Антон Медведев
Враг на Империята (12)

Глава 3

Известието за болестта на Императора свари Чалми в сауната. Той ужасно се дразнеше, когато го безпокояха в такива моменти, всички го знаеха. И щом на вратата се почука, разбра, че нещо се е случило.

— Поплувай малко, мацуранке… — Чалми плесна по дупето цицорестата масажистка, която го обгръщаше с грижите си. После си метна кърпата, изправи се с неохота и тръгна към вратата.

— Какво толкова е станало — недоволно каза той, отваряйки вратата.

Пред него стоеше Грайс, един от куриерите на Департамента. Отдаде чест, даде на Чалми един плик и отстъпи крачка назад.

Положението беше сериозно, щом бяха пратили куриер. Чалми затвори вратата и се отпусна на масажното легло. Отвори плика и се зачете.

— Проклятие… — измърмори той. — Само това липсваше…

Отвори вратата, куриерът чакаше нареждания.

— Предай на секретаря да свика всички по план „А“. Ще дойда след час…

— Слушам!

Чалми затвори вратата и изпсува. Погледът му попадна на момичето, което излизаше от басейна.

— Изчезвай…

Не се наложи да я уговаря. Останал сам, Чалми седна на леглото и дълго седя, забил поглед в пода.

Смъртта на Императора, ако умреше, щеше да сътвори големи беди. Беше наивно да се мисли, че сукалчето Ървин ще може да замести баща си. Да, ще има съветници, но не е същото. Ървин е нищожество. Кому е нужен такъв Император?

Чалми се намръщи. Както обикновено, мръсната работа щеше да легне на неговите плещи. Някой трябва да бъде спечелен с подкуп, някой трябва да бъде убеждаван, друг — заплашван. Главното е да не се допусне разпадане на Империята. Трудна работа. Но това е негов дълг…

Чалми стана и отиде да си вземе душ. Стоя дълго под прохладните струи и обмисляше създалата се ситуация. След двайсетина минути черният правителствен глайдер вече го носеше към сградата на Департамента.

* * *

Императорът почина на третия ден. Две вечери поред Ким, доколкото можеше, успокояваше Ървин, макар да разбираше, че няма никакъв смисъл от това. Можеше да направи всичко едновременно, но предпочете да изчака малко. Две смърти в един и същ ден щяха да предизвикат истински хаос.

Погребението на Императора беше много тържествено, а принцът, както Ким забеляза, се държеше много добре. Имаше нещо в него, не беше чак толкова лош. Жалко, че обстоятелствата се стекоха така.

Официалната церемония на коронацията беше насрочена за утре. Още предния ден принцът каза на Ким, че иска да се посъветва с него по повод на новите назначения. Друг на неговото място щеше да бъде във възторг от възможността да влияе върху решенията на новия Император. Ким се съгласи, но плановете му бяха съвсем други. Империята се е изчерпала като съдържание, архаична е, следователно е обречена на гибел. Колкото по-бързо бъде разрушена, толкова по-добре.

Тази вечер пристигна в парка дълго преди сеанса за връзка. Седеше в тъмното и мислеше дали няма друг вариант. Търсеше, но не го намираше. Каквото трябва да се случи, се случва, казваше Сайрус.

Около половин час Ким наблюдаваше принца, който репетираше утрешната си реч пред огледалото. Може би беше смешно, но на Ким не му беше до смях.

Десет минути преди полунощ принцът седна пред часовника. Можеше да започне веднага, но Ким му даде още десет минути. Много ли е това, или малко? Зависи. Ако са последните десет минути живот, са много.

— Здравей, Ървин…

— Здравей, Съветнико! — Принцът се наведе към часовника. — Радвам се да те чуя.

— Аз също, Ървин. Браво на теб, всичко е точно.

— Благодаря — усмихна се принцът. — Как мислиш, не е ли време вече да се срещнем? Сега няма от какво да се боим.

— Да, Ървин. Непременно ще се срещнем. Впрочем имам подарък за теб. — Ким докосна пулта и в слушалките се чу щракване. Знаеше, че в долната част на часовника се е отворила малка ниша.

— Какво виждаш, Ървин?

— Бутон някакъв… — несигурно произнесе принцът.

— Натисни го. Не се страхувай, натисни силно.

Принцът така и направи, за това свидетелстваше внезапно потъмнелият екран и в този миг облаците над Императорския дворец се озариха в ярка светлина. След няколко секунди до ушите му се донесе грохотът на мощен взрив.

„Свърши се — помисли си Ким с безразличие. — Няма Император, няма принц. Даже му беше странно, че всичко стана толкова лесно. Впрочем нямаше нищо странно. Много неща на практика са далеч по-прости, отколкото изглеждат. Трябва просто да знаеш как да подходиш към тях. Даргите ме научиха на това.“

Дали му беше жал за принца? Сигурно. Но в този свят няма място за Императори. Сега, след смъртта на принца, ще бъде свикан Съветът на Планетата, на който ще изберат нова форма на управление. Федерация, Конфедерация — все едно. При всички случаи новата форма на управление ще бъде много по-прогресивна от старата. Това, което се крепеше върху страх и тирания, рано или късно трябваше да се разпадне и той само ускоряваше този процес. Да, принцът загина, но много безсмислени войни ще бъдат прекратени, хиляди, ако не — милиони животи ще бъдат спасени. Нима това не е хубаво?

Ким изключи апаратурата и затвори куфарчето. Той предостави възможност на принца да приведе в действие механизма на адската машина, скрита в часовника. Ако не беше натиснал копчето, Ким щеше да го взриви.

Прибра се вкъщи през нощта с мисълта, че е лишил Чалми от сън — сега трябваше да оглави обречената на гибел Империя. Ким нямаше нищо против. Чалми е отличен ръководител, само той би могъл да удържи бившата Империя до пълната й разруха. Звучи странно, но сега Чалми му е съюзник. Което означава, че засега ще живее.

* * *

Той чу взрива. И когато след няколко минути му докладваха, че взривът е бил в Императорския дворец, на Чалми му призля. Не дай боже, ако и с принца се е случило нещо. Тогава ги чака катастрофа…

Уви, най-лошите му подозрения се оправдаха. Само след малко дотича един куриер и му съобщи за гибелта на принца.

— Да не би да грешите? — Гласът на Чалми беше тих и глух. — Не е ли някаква грешка?

— Не… — Куриерът беше жалка картинка. — Намерихме главата му…

Чалми скръцна със зъби. Провал, пълен провал. Не е за вярване.

— Обяви общо събрание по план „А“… — каза той и с ужас си помисли какво я чака Империята сега.

— Да, сър. Веднага…

След като куриерът затвори вратата след себе си, Чалми седна на леглото и закри лицето си с длани. Как можа да се случи? Императорът, след него принцът. Възможно е Императорът да не е умрял от собствена смърт… Чалми едва не зави при мисълта за тоталното си поражение. Надхитриха го — чисто, красиво…

Но кой? Седрик? Глупости, той не би могъл да стигне дотук. Тогава кой? Кой би имал изгода?

Всъщност самият той. Чалми направо посърна, като го осъзна. Да, всички ще решат така. И с право. Сега, след гибелта на императорската династия, цялата власт му принадлежи. Но Бог вижда, че никога не се е стремял към това.

И какво ще стане сега? Смъртта на Императора обезсили Империята. Гибелта на принца я погреба. Край, Империята я няма и в най-скоро време планетите, които влизат в нейния състав, ще заявят за своята самостоятелност. И как ги да спре? Как?

Всичко се рушеше. Три, четири планети. Най-много — пет, това е всичко, което би могъл да удържи. Разрухата е предопределена — няма смисъл да се хваща за отделните парчета от Империята, няма смисъл да се опитва да залепи счупения съд. Трябва да се гради нещо ново…

Да, така е, и ще се справи с това — длъжен е. Но какво да прави с хората, които унищожиха Императора и принца? Те могат да нанесат нов удар. Което значи, че е жизненоважно да уточни кои са. Без да се справи с това, цялата по-нататъшна работа става безсмислена. Сдоби се с враг, невидим и опасен. Може би даже най-опасният в живота му досега.

Чалми пое дълбоко въздух. Не можеше да схване как можа всичко това да се случи. Охраната на Императора беше желязна, пиле не можеше да прехвръкне. Същото се отнасяше и за принца. Вярно, че го посещаваха жени, но те се подлагаха на стриктна проверка за благонадеждност, без, разбира се, да се докладва на принца.

Проклятие… Чалми смръщи чело. Май всичко започна по-рано. Миналата седмица умря една от любовниците на принца. Сърдечен пристъп или нещо такова. След тази смърт последваха още две. Защо умря онова момиче? Да не би да е знаела нещо? Тези въпроси трябваше да намерят своите отговори…

Черната правителствена машина вече го чакаше на входа. Чалми безмълвно се стовари на седалката, един от охраната му затвори вратата. Глайдерът се залюля леко и се издигна в нощното небе…

Когато след час в кабинета му започнаха да влизат членовете на Императорския Съвет, Чалми седеше на бюрото и пушеше пура. Лицето му беше спокойно и невъзмутимо.

* * *

Ким се срещна с Диана един ден след гибелта на принц Ървин, беше развълнувана — напълно обяснимо. Отвори вратата на глайдера и бързо седна до Ким.

— Здравей — каза момичето.

— Здравей, Диана. Искаше да се видим ли?

— Да. Миналия път каза, че се очакват големи събития. Това ли имаше предвид?

Можеше да излъже, че няма никакво отношение към последните събития. Но Ким предпочете да каже истината.

— Да. Точно това имах предвид.

— И ти участваше? — блеснаха очите на Диана.

— Участвах.

— А Седрик?

— Седрик няма отношение към това.

Диана се усмихна, явно не му вярваше. Е, проблемът си е неин.

— Нашите се радват — каза тя. — Сега всичко ще бъде другояче.

— Надявам се, Диана, сега трябва много да внимавате. Чалми е бесен, хората му вече душат из целия град.

— Ние винаги внимаваме. Иначе ни е спукана работата.

— Много ли сте?

— Осем души — отвърна Диана след кратък размисъл. Явно се чудеше дали да му се довери. — Ким, а ти женен ли си?

— Не — усмихна се той. — Не съм имал това щастие. Защо питаш?

— Ами, така — вдигна рамене Диана. — Просто питам.

— А ти? — поинтересува се Ким, колкото да се намира на приказка.

— Свободна съм като вятъра — тъжно се усмихна Диана. — Защо ме гледаш така?

— Красива си — отвърна Ким. — Странно е, че си сама.

— От известно време не си падам по мъже — каза Диана. — Прощавай.

— Разбирам — кимна той. Естествено след срещата си с Холан имаше пълното основание да мрази мъжете.

Стана тихо. Ким се начумери. Нещо разговорът им вървеше тегаво.

— Искаш ли да видиш къде живея? — попита Диана и по бузите й изби руменина.

Ким внимателно я погледна. Диана се изчерви още повече.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Да. Не се чувствам добре, Ким. Нямам си никого.

— Ами приятелите?

— Това е друго. Прощавай, съвсем съм се побъркала. Ще тръгвам… — Диана хвана дръжката на вратата, но Ким я спря.

— Чакай…

— Не ти ли харесвам?

— Харесваш ми. Просто се страхувам да не те обидя. Къде да летим?

Диана живееше в малка къщичка в покрайнините на Москва. Пред къщата имаше градина с цветя. Личеше си, че се полагат грижи за тях.

— Много е красиво — каза Ким, като излезе от глайдера. — И всичко това е дело на твоите ръце?

Той знаеше отговора, но попита, за да достави удоволствие на момичето.

— Да — усмихна се Диана. — Обичам цветята. Те са по-добри от хората.

Вътре в къщата също имаше цветя. Те бяха навсякъде — на стените, на первазите. Ким си помисли, че точно тях обгръщаше с цялата си любов.

— Харесва ли ти?

— Да — искрено отвърна Ким. — Много…

Той се обърна към Диана и нежно я погали по косата. Момичето затвори очи и Ким я прегърна и целуна.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Плачеш ли? — Той изтри една сълза на бузата й.

— Не ми обръщай внимание… — Диана тихо изхлипа. — Само ако знаеше колко е трудно да си сам. Отиваш си вкъщи с мисълта, че никой не те чака. И така ден след ден, година след година…

— Всичко ще се нареди — каза Ким и отново я целуна. — Повярвай ми.

— Говориш така, за да ме утешиш.

— Не. Просто ти вече достатъчно си платила за щастието си.

Момичето отново изхлипа и се притисна до гърдите му. Ким галеше косите й, чудейки се дали има право да постъпва така. Да, тя наистина е красива, но няма ли да бъде измама от негова страна?

— Кажи ми — Диана го погледна с очи, изпълнени с болка и надежда. — Това, че си тук с мен, от съжаление ли е?

— Не — поклати глава Ким, като не искаше да обижда момичето. — Ако не исках да съм с теб, никога нямаше да дойда тук.

— Тогава ме люби, Ким — прошепна тя и отново се притисна към гърдите му. — Люби ме…

* * *

Ким се прибра едва към обяд на следващия ден. Беше недоволен от себе си, от това, че беше близък с Диана по този начин. Да, тя е много мил и добър човек и без него сигурно щеше да намери щастието си. А с него? Дали няма да я отведе към собствената й гибел?

Ким затопли пакета с храната и седна да обядва, като включи видеото преди това. Последните новини не бяха много интересни, журналистите все още гадаеха кой би могъл да има изгода от смъртта на Императора и сина му. Ким тъкмо щеше да изключи видеото, когато зърна на екрана познато лице сред поредица от снимки.

Беше Мирон, споменаваха го като един от участниците в миналогодишното пленяване на глайдера „Стремителен“. Авторите на предаването изказваха предположение за възможността това събитие да е било прелюдия към последвалите събития. От материала Ким научи, че преди около година някой си полковник Морозов и присламчилите се към него офицери, сред които е бил и Мирон, се опитали да вдигнат бунт на един от корабите на императорския флот. Но опитът се оказал неуспешен, метежниците били заловени от колегите им и предадени на властите.

Не се обясняваше какво е станало с участниците в метежа по-нататък. Но и това, което чу, беше достатъчно, за да започне издирването на Мирон. Ким много често си мислеше за него, но всеки път се отказваше от опитите си да търси офицера, разбирайки, че няма право да го забърква в игрите си. Сега обаче беше друго. Щом Мирон е още жив в създалата се ситуация, значи се нуждае от помощ…

Като начало Ким изгледа двете емисии новини, изчете статиите във вестниците отпреди година. Това даде своите резултати, сега Ким знаеше, че само трима от водачите на бунта са осъдени на разстрел, останалите имат различни срокове затвор. Мирон е осъден на двадесет и пет години. Засега Ким не знаеше нищо за местонахождението му.

Излезе от къщи в прекрасно настроение, беше радостен, че Мирон не е разстрелян. Сега оставаше да го намери. Беше спокоен по този въпрос. Качи се в глайдера и излезе извън града, при скривалището, което сам си беше направил. То се намираше под един голям бор. Ким приземи машината, намери дървото, махна нападалите иглички и изрови металното сандъче. В него имаше много неща, които му бяха нужни за работата. Извади малко черно куфарче, което представляваше портативен терминал за връзка. Вдигна капака, изтегли антената, включи захранването, екранът светна.

Най-напред издири мрежата на Управлението на изправителните учреждения. Паролата за влизане се оказа много засукана, програмата за взлом цели десет минути се труди, преди на екрана да се появи надпис за разрешен достъп. Останалото беше лесно, след пет минути Ким вече знаеше, че Мирон Комаров, осъденият №384600746, се намира в изправителен дом №645/18. Още няколко минути работа и нищо не означаващият за него номер на Колонията се превърна в Каспийска солна компания.

Сега знаеше всичко, което му беше необходимо. Ким изключи терминала, скри куфарчето в сандъчето, затвори капака и изравни отново пръстта и боровите иглички. Можеше да получи нужната му информация и от домашния терминал, без да идва дотук. Ким беше сигурен, че никой нямаше да успее да проследи проникването му в затворената мрежа. Но реши да се презастрахова, като използва дистанционното анонимно включване в мрежата. За всеки случай. Понякога и най-малката дреболия можеше да се окаже фатална.

Каспийската солна компания беше един от най-големите доставчици на сол в света. Ким беше чувал за нея и по-рано, но сега за първи път разбра, че КСК всъщност е колония. В течение на няколко дни събра всички възможни сведения за тази компания, включително карта на местността, след което замина.

Околностите на източния бряг на Каспийско море не го вдъхновиха — унил пустинен ландшафт, погледът няма върху какво да се спре. Горещо и прашно, под краката шуми изгорялата трева. На петстотин километра около Компанията се намираше зона, забранена за полети, а на сто километра от брега имаше база на военновъздушните сили, под чийто контрол и защита се намираше целият район. Ким дори малко се стресна, като видя това и осъзна, че нямаше да е лесно да се промъкне в колонията, а още по-малко — да освободи Мирон. Но много скоро се овладя, все пак беше преминал подготовката на даргите. Точно така, няма такъв затвор, откъдето да не може да се измъкне човек. Въпросът е само в усилията, които трябва да се положат.

Следващото място, където Ким се приземи, беше Астрахан. Градът се оказа много уютен и красив. Искрено се любуваше на старинната му архитектура. Но го чакаше работа и в продължение на една седмица успя да изясни всички подробности около затворниците, още повече че централният офис на КСК се намираше тук. Броят на затворниците беше около триста, условията в затвора бяха отвратителни — само миналата година са починали над четиридесет души. Ким стигна до извода, че като начало е свършил необходимото. Ще трябва отново да отиде до скривалището си. Никога не знаеш какво може да ти потрябва…

Очуканият медицински глайдер се приземи на площадката на колонията около шест вечерта. Докторът излезе от кабината и подаде документите си на пазача, който кимна небрежно, понеже беше предупреден за визитата. Докторът взе куфарчето си и влезе в една от медицинските стаи.

Там имаше двама пациенти. Щом видя доктора, единият от тях се оживи.

— О, докторе! — зарадва се той, хванал се за корема. — Господ чу молитвите ми!

— Кротко, приятел… — охлади ентусиазма му докторът. — Не съм дошъл за теб. Аз съм по имунизацията.

— Но мен ме боли коремът! — възмути се затворникът и се привдигна от леглото.

— Проблемът си е твой. Моят профил е друг, не разбирам от вашите болежки. — Докторът хвърли куфарчето на масата и се върна при вратата. — Пращай всички тук! — извика на пазача и се върна при масата.

— Що за доктор си ти, мътните те взели? — попита затворникът, на лицето му блестяха капчици пот. В стаята беше горещо.

— Да не би да си мислиш, че ще ви пратят професор? — ухили се докторът. — И аз нямаше да дойда, но шефът ме хвана. Недалеч оттук има епидемия от плуларемия, та затова трябва да ви имунизираме. Не дай си боже да опънете петалата преди определеното ви време. Така че, да ме прощаваш, приятел…

Докато разговаряше със затворниците, докторът отвори куфарчето и подготви спринцовката. После стана и се приближи до бъбривия болен.

— Я си смъкни гащите…

— Задължително ли е? — затворникът погледна със съмнение внушителната по размерите си спринцовка.

— Ами, ако искаш да дочакаш освобождението си… Хайде, покажи си задника, без да мрънкаш повече… — Докторът притисна главичката на спринцовката и натисна механизма. Затворникът потръпна. — Така, повече никаква зараза не може да те уплаши. Сега си ти. — Той се обърна към втория затворник, който покорно се обърна по корем.

След известно време в стаята започнаха да влизат един по един затворниците, които бяха се върнали от работа. Тръгваха си веднага, щом получеха дозата ваксина, цялата процедура зае не повече от час. След като си свърши работата, докторът прибра спринцовката в куфарчето и се върна при глайдера. Машината се издигна над площадката, отразявайки в стъклата залязващото слънце, и започна бързо да набира височина.

* * *

Всичките дни в колонията си приличаха като две капки вода. Мирон беше затворен тук вече втора година, и с ужас си мислеше, че никога няма да се измъкне. Цялата изминала година се опитваше да разработи план за бягство и всеки път беше принуден да признае, че замислите му са неосъществими. Затворниците се охраняваха много добре, а наоколо беше пустиня, така че надежди за оцеляване просто нямаше, дори ако по някакво чудо някой успееше да избяга от територията на колонията. По едно време Мирон имаше идея да плени някой глайдер, но разбра, че пространството над колонията се контролираше от радарите на военната база. Дори да се добере до глайдер, нямаше да може да се измъкне.

И все пак опити за бягство имаше. Някои се опитваха да бягат през нощта, но беше безсмислено, чувствителната апаратура при всички случаи фиксираше бягството. Други се зариваха в солта, надявайки се да ги натоварят като стока. Но нямаше откъде да знаят, че всяка товарна машина се сканираше преди полет с топловизори. Щом забележеше на екрана светло петно, охраната откопаваше бегълците и за начало го пращаше в карцера, по-нататъшната съдба на затворника се решаваше от началството. Един нещастник веднъж се опита да вземе заложник от състава на комисия, посетила колонията. Но нещата се развиха така, че затворникът беше разстрелян, а на членовете на комисията бяха поднесени извинения за досадния инцидент. Колкото повече Мирон анализираше възможностите за бягство, толкова повече се убеждаваше, че няма никакви шансове.

Този ден не се отличаваше с нищо от останалите. Осем часа Мирон прекара в кабината на товарната машина, пълнейки глайдерите с омръзналата му до смърт сол. Две минути преди шест вечерта изключи мотора и под зоркото око на конвоиращите заедно с другите затворници се отправи към спалните.

Там ги чакаше малка изненада във вид на очукан медицински глайдер. Докторът трябваше да дойде утре, оказа се, че днес пък ще ги имунизират. Мирон не се възпротиви и когато докторът, около тридесетгодишен мъж, му би инжекцията, дори не трепна. Вдигна си панталона и спокойно отиде в банята с радостната мисъл, че ще се измие и ще легне да спи…

Първите признаци, че му става зле, Мирон усети на вечеря. Започна да го тресе, ръцете му изпускаха вилицата. Не обърна особено внимание на състоянието си. Всичко е възможно — може да е слънчасал или пък да има алергия към ваксината. Голяма работа, до утре ще му мине…

Остана последен на вечерята. Но заедно с другите затворници излезе от столовата по командата на пазача. Беше му трудно да върви, едва влачеше краката си. Криво-ляво се дотътри до нара си, зави се с одеялото и заспа.

Събуди се от това, че някой го дърпаше. Опита се да стане, и разбра, че не може да се помръдне. Сякаш тялото не беше неговото, не му се подчиняваше. Дори не можеше да извика за помощ.

— Мирон! — тръскаше го някой. — Ставай, време е за ставане! Олеле, майко… Прилича да е умрял… — Гласът на затворника трепереше.

Това беше Мик, съседът му по нар. Мирон чуваше как говори нещо с някого. После усети нечии пръсти на лицето си — повдигнаха му клепача, Мирон разпозна като през мъгла образа на Хурам, един от надзирателите.

— Дотук беше — каза Хурам. — Не диша.

— Провери му пулса — подсказа някой.

— Да, бе — изръмжа Хурам. — Не съм виждал аз умрели.

Все пак му премериха пулса. Мирон усети чуждите пръсти на глезена си.

— Умрял е… — каза някой. — Имаше късмет да не се мъчи.

„Жив съм!“ — изкрещя Мирон, но викът му прозвуча само в неговото съзнание. Тялото не му се подчиняваше. Изведнъж разбра, че не диша. Дори сърцето му не биеше. Едва сега Мирон осъзна колко е страшна тази ледена тишина. Нима това е смъртта? Тогава тя е ужасна…

През затворените клепачи се промъкваше светлината на лампата, после стана тъмно — покриха го с нещо. Като саван — помисли си, правейки отчаян опит да помръдне. Безполезно, тялото му беше мъртво.

Следващите часове бяха истинско изпитание. Това, че беше напълно безпомощен и че осъзнаваше в каква чудовищна ситуация се беше озовал, го довеждаха до ужас и отчаяние.

Не знаеше колко време е минало, когато отново чу гласове. Беше докторът, той винаги идваше в събота. Свалиха от Мирон покривалото, докторът докосна шията му.

— Да, мъртъв е. Не изглежда много стар… Ще го карате ли за аутопсия?

— На кого му е притрябвало? — Гласът беше на заместник-началника на колонията. — Няма роднини и близки.

— Още по-добре. — И отново хвърлиха покривалото върху него. — Ще изпратя за него… — Чуха се стъпки, докторът и заместник-началникът на колонията излязоха.

Мирон чуваше всяка дума от техния разговор и с ужас осъзнаваше, че говорят точно за него. А когато споменаха за аутопсия, направо примря, ако може така да се каже в неговия случай.

Посетителите си отидоха и отново го оставиха сам. Не знаеше колко време е минало, когато се чуха нечии крачки. Пак стана по-светло, Мирон усети, че го местят някъде. Сега го носят…

Скръцна врата, заля го светлина, с кожата на лицето си усети слънчевите лъчи. Всичко чувства, но защо не може да се помръдне?

Натовариха го в един глайдер. Разбра го, когато вратата хлопна. Дори се досети що за машина е. Беше виждал как откарват умрелите. Беше глайдер на погребална агенция…

Машината се издигна във въздуха. През целия път, който не беше дълъг, чуваше нечии разговори и смях. Ами какво, момчетата няма да реват за всеки я. Те са волни птички, сега ще го закопаят, а после ще си отидат вкъщи.

Отново му се прииска да крещи. Мисълта, че това може да продължи и в ковчега, беше непоносима. Не може боговете да са толкова безсърдечни.

След това се приземиха. Мирон чу шума от мотора на някаква машина — сигурно подготвяха гроба му. Изнесоха го от глайдера и го сложиха на някакво място, където беше твърдо и неудобно. После отново стана тъмно, звуците заглъхнаха. Изведнъж Мирон схвана, че лежи в ковчег и току-що са затворили капака. След това чу ударите на чука, с който заковаваха капака, те кънтяха в съзнанието му. После ковчегът се разклати, понесоха го нанякъде. Клатушна се още няколко пъти, опря до нещо и не помръдна повече. Беше дъното на гроба… Разбра го, когато взеха да хвърлят пръст. Отначало буците земя удряха силно по капака, постепенно ударите ставаха все по-глухи и накрая съвсем стихнаха.

Тогава Мирон разбра какво е истински ужас. Тишина, тъмнина, невъзможност да помръднеш. И непоносимото, чудовищно осъзнаване, че оттук никога вече не може да се измъкне.

Бяха най-страшните часове в живота му. Не беше вярващ, но за първи път в живота си се помоли. Не можеше Господ да му подари живот, молеше го да му даде смърт. Истинска смърт, истинска забрава…

После нещо стана. Мирон чу някакъв звук, който идваше отгоре, сякаш някой се опитва да се добере до ковчега му. Това можеше да бъде само продължение на ужаса. Отначало здравата се уплаши, докато не разбра, че някой се опитва да го откопае.

Беше точно така. След по-малко от час лопатата чукаше по капака на ковчега, Мирон чу неясни тихи псувни — явно онзи, който копаеше, доста се беше измъчил. След това нещо изшумоля, ковчегът леко се разклати. Отново тишина. Чу мотор на глайдер, ковчегът силно се разклати, явно някой се опитваше да го изтегли с глайдер. Отново удар. Пауза, удар по капака и дългоочакваният лъч светлина.

— Мирон? Дръж се, скоро ще се оправиш…

Странен глас. Чужд и едновременно с това някак твърде познат. Къде ли го беше чувал?

Усети как непознатият го измъкна от ковчега. Занесе го някъде. Остави го върху нещо. А, да, това е глайдер, задната седалка. Чуваше шума на мотора.

Нещо го боцна по рамото. Мирон щеше да подскочи, ако можеше.

— Потрай, Мирон, скоро ще се освестиш. А аз през това време ще заровя гроба…

Не можа нищо да отговори на своя спасител, който и да беше. Минутите се точеха непоносимо бавно, тялото му кой знае защо започна да го сърби. Усещането беше много неприятно. Започна да диша тежко, опитвайки се да се почеше по лицето, и едва сега осъзна, че всъщност диша. Дори сърцето му биеше. Ударите бяха по-редки и по-слаби, но все пак и то се съвземаше. Усети, че му се гади, стана му зле, изби го пот, сърцето му пърхаше в гърдите, стараейки се да си върне привичния ритъм. Беше ужасно — Мирон изстена и изпадна в безсъзнание.

Съвзе се, някой му бършеше челото с мокра кърпа. Бавно отвори очи и с мъка фокусира погледа си. Мъглявото петно, което се люлееше над него, придоби очертания на лице.

— Как се чувстваш? Можеш ли да говориш?

— Не знам… — Наистина му беше трудно да говори. Кой беше този човек… Опита се да си спомни къде го е виждал. Ами, да, това е докторът, който ги имунизираше.

— Спокойно, сега ще се съвземеш. Признавам, че доста трябваше да изтърпиш, но нямаше друг начин да те измъкна оттам.

— Вода…

— Веднага… — Докторът поднесе до устните му бутилка с вода.

Мирон дълго утолява жаждата си, усещайки как животът се връща в него. После затвори очи и дълго лежа, бавно идвайки на себе си. Не се случва всеки ден да се върнеш от оня свят.

Накрая Мирон отново отвори очи и погледна своя спасител. Имаше нещо до болка познато в него. Но не от сега или пък от вчера, а от по-рано. Много по-рано. Но къде?

— Кой си ти? — прошепна Мирон и се опита да се привдигне. Едва сега разбра, че лежи на легло в малко стаичка, на тавана свети изпоцапана от мухите лампа, увиснала на кабел.

— Не ме ли позна? — усмихна се докторът. — Спомни си „Сарацин“.

— Хитрия… — хлъцна Мирон.

— Да, Мирон. Аз съм…

Очите на Мирон се насълзиха. Хитрия е… Малко по-различен, дори много по-различен, но е той. Не можеше да повярва.

— Как се озова… тук? — Мирон се понадигна, Хитрия грижовно му оправи възглавницата.

— Случайно. Видях по видеото един материал за „Стремителен“ и разбрах, че здравата си закъсал. Имах малко свободно време и реших да те измъкна. — Хитрия се усмихна.

Известно време Мирон мълча, опитвайки се да смели това, което ставаше.

— Как успя? — попита накрая. — Какво направи?

— Специална отрова. Добива се на Енола от кожата на една тропическа жаба. Уникално вещество, на Енола в древността с нея са умъртвявали особено жестоките престъпници, главно убийци. Човек може да остане в това състояние десетина дни, след което умира наистина. Ти прекара по-малко от едно денонощие.

Мирон не отговори. Още помнеше усещанията си и добре си представяше какво са чувствали онези нещастници. Ужасно наказание.

— А как те пуснаха в колонията? — попита. — Ти не си лекар.

— Не съм, разбира се. Ами, звъннах на началника на колонията от името на секретаря на Астраханския филиал на Управлението на изправителните учреждения и го предупредих, че един лекар ще дойде да направи имунизации. Подправих документите, взех глайдера от една от районните болници. Проста работа.

— Да, бе, наистина проста работа — измърмори Мирон.

— Хайде, хайде, спи. — Хитрия стана от стола. — Отпочини си, а утре ще ти измислим документи отнякъде. Сега ти си важна птица…

Мирон се събуди рано. До леглото си намери комплект дрехи. Хитрия се беше погрижил.

Преоблече се и реши да разгледа къщата. По-точно, да намери тоалетната. Оказа се, че е в коридора. После се опита да намери Хитрия.

Той седеше в една от стаите на къщата, също толкова мръсна и неподдържана. Като чу скърцането на вратата, се обърна.

— Събуди ли се? Влизай…

След като влезе, Мирон забеляза, че Хитрия се занимава с документите. Да, нали каза, че днес ще се погрижи за тях.

— Избери си — Хитрия му показа няколко документи. — Бланките са истински. След време ще потърсим и нещо по-добро.

— Да… — Мирон се вгледа в бланките, после вдигна поглед към Хитрия. — Наистина ли си ти?

— Аз съм, няма грешка. Впрочем, казвам се Ким, това е истинското ми име. Но по документи съм Андрей Кротов.

— Значи, да се запознаем още веднъж. — Мирон му стисна ръката. — Благодаря ти.

— Няма нищо. Избери си карта…

Къщата, в която се намираха, беше собственост на някакъв институт, но години наред тук никой не беше стъпвал. Беше на брега на Каспийско море, на няколко километра от водата. Някога се е намирала на самия бряг, но водата започна да се отдръпва, сега до морето можеше да се отиде с глайдер, което и направиха.

Мирон за първи път се окъпа в Каспийско море, както впрочем и Ким. За изминалото денонощие Мирон успя да дойде на себе си, единственото нещо, което сега го вълнуваше, беше как ще живее занапред. Документите на името на Рудолф Лазарев му даваха възможност да не се крие от никого, още повече че смъртта на Мирон Комаров беше потвърдена официално, но военната служба сега му беше абсолютно противопоказана. Лошото беше, че нищо друго не умееше да прави.

— Ким — извика той към приятеля си. — Така и не те попитах с какво се занимаваш сега?

Ким доплува до него.

— С това, с което си се занимавал ти, когато те прибраха.

— С какво точно?

— Боря се по малко с Империята.

Това беше добра новина. Значи Ким също е затворник.

— Надявам се, не работиш за Седрик? — пошегува се Мирон.

— Не, Мирон — сериозно му отвърна Ким. — Не работя за него.

— Разбирам… — Мирон замълча. — А, я ми кажи, как са Лисугера, Нокътя?

— Лисугера загина — тихо отвърна Ким. За Нокътя не знам нищо.

— Ах, Лисугера… — поклати глава Мирон. — Жалко…

Ким излезе от водата и тръгна към брега. Мирон го последва. Едва сега забеляза какво тяло има Ким. Такива мускули имат спортистите — или онези, които се занимават с бойни изкуства.

Седнаха на топлия пясък. Няколко минути мълчаха, загледани в морето.

— С какво мислиш да се заемеш? — попита Ким.

— Това въпрос ли е или предложение? — Мирон изпитателно погледна приятеля си.

— Да ти кажа, не знам… — вдигна рамене Ким. — Ще ми бъде много приятно да работя с теб, но не знам дали ще ти хареса… — Няколко секунди помълча, после продължи. — Как се отнасят към такива хора като онези, които гътнаха Императора и синчето му? Само честно, между нас не трябва да има недомлъвки.

Мирон замислено прехапа устни.

— Сериозни момчета. Дори не знам как така успяха да натъкмят нещата.

— Не те питам за това. Ти би ли искал да си с тях?

— Трудно ми е да отговоря еднозначно. Не знам кои са, какво целят.

— Това, което и ти. Няма го Императора — няма го Департаментът по Наказанията. Няма глупави войни за световно господство. Има мирен щастлив живот, където хората спокойно си вършат работата и не се страхуват от никого.

— А възможно ли е, изобщо? — недоверчиво се отзова Мирон.

— Ами някъде вече живеят така. Или почти така. Спомни си Кара.

Мирон внимателно го погледна.

— Да, там не е лошо — бавно произнесе той. — Ти бил ли си там?

— Да, Мирон. Прекарах четири години там.

Възцари се тишина. Ким впери поглед в Мирон. Той не издържа на силата и наведе очи.

— Мисля, че разбирам… — тихо каза той. — Бил си при даргите.

— Да.

Отново пауза. Мирон замислено наблюдаваше Ким, вече от нова позиция.

— Те са убийци, Ким… — произнесе той. — Убийци.

— Злото понякога може да бъде благо. Даргите се грижат за процъфтяването на Кара и успяват да го правят. Бих искал същото да направя и тук.

— Императорът и принцът… Това е дело на вашите ръце, така ли?

— Не на нашите, Мирон. На моите. Тук съм сам.

Очите на Мирон се изпълниха с тъга, той малко се обърка. Излиза, че Ким е станал дарг. Но това е ужасно…

— И какво искаш от мен? — Мирон отново се обърна към него.

— Мирон, на никого не натрапвам нищо и не си ми длъжен за нищо. Ще постъпиш така, както искаш. Но бих се радвал да работим заедно. Трудно ми е сам, Мирон, много ми е трудно. Сега трябва да се справя с принц Седрик. Империята вече я няма, водят се преговори за създаването на Федерация на свободните светове на нейно място. И тя ще бъде създадена. Чалми ще направи всичко възможно това да стане. Но принц Седрик може да обърка плановете му. Има сили, които залагат на Седрик. Сега, когато Императорът и наследникът му ги няма, могат да се опитат да доведат на власт отдавнашния им враг. А това е заплаха за нова война.

— С Чалми ли си свързан?

— Не. Но Чалми сега ни е от полза. Той е единственият, който е способен да създаде бъдещата Федерация и да я удържи от разпадане.

— А Седрик?

— Седрик трябва да умре. Както Императорът и принцът. Но с него аз не бих могъл да се справя сам чисто технически. Когато те видях на видеото, реших, че е голям късмет.

— Затова ли ме измъкна? — Мирон изтръска ръцете си от пясъка, полепнал по тях.

Ким въздъхна.

— Недей така — каза той. — Има едно правило — да не използваме приятелите си в собствените си игри. Ти си свободен човек и изборът ти трябва да бъде избор на един свободен човек. Ако решиш да дойдеш при мен, това трябва да бъде осъзнато, а не от чувство на благодарност. Колкото до затвора, щях да те измъкна оттам при всички случаи.

— Прощавай — каза Мирон. — Не исках да те обидя.

— Знам, не си ме обидил. Но вече ти казах, между нас всичко трябва да бъде честно. Предложението ми остава в сила… — Ким стана и се насочи към глайдера.

Летяха в мълчание. Полетът беше кратък. Мирон разбра какво му пречеше да се съгласи веднага с предложението на Ким. Там, на „Сарацин“, после, когато бяха в плен, а и след бягството, главният беше той. Сега ситуацията е друга. Мирон разбираше, че трябва да се подчинява на Ким. Не може да се каже точно, че това го дразнеше. Ким е доста променен, а и самият той отдавна загуби пагоните си. Въпреки това едно време Ким му беше подчинен…

Глайдерът докосна земята, Ким изключи мотора и погледна Мирон.

Няколко секунди Мирон го гледаше в очите, после се усмихна.

— Добре — каза той. — Убеди ме. Какво трябва да направя?

— Много неща, но за начало трябва да откраднем един кораб. Плюс това — да потърсим няколко души екипаж.

— Искаш да отидем при Седрик?

— Да, Мирон. Нямаме много време.

— Добре, да допуснем, че успеем да се справим със Седрик, макар че нямам идея как смяташ да го направим. А после — какво?

— После ще се появят други задачи, не по-маловажни. Ще градим нова държава, Мирон. Чиста, светла, щастлива. Можем го.

— Ти наистина ли вярваш, че можеш да промениш този свят?

— Той вече се променя… — Ким отвори вратата на глайдера и скочи на земята.

* * *

Смъртта на Императора и на принца беше най-големият му провал. Чудовищен провал. Въпреки това Чалми се задържа на власт без особено напрежение. Просто всички членове на Императорския съвет разбираха, че в сегашната ситуация само той може да се справи. Имаше и друго — никой от членовете на Съвета не искаше да поема отговорност.

Като се застрахова с подкрепата на Съвета и обеща да намери и накаже виновника, Чалми събра в кабинета си всички ръководители на Департамента по наказанията. Бяха осем души — всеки представляваше конкретно структурно подразделение.

Разговорът не беше от лесните. Всички разбираха, че гибелта на Императора и принца е резултат от тяхната недобросъвестна работа. Имаха доста пропуски. Бяха заети с терориста, взривил „Единбург“. След това всички бяха разтревожени от болестта на Императора, на никого не му дойде наум, че тя можеше да не е случайна. Накрая — погребението на Императора, трябваше да се съхрани обществения ред, да се крепят разклатените устои на държавата. През това време негодниците, посегнали на основите на Империята, са подготвяли новия си удар.

Чалми вече разполагаше с предварителните данни от експертизата. Взривното вещество се е намирало в настолния часовник, подарен на принца от любовницата му Мария Демидова. И още тук на заседанието, Чалми даде заповед за ареста на началника на дворцовата охрана — някой трябва да бъде наказан за случилото се в края на краищата. Да, Мария беше добре позната в двореца, бяха свикнали с нея. Независимо от това трябвало е да бъдат проверявани всичките й подаръци. Не е било направено. И ето го резултатът. За съжаление Мария вече не можеше да каже нищо. Имаше основания да се предполага, че е била отстранена като нежелана свидетелка. Предстоеше да бъдат проверени всичките й контакти, да бъде изяснено как в ръцете й е попаднал проклетият часовник. От тази минута цялата мощ на Департамента по наказанията беше насочена към издирването на неизвестните терористи. Милиони сътрудници, десетки милиони осведомители, тотален контрол на космодрумите — беше немислимо да се измъкнат от тези мрежи. Негодниците ще бъдат заловени и наказани. Друга алтернатива просто нямаше.

Заседанието завърши. Чалми освободи всички освен Морис. Останал насаме със своя заместник, замислено вдигна очи към него.

— Какво ще кажеш, Себастиян?

— Какво трябва да кажа? — вдигна рамене Морис, днес явно не беше в настроение.

— Искам да знам мнението ти по повод на това, кой ни се е изпречил на пътя. — Чалми предпочете да не обръща внимание на раздразнителността на Морис. Понякога Себастиян обичаше да се заяжда.

— Откъде да знам — вдигна рамене Морис. — В началото, да ме прощаваш, помислих, че си ти, — виновно разпери ръце. — Но щом не си ти, тогава не знам. Може да са хора на Седрик. Или на някого, който иска да го доведе на власт. Иначе не разбирам на кого му е притрябвало.

Чалми се усмихна леко. Вече беше стигнал до този извод. Най-вероятно, залогът е Седрик. Откъдето и да го погледнеш, бунтовният принц сега е единственият законен претендент за трона. Докато не е подписано съглашението за създаване на Федерация, Седрик има шанс да вземе властта в свои ръце. Въпросът е кой му съдейства.

— Според теб кой може да работи за него? — попита Чалми и протегна ръка към кутията с пурите. Морис се намръщи.

— Може да е някой от армейското командване — каза той. — Или някой, свързан с тях. Без помощта на армията не може да има преврат.

— Мисля, че си прав, Себастиян. — Чалми благосклонно кимна. — Опитай се да изясниш кой може да бъде, давам ти неограничени правомощия. Освен това, разпоредих се всички сътрудници на Специалния отдел да дойдат на Земята. Те също ще преминат на твое подчинение.

— Включително Артур?

— Не — усмихна се Чалми. — Арчи ще остане с мен. Нямаме много време, Себастиян, заговорниците всеки момент могат да нанесат втори удар. Прави каквото искаш, но тези негодници трябва да бъдат заловени. Ако се справиш, сам ще си избереш поста, аз ще подпиша заповедта ти за назначение. Освен моя, разбира се… — усмихна се Чалми, пъхна пурата между зъбите си и щракна със запалката.