, но успешен рейд. Унищожиха два транспортни кораба и един танкер, при взрива загинаха много противникови войници. Наистина свършиха добра работа.

Беше нощ. Хитрия лежеше, гледаше тъмния таван и мислеше за живота си. За работата си, за Барона, че днес го раниха в бедрото и едва ли щеше да вземе участие в следващата операция. Сега е в лазарета, докторите обещаха до една седмица да го изправят на крака. За момента са само двамата със Стратега.

Отново се опита да си спомни своя остров, но в съзнанието му се прокрадваха само някакви откъслечни спомени. Там беше хубаво — къпеха се, возеха се на лодки. Май че е бил рибар…

Сигурно не е чак толкова сложно да си намериш своя дом. Само трябва да подадеш молба в полицията, те ще проверят в списъците и ще кажат откъде си родом. Непременно ще направи така.

От сутринта си чистеха оръжието. То трябваше да бъде в изправност, тъй като от него зависи животът ти и изходът на боя.

— Ей, Хитрия, наред ли е всичко?

— Тъй вярно, господин полковник — изпъна се Хитрия, смутен, че не е забелязал приближаването на началника. — Смених лентата на подавателя.

— Твърде добре… — полковник Войков намести колана си и се усмихна. — На истинския войник всичко трябва да му бъде наред. Прав ли съм?

— Да, господин полковник. От изправността на оръжието зависи успехът на боя.

— Добре, Хитрия. Продължавай — полковникът самодоволно се усмихна и бавно закрачи нататък.

Хитрия го изпрати с поглед, след това отново се наведе над картечницата. Имаха късмет с Войков, чудесен командир. Де да имаше повече като него.

Обядваха заедно със Стратега, от бившата им четворка бяха останали само те двамата. Барона при всички случаи няма да може да участва в следващата операция, а вместо Чевръстия обещаха да им дадат Дългия. Той пък беше единственият оцелял от неговата четворка, и то защото беше в лазарета и не взе участие във вчерашната операция. Момчетата нямаха късмет, глайдерът им беше улучен от ракета. Нищо необикновено…

Стратега, както винаги, беше мрачен и мълчалив. И едва след като изпи бирата си, малко се развесели, за което свидетелстваха леко щръкналите му мустаци, които обикновено бяха увиснали надолу. Той погледна Хитрия и дори му се усмихна.

— Е, Хитрия, — каза той, — утре ще работим заедно, а?

— Не знам — вдигна рамене Хитрия. — Нещо говореха, че ще ни дадат Дългия.

— Вече не, Камил го взе. Така че, ще си бъдем двамцата.

— Ами, щом е така… — вдигна рамене Хитрия.

Преди операцията, както обикновено, им позволиха да си отпочинат. Бяха в добро настроение, Хитрия дори се премести на мястото на Барона, за да му е по-удобно да си говори със Стратега. Както изглежда, Стратега малко го беше страх от Барона или пък просто не обичаше да разговаря в негово присъствие. И сега, когато Барона беше в лазарета, за първи път общуваше с Хитрия непринудено.

— Преди бях механик — разказваше той, настроен дружелюбно към Хитрия. — Ремонтирах глайдери, строителни платформи, по едно време обслужвах даже пътнически лайнери. После се запознах с една мацка, срещнах я случайно. Беше зависима — поясни Стратега. — Харесвах я. Мислех, че мога да я измъкна, да се оженим. Живях с нея три месеца и като че ли взе да се очовечава по малко — понякога минаваха дни, без да взима нищо. Бях купил и пръстените за сватбата. Прибирам се веднъж от работа и какво да видя — тя беше мъртва. Докторът каза, че е от някакъв нов наркотик — неорин. По погрешка взела свръхдоза… — Стратега млъкна, мустаците му отново увиснаха.

Хитрия търпеливо чакаше. Не му беше удобно да пита какво е станало по-нататък. Ако реши, ще му каже. Така и стана, след около една минута мълчание Стратега го погледна и се усмихна.

— В този ден яко се бях натряскал. Имах под ръка пищов — не мой, един приятел ми го беше дал на съхранение. Пъхнах го под якето и се отправих към онези типове, от които Жана купуваше онези лайна, казваше се Жана, не ти ли споменах? Първо намерих пласьора. Убих го, но преди това изкопчих от него кой е босът. Вечерта отидох при тях, имаха някаква „спявка“. „Кръстникът“ вече беше там… — Стратега отново въздъхна. — С една дума, после не си тръгнах, а извиках полиция. Дадоха ми до живот, а можеше да е и най-лошото — там, където бяхме, някакъв сенатор беше дошъл да си прави кефа. Шест години лежах, след това ми предложиха да дойда тук и аз се съгласих.

— Колко имаш още да излежаваш? — попита Хитрия.

— Шест месеца. Само че за това не трябва да се мисли, че иначе може и да не го доживееш. Тука имаме един, викаха му Котарака. Беше изкарал година и му оставаха някакви си две-три седмици. И когато повярва, че ще оцелее… — Стратега стана от леглото и отиде до мивката, пусна водата и утоли жаждата си, след което се върна на нара си. По косматата му гръд се стичаха струйки вода.

— И какво стана с него? — попита Хитрия.

— С Котарака ли? Ами, загина. Попаднахме под минохвъргачен огън, от всеки взрив такива дупки се образуваха, цял глайдер можеше да се скрие. Спотаихме се в една, понеже точно в този момент си сменяха касетката с мините и, естествено, се втурнахме напред. А Котарака се забави — уплаши се, че ще ни вдигнат във въздуха. Не че се уплаши, той никога не е бил страхливец. По-скоро, тялото се бои. Искаш да направиш нещо, а не можеш. Сякаш краката са ти залепени за земята, не можеш да ги мръднеш. Наистина е трудно, когато стрелят в тебе. И той се забави. Тъкмо изскочихме, и мината улучи дупката. Нищо не намерихме от Котарака след това — абсолютно нищо. Не съм и подозирал, че може да има такова нещо.

— Мината е улучила стара дупка? — попита Хитрия.

— Да, точно в средата.

— Аз пък съм чувал, че не улучва два пъти едно и също място. Чичо ми е разказвал… — Хитрия изведнъж млъкна.

— Така е. А ето, че Котарака го улучи. — Стратега въздъхна. — Какво ти е?

— Ами, не знам — учудено вдигна рамене Хитрия. — Струва ми се, че съм имал чичо. Сигурно паметта ми се възвръща. Докторът ми каза, че ще си спомня всичко… — Хитрия се почеса по главата. — Знаеш ли, дори не си спомням за контузията.

— Ама наистина ли не си спомняш нищо? — тихо попита той.

— Спомням си нещичко — отвърна Хитрия. — Но, общо взето, нищо не помня. Странно е, все пак — сякаш винаги съм живял тук, на „Сарацин“.

— Ти си глупак — промълви Стратега. — Ако имаше малко повече ум в главата, нямаше да се репчиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо… — Стратега погледна под око обектива на телекамерата. — Вече няма значение. Забрави… — Стратега демонстративно се отвърна към стената. — Утре ще бъде гаден ден. Усещам го.

Хитрия внимателно се вгледа в Стратега — странен човек, наистина. Ами всеки си е луд посвоему. След като поразмисли, Хитрия отиде на собствения си креват. Така е по-добре.

Този път им предстоеше много сложна задача — унищожаване на няколко противникови селища вдън гори Тилилейски. Битката нямаше да е лесна, в гората предимство има онзи, който се защитава. Той е наясно с всичко, ти не знаеш нищо или почти нищо. Когато слушаше обясненията на генерал Бигс по повод изпълнението на задачата, Хитрия се чувстваше твърде неуютно. Разбира се, че ще отиде да се бие, това е негов дълг. Но някак си е глупаво…

По всичко личеше, че не само Хитрия мисли така. Бойците шушукаха помежду си, после един вдигна ръка.

— Как оценявате вероятните загуби? — попита той и седна на мястото си.

— Не ми пука за загубите — студено отвърна Бигс. — Вие сте тук, за да изкупите с кръв престъпленията си. Вашата задача е да правите онова, което ви заповядат, останалото не е ваша работа. И не забравяйте: всеки, който прояви колебание от страх, ще го застрелям лично. Още въпроси?

Нямаше други желаещи да спорят с генерала. На Хитрия му беше на езика един въпрос — дали генералът ще дойде с тях, за да застреля лично страхливците, но се въздържа. Майната му…

Свалиха ги в гората късно през нощта, корабно време. Но на мястото, където се извършваше десантът, вече се съмваше. В глайдера, както обикновено, бяха четирима, все пак им дадоха двама бойци от такова, разпаднало се като тяхното подразделение. Единият от тях, Веселяка, беше висок чернокос боец, с усмивка, която не слизаше от лицето му. Другият беше Пипа, юноша с гладко лице, доста стреснат. Беше странно, че се намира в отряда на смъртниците. Виждаше се, че се вълнува, дори дозата от „коктейла“ не успя да го доведе до необходимата кондиция.

Затова пък Хитрия се чувстваше бог, огромно удоволствие му доставяше да гледа изнизващите се под корема на глайдера корони на дърветата. Край него се носеха още шестнадесет машини, които имаха съмнителната чест да атакуват централната база на метежниците. На Хитрия не му беше много ясно какви са тези метежници, но това слабо го засягаше. Задачата му беше да изпълни заповедта, останалото са подробности. Зад гърба им е цялото човечество. Кой, ако не те?

Последните думи, изплували в съзнанието му, го накараха да се замисли — сториха му се някак познати. Впрочем размишленията му стигнаха само дотук. Беше го обхванала треската преди боя, ласкаво галеше картечницата и се радваше, че си е взел допълнителни боеприпаси. Тежеше му, но пък беше по-сигурно…

Доколкото успя да разбере, освен координатите на базите, нищо друго не им беше известно. Командващият операцията, генерал Бигс, се опасяваше да пусне разузнавачи, за да не ги забележат. Планът му се базираше на внезапна атака.

В кабинета вторият пилот на глайдера отмерваше на глас разстоянието до базата. Хитрия се заслуша в бързо намаляващите цифри и се усмихна. Скоро, съвсем скоро…

Че вече са стигнали до базата, познаха по посрещналите ги огнени стрели. Пилотът им се оказа супер — няколко пъти пред очите на Хитрия земята беше отгоре, а небето — отдолу, по бронята трещяха парчета от взривени наблизо ракети. Три глайдера от техния отряд нямаха късмет — два от тях се превърнаха в огнени кълба и паднаха в гората, третият, обвит в дим, нестабилно се отклони вдясно и също се срина. Май ги очакваха?

Сякаш в потвърждение на тези думи от дясната им страна затрепкаха пламъчетата на изстрели. Стреляха почти в упор със зенитно оръдие, пилотът рязко насочи глайдера към земята, опитвайки се да направи противозенитна маневра, но беше късно.

Първите снаряди улучиха носовата част на корпуса — два удара се сляха в един, пилотът извика и се смъкна надолу, таванът на кабината и предното стъкло бяха залети с кръв. Вторият пилот пое управлението, рязко зави встрани, но радарът на зенитката нямаше намерение да пуска плячката.

Още четири бронебойни снаряда един след друг улучиха глайдера. Леката броня на корпуса не можа да се защити от тях. Беше страховито — Хитрия усещаше с фибрите на тялото си как снарядите дупчат машината. Два от тях влетяха вътре, без да се взривят. Близо до краката на Хитрия и в тавана се появиха дупки. Един друг превърна Пипа в кървава купчина месо, юношата смъртник не успя да гъкне. Четвъртият снаряд улучи кърмовата част — раздаде се взрив, двигателят изквича, глайдерът се наклони на една страна и започна да пада. Замириса на пушек.

— Падаме — обречено произнесе вторият пилот. Едва сега Хитрия забеляза, че си служи с лявата ръка. Дясната беше улучена от парче при взрива на ракетата и от парцалите на подгизналия от кръв ръкав стърчеше розова кост.

Мяркаха се короните на дърветата. Хитрия се вкопчи в облегалките, разбирайки, че ударът е неизбежен. До него тихо псуваше Веселяка, лицето и дрехите му бяха изпръскани с кръвта на Пипа. Стратега остана верен на себе си — чакаше падането невъзмутимо, на Хитрия му се стори, че очите му са странно спокойни.

Пилотът заслужаваше похвала — измъкна максимума от тази безнадеждна ситуация. Почти неуправляемият глайдер се вряза в короните на дърветата, подът под краката на Хитрия се разлюля. Чу се оглушителен трясък, Хитрия се пльосна на пода, после ударът го отхвърли встрани и се удари зле в картечницата на Веселяка. Последва още един силен удар, от който дъх не му остана.

Струваше му се, че сънува. Хитрия се въргаляше на пода, мъчейки се да се изправи, до него се зъбеше разбитата глава на Пипа с изскочили от орбитите очи. Някъде зад него тихо псуваше Стратега, поставяйки под общ знаменател и Бога, и Бигс, и родителката на Императора.

Веселяка лежеше неподвижно, косите му на тила се бяха сплъстили от кръв. Пилотът също не изглеждаше да е жив, беше увиснал на собствените си ремъци.

Хитрия най-накрая успя да се вдигне, малко по малко идваше на себе си след падането. Огледа внимателно ръцете си, краката си… без да се доверява на усещанията си. Сякаш всичко си е на мястото…

— Жив ли си? — попита Стратега.

— Да — отвърна Хитрия. — Май да… Гадове…

— Веселяка е опънал петалата… — изхриптя Стратега и се изплю върху пода. — Свинска работа… Виж пилота.

Хващайки се за облегалките, Хитрия се добра до пилота и натисна с пръсти шията му, за да провери пулса.

— Жив е — каза той и погледна Стратега.

— Донеси го тук… Ще ти помогна…

Двамата заедно криво-ляво довлякоха пилота до вратата, Стратега я ритна няколко пъти и успя да я отвори.

Сложиха го да легне до едно голямо дърво. Хитрия му пристегна ръката с колана. Погледна глайдера и не повярва, че са съумели да се оцелеят в тази димяща купчина метал.

— Дръж! — Стратега беше успял да влезе в машината и подаваше на Хитрия картечницата му. „Браво на него — помисли си Хитрия. — Оръжието ще ни трябва.“

Отново усети възбуда от предстоящата битка — шокът от падането постепенно отминаваше. Нарами касетата с боеприпасите, постави лентата на картечницата и махна предпазителя. Надяна си бойните очила и бавно насочи дулото — само да посмеят…

Някъде отдалече се чуваха изстрели. Едва сега това дойде до съзнанието на Хитрия — там се водеше бой.

— Напред! — прекъсна размишленията му Стратега. — Трябва да открием нашите.

Хитрия се изпълни с уважение към своя партньор — наистина е стратег. Без излишно разтакаване веднага оцени ситуацията и взе адекватно решение.

Стратега вървеше отпред, насочвайки дулото на картечницата на различни страни, Хитрия го прикриваше отзад. Движеха се в гора, чужда при това, тоест можеха да очакват нападение отвсякъде.

След няколко минути откриха догарящите остатъци от друг глайдер. Хитрия погледна обгорялото тяло недалече от свалената машина. В гърдите му се надигаше ярост — ще отговарят за това. Непременно…

Стратега потръпна, после даде знак на Хитрия да мълчи. Чуваше се някакъв боботещ шум. Идваше откъм небето. Той вдигна глава и се вцепени от ужас.

Беше „Сарацин“. Корабът бълваше дим и пламък и бавно губеше височина, пред очите на Хитрия го застигнаха още две мощни ракети. Зрелището беше колкото неописуемо, толкова и невероятно — едва ли на някого можеше да му дойде наум, че метежниците са способни да унищожат въоръжен до зъби боен кораб. Но това беше факт, нямаше никакво съмнение.

— Край, загазихме — направи коментар на ситуацията Стратега. — Свършено е с нас…

Хитрия свали картечницата надолу, положението им наистина беше безнадеждно. Някъде се стреляше, но това не променяше нищо — беше ясно, че загубиха. От ловци се превърнаха в плячка.

— Знаели са за нас — каза Хитрия, — със сигурност са знаели.

— Ясно е като две и две — раздразнено реагира Стратега. — Някаква мръсна гад от щаба е изпяла информацията. Бих го смачкал със собствените си ръце. — Той изпсува, после си намести картечницата. — Да вървим.

— Къде? — попита Хитрия.

— В рая за идиоти… — процеди през зъби Стратега и без да дочака реакцията на Хитрия, бързо тръгна напред. Хитрия го последва.

След броени секунди до ушите им достигна страхотен взрив — крайцерът „Сарацин“, страшилището и гордостта на Империята, вече го нямаше. А заедно с това — и Барона, и Мачо, всички онези, с които Хитрия се запозна в последно време.

Стратега твърдо крачеше натам, откъдето се чуваха изстрелите. Хитрия се стараеше да не изостава, макар и да разбираше, че това щеше да е последната му битка. И странна работа, усещаше радост, неизвестно защо. Хитрия не можеше да се ориентира в собствените си усещания. „Коктейлът“ си казваше своето. Но имаше и още нещо. Какво беше то?

Впрочем нямаше време да мисли за подобни неща. Пред погледа му се ширна пространство с контури на някакви постройки. Мярнаха му се хора и той откри огън, изоставайки от Стратега за част от секундата.

Наистина не се страхуваше от смъртта. Стреляше по враговете, които се хвърлиха към окопите, радостно се смееше и дори не се опитваше да се скрие от ответния огън. Точно обратното, дръзко се насочи в откритото пространство. Картечницата подскачаше в ръцете му като жива, куршумите се лееха като огнени струи, носейки смърт и разрушение. Хитрия не виждаше жертвите си, но беше сигурен в съществуването им.

До него, приклекнал на едно коляно, стреляше Стратега. Верен на себе си, той пускаше кратки откоси, като правеше икономии на боеприпасите. Според Хитрия това беше безсмислено. Те нямаха шанс да издържат дълго.

Така и стана. Изведнъж Стратега извика и се просна на земята, под главата му бързо се образува алена локва кръв.

Това все някога трябваше да стане. Хитрия съжаляваше само за едно, че не успя да види острова, на който беше израснал. Разкрещя се, натисна спусъка и се хвърли напред, към смъртоносните пламъчета. И смъртта не се забави — нещо много ярко го заслепи, после всичко потъна в мъгла. Последното, за което успя да си помисли, беше, че най-накрая всичко свърши.

* * *

Нямаше никаква представа как е попаднал в това ужасно подземие с каменен таван. Покрай стените имаше някакви странни приспособления, в които Хитрия с лекота разпозна оръдия на изтезания. Лежеше на голяма метална маса, до нея стоеше среден на ръст плешив мъж и с мека усмивка забиваше в гърдите му дълги нажежени игли. Хитрия познаваше човека, който го измъчваше, знаеше, че не е между живите и се чудеше какво става.

— Ти сгреши, Ким — каза палачът, стискайки в ръце поредната игла. — Не трябваше да ме убиваш…

Нажеженият метал докосна гърдите на Хитрия, той усети пронизваща болка, замириса на изгорено месо. Странно, този мирис му се стори познат.

Хитрия се разтрепери от болка и ужас, смятайки, че е станала чудовищна грешка. Явно го вземаха за друг. Опита се да се измъкне, изкрещя и се събуди.

— Запушете му устата на този изрод! — ядосано извика някой. — Не може да се спи от него…

Хитрия бавно отвори очи. Явно се намираше в някакво помещение. Беше доста тъмно, само над вратата мъждукаше малка лампичка.

Някой се размърда до него, мърморейки. Хитрия извърна глава и схвана, че е в лазарет. Главата и ръцете на съседа му по легло бяха омотани с бинтове, в тъмното напомняше на мумия — Хитрия беше виждал такова нещо преди време в музея. Да, да, виждал е… Само че кога? И къде?

Хитрия успя да огледа и себе си. Неговите гърди също бяха бинтовани, всяко движение му причиняваше остра болка. Значи е жив. И все пак, къде ли е?

Подпря се на лакти и се огледа. В болничната стая имаше десетина легла, от които само четири, включително неговото, бяха заети. От лявата му страна лежеше Лисугера, боецът от втора рота. Хитрия го позна по гъстата невчесана брада. И изведнъж си спомни всичко…

Няколко минути лежа, опитвайки се да подреди нещата. Да, „Сарацин“ загина и той видя това, по-точно — го чу. Загина и Стратега, улучи го куршум в главата, метежниците не обичат съвременното лазерно оръжие. Впрочем както и те самите. Куршумът в боя е много по-сигурна работа.

Значи все пак са победили метежниците? Идиотщина… Хитрия затвори очи. Не е възможно да са победили, нали ги разбиха на пух и прах. По всичко личи, че е в плен, а помещението е затворнически лазарет. За това свидетелстваха металната врата и яката решетка на единствения малък прозорец.

Хитрия уморено въздъхна — това не предвещаваше нищо хубаво. Беше ранен, болеше го дори като дишаше.

Отново отвори очи и впери поглед в тавана. Не искаше да заспива — по-точно страхуваше се. Какво сънува? Нещо много неприятно. В съня му, му беше много зле. Имаше още някой. Хитрия не можа да си спомни лицето му, но пък запомни ръцете му — бели, с дълги кокалести пръсти. Ръце на хирург.

Усети жажда, но лежеше и размишляваше върху живота си. По-точно, върху онези откъслечни епизоди от него, които си спомняше. Дори не бяха епизоди, а някакви смутни образи. Корабният лекар обеща, че паметта му ще се върне. Но защо не става?

Пак се унесе в сън. А когато се събуди, през малкото прозорче вече проникваше топъл слънчев лъч.

До леглото на Лисугера стоеше мъж в бяла престилка със сурово изражение на лицето и държеше в ръцете си спринцовка. След като сложи инжекция на боеца, се обърна към Хитрия, тъй като чу как леглото му изскърца.

— Свести ли се? — Докторът се приближи до Хитрия и сложи ръка върху челото му. — А, вече е по-добре…

— Ранен ли съм? — попита Хитрия. На съседното легло Лисугера се подхилваше. Въпросът звучеше наистина тъпо.

— Драскотина — невъзмутимо отвърна докторът. — Две ребра, плюс малка контузия. Ще ти мине!

— Надявам се… — измърмори Хитрия. — Може ли вода?

— Може… — Докторът отиде до прозореца и наля вода от шишето. — Вземи…

Никога до този момент Хитрия не беше утолявал жаждата си с такова удоволствие. Поне не си спомняше. Пиеше и чувстваше, че сякаш животът се връща в него. Водата е чудо.

— Благодаря… — Той върна чашата на доктора и въздъхна с облекчение.

— Ако се почувстваш зле, натисни това копче. — Докторът му посочи едно копче близо до възглавницата му. — Но само в краен случай, охраната не обича тези работи. Довечера ще ти направя превръзка…

Докторът се обърна и отиде до вратата. Почука, отвориха му и излезе. Хитрия го изпрати с поглед, после се обърна към Лисугера.

— Това ли са всички оцелели?

— Да — студено потвърди Лисугера. — Провървя ни, имаха заповед да не вземат пленници. Има още двама в реанимацията, но те са пътници.

Хитрия се привдигна и внимателно огледа стаята, после отново се обърна към Лисугера.

— А пилотът? Пилотът ни, Клаус? Беше още жив.

— Не знам — вдигна рамене Лисугера и посочи с поглед леглото отсреща. Там лежеше човек с лице към стената, главата му беше омотана с превръзка, върху която бяха избили петна кръв. Хитрия не познаваше втория боец, среден на ръст, набит юначага. Кой знае защо реши, че точно неговия глас е чул, преди да се събуди.

— До прозореца е Мирон, инструкторът. А ей там е Нокътя, от нашата рота.

Новината беше добра — Хитрия остана доволен, като разбра, че Мирон е жив. Той беше един от малцината офицери, на когото Хитрия действително симпатизираше.

Излиза, че от целия „отбор“ са оцелели само четирима. А бяха над петстотин човека…

— Какво ще стане с нас? — Хитрия пак погледна Лисугера.

— Не знам. — Лисугера се отвърна, демонстрирайки, че не желае повече да отговаря на глупави въпроси. — Ще ни излекуват, после ще ни бият дузпата…

Хитрия се отказа да продължи разговора, още повече — нямаше много сили. Потънал в мисли какво ли ще стане с тях за в бъдеще, отново заспа…

Прекара в лазарета десетина дни. Най-лошо беше през първите два — еуфоринът спря да действа и го налегнаха страшни пристъпи на болка. Странно, но това усещане му беше познато, макар и да не можеше да се сети кога е имал съмнителното удоволствие да се запознае с него. Не само той се чувстваше зле, измъчваха се и Лисугера и Нокътя. В лазарета нямаше огледала, но съдейки по бледия и измъчен Лисугер, Хитрия схващаше, че едва ли изглежда по-добре. Слагаха им инжекции с обезболяващи, но това не помагаше много. Единствено Мирон беше в по-нормално състояние поради факта, че като офицер не беше вземал наркотици.

След няколко дни Хитрия усети с облекчение, че терзаещата го болка взе да утихва и от този момент започна да се съвзема. Оставаше неясен само въпросът за по-нататъшната им съдба.

Докторът не обичаше да говори какво ще стане с тях. Неговата работа се свеждаше да ги постави на крака, по-нататък съдът решава какво ги чака. Вярно, че веднъж се изпусна и каза колко е глупаво да се хабят лекарства за тях, след като краят им е предрешен. Но този ден нещо не беше в настроение и Хитрия сметна, че не е нужно да придава голямо значение на думите му. Винаги ни се иска да вярваме, че онова, което е пред нас, е нещо хубаво. Или че изобщо има нещо пред нас.

Минаха почти две седмици, откакто бяха тук. Една приятна топла утрин Хитрия разбра, че в тяхната съдба най-накрая са настъпили някакви промени. В лазарета влезе висок млад мъж на видима възраст около двадесет и пет години. Доста безцеремонно им заповяда да се обличат. След което излезе, а на негово място се появиха шестима надзиратели. Те им сложиха белезници и ги изведоха.

Както се полагаше по устав, пръв вървеше Мирон, старши по звание. Той беше спокоен и невъзмутим. Следваше го Хитрия, след него накуцваше с ранения си крак Нокътя, мрачният боец с поведение на криминално проявен. Накрая на шествието беше Лисугера, който шареше с поглед наоколо. Хитрия знаеше, че се правеше на мързелив, но когато беше нужно, Лисугера се отличаваше със завидна ловкост и пъргавина.

Заведоха ги до голям полицейски глайдер, въведоха ги вътре и ги сложиха да седнат, като закопчаха белезниците към облегалките на местата за сядане. На Хитрия му се стори странно, че улови нещо познато — сякаш вече беше летял на подобни глайдери. Само че къде и кога? Хитрия размишляваше върху тези неща по време на полета, но така и не си спомни нищо.

Летяха около четиридесет минути. Накрая глайдерът започна да се снижава и не след дълго меко докосна земята. Изведоха ги от колата. Хитрия се огледа и забеляза, че са се приземили в подножието на висока планина, чиито върхове се губеха в облаците. На десетина метра от тях в една скала се виждаше входът на тунел.

Бяха се запътили точно нататък. Влизайки в тунела, Хитрия вдигна глава към местното синкаво слънце. Кой знае защо беше сигурен, че повече няма да го види.

Не вървяха много дълго. След минутно пътешествие по подземните коридори Хитрия видя масивна метална врата. Въведоха ги в малка стаичка, издълбана в скалата. Тя беше празна, само на височина до коленете имаше зазидани в стената метални пръстени, за които им закопчаха белезниците. След като установиха, че пленниците са здраво „затегнати“, надзирателите си тръгнаха.

— Не ми харесва тая работа — промърмори Лисугера, опитвайки се да се намести някак. — Трябва да се измъкваме оттук.

— А какво ще кажеш за това? — Нокътя демонстративно издрънча с белезниците.

Вместо Лисугера отговори Мирон.

— Лисугера е прав. Сигурно са решили да се отърват от нас, иначе биха се държали по-любезно. Но оттук мърдане няма, трябва да чакаме по-благоприятен момент. Нека се разберем така: ако ще ни извеждат да ни разстрелват един по един, всеки действа самосиндикално. А ако сме заедно, ще чакате да ви подам сигнал. Трябва да излезем навън и да окупираме глайдера. Не трябва да се избързва, че ще се развали работата. Ясно ли е?

— Да… — процеди Нокътя. Лисугера само кимна в знак на съгласие.

— Хитрия?

— Разбрах всичко — отвърна той. — Ще чакам да подадете сигнал.

— Добре. По-тихо, някой идва…

Зад вратата се чуха стъпки, резето изскърца и в килията влязоха двама надзиратели. Те откопчаха Мирон от металния пръстен, сключиха ръцете пред гърдите му и го изведоха. Вратата се хлопна. Хитрия го обхвана тягостно настроение — значи така… Първо Мирон, после и те. А в рекламните си филми метежниците много обичат да говорят за хуманност.

— Ще ни смачкат като дървеници. — Нокътя се намести на пода, преодолявайки болката в крака. — Да можеше поне на един от тях да му прегриза гърлото…

Никой не му отговори. Положението им очевидно беше безнадеждно. Хитрия въздъхна — може би Мирон не беше вече между живите.

Сякаш в потвърждение на мислите му след няколко минути зад вратата отново се чуха крачки, щракна резето. И така, кой ще бъде следващият?

Надзирателите избраха него, в гърдите му се прокрадна хлад. И изведнъж си спомни нещо невероятно — вече са го разстрелвали веднъж. Точно, така беше! Водеха го през някакво блато, на ръцете си също имаше белезници. Само че тогава кой знае защо, не го разстреляха. Хитрия не знаеше защо остана жив, но добре си спомняше как се тътреше през блатото. Но къде отиваше, пък и кога е било това? И дали изобщо е било?

Изведоха го от килията, като здраво го държаха под ръка. Поведоха го по коридора. Забеляза, че вървят в друга посока, не откъдето ги доведоха. Сигурно там се намира килията за разстрели…

И изведнъж Хитрия се уплаши. Пред очите му изплува килия с ръждива олющена врата, зад която миришеше на стружки и антисептик. Там се убиваха хора, Хитрия знаеше това със сигурност. Но най-ужасното беше, че ги разстрелваше самият той…

Това не можеше да е истина, Хитрия се опита да убеди себе си, че просто си е спомнил някакъв кошмарен сън. Има такива случаи — сънуваш нещо толкова реално, че не можеше да го отличиш от действителността.

Сигурно е така. Само че в неговия случай не беше сън. Хитрия ясно помнеше как стреляше в тила на хората. И дори помнеше какво точно трябва да се прави, за да се спестят мъките на хората.

По челото му избиха капчици пот. Може би точно поради това човекът, който се оказа пред него, го погледна с неприкрита неприязън.

— Седнете…

Хитрия потръпна от гласа му и се огледа наоколо. Погълнат от стоварилите се върху него спомени, в един момент бе престанал да обръща внимание къде го водят. И сега изненадано откри, че стоят насред малък, добре обзаведен кабинет. На бюрото седеше мъж с майорски пагони, със суров вид на лицето. Изглеждаше страшно уморен и болнав.

— Седнете… — повтори майорът и този път надзирателите насила го сложиха да седне на заварения за пода метален стол. — Как ви е името?

— Името? — повтори Хитрия и неочаквано за самия себе си се усмихна. — Аз също бих искал да го знам…

Наистина не знаеше как се казва. Да, помнеше, че се обръщат към него с Иван, фамилията също помнеше — Круглов. Само че това не беше истинското му име, беше му чуждо. Все повече и повече се убеждаваше, че е така. Имаше чувството, че някой му е скроил номер.

— Името ви? — уморено повтори майорът.

— Круглов. Иван Круглов, отрядът на смъртниците от крайцера „Сарацин“. — Хитрия си помисли, че на този човек изобщо не му пука кой е и откъде е.

Майорът взе да шумоли с листовете хартия в папката пред него. Хитрия отново се усмихна — да не би да е поредният разпит? Но вече ги разпитваха, при това неведнъж. Там, в лазарета.

Не беше разпит. Майорът извади един лист от папката и го бутна към Хитрия по гладката повърхност на масата.

— Прочети това и се разпиши.

Хитрия взе листа и се зачете в едрите букви. Беше присъда на Народния трибунал. Погледът му се спря на последните редове. От името на принц Седрик Народният трибунал го осъждаше на смърт чрез разстрел.

Хитрия прочете целия текст, остави листа на масата и се обърна към майора.

— Вие ли ще изпълните присъдата?

— Забравихте да се разпишете.

— Нямам такова желание. — Хитрия се усмихна и сам се учуди на сегашното си състояние. Струваше му се, че заедно с откъслечното възвръщане на паметта при него се връща и още нещо.

— Във ваш интерес е. Ако не разпишете, разстрелът ще бъде заменен с обесване. Нима искате да ви качат на бесилото?

Хитрия демонстративно се почеса по тила със скованите си ръце.

— Нямам нищо против. Тъкмо ще бъде нещо ново за мен.

— Както искате. Присъдата ще бъде изпълнена в рамките на двадесет и четири часа.

— Защо? Да нямате проблеми с въжето?

— Отведете го! — Майорът явно не оцени хумора му. — И доведете следващия…

Вдигнаха го от стола и го изведоха от кабинета. Предишния път, когато го водеха, Хитрия не забеляза нищо, затова сега следеше с интерес къде точно го водят. В един момент зърна познатата килия, но я отминаха. Пътят от килията до изхода му беше познат и искрено се зарадва, че отново вижда слънцето.

Боядисаният в зелен защитен цвят полицейски глайдер, с който пристигнаха, все още стоеше пред входа. Сега Хитрия си спомни, че наистина неведнъж е летял на подобна машина. Возил е затворници — правилно, тогава работеше в конвойния отдел.

Беше странно чувство. Хем се радваше, че паметта му се възвръща, хем се страхуваше какво може да му сервира. Натикаха го в глайдера и с облекчение видя Мирон, прикован към облегалката. Моментът беше подходящ за завладяване на глайдера и Хитрия започна трескаво да мисли за тази възможност. Но скоро се отказа — трябваше да изчакат Лисугера и Нокътя, иначе нямаше да могат да се измъкнат. Все едно, нямаше да успее да предприеме каквото и да било — надзирателите бяха опитни и нямаше да му дадат никакъв шанс. Закопчаха и него за страничните дръжки на един стол и излязоха. Не бяха съвсем сами — навън край глайдера се разхождаше въоръжен с пушка боец, някакъв младок, който не ги изпускаше от очи.

— Ти какво избра? — попита го с интерес Мирон.

— Въжето… — отвърна Хитрия и се усмихна.

— Това е добре. Поне няма да е скучно… — Мирон млъкна, забелязвайки, че надзирателят отвън подслушва разговора им.

След около пет минути доведоха Лисугера. На въпроса за неговия избор той вдигна рамене.

— Ами, подписах. Струва ми се, по-добре куршум, отколкото да се мандахерцам на бесилото. Абе, все тая… — Лисугера се изплю и уморено въздъхна. — Гладен съм като вълк. Да бяха ни нахранили, преди да ни гътнат.

Последен, все така накуцвайки, пристигна Нокътя. Устните му бяха разкървавени, надзирателите не се церемониха с него, грубо го тикнаха на стола и го закопчаха като другите. На тихия въпрос на Лисугера какво се е случило, на лицето на Нокътя се появи зла усмивка.

— Ами… Писна ми от оная мутра с пагоните. И му преброих ребрата.

— Сериозно? — не повярва Лисугера. — То и аз бих му ударил един в зъбите, но нали са ми „вързани“ ръцете.

— Да де, но аз с краката, — усмихна се Нокътя. Върху кръглото му лице се изписа задоволство. — Столът е заварен към пода, не помръдва. Аз се опрях на облегалката с гърба си и ритнах яко масата. Залепих го за стената.

— Ах, ти, дявол такъв!… — поклати глава Лисугера. — И през ум не би ми минало. А, ето го и него…

Майорът, който тъкмо излизаше от тунела, беше блед и ядосан, в ръцете си държеше същата онази папка. Погледна пленниците с омраза, седна отпред, изкривен от болка, и веднага един от надзирателите зае мястото на втория пилот. Другият надзирател и боецът с пушката се качиха при пленниците. Двигателят тихо забръмча, глайдерът потръпна и плавно се откъсна от земята.

— Болят ли ви ребрата, господин майор? — ухили се Нокътя. Майорът дори не извърна глава, но пък надзирателят, който седеше срещу Нокътя, мълчешком взе пушката от младия боец, замахна с приклада и цапардоса Нокътя под гърдите, после без дума да промълви, върна оръжието на притежателя му. Нокътя се сви одве и се закашля. Но когато след няколко минути се изправи, на разкървавените му устни отново играеше усмивка.

Това със сигурност е последният им полет, смяташе Хитрия. Жалко, че така и не разбра кой е всъщност.

Минутите се нижеха бавно. Хитрия шареше с поглед из кабината на глайдера, когато в съзнанието му изплува още един спомен. Много ярък и много навременен. Да, белезниците са пречката към тяхната свобода. Но те можеха да бъдат свалени и сега Хитрия знаеше как става това.

Най-трудното беше да не привлича към себе си излишно внимание. Без да откъсва очи от надзирателя, Хитрия старателно натисна върху стената на глайдера вдясно от себе си една тънка метална скоба, която прикрепваше декоративния обков. Преди време един затворник си отключи белезниците точно с такава скоба. И след този случай всички подобни скоби в полицейските глайдери бяха сменени. Сигурно тук не е имало такова нещо.

За зла участ скобата беше много здраво закрепена. Хитрия дори си счупи нокътя. Трябваше и малко да спре да се ровичка в стената, защото можеше да го забележат.

Помогна му Лисугера, който явно зацепи, че Хитрия крие нещо.

— Майоре, колко още ни остава, докато стигнем? Ходи ми се до тоалетна.

— Вече нищо не ти е нужно, включително и тоалетна — отвърна майорът, без да се обръща.

— Не се дръж като свиня, майоре. Питам човешки.

— Да кажа ли да те успокоят? — Майорът се обърна и ядосано изгледа Лисугера.

— Хайде де, какво толкова съм казал? Исках само да отида до тоалетната. Безчувствен си, майоре…

Надзирателите не сваляха очи от Лисугера. Хитрия се възползва от това, издърпа проклетата скоба и я стисна в юмрука си. Дотук добре, сега трябва да я огъне. Преди време те много се чудеха с момчетата как успява затворникът без никакъв инструмент. Оказва се, че е използвал самите белезници с техните процепи и подходящи дупчици. Хитрия дори се беше хванал на бас как става това.

Вярно е, че ситуацията тогава беше друга. Той усещаше как по лицето му се стичат предателски капки пот — не беше толкова лесно да се оправи със скобата, нали всичко правеше пипнешком. Като че ли успя — хвърли поглед към надзирателя и се опита да отключи белезниците.

— Майоре! — извика Мирон, отвличайки вниманието на охраната. — Размислих, не искам да увисвам на бесилото. Дай протокола да подпиша. Глух ли си? На теб говоря.

— Усмири го — ледено отвърна майорът. Надзирателят не се нуждаеше от подканяне. Надигна се, замахна, но не успя да го удари — най-накрая Хитрия се справи с ключалката, събра заедно двете белезници и с все сила ги стовари върху тила му. Без дори да гъкне, той се строполи на пода. Боецът с пушката се втрещи от ужас, което беше добре дошло. Хитрия го удари с коляно в лицето, наведе се напред и хвана за шията майора, който успя само да извика. Кобурът на пистолета му беше разкопчан, Хитрия извади пистолета и го застреля в главата, след което опря дулото на пистолета в слепоочието на пилота.

— Само да мръднеш, ще те гръмна — каза той, като с лявата си ръка напипваше връзката ключове в джоба на майора. — Приземи машината.

— Къде? — попита пилотът.

— Все едно. Хайде! — Хитрия размърда дулото, глайдерът започна да намалява скоростта и започна да се спуска надолу.

— Браво — похвали го Хитрия. — Бъди точен, без глупости… — Подаде ключовете на Мирон, който бързо отключи белезниците си, после освободи Лисугера и Нокътя.

— Страхотен си, Хитрия! — възкликна Нокътя. — Ще стане голям купон!

Мирон се наведе и извади от кобура пистолета на надзирателя, който все още лежеше в несвяст. Пъхна го в колана си.

Младият боец изпълзя и притисна гърба си до борда на глайдера. От носа му течеше кръв, но дори не я усещаше. Цялото му внимание беше приковано към освободилите се пленници. Пушката се търкаляше на пода, но разбираше, че ако я вземе, все едно да си тегли сам куршума.

Глайдерът накрая докосна земната повърхност, беше малка камениста площадка върху склона на някаква планина. Тук вече Мирон взе ръководството в свои ръце, което зарадва Хитрия. Измъкнаха ошашавеното от страх момче и пилота от глайдера и ги сложиха да седнат на земята. Нокътя ги удостои с няколко ритника. Но леденият поглед на Мирон охлади страстите му. После домъкнаха и убития майор и надзирателя, който още не беше се свестил. Всички бяха претърсени и намерените линкоми Мирон стъпка — вестта за бягството им не трябваше да се разпространява по-рано от необходимото.

Най-накрая надзирателят дойде на себе си и сега седеше до колегите си, хванал с две ръце главата си. До него лежеше тялото на майора. Хитрия не изпитваше никакви угризения, че е убил този човек. Вълнуваше го друго — какво ще правят по-нататък.

Изглежда, Мирон вече имаше план. Отиде при момчето, измери го с поглед, после кимна към глайдера.

— В машината. И без глупости.

Момчето изплашено до смърт и бързо се качи в глайдера. Хитрия го последва. Взе пушката от пода и седна срещу боеца. Смяташе да не го изпуска от очи, че понякога от страх хората вършат какво ли не.

Лисугера седна на пилотското място, Нокътя, който беше застанал до Мирон, погледна останалите пленници.

— Тези какво ще ги правим? Ще ги ликвидираме ли?

— Не е необходимо. Ако имат късмет, ще се измъкнат оттук. Хайде… — Мирон се настани отпред до Лисугера, Нокътя още веднъж ядосано погледна пленниците, но не искаше да спори с Мирон. Демонстративно се изплю, мълчешком влезе в глайдера и затвори вратата.

Машината се издигна във въздуха. Лисугера се обърна към Мирон.

— Накъде?

— Засега направо… — Мирон се обърна към момчето. — Нека да се спазарим: ти ще ни помогнеш, а аз ще те пусна. Става ли?

— Да, сър… Разбира се… — бързо кимна той.

— Прекрасно. Нужен ни е кораб. Къде можем да се сдобием с него? Желателно е да е без охрана, стрелбата може да се отрази зле на твоето здраве.

— Кораби има само на космодрума, но оттам не бихте могли да откраднете. — Момчето видимо посърна. — Там е пълно с военни, полиция. Няма да успеете.

— А ти си размърдай мозъка — вметна Нокътя. — Иначе защо си ни?

— Всички кораби са на космодрума — упорито повтори момчето, след което изведнъж млъкна, обмисляйки нещо. — Само корабът на сър Паркинсън може да бъде взет…

— Тук ли е? — Мирон впери поглед в момчето.

— Да, преди два дни пристигна. Той беше председател на заседанието на Трибунала.

— Ясно… — поклати глава Мирон.

— Кой е тоя Паркинсън? — попита Нокътя.

— Министър на пропагандата при Седрик — отвърна Мирон. — И той е един… — Замисли се, после отново се обърна към момчето. — И къде е неговият кораб?

— До реката, на специална площадка. Охрана има, но по-малко, отколкото на космодрума. Пет човека май, не знам точно…

— Как може да се отиде дотам?

— Ще ви покажа… — Момчето се долепи до прозореца. — Най-напред надясно, към реката…

— Хайде — Мирон се обърна към Лисугера и той послушно обърна глайдера в нужната посока.

— Добре. — Мирон отново се обърна към момчето. — Кажи ми, къде може да се намира самият сър Паркинсън.

* * *

Джеймс Паркинсън обичаше комфорта, пурите и хубавите жени. И затова беше на седмото небе, легнал с пура между зъбите на разкошно легло и с поглед, впит в разлюляната гръд на наведената над него божествена Аманда. Май си струваше да поостане тук ден-два…

— Хайде, красавице… Размърдай се… — Той изпусна в лицето на момичето облаче дим, Аманда сви устнички и усърдно заработи с бедрата. Паркинсън се усмихна и погледна тавана, където в огледалата се отразяваха изящните очертания на гърба на момичето. Чудно пиленце…

Но не му беше съдено да се наслади този ден на прелестите на Аманда. Някъде в коридора се чу шум, после някой извика, в стаята блесна пронизващият вратата огнен лъч. След миг вратата се отвори от як ритник и в стаята влязоха двама в обикновена военна униформа, без отличителни знаци. По-младият държеше в ръцете си пушка, а другият, явно началникът — пистолет.

Аманда изписка и се смъкна на пода, уплашено завивайки се с чаршафа. Паркинсън изтърва пурата от зъбите си. Успя да я задържи с ръка и в недоумение впери поглед в неочакваните гости.

— Бордеят е затворен — каза човекът с пистолета. — Сър Паркинсън, благоволете да се облечете — ако не искате да ви караме гол.

— Как смеете да се появявате тук! — Паркинсън седна накрая на леглото и се опита да придаде твърдост на гласа си. — Веднага излезте!

В отговор на гневната му реплика младият човек с пушката мълчаливо вдигна оръжието и стреля. Проблесналият лъч едва не подпали главата на министъра и се разби в стената, оставяйки върху нея димящо петно. Паркинсън извика, сви се и се хвана за главата.

— Следващия път ще се целя малко по-ниско — спокойно произнесе стрелецът. — По-добре се облечете.

Министърът започна да се облича, целият настръхнал от негодувание и страх. Впрочем позволиха му да облече само панталона и ризата.

— Времето свърши… — Човекът с пистолета го хвана за врата и го повлече в коридора. Аманда трепереше в ъгъла, свита на кълбо.

Пазачът в коридора беше мъртъв, още двама Паркинсън видя върху стълбите на вилата. Точно по средата на една цветна леха беше кацнал полицейски глайдер. Той реши, че ще го качат в него, но сгреши. Преведоха го през увитата с цъфнали лиани градина. Паркинсън вдигна поглед към висящия над площадката за кацане кораб и разбра всичко. Искаха да го отведат на собствения му кораб.

Близо до кораба забеляза още два трупа. Ама какво става? Да не би да е извършен държавен преврат?

Не надушваше подобно нещо обаче. Работата беше по-дебела. Министърът го разбра, когато зърна в отвора на входния люк една брадата физиономия. Беше видял снимката на този човек вчера, когато подписваше смъртния му акт. Да, имаше снимки и на онези двамата, които нахълтаха в стаята. Значи негодниците са избягали!

— По-бързо, Мирон! — подвикна брадатият. — Нокътя не може да включи мотора.

— Наблюдавайте го… — Човекът с пистолета изтича навътре. Паркинсън усети, че го блъсна в гърба.

— Мърдай… — вторият осъден го побутна с дулото на пушката. Паркинсън се изкачи по стълбата и веднага попадна в яките ръце на брадатия.

— Насам, копеле… — Брадатият го помъкна след себе си по коридора. — Осигурил съм ти местенце.

Затвориха го в една каюта, като закопчаха белезниците за единия крак на стола. Вратата хлопна. Паркинсън остана сам, изпълнен с надеждата, бегълците няма да могат да запалят мотора. Никога няма да открият тайната — ключ, скрит под седалката на пилота.

Но го намериха. Или пък просто са вдигнали капака и са затворили веригата на захранване — Паркинсън го разбра, когато корпусът на кораба леко се разтърси. Няколко секунди след което подът под него се разлюля и корабът започна бързо да набира височина.

По лицето на Паркинсън потекоха сълзи. Изведнъж му проблесна, че тази история може да свърши за него твърде зле. Ако тези хора не го убият, сигурно ще го заведат при Императора. А да попадне в ръцете му… Не можеше да си представи нищо по-страшно. Министърът на пропагандата на Седрик в ръцете на Императора — Паркинсън вече виждаше заглавията във вестниците. А след това ще има показен съд. Каква ще бъде присъдата, Паркинсън знаеше още отсега.