Джак Ванс
Телек (8)

VIII.

Неделната утрин на първи юни беше мрачна и облачна. Мъгла беше забулила бреговете на река Суанскомба, която се извиваше през зелената долина по новото си русло. Клоните на дърветата бяха влажни от въздушния конденз.

В осем сутринта един мъж, облечен богато в лилаво, черно и бяло, се спусна от въздуха на козирката на стадиона. Той само погледна облаците и те се разделиха като сапунена вода и се отдалечиха по небето. От хоризонт до хоризонт небето светна нежно синьо, а топлите слънчеви лъчи обляха долината Суанскомба.

Мъжът внимателно огледа стадиона с неспокойни черни очи. В далечния край забеляза полицай в черно-златна униформа. Мъжът го пренесе до себе си на козирката на стадиона.

— Добро утро, сержант. Някакви проблеми?

— Никакви, господин Доминиън.

— А в подземието?

— Нямам представа. Аз отговарям само за вътрешния терен на стадиона. Държах светлините включени цяла нощ. Даже муха не е прехвръквала.

— Добре. — Доминиън обходи с поглед зелената полусфера. — Ако досега не са се появили нарушители, няма и да се появят, защото на приземното ниво няма входове.

Той смъкна себе си и полицая на земята. Появиха се още двама униформени.

— Добро утро — поздрави Доминиън. — Нередности за докладване?

— Не сър, нищичко.

— Интересно. — Доминиън потърка бледата си брадичка. — И в подземното ниво също?

— Нищо, сър. Претърсихме всяко кътче до самата основа.

— Детекторите не са ли отчели нещо?

— Не, сър. Даже къртица да беше минала под стадиона, щяхме да я усетим.

Доминиън кимна.

— Може би все пак са се отказали от своята демонстрация — той поглади брадата си. — Интуицията ми рядко ме подвежда, но няма значение. Вземете всичките си хора и ги разположете в горния и долния край на долината. Не пускайте никого да премине по никакъв повод. Ясно?

— Да, сър.

Доминиън се върна на козирката на стадиона и огледа слънчевата му вътрешност. Тревата беше зелена и добре окосена. Разноцветната тапицерия на седалките образуваше поредица цветни пръстени в пастелни тонове по цялата обиколка на стадиона. Той отлетя до режисьорската кула — обособена будка, увиснала на една невидима спица над терена, в точка с идеална видимост. Той влезе, седна до пулта и включи микрофона. „Едно, две, три“. Спря и се заслуша. Гласът му, предаван по говорителите, вградени в подлакътниците на всеки стол, се върна до него приглушен.

Телеките започнаха да пристигат. Спускаха се от небето като искрящи птици и се разполагаха удобно под топлите слънчеви лъчи. Сред тях се носеха подноси с освежителни напитки, чай и сладки.

Доминиън излезе от будката и се спусна ниско над стадиона. Естествено, никой не очакваше да се напълни. Тридесетте хиляди места бяха предвидени с идеята, че броят на телеките се увеличи в бъдеще. На теория тридесет хиляди беше пределният брой, който икономиката на Земята можеше да поддържа при стандарта на живот, с който те бяха свикнали. А след това? Доминиън отпъди въпроса. В момента той беше безсмислен. Със сигурност щяха да намерят решение. Бяха обсъждали възможността да изведат Венера в по-хладна орбита около слънцето, да дръпнат Нептун по-наблизо и да създадат два нови обитаеми свята, като прехвърлят част от ледената обвивка на Нептун върху прашната Венера. Но това можеше да почака. Настоящата им задача беше да създадат автономна телекска държава на Земята и да внушат на обикновените хора религиозно почитание към телеките. Беше решено, че това е единственият начин да се предпазят от безумците, желаещи смъртта им.

Той се спусна сред група свои приятели и седна при тях. Засега неговата работа беше приключена. След като се беше уверил, че сигурността е на ниво, можеше да се отпусне и да се забавлява.

Започнаха да пристигат телеки на големи групи. Група от около петдесет души се настани в един доста висок сектор в сенчестата част на стадиона, на известно разстояние от всички останали. След няколко минути към тях се присъединиха още петдесетина телеки, а после се появиха и други подобни множества.

В девет часа предвидената програма започна. Вихър от ярки цветове се носеше високо в небето. Появиха се десетина големи ледени призми, всяка оцветена в различен цвят. Те започнаха да обикалят в кръг, като в същото време се въртяха около себе си и хвърляха разноцветни светлинни лъчи по стадиона — червени, златисти, зелени и сини. След това всяка призма се разпадна на двадесет части. Всеки нов къс се залюля и завъртя, докато заприличаха на множество светулки. Накрая със замах те всички изчезнаха нагоре в небето.

По говорителите прозвуча гласът на Лиманд Де Тролър, програмният режисьор.

— Преди шестдесет години, на първия телекски конгрес, нашата раса беше създадена. Днес ние поставяме начало на Първия годишен събор на наследниците на онези ранни пионери и се надяваме тази традиция да се запази занапред през милионите години история, които са ни предначертани, десет милиона пъти по милион години. А ето и програмата за деня. Ще започнем с мач по бъмпбол за световната купа между Сините от Крим и Осландските викинги. Ще продължим със състезание по водна скулптура, а след това дуел със стрели. Ще чуем обръщение от госпожица Глориана Хален относно бъдещето на телекинезата и след това на терена ще бъде сервиран обяд…

Съркамбрайт и Шорн слушаха с нарастващо разочарование. Режисьорът завърши обявлението си с думите:

— … и накрая ще чуем финалното слово на Грейхам Грей, нашият годишен председател.

— В цялата програма няма нищо, изискващо масова телекинеза — каза Съркамбрайт на Шорн. Той не отговори, а само се облегна в седалката си и вдигна поглед към режисьорската будка. — Имат идеален шанс за масово упражнение, а напълно го пренебрегват.

Шорн откъсна поглед от будката.

— Очевидно умишлено се въздържат. Даже твърде очевидно — доста грубо решение за толкова деликатни хора.

Съркамбрайт огледа двеста шестдесет и петте мъже и жени в ярки телекски дрехи, които Шорн беше довел на стадиона в групи по петдесет наведнъж.

— Мислиш ли, че програмата, каквато са я замислили, ще е достатъчна, за да има нужния ефект?

— Едва ли, не е предвидено достатъчно масово участие — поклати глава Шорн, явно притеснен и се обърна към Търсби, седнал зад него, облечен в ярко кафяво и жълто. — Някакви идеи?

— Очевидно не можем да ги принудим да ни трансформират — отговори Търсби.

Лори, седнала до Шорн, се засмя нервно.

— Да изпратим Съркамбрайт да ги помоли от наше име.

Шорн се размърда неспокойно на мястото си. Двеста шестдесет и пет ценни живота зависеха от неговото умение и бдителност.

— Може би все нещо ще се случи.

Срещата по бъмпбол беше в разгара си. Петима мъже, всеки легнал по корем в продълговато червено торпедо, дълго около два и половина метра, се състезаваха срещу група сини торпеда, като целта беше да блъснат еднометровата топка във вратата на противника. Играта беше светкавично бърза и явно много опасна. Десетте въздушни ладии се движеха толкова бързо, че окото едва успяваше да ги проследи, а топката се удряше напред-назад, като топче за пинг-понг.

Шорн започна да забелязва, че групата им привлича любопитни погледи. Не ги гледаха с подозрение, но явно бяха обект на интерес, привличаха внимание. Той се огледа и видя, че всички в тяхната група седят напрегнати и неподвижни, като енориаши на погребение. Беше очевидно, че са притеснени и тревожни. Той се изправи и се обърна към тях с прикрит гняв.

— Събудете се де, дайте си вид, сякаш се забавлявате!

Той се обърна отново към терена, видя една обслужваща количка, която в момента никой не използваше, и я дръпна нагоре. Поверениците му колебливо си взеха чай, пунш, сладки и плодове, след което той върна количката обратно.

Състезанието по бъмпбол приключи и започнаха водните скулптури. Водни стълбове се издигнаха нагоре — хиляди литри вода, оформени в искрящи меки фигури. Трепкащата водна повърхност улавяше слънчевите лъчи и дълбоко от човешките фигури и преплетените геометрични форми се излъчваше меко сияние.

Програмата следваше своя ход — състезания и демонстрации на цветови умения, изобретателност и бързи реакции. Противници изстрелваха стрели един към друг в опит да пробият гумените плондери, които всеки от тях влачеше след себе си. Цветни сфери бяха направлявани през сложни трасета и множество препятствия. За едно от състезанията група врабчета бяха пуснати на свобода и след това внимателно събрани в една клетка с помощта на малко бяло дайре.

Въздухът над стадиона беше изпълнен с изумителни цветове, форми, ленти и екрани и така мина сутринта. В дванадесет от небето върху терена се спуснаха маси, обилно покрити с храна. Което постави Шорн пред истинска дилема. Ако тяхната група подължеше да страни от всички останали, това щеше да изглежда подозрително. Но ако се пръснеха сред истинските телеки, рискуваха лесно да бъдат разкрити.

Търсби реши проблема, като се наведе към него и предложи:

— Не мислиш ли, че е най-добре да слезем долу за обяда? На малки групи. Ако останем да си гладуваме тук горе, всички ще ни забележат.

Шорн кимна и започна да праща хората надолу по двама-трима наведнъж. Лори го сръга.

— Виж, ето го там Доминиън. Говори със стария Пул.

— Дано Пул не загуби ума и дума — обади се Съркамбрайт с необичайна нервност.

— Ако Доминиън само си помисли да му посегне… — не се доизказа Шорн, но Съркамбрайт видя как една от състезателните стрели се надига и застава в готовност.

След малко Доминиън се отдалечи, а Шорн въздъхна облекчен и стрелата се спусна обратно на терена. След това той върна Пул на мястото му.

— Какво искаше Доминиън?

Пул беше мъж на средна възраст с академичен вид — благовъзпитан и късоглед.

— Доминиън? О, господинът, с когото разговарях? Беше много приятен. Пита ме дали ми харесва представлението и каза, че май не ме познава.

— А ти какво му каза?

— Че не излизам много и повечето хора тук са ми непознати.

— И след това?

— След това той си тръгна.

— Доминиън е много наблюдателен — въздъхна Шорн.

Търсби придоби загрижен вид.

— Нещата не минаха добре тази сутрин.

— Не, но все още можем да се надяваме на следобеда.

Следобедната програма започна с група млади телекски момичета, които изпълняваха въздушен балет.