Антон Медведев
Враг на Империята (11)

Глава 2

Принц Ървин караше двадесет и три години. Падаше си по спорта и по книгите, влюбваше се лесно и се възприемаше като дълбоко нещастен човек. И как можеше да е иначе, щом изцяло зависеше от баща си. Сега напълно разбираше чичо си, принц Седрик — той не можеше да се помири, че няма да седне на трона.

Най-лошото беше, че Ървин не можеше да промени нищо. За него се грижеха, забавляваха го и го глезеха, но точно това го вбесяваше. Не му позволяваха да се почувства мъж, да вземе самостоятелно каквото и да било сериозно решение. Още от бебешка възраст все от някого зависеше. Беше роден по волята на баща си, по негова воля получи съответното образование. Скоро щеше по негова воля да се ожени за подпухналата принцеса Брунхилда от Вепра, мрачна планетка в покрайнините на Вселената. Баща му просто искаше да се избави от него, тази мисъл не му даваше покой. И това си имаше своето обяснение — Императорът е решил да се жени. Може да му се роди син. И той ще поотрасне точно до необходимата възраст, когато Императорът ще трябва да се оттегли.

Единственото утешение в живота му бяха жените. Много жени — благодарение на положението, което заемаше, Ървин сменяше фаворитките почти всеки месец, още повече че в Двора ги имаше много. Таткото гледаше през пръсти на лудориите на младия принц, а никой друг не смееше гък да му каже.

Последното му увлечение беше тридесетгодишната Мария, дъщеря на един чиновник от Министерството на финансите. Имаше моменти, когато Ървин мислеше, че е влюбен в нея и му се искаше да зареже всичко и да избяга с възлюбената си на края на света. Но мисълта, че ако това стане, ще трябва да работи, охлаждаше тутакси поривите му. Стрелката на стенния часовник сочеше вече полунощ. Мария отдавна беше си отишла, принцът лежеше в леглото и четеше стар сантиментален роман. Но скоро това му омръзна и захвърли книгата на нощното шкафче. И изведнъж тих мъжки глас го накара да подскочи:

— Ървин…

Принцът протегна ръка към бутона за охраната, но в стаята нямаше никой. Ървин осъзна това и се вцепени.

— Не се страхувай, Ървин. Аз съм твой приятел…

Гласът идваше от часовника на масата, скромен подарък от Мария. Часовникът беше стар, със стрелки и целият беше обсипан със скъпоценни камъни. Внимателно стъпвайки с боси крака по пода, принцът се приближи към антикварната вещ.

— Кой е тук? — тихо попита Ървин, вглеждайки се в часовника. В единия ъгъл на циферблата гореше зелено пламъче, което преди го нямаше.

— Наричай ме Съветника. Аз знам много неща за теб, Ървин.

— Какво точно знаете? — Ървин накрая забеляза къде е монтиран микрофонът. По-точно, осъзна го, проследявайки посоката на звука.

— Не ти върви в живота. Към теб са несправедливи. Гласът беше мек и много добър, на Ървин му се доплака.

Да, така е. Несправедливи са към него.

— Какво искате? — попита принцът.

— Нищо. Искам да бъда твой приятел, Ървин. На теб ти е самотно, имаш нужда от помощ.

— Нямам нужда от нищо. — Принцът си помисли, че това е някаква тъпа шега. — Ще извикам охраната.

— Ти си принц, можеш да правиш всичко, каквото си поискаш. Но постъпките на един бъдещ управник трябва да бъдат мъдри.

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябва да прибързваш, когато вземаш решения. В този момент аз съм само глас и не представлявам заплаха за теб. Ако искаш, можеш да ме изключиш, трябва само да натиснеш камъчето под циферблата.

Принцът протегна ръка и внимателно докосна камъчето. След секунда го натисна и то плавно се поддаде на движението. Нещо щракна и зеленото пламъче угасна. Стана тихо.

Принцът стоеше до масата и замислено си гризеше ноктите. След малко, сякаш нещо го караше отвътре, отново натисна камъчето. Зеленото пламъче светна.

— Ей… Още ли си тук? — тихо попита той.

— Да, Ървин. Благодаря ти, че ми позволи да общувам с теб.

Принцът не каза нищо, все още го терзаеха съмнения. От друга страна, неизвестният събеседник наистина с нищо не го застрашаваше. Беше даже интересно.

— Харесваш Мария, нали? — попита Съветникът.

— Да, — оживи се принцът. — Познаваш ли я?

— Малко. Струва си.

— Да, така е. Искам да се оженя за нея.

— Какво ти пречи?

— Баща ми. Иска да ме прати на Вепра.

— Това е ужасно — съгласи се Съветникът. — Но бихме могли да измислим нещо.

— Няма да стане. — Принцът въздъхна тежко. — Баща ми никога няма да ми разреши това.

— Баща ти? — Ървин долови ирония в гласа на Съветника. — Май не знаеш всичко за себе си.

— Какви ги говориш? — заплашително попита принцът. — Бъди по-конкретен!

— Истината понякога е горчива. Дали ще поискаш да я чуеш?

— Каква истина? Какви ги плещиш?!

— Не си измислям, Ървин. Винаги казвам истината. Освен това мога да давам съвети. На никого още моите съвети не са навредили.

— Машина ли си?

— Не, Ървин. Човек съм.

— Но кой си ти?

— Прости ми, Ървин, но засега не мога да ти кажа името си. Нека да не засягаме тази тема известно време. Пък и ти трябва да си лягаш. Ако искаш, утре по същото време ще си поговорим.

— Чакай! Не ми каза за баща ми.

— До утре, Ваше Височество. Приятни сънища… — Зеленото пламъче угасна.

— Не си отивай! Искам да говоря с теб! — Принцът няколко пъти натисна камъчето. Напразно, зеленото пламъче не се появяваше.

Трябваше да си ляга. Но не можа да заспи дълго време и от ума му не излизаше нощното произшествие. Кой е този Съветник? И какво иска?

Много странно беше всичко това. Но, от друга страна, можеше да внесе някакви промени в живота му. Съветникът говореше за Мария. И за баща му. Какво ли може да значи това?

Въртя се в леглото близо час, най-накрая заспа — с твърдото намерение да строши проклетата железария, ако не отговори на всичките му въпроси.

* * *

От разговора с Мария Ким разбра, че тя наистина може да му бъде полезна. Все още не знаеше по какъв начин, но беше сигурен, че събитията ще му подскажат правилната тактика.

Така и стана. След около три седмици се видяха с Мария в картинната галерия на Шувалов. Тя го позна и това беше обнадеждаващо. От дума на дума му сподели, че търси подарък за рождения ден на баща си. Искаше да му купи картина, но още не се беше спряла на никоя.

Ким й предложи да дойде в неговия салон след три дни, тъй като ще получи нова стока. След кратко колебание предложението беше прието. След като уточниха времето, Ким се раздели с Мария и й пожела приятен ден.

Вкъщи обмисли ситуацията от всички страни. Бащата на Мария нямаше празник — рожденият му ден беше преди половин година. Дали не избираше подарък за принца?

В неговия салон имаше доста красиви нещица, доставени от различни планети. Независимо от това, на Мария трябваше да предложи нещо особено. Дори знаеше какво. И затова един час след разговора с момичето беше на път за Лозана. Там, на една от тихите уютни улички имаше малко антикварно магазинче. Преди две седмици Ким видя в него едно нещо, от което Мария нямаше да може да се откаже.

Освободи сътрудниците си и се зае сам да развежда Мария из салона. Приятелката на принца се оказа доста придирчива — цял час се разхожда сред вехториите, както сама ги нарече, и все не можеше да избере нищо стойностно. Ким очакваше подобно поведение и затова заговорнически й пошепна, че в ръцете му е попаднала изключително уникална вещ, за която биха си мечтали всички колекционери на света. Но Мария ще има честта първо на нея да й бъде предложен този шедьовър.

Очите на Мария светнаха и Ким я заведе в кабинета си, където показа на придирчивата особа голям старинен часовник.

Той наистина беше прекрасен. Позлатен, резбован корпус, безброй скъпоценни камъни. Върху черния фон на циферблата позлатените стрелки и цифри изглеждаха великолепно, във всеки от дванадесетте сектора имаше по едно малко скъпоценно камъче. Най-отгоре имаше малка изящна статуетка, която изобразяваше гола жена с чепка грозде в ръце, като отделните зрънца бяха изумрудени.

Прекрасна вещ. Мария каза, че купува часовника. Високата цена не я смути.

— Ваш е — усмихна се Ким. — Но трябва да ви помоля за нещо.

— За какво? — с леко раздразнение попита Мария.

— Сред моите клиенти има един влиятелен човек, който може да се обиди от нашата сделка. Той никога няма да ми прости, че съм дал часовника на вас, а не на него. Затова нека да направим следното: тази вечер часовникът ще ви бъде доставен в което и да е удобно за вас място. А вие няма да кажете на никого откъде го имате.

— И това е всичко? — иронично отбеляза Мария. — Е, щом искате така…

— Да. Така искам. Тази вечер ще имате този часовник. Моля… — Ким отвори вратата и направи път на момичето.

Изпрати я до глайдера. Когато колата на Мария се издигна във въздуха, се върна в салона. И така, довечера часовникът ще бъде при нея. Прекрасна вещ, плати за нея пет пъти повече, отколкото получи от момичето. Освен това през последните дни се труди от сутрин до вечер над него. Дано само да попадне в ръцете на принца.

Ървин с нетърпение чакаше вечерта. Непрекъснато поглеждаше към часовника, предвкусвайки момента, когато щеше да светне зеленото пламъче.

Това стана точно в дванайсет през нощта — Съветникът беше верен на себе си.

— Здравей, Ървин. Радвам се, че отново се срещаме.

— Здравей… — Ървин бързо седна в креслото до масата, а в очите му се четеше нетърпение. — Дълго мислих над онова, което ми каза вчера. Ти знаеш нещо за моя баща, така ли?

— Знам, но дали и ти искаш да го знаеш?

— Искам — твърдо заяви принцът.

— Добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас и ти няма да вземаш прибързани решения.

— Съгласен съм. Казвай…

— Ти сам поиска това. Ще започна с главното: Императорът не е твой баща. Истинският ти баща е генерал Роули.

— Роули?! — Принцът пребледня — Не е истина! Роули е метежник!

— Бил е метежник — поправи го Съветникът. — На теб ти е известно, че е загинал с кораба си през четиридесет и шеста година. Ще добавя, че гибелта му е била инсценирана по заповед на Императора.

— Но защо?! — извика принцът.

— По-тихо, Ървин. Не трябва да ни чуват.

— Извинявай… — Принцът понижи глас. — Защо е направил това?

— Отговорът е много прост — печално произнесе Съветникът. — Баща ти, генерал Роули и майка ти, съпругата на Императора, са се обичали. Те са се обикнали далеч преди въпреки волята си тя да стане Императрица. Императорът насила я е замъкнал в брачното ложе, като я е заплашил, че в противен случай ще си изпатят всичките й близки, включително и генерал Роули. Не е имала избор.

— Не може да бъде! — възкликна принцът. — Не е възможно!

— В света има много неща, в които не можем да повярваме. Или не искаме. Но това е истина, Ървин.

— Не е възможно да се е омъжила за Императора против волята си! Тя беше силна жена!

— Но се е омъжила, Ървин. Просто много е обичала твоя баща. Когато си се родил, по тайна заповед на Императора е била проведена експертиза, според която ти не си бил негов син, а на генерал Роули. След като разбира това, Императорът погубва Роули, а после — Императрицата.

— Но тя имаше мозъчно увреждане!

— Не е имала мозъчно увреждане. Била е отровена.

Съветникът замълча. Принцът се задъхваше, ръцете му трепереха. Най-накрая отново се обърна към часовника.

— Но ако това е истина, защо съм все още жив?

— Императорът няма друг наследник. Той има дълг към Империята и не би искал, ако умре, да започнат брожения и бунтове. Ти си му бил нужен само за това.

— Разбирам — съгласи се принцът. — А сега е решил да се избави от мен.

— Да, Ървин. Ще те оженят за Брунхилда и ще те пратят на Вепра. Ако нещо се случи, ще те върнат оттам. Но най-вероятно ще си останеш там завинаги. Нали знаеш, че Императорът е решил пак да се жени?

— Знам — кимна принцът. Съветникът потвърди най-новите му предположения.

— Тогава разбираш каква беда е надвиснала над теб. Щом се роди законен наследник на Императора, ти ще станеш опасен за него. По закон тронът се пада на големия син, на теб.

Принцът пребледня.

— Искаш да кажеш, че той…

— Да, Ървин. Той ще те убие. Ще нареди на някого.

— И какво да направя? — прошепна принцът.

— Генерал Роули беше горд и честен човек. Такива хора трябва да управляват Империята.

— За какво говориш? — по челото на принца изби пот.

— Императорът погуби баща ти и майка ти. Ако не се защитиш, ще погуби и теб.

— Но как? Какво мога да направя? Нямам никакви съюзници…

— Грешиш. Твоят баща имаше много приятели. Те биха желали да те видят на мястото на Императора. — Съветникът помълча няколко секунди. — Точно затова съм тук. Не са те забравили, Ървин.

— Ами Мария? — възкликна принцът. — Какво отношение има тя към това?

— Никакво, нищо не знае. Но в твоята власт е да я направиш Императрица. Тя е много добро момиче. — Гласът на Съветника стана по-топъл.

— Да, да, тя е добра… — Принцът трепереше от възбуда, очите му светеха. — Значи да разбирам, че вие сте готови да ми помогнете?

— Да, Ървин. Но от тебе ще се иска цялото ти мъжество и решителност. Ако Императорът надуши нещо, ще умреш и ти, и Мария.

— Съгласен съм. Какво трябва да направя?

— Сега си много развълнуван. Решения се вземат на трезва глава. Лека нощ, Ваше Величество. До утре…

Зеленото пламъче угасна, в стаята стана много тихо. Стрелката на часовника отиваше към един, а принцът седеше и още размишляваше върху думите на Съветника.

Ким не можеше да повярва, че е успял. И въпреки всичко беше истина, наистина успя да установи контакт с принца. А пък и късметът винаги е на страната на силните. Искаше го и постигна своето. Оставаше само да съумее да насочи принца към онова, което му е съдено да направи. Все пак имаше голям напредък — принцът повярва в разказаната от него история, още повече че отдавна се носеха разни клюки по този повод. Че в тази история нямаше капка истина, не променяше нищо. Принцът щеше да направи необходимото. Друга алтернатива нямаше.

Но независимо от всичко Ким изпитваше тъга. Да, философията на даргите го промени много. До неузнаваемост. Накара го много неща да гледа от нов ъгъл. Но нима може да има оправдание за това, което прави? Сега се опитва да насъска син срещу баща, и то е най-малкото, което предстои. Той носи на хората зло — конкретно, осезаемо. И това, че по този начин предотвратява много по-голямо зло, не променя нещата.

Някога, много отдавна, Ким беше чел една древна история как човекът продава душата си на Дявола. Легендата беше поукрасила действителността — сега Ким знаеше как точно става. Не е необходимо дяволът да идва, той непрекъснато е до нас. И залог в договора с него е самият ни живот. Дяволът пропълзява в душите ни тихо и незабележимо и прави всичко възможно да се чувства комфортно там.

Ким отдавна беше свикнал с мисълта, че е прокълнат от Бога. Така се беше случило, такава е съдбата му. Преди две години говори на тази тема с Айкутма. След като го изслуша, старецът се усмихна и заяви, че е глупаво да противопоставя Бога на дявола. Ако допуснем, че съществуват като личности, сигурно работят заедно. И онова, което Бог поради своя статус не прави, го върши Дяволът. По такъв начин поема на плещите си цялата черна работа, за да остане репутацията на Бога неопетнена.

— Тогава излиза, че даргите служат на Дявола? — попита Ким.

— Не бива да се възприема буквално. Бог, дявол — това са само образи, измислени от хората само и само да оправдаят глупостта си.

— Искате да кажете, че няма Бог?

— Не твърдя подобно нещо. Нашият свят е устроен изключително хармонично, само слепец не би го забелязал. — Айкутма се усмихна меко — извън съмнение е, че съществува сила, която го насочва по определен път на развитие. Но по силата на своята ограниченост човек не може да разбере що за сила е това. Той е твърде малък, за да побере цялото. Неговите съждения са много повърхностни и субективни. Дори Бога човек е оприличил на себе си, в унисон със своя мироглед. Даргите изхождат от това, че тяхната дейност не е нито повече, нито по-малко важна от това, което вършат хората. Бог, ще използвам този термин, ни позволява всичко — от най-възвишеното до най-низкото. Помисли над това, Ким, много е важно. Цялата мръсотия в света и всички полети на духа — всичко е по Божията милост. В това е дълбокият смисъл. Бог дава на човек правото да избира, възможността сам да се ориентира в заобикалящата го действителност. Разбирането трябва да бъде изстрадано, в противен случай дори най-великите истини ще се окажат безполезни. Трябва всичко да мине през нас, през сърцето ни. — Айкутма докосна гърдите на Ким. — А това е много трудно. Освен това ние явно надценяваме човешката компонента на Вселената. Замисли се над това, Ким — ние сме се поставили начело на всичко, но дали това отговаря на действителността? И кой е казал, че Бог трябва да ни обръща повече внимание, отколкото на другите живи същества? Гледай по-широко на нещата, Ким. Човешкият разум е способен да вмести нищожна част от истината. Ние много го надценяваме поради горделивост…

Ким си спомни този разговор — и отново, за кой ли път, се съгласи с всичко, казано от Айкутма. А може би искаше да се съгласи. Това помагаше по-просто да се гледа на много неща, включително и на смъртта на невинни хора. Да, по волята на съдбата те са се оказали на неговия път, по волята на съдбата им е съдено да приключат тленния си път не така, както са мислели. Излиза, че нито те, нито той нямат вина за това. Той е само проводник на силата, която управлява света. Но какво да прави със съвестта? С тази смърдяща, отворена рана, която не може да бъде излекувана с никакви философски разсъждения? Светът на даргите се управлява от разума, от трезвия и хладен разсъдък. Светът на хората се управлява от парите. А дали има свят, който да се управлява от съвестта?

За това мислеше Ким, седнал в креслото, взел в ръката едно сребърно пръстенче, което си донесе от Кара. Много изящно, с дребни изумрудчета, което можеше да покори сърцето на всяка жена. Пръстенчето представляваше оръжие и сега беше настъпило времето да го използва…

Беше след един на обяд, когато в една от пощите в покрайнините на Москва влезе среден на ръст човек с брада. Той подаде на служителката малка запечатана кутийка, назова името и адреса и плати за пратката. След което излезе, накуцвайки с десния крак. Повече никой никога не го видя.

* * *

Беше привечер, когато в кабинета на Мария влезе Патриция, нисичко луничаво момиче, вечно усмихнато. Беше усмихната и сега.

— Имаш пратка! — каза Патриция и й показа малка кутийка. — От Херберт Палкуист. Кой е този? Нищо не си ми казвала за него.

— Не знам… — Мария взе кутийката и внимателно я отвори. Вътре имаше пъпка роза и прекрасен пръстен.

— Колко е красив… — очаровано прошепна Патриция, без да сваля очи от пръстенчето. — Сигурно струва страшно много…

Мария се усмихна — тя вече се сещаше кой би могъл да й прати такъв подарък. Разбира се, че е той. А името… Уви, засега принцът трябваше да бъде инкогнито. Но ще мине време и всичко ще се промени.

Помириса розата и сложи пръстена, който й пасна точно.

— Как ти се струва? — Мария го показа на приятелката си.

— Прекрасно! Не ми отговори — кой е този тайнствен мистър Палкуист? — В очите на приятелката й играеха весели пламъчета.

— Не знам — вдигна рамене Мария. — Може да се яви и той самият след пръстена.

— Най-вероятно — усмихна се Патриция. — Макар че можеше да измисли по-обикновено име… — Патриция се засмя в шепа и изхвърча от кабинета.

— Смей се, смей се… — прошепна Мария с неприязън. — Ще видиш, ще ми носиш чехлите сутрин…

Тя протегна ръка и се полюбува на пръстена. Чудесно нещо. Ървин знае какво да подари…

В този момент изписука сигналът за повикване. Мария раздразнено погледна екрана на терминала. Поредното съобщение, при това — кодирано — от Департамента или от някъде другаде. Значи, чака я работа…

Това си беше в реда на нещата. След като декодира съобщението, Мария го препрати на адресата по вътрешната линия за връзка. После нещо взе да я тресе. Трябва да пийне нещо топло, кафе например…

Стана от бюрото и се олюля, всичко заигра пред очите й. Подпря се на бюрото, но не можа да се задържи и се сгромоляса на пода. Успя да си помисли колко глупаво и нелепо е това и как довечера ще разкаже всичко на принца. Опита се да се привдигне, но не успя — тялото не й се подчиняваше.

Тогава се уплаши. Понадигна се, колкото можа, и започна да вика за помощ, поразена от слабостта на гласа си.

Ставаше все по-зле. Започна да диша тежко, въздухът не й стигаше, по лицето й се стичаха сълзи — никога не беше й се случвало подобно нещо. Само да допълзи до вратата, там все някой ще я види…

Но не може да го стори. Ръката й с пръстена на безименния пръст продължаваше безсилно да дращи пода, когато сърцето й потръпна за последен път и спря.

* * *

За това, че всичко е минало гладко, можеше да се съди по кацналия във вътрешния двор на Императорската резиденция медицински глайдер. Мария вече я няма и никой никога нямаше да разбере как часовникът е попаднал в двореца. Жестоко е, нали? Да. Но нямаше друг избор. Ако Мария се беше изпуснала за часовника, провалът му беше неизбежен. Не се страхуваше от смъртта. Не ставаше дума за него. Просто не можеше, нямаше право да умре, преди мисията да бъде изпълнена. Тя беше заплатена с много животи и ако умреше сега, това щеше да означава, че онези, които беше убил на Кара, а и не само там, бяха загинали напразно. Точно затова ще стори всичко, каквото се изисква от него. Свидетели не трябва да има. Такъв е законът.

И въпреки всичко му беше гадно на душата. Издигна глайдера във въздуха и реши да отиде извън града, на брега на закътания горски ручей, на любимото си място. Мислите вървяха по-бързо, а можеше и просто да седиш и да гледаш течащата вода.

Вече беше идвал тук след завръщането си. Приземи машината, излезе от кабината и се промъкна през храсталаците при ручея. Пи вода на бавни глътки и се изми. Седна на едно малко възвишение и пое дълбоко въздух.

„Всичко вече се е случвало — мислеше Ким, загледан в полюшващите се водорасли. — Там, на Кара. Имат ли право даргите да ми подготвят този изпит? Сигурно.“ Разбираше го — с ума си, с разсъдъка си. Но не можеше да го приеме…

Девет месеца почти беше на Кара. Беше доста напрегнато, на Ким не му оставаше свободна минутка. Тренировки, разговори с Айкутма и Сайрус, отново тренировки. Системата за подготовка на даргите нямаше нищо общо с онова, което познаваше отпреди. Знанията по най-различни технически и военни дисциплини буквално се записваха в съзнанието на ученика с помощта на сложни технологии, основани на стимулацията на определени зони в мозъка в съчетание с визуални и слухови компютърни ефекти. Ким просто сядаше в едно кресло, на главата му слагаха специален шлем с електроди и видеоекран. В началото в ушите нахлуваше звук, беше настроена на определена честота вибрация, после пред очите му светваше екранът и урокът започваше. Информацията на екрана се движеше с огромна скорост, така че беше трудно нещо да се види. Чувствителни датчици следяха очите и транслацията спираше, когато Ким мигваше или отместеше поглед. Сеансът никога не продължаваше повече от час, но и това беше повече от достатъчно. Всеки път Ким излизаше от лабораторията замаян, пред очите му продължаваха да се мяркат откъслечни образи. Минаваха ден, два и информацията започваше да изплува в съзнанието на цели пластове. Беше странно усещане, Ким винаги се чудеше как изведнъж си спомняше, че знае еди-какво си.

Впрочем това беше само информация, много неща по-късно трябваше да се отработват в практиката. Например за усъвършенстване на техниката на ръкопашния бой се използваше специален роботизиран костюм. Облечен в него плюс видеошлемът на главата, човек се озоваваше в друга реалност, където се сражаваше с различни противници. Да, това бяха всичко на всичко компютърни ефекти, но роботизираният костюм придаваше на всичко потресаваща реалност. Когато първият му виртуален противник го удари в челюстта, Ким усети истинска болка, предизвикана от активните елементи на костюма. Разбира се, реални травми не се допускаха, но след боя можеха да останат синини по тялото. Нивото на въздействието с болка се променяше — от начално за начинаещите до максимално, почти реално. Осъзнаването на факта, че можеш да получиш почти истински удар, действаше много възбуждащо.

Естествено, ученика не го хвърляха веднага в боя. За начало специални обучаващи програми му помагаха да усвои правилната техника. Ако ученикът бъркаше нещо, костюмът поемаше управлението върху себе си и показваше правилните траектории на движенията, след което повтаряше това нещо самостоятелно. След като усвояваше базовото ниво, започваха истинските схватки с реални партньори. Ким практически нито веднъж не успя да победи неизвестните му бойци, лицата им бяха скрити под маски, но към края на обучението се научи поне да им дава отпор. Както му обясни Сайрус, противниците му тренират от ранното си детство и Ким никога не би могъл да ги надмине.

Впрочем това не беше и нужно. Ким разбра доста по-късно, че самата техника не беше на първо място. Да, даргът трябваше да умее и да знае много, но основната система у даргите беше тяхната философия. Както му каза веднъж Айкутма, и маймуната може да се научи на много неща, но ще си остане маймуна. За да стане дарг, на човек не му стига само техниката, знанията сами по себе си не решават нищо. Това, което прави човека дарг, е философията, промяната на отношението му към приетите в обществото стереотипи. Устремени единствено към победата, даргите просто бяха игнорирали по-голямата част от така наречените общочовешки ценности. Ким можеше да разбере това, но му беше странно сложно да приеме подобен тип мислене.

Един топъл летен ден Ким получи от Сайрус нова задача. Не най-лошото, както му се стори.

— Ти си много затворен и потаен. Това са полезни качества, но даргът трябва да умее с лекота да намира общ език с непознати хора. Даргите ценят много изкуството на общуването.

— Вече го минах този курс.

— Знам. Сега трябва да затвърдиш всичко в практиката. Задачата ти е следната: в течение на една седмица ще трябва да осъществиш десет запознанства — с хора на различна възраст, от двата пола и с различно социално положение. От теб се иска да се запознаеш с тях и да установиш добри отношения.

— Като какъв да се представям пред тях?

— Ти си дарг. Време е сам да решаваш тези неща.

— Да, Наставник. Разбрах…

Така започна неговото обучение на изкуството на общуването. Ким не смяташе задачата за сложна, така се и оказа. Много неща бяха просто елементарни. Ким се запозна с възрастната съпружеска двойка, като помогна на жената да занесе пълните торби до вкъщи. В книжарницата срещна симпатична студентка с лунички по лицето, това беше най-приятното му запознанство. Към края на седмицата списъкът на Ким се попълни с двама работника, млада жена-фотограф, сътрудник в една от местните банки, солидна дама от някакъв обществен фонд, младеж от станцията за техническо обслужване на глайдерите и още две момичета от Енола, които правеха някакви социологически изследвания на Кара. Като цяло, запознанствата бяха повече, но много от тях Ким не ги броеше, понеже ги смяташе за твърде повърхностни.

Сайрус прие спокойно успехите му.

— Добре — каза той. — Избери от тези хора трима, които ти искаш. Те трябва да ти станат не просто добри познати, но и добри приятели.

— Да, Наставник. Но за какво?

— Да речем, че при случай би могъл да ги използваш в свой интерес. Но основната цел е да се научиш да печелиш доверието на непознати хора. Освен това, в хода на общуването би могъл да откриеш техните слабости. А това е ключът към победата над врага.

— Нали казахме, че трябва да станат мои приятели, а не врагове.

— Това са просто думи. Няма постоянни приятели, както няма и постоянни врагове. Вчерашният приятел може да стане най-злият ти враг, както често се получава. Затова никога не споделяй на приятелите си тайни, които могат да ти навредят. Не бива да ги изкушаваш.

— Но нали приятелите са за това, да споделяш с тях — възрази Ким.

— Да, и това често има печални последствия. Врагът никога няма да те предаде. А приятелят ще го направи. Това е разликата между приятелите и враговете. От едните винаги знаеш какво да очакваш, а от другите — не. Затова никога не изкушавай приятелите си, не ги поставяй в такива условия, в които биха могли да те предадат. Това е залогът за дългото и щастливо приятелство. Сега върви. Не губи време.

Студентката се наричаше Рита и точно с нея Ким се сближи най-вече. Тя живееше сама, на квартира близо до университета, изучаваше историята на колонизацията в Извънземното пространство и мечтаеше някога самата тя да преподава. Ким веднага я хареса и единственото, което помрачаваше приятелството им, беше необходимостта да я лъже. Или, както каза веднъж Марсуф, да не й казва цялата истина.

Благодарение на обучаващите технологии на даргите Ким за кратко време овладя множество професии, поради което можеше да се представя за когото си иска. Съобразно с изискванията на Сайрус по легализацията, вече втори месец работеше като готвач в един от местните ресторанти. Отначало, когато Сайрус му предложи това, Ким дори се разсмя и заяви, че кухнята не е по неговата част и всъщност мрази да готви.

— Точно поради това ще бъдеш готвач — сряза го Сайрус. — Трябва да се научиш да обичаш работата, с която се занимаваш. В крайна сметка това е въпрос на нагласа. Радвай се, че не те пратих да чистиш канализацията. — Сайрус се усмихна едва-едва. — Макар че е възможно…

Някъде около месец, след като Ким започна работа в ресторанта, забеляза с учудване, че изпитва удовлетворение от работата си. Харесваше му ароматът на яденето, докато се готвеше, харесваше му приятелската атмосфера в колектива. Веднъж дори му мина през ума колко хубаво би било, ако целият му минал живот, включително и всичко, свързано с даргите, беше сън.

Но не беше. Някъде там, на Земята, се намираха враговете му. И докато те бяха живи, той нямаше да има покой…

Рита се оказа чудесно момиче, целомъдрено. Привикнал към ширещата се в обществото разхайтеност, Ким направо се учуди, когато опитът му за преминаване към по-тесни взаимоотношения срещна любезния й, но твърд отказ. Може би точно след това тя наистина го заинтригува. Следвайки указанията на Сайрус, както и предпочитанията си, установи приятелски отношения с банковия служител и фотографката, но само с Рита тези отношения преминаха на по-високо ниво. Понякога Ким дори се страхуваше за нея — да не би да я нарани.

Добрите му отношения с Рита не бяха тайна за Сайрус. Първо, защото Ким редовно му докладваше и второ, защото го шпионираше един от учениците на Марсуф. Това също беше своеобразна методика — пращат някой да го следи, Ким узнава за това уж случайно и трябва да се отърве от него. Отначало не можа да се ориентира кой го следи и беше много неприятно. Но все пак го откри — беше момчето, което разнасяше пици. Ким остана доволен, когато съобщи на Сайрус — сигурно младежът щеше да си изпати от Марсуф.

Интимният му живот също не съдържаше тайни за Сайрус, даргите подхождаха към този въпрос от чисто прагматични позиции. За тях нямаше забранени теми. Сайрус знаеше за връзката му с Дорис, дори най-вероятно я дирижираше. И сега, когато чу за отказа на Рита, само се усмихна.

— Фактът дали ще успееш или не да я вкараш в леглото си, е показател за успеха ти. Това, че не си съумял да го направиш, говори, че не си изучил достатъчно добре психологията на обекта. Трябва да поработиш над това. Изследвай желанията и капризите й, разбери какво иска. Само тогава ще можеш да намериш правилния подход.

— Тя каза, че й трябва съпруг, а не любовник. В това отношение е много старомодна. Какво, да се оженя ли за нея? — попита Ким с раздразнение. Беше му неприятно да обсъжда тази тема.

— Не се безпокой — тихо отвърна Сайрус. — Бъди сигурен, че няма да се стигне дотам.

Ключът към Рита се оказа нейната жалостивост. Беше й жал за него, за Ким. Беше достатъчно да покаже, че се е обидил, макар че се опитва да го скрие. Лека студенина в отношенията, тъжен поглед, красива усмивка. Може да се изтрае ден-два, но и със седмици… А пък Ким наистина й харесваше, момичето не искаше да го изпуска. И най-накрая настъпи денят, когато Рита се предаде.

Този ден Ким й донесе огромен букет цветя. Остана в квартирата й почти до вечерта. И когато се готвеше да си тръгва, Рита се усмихна леко и му предложи да остане…

Когато на следващия ден Ким отиде при Сайрус, той вече знаеше всичко. Ким дори изпита леко удовлетворение, че докато е бил с Рита, ученикът на Марсуф е бил дежурен някъде на улицата. Така му се пада.

— С тази задача се справи добре — замислено каза Сайрус. — Сега ти предстои да преминеш далеч по-сложно изпитание.

Сайрус потъна в мрачно мълчание. Ким седеше срещу Наставника си и търпеливо чакаше. Накрая той го погледна по-ведро.

— Това изпитание е прагът, който трябва да прекрачи всеки дарг. И мога да ти кажа със сигурност, че който го издържи с лекота, няма шанс да стане дарг.

— Как така? — не разбра Ким. Той вече беше свикнал, че колкото по-успешно се справиш със задачата, толкова по-добре.

— Отново става дума за смъртта. Ако на дарга му харесва да убива, според нас не е подходящ за работа. Убийството е само един от начините за постигане на целта, един от многото начини. Трябва да запазиш чувството си за мярка.

— Напразно се безпокоите. Аз мразя смъртта.

— Знам. Това е другата страна на монетата. Понякога даргът се опитва да избегне жертвите дори там, където са напълно оправдани. Трябва да те науча да се отнасяш спокойно към смъртта, особено към смъртта на невинни хора. Както знаеш, това е често срещано явление в практиката на даргите.

— Да, споменавали сте ми за това. И на мен то определено не ми харесва. — Ким все още не разбираше накъде бие даргът. Явно го подготвяше за поредното убийство.

— Ние наричаме това комплекс на невинната жертва — каза даргът. — Много е трудно да се преодолее, но всеки дарг трябва да го преживее. Така че по-късно, когато попадне в подобна ситуация, да не се колебае, а да направи това, което е нужно.

— Трябва някого да убия ли?

— Да — гласът на Сайрус беше направо стоманен. — Трябва да убиеш Рита.

Преряза го под гърдите. Това, което чуваше, не беше истина.

— Да убия Рита — произнесе Ким без глас.

— Да. Ще го направиш.

— Но защо? — не разбираше той.

— Нали току-що ти казах. Тя е мило момиче, прелестно беззащитно същество. Еталон на невинния човек. Тя живее, учи, гради планове за бъдещето. Но всичко това няма да се случи, тъй като на пътя й си се изпречил ти.

— Няма да го направа — поклати глава Ким. — Никога. Можете да ме убиете веднага.

— Ще го направиш. Не се лигави. Това е просто изпит, макар и много труден. Най-трудният.

— Не.

— Ти не знаеш всичко. — Даргът присви очи. — Ако не го направиш ти, ще го сторят други. Съдбата й е предрешена, тя ще умре, така или иначе, но ще страда много. Това ли искаш? Имаш шанс да й подариш безболезнена смърт.

Ким се разтрепери.

— Не е справедливо. Не може така.

— В този свят няма справедливост. В живота ти ще има още много невинни жертви, но сега трябва да преодолееш тази бариера за първи път. Нужно е, Ким. Ако не го направиш, никога няма да станеш дарг.

— Не искам да бъда дарг.

— Ще бъдеш. Заради всички онези, които ти предстои да спасиш.

— Но защо точно тя?! — почти изкрещя Ким. — Не искам! Тя ми харесва!

— Именно поради това ще я убиеш. Това ти е нужно. Нужно е на целия свят. Приеми го като дълг.

Ким мълчеше, обронил глава. Това е невъзможно, немислимо. Защо, заради какво това момиче трябва да умре? Няма съмнение, че ще стане така, даргите не хвърлят думите си на вятъра. Или ще я убие той — бързо и безболезнено, или някой дарг. Чудовищен избор — съзнанието на Ким беше притиснато в менгемето на абсурдна алтернатива, като отчаяно се мъчеше да намери изход, но не го намираше.

Той отново се обърна към дарга с просълзени очи.

— Моля ви, не я закачайте. Съгласен съм да убия когото ми кажете, само не нея. Недейте…

— Не — отсече даргът. — Ще направиш онова, което се иска от теб. Имай предвид, че ще проследим всяка твоя крачка, за да не извършиш някоя глупост. Няма да я спасиш. Вземи… — в ръката на Сайрус се появи кинжал. Беше тънък, без ножница, черното му острие проблясваше на светлината.

— Нож? — Ким със страх протегна ръка към оръжието. — Но защо?

— Така трябва. Сега чуй какво трябва да направиш и как.

Той знаеше, че при цялото си желание няма да може да скрие от момичето потиснатото си състояние. Поради което измисли легендата, че заминава на стаж за три месеца в един голям столичен ресторант.

— Горкичкият — разсмя се Рита. — Бих дошла с теб, но не мога. Скоро имам изпити.

— Знам… — тихо отвърна Ким и сложи на масата бутилка скъпо вино.

— Охо! — учуди се момичето. — А, ясно, взел си го от ресторанта?

— Нещо такова. Дават ни го с намаление.

— Решил си да отпразнуваме заминаването ти? — каза Рита, разглеждайки етикета на бутилката. Ким неволно отмести поглед.

— Да. Няма да мога дълго време… да те виждам.

— Три месеца само. Не е кой знае колко. А и нали ще имаш почивни дни?

— Да, разбира се. Ще си идвам.

— Е, слава богу — засмя се Рита. — Че направо се изплаших… — Тя остави бутилката на масата. — Ако искаш, да поканим още някого?

— Не — бързо каза Ким. — Не е нужно.

Рита отново се разсмя.

— Добре, добре, няма страшно. Няма да ти развалям вечерта.

Ким мълчеше и я гледаше замислено.

— Така ли ще си седим? — усмихна се Рита. — Хайде, отваряй бутилката, щом си я донесъл. А аз ще спусна щорите…

Странна вечеря беше. Свещи, сам с момиче, което му предстоеше да убие. Не някога във времето, а днес. Сега.

После бяха в леглото. Той галеше нежното й тяло, вглеждаше се в грейналите й очи и направо щеше да откачи. Имаше чувството, че ще изпадне в безсъзнание. Но думите на Сайрус за това, че не трябва да допуска грешки, че втори път няма да има, го караха да се държи — със сетни сили, преодолявайки ужаса при мисълта за това, което ще стане с прекрасното момичешко тяло само след няколко минути. Но всичко свършва все някога — и когато най-накрая Рита се отпусна в обятията му и затвори очи, той бързо извади скрития под матрака кинжал, като се стараеше да не мисли за това, което върши.

— Прости ми… — прошепна той и целуна Рита по нежните й влажни устни. И когато отвори очи, той нанесе удара със стон.

Тя дори не извика — просто от устните й се отрони въздишка. Ким прочете в очите й смес от учудване и болка. Ръката му все още стискаше дръжката на кинжала и усещаше как там, някъде надълбоко, леко потръпва пронизаното от стоманата сърце. Беше ужасно.

По бузата на момичето се търкулна едра сълза. Тялото й потръпна — и омекна…

Бавно, с цялата нежност, на която беше способен, Ким измъкна кинжала и сложи настрана омразното оръжие. След това зарови лице в гръдта на момичето и заплака.

Плака силно, заливаше се от сълзи, без да се страхува, че някой ще го чуе. Дори и да го чуят, дори да дойдат — на него вече му беше все едно. Проклет да е този свят, проклети да са даргите с тяхната бездушна жестокост, проклет да е той самият, който извърши това!…

Беше някъде към три през нощта, когато се посъвзе. Лицето на Рита беше побеляло, но дори смъртта не беше успяла да унищожи красотата й. Ким дълго не откъсваше поглед от момичето, сякаш стараейки се да запомни всеки щрих, погледът му не подмина дори петното под лявата гърда — тъмно, със засъхнала кръв. Изобщо не знаеше, че кръвта можеше да бъде толкова тъмна.

Трябваше да тръгва… Ким старателно покри с одеяло тялото на момичето. Облече се, изми кинжала в мивката. Внимателно изтри отпечатъците от пръстите си — навсякъде, където можеха да бъдат. И излезе, без да се обръща назад.

* * *

Днес му предстоеше разговор с принца. Труден разговор — Ървин сигурно е научил за смъртта на Мария. Главното е да не извърши някоя глупост.

Ким се беше научил да се измъква от сградата незабелязано, през аварийния изход — не искаше портиерът да го вижда. И тази вечер, малко след единадесет внимателно слезе по тясната тънка стълба, отключи с дубликата обикновения катинар и излезе на улицата. Без проблеми се придвижи до съседната стоянка, спокойно седна в регистрирания на чуждо име глайдер и издигна машината във въздуха.

Апаратурата за връзка с принца се намираше в куфарчето му. Ако искаше, можеше да говори с Ървин от къщи, но беше опасно. Именно поради това Ким около половин час кръжа над града и едва когато до уреченото време останаха пет минути, угаси габаритите и приземи глайдера в един от градските паркове.

Там нямаше жива душа, беше избрал мястото предварително. Все пак се огледа наоколо и щом се убеди, че няма никой, включи лампата в купето, отвори куфарчето и подготви апаратурата. Натисна копчетата, активира вградената в часовника видеокамера и на екрана се появи принцът, седнал в креслото. Ървин беше блед и потиснат, нервно триеше бузите си и приглаждаше косите си. Ръцете му се тресяха.

— Здравей, Ървин…

Принцът реагира светкавично.

— Убиха Мария! Чуваш ли?! Убиха я! — Ървин скочи към часовника, лицето му зае целия екран.

— Да, Ървин, знам. Съжалявам, не можахме да я спасим. Изпревариха ни.

— Императорът беше, нали?!

— Да, Ървин. Направили са го по негова заповед. Даже знаем кой й е дал отровния пръстен.

— Отрова, било е отрова! — Принцът тихо изстена. — Кой е този човек? Кажи ми как се казва!

— Няма смисъл, Ървин. Той вече е мъртъв.

— Вие ли го убихте?

— Не, Ървин. Не бяхме ние. Убиха го по заповед на Императора. Като свидетел и изпълнител, представляваше опасност за него.

Принцът скръцна със зъби.

— Какво да правя, Съветнико? Какво да правя?!

— Да се бориш, Ървин. Вече не можеш да спасиш Мария, но можеш да отмъстиш за нея, а с това — да спасиш себе си. Ако, разбира се, си решен да го направиш и ако си готов да стигнеш докрай.

— Да, да! Готов съм! — Гласът на Ървин беше изпълнен с отчаяние.

— Добре, Ървин. Вярваме ти. Вдясно от тебе в часовника има пакетче със син камък. Натисни го.

Принцът протегна ръка, на пулта при Ким примигна една от лампичките, която сигнализираше за отваряне на тайника.

— Какво е това? — Принцът с учудване разглеждаше миниатюрната прозрачна тубичка.

— Отрова…

Ървин изтръпна.

— Отрова?

— Да, Ървин… — На Ким му мина през ум, че принцът не го бива много за такива работи, но смъртта на Мария би трябвало да го подбуди към действия.

— Искаш да…

— Да. Това е единственият ти шанс, Ървин. Една капка е достатъчна.

— Но всички ще се усъмнят в мене!

— Никой нищо няма да заподозре. Отровата ще предизвика масивен инсулт, причината за който няма да установи нито един лекар. Няколко дни след това ти ще станеш Император. Помисли, Ървин — цялата власт ще премине в твои ръце. Ще ни се да вярваме, че ще бъдеш достоен управник.

— Ще бъда! — Ървин стисна в юмрук тубичката. — Ще бъда!

— Радвам се да го чуя. Най-добре е да сложиш отровата в сок или друга напитка. Една капка, Ървин.

— Да, да, разбрах… Всичко ще направя.

— Радвам се за теб, Ървин. Баща ти би се гордял с теб. И не забравяй, че винаги можеш да разчиташ на нашата помощ. Дръж се, Ървин. И нека да те крепи мисълта, че носиш отговорност за човечеството.

— Ще извърша всичко. Но какво да правя, когато той… умре?

— Ще управляваш Империята. Аз и моите приятели ще ти помогнем със съвети. И не се страхувай от никого, нека от теб да се боят. Късмет, Ървин…

— Отиваш ли си?

— Не мога да говоря дълго. Разговорът ни може да бъде проследен, а това е опасно за теб. Лека нощ…

Ким изключи предавателя и лампичката в ъгъла на часовника угасна. Но видеокамерата и микрофонът останаха включени, което му даде възможност без никакви смущения да наблюдава поведението на принца.

Ървин все още стоеше, стиснал тубичката с отровата, устните му трепереха.

— Да, да… — прошепна принцът. — Така ще стане… Ще пълзят в краката ми… Господ да ми е на помощ!

— Няма да ти помогне, Ървин. Аз ли не го знам… — тихо произнесе Ким, наблюдавайки принца. След което изключи апаратурата, затвори куфарчето и бързо издигна машината във въздуха.