Джак Ванс
Телек (2)

II.

Нападението над Форънс Нолинруд се случи два дни по-късно.

Конструкторската канцелария беше дълга, Г-образна сграда, разположена на запад от стадиона. Гескамп се намираше в двора и гневно отказваше да плати по-висока от договорената цена на един доставчик на баластра за бетона.

— Можех да я купя по-евтино от поне пет други места — кресна Гескамп. — Ти получи договора, само защото аз се застъпих за теб!

Доставчикът беше един от фермерите, принудително напуснали имотите си. Той поклати глава инатливо.

— Никаква услуга не си ми направил. На загуба съм. На мен ми струва три крони на метър.

Гескамп гневно посочи оборудването на мъжа — един малък самосвал, носен от двойка пропелери.

— Как очакваш да изкараш пари с такава машина? Цялата ти печалба се топи докато търчиш до каменоломната и обратно. Вземи си двойка подемници „Самсон“ и ще съкратиш разходите достатъчно, че да изкараш някоя и друга крона.

— Аз съм фермер, не шофьор. Взех този договор, за да използвам това, с което разполагам. Ако сега тръгна да купувам тежки машини, сам ще си вкарам главата в торбата — каква полза ще имам от тях, след като три четвърти от работата вече е изпълнена? Не ти искам съветите, Гескамп, искам повече пари.

— Е да, ама не можеш да ги получиш от мен. Говори със снабдителя, той може да склони. Аз ти осигурих договора, повече нищо не мога да направя за теб.

— Вече говорих със снабдителя. И той ми отказа.

— Тогава върви досаждай на някой от телеките, те са паралиите. От мен нищо не зависи.

Доставчикът се изплю на земята.

— Телеките! Точно тия дяволи са виновни за всичко. Мястото, където само допреди година стоеше моята мандра, сега е под вода. Живеех си добре. Сега нямам нищо. Повечето пари от компенсацията отидоха за тоя проклет чакъл. А сега какво да правя? Как да си издържам семейството?

Гескамп се намръщи и рунтавите му сиворуси вежди се сключиха.

— Съжалявам, Хопсън, но нищо не мога да направя. Ето ти един телек ей там, върви да му се оплачеш.

Телекът беше Форънс Нолинруд, висок жълтокос мъж, разкошно облечен в ръждивокафява пелерина, шафраненожълти панталони и черни велурени пантофи. Доставчикът погледна към далечния край на двора, където мъжът придирчиво се носеше на метър над земята, явно взе решение и навъсен закрачи към него.

Шорн, който наблюдаваше от канцеларията, не чу нищо от разговора. Доставчикът стоеше разкрачен, вперил войнствен поглед нагоре. Форънс Нолинруд се извъртя леко настрани и погледна надолу с надигаща се погнуса, изписана в стиснатите му устни.

Говореше предимно доставчикът. Телекът даваше кратки едносрични отговори и доставчикът видимо все повече се вбесяваше.

Гескамп ги наблюдаваше от разстояние с разтревожена гримаса на лицето. Той тръгна към тях, явно с намерение да успокои Хопсън. Докато наближаваше, телекът се издигна още две-три педи нагоре и се отнесе леко настрани. Извърна се към Гескамп и посочи мъжа на земята, сякаш очакваше той да го отърве от тази досада.

Внезапно доставчикът грабна един арматурен прът и замахна бясно.

Гескамп изрева; Форънс Нолинруд отскочи, но прътът го удари през глезените. Той извика болезнено, отдръпна се още и погледна доставчика. Хопсън се издигна като ракета тридесет метра нагоре, извъртя се във въздуха и се заби в земята с главата надолу. Силата на удара раздроби главата и раменете му в кървава каша, но явно това не беше достатъчно за Нолинруд. Арматурният прът се издигна и започна диво да налага неподвижното тяло.

Ако Нолинруд не беше толкова разстроен от болката в краката си, може би щеше да е по-предпазлив. Кажи-речи в момента, в който Хопсън удари земята, Гескамп грабна кирката от един работник, приближи фигурата в гръб и замахна. Телекът рухна на земята.

— Е, сега — каза си Шорн, — тъпкано ще ни го върнат.

 

 

Гескамп стоеше задъхан и съзерцаваше падналото тяло, увито във фините си дрехи, които внезапно вече не приличаха на изискано човешко облекло, а на крещящо ярките израстъци на пеперуда в жалък безпорядък. Осъзна, че още държи кирката, захвърли я сякаш беше нажежена и нервно започна да трие ръцете си една в друга.

Шорн коленичи до тялото и го претърси с бързи опитни ръце. Откри и прибра портфейл и малка кесия и отново се изправи.

— Трябва да действаме бързо — той огледа двора. Поне половин дузина мъже бяха станали свидетели на случилото се — инструменталчик, бригадир, двама чиновници и поне няколко работника. — Събери всички, които видяха какво се случи. Аз ще се погрижа за тялото. Ей, ти! — той повика един пребледнял оператор на подемник. — Смъкни една вагонетка тук долу.

Изтърколиха тялото в ремаркето, Шорн се качи до оператора и посочи:

— Там, горе, където изливат онази подпора.

Издигнаха се диагонално покрай голямата северна стена до мястото, където един екип изливаше бетон от натоварените вагонетки в подготвения отвор. Шорн скочи от вагонетката на платформата, която беше на около метър под него и пристъпи към бригадира.

— Налага се да прекъснем работа тук за малко. Вземи екипа си и вървете да поработите на колона В-142.

Бригадирът възнегодува енергично — приготвеният рецептор беше пълен едва наполовина, но Шорн повиши глас нетърпеливо:

— Остави го да се стегне. Ще изпратя подемник да го премести наведнъж.

Бригадирът се обърна и предаде нареждането на работниците си с видимо недоволство. Те за никъде не бързаха. Подчертано бавно събраха инструментите си и затътриха крака надолу по рампата, под напрегнатия поглед на Шорн.

Той се извърна към оператора на подемника и му даде знак.

— Сега!

Нагизденото тяло се търколи в току-що излетия бетон. Шорн насочи към него края на маркуча и натисна отварящия механизъм. Ново количество от сивата маса притисна надолу безизразното лице, което се беше радвало на такава власт. Шорн въздъхна.

— Дотук добре. Сега можем да кажем на екипа да се върне и да си продължи работата.

При колона В-142 Шорн даде знак на бригадира, който го изгледа язвително — Шорн беше най-обикновен чертожник и следователно лишен от всякакъв практически опит.

— Можете да се върнете горе.

Преди бригадирът да е успял да му отговори подобаващо, Шорн вече беше скочил обратно във вагонетката.

В двора той откри Гескамп, обграден от група тревожни мъже.

— Отървах се от Нолинруд. — Той погледна тялото на доставчика, който беше предизвикал тази дандания. — Някой ще трябва да го отнесе вкъщи. — После огледа групата, за да прецени тяхната надеждност и не откри нищо, което да го успокои. Те всички гузно избягваха погледа му и той, с внезапно натежал стомах, осъзна, че ще е много по-трудно да се прикрие самото убийство, колкото убитото тяло.

Шорн огледа околностите преценяващо. Точно на изток от тях се издигаше голяма гладка стена; на север бяха Олбанските хълмове, а на юг празната долина Суанскомба.

Вероятно мъжете, събрани тук, все още бяха единствените, които знаеха за убийството. Той огледа лицата им едно по едно.

— Толкова много хора трудно пазят тайна. Ако само един от нас спомене нещо — дори на брат си, на най-близкия си приятел или жена си — край с тайната. Всички помните Вернисо Нъруиг, нали?

Няколко измърморени в отговор нервни фрази потвърдиха, че го помнят и имат огромно желание да се разграничат от всичко, което може да ги свърже с настоящия инцидент. Шорн забеляза, че по лицето на Гескамп се е изписало раздразнение и осъзна, че той все пак е началник на този строеж и вероятно не е доволен, когато някой друг измества неговия авторитет.

— Да, господин Гескамп, искате ли да кажете нещо?

Гескамп разтегли тежките си устни в гримаса като някое едро русоляво куче. С усилие успя да се овладее.

— Ти и сам се справяш.

Шорн отново се обърна към останалите.

— Вие всички си тръгвате оттук веднага. Няма да ви разпитват никакви телеки. Те естествено ще разберат, че Нолинруд е изчезнал, но да се надяваме, че няма да знаят къде. За всеки случай, ако някой пита — Нолинруд е дошъл и си е отишъл. Нищо повече не знаете. И още нещо… — Той направи многозначителна пауза. — Ако някой от нас внезапно забогатее, а телеките внезапно се сдобият с информация, този човек горчиво ще съжалява, че се е продал. — Приключи речта си, като сякаш между другото каза: — Съществува една група, която ще ви помогне да се справите с тази ситуация. — Той погледна Гескамп, но мъжът си оставаше безизразно мълчалив. — А сега ще запиша имената ви, за всеки случай. Един по един, моля…

Двадесет минути по-късно един аеробус се понесе към Тран.

 

 

— Е, — обади се Гескамп с горчивина, — ето че затънах до шия. Ти това искаше, нали?

— Не исках да се случи така. Вярно, поставен си на тясно, но същото важи и за мен. С малко късмет ще се измъкнем. Но все пак, за всеки случай, довечера трябва да направим това, което се опитвах да ти кажа преди.

Гескамп ядно се извърна.

— Значи нямам избор, освен да бъда твоя пионка. И какво искаш от мен?

— Ти можеш да подпишеш искане за изписване на материали. Можеш да пратиш два подемника до склада за експлозиви…

Рунтавите вежди на Гескамп рязко се смръщиха.

— Експлозиви? Колко?

— Един тон митрокс.

Гескамп снижи глас слисан.

— Но това е достатъчно да се вдигне целият стадион в небесата!

Шорн се ухили.

— Точно така. Най-добре се погрижи за онова искане веднага. После вземи ключа от стаята за генератора. Утре ще монтират оборудването вътре. А тази вечер ние ще подредим митрокса под пилоните.

Гескамп зяпна безпомощно.

— Но…

Обичайно строгото лице на Шорн придоби почти чаровно изражение.

— Знам. Това е масово убийство. Никак не е честно, съгласен съм. Подло нападение, несъмнено. Но прикритата атака и нападението в гръб са единствените оръжия, с които разполагаме. Нямаме никакви други средства срещу тях. Никакви.

— Но… ти защо толкова държиш на това кръвопролитие?

Внезапно Шорн избухна гневно.

— Човече, извади си главата от пясъка! Какъв друг шанс имаме да ги спипаме всичките, без изключения?!

 

 

Гескамп изскочи от служебната аероладия, която му беше зачислена за употреба, и закрачи покрай стадиона към канцеларията с безизразно лице. Над него се издигаха шестдесет метра гладък бетон, блестящ на утринното слънце. В ума на Гескамп изникна споменът за тъмните кутии, които двамата с Шорн бяха пренесли долу като някакви къртици предишната нощ. Той самият до последно действаше несигурно и нерешително, подтикван единствено от енергията и указанията на Шорн.

И ето че капанът вече беше заложен. Единичен кодиран радиосигнал щеше да изпепели новия бетон, да изхвърли стопените развалини във въздуха и да отвори гигантски кратер в земята.

Честното лице на Гескамп се обтегна, докато той се бореше със съвестта си. Дали не се беше поддал твърде лесно? Какво ли отмъщение ги чакаше от страна на телеките за подобна катастрофа?! И все пак, ако телеките се явяваха наполовина толкова сериозна заплаха за човешката свобода, колкото му беше втълпил Шорн, тогава тяхното масово убийство беше нещо, което трябваше да се извърши с абсолютна решителност, както изтреблението на опасни зверове. Пък и телеките със сигурност само се преструваха, че зачитат човешките закони. Умът му се върна към смъртта на Форънс Нолинруд. При обичайни обстоятелства, щеше да има разследване. Нолинруд беше убил доставчика. Гескамп, обзет от гняв и състрадание, беше убил телека. В най-лошия случай, един обикновен човешки съд би го признал за виновен в непредумишлено убийство и вероятно би му дал условна присъда. Но щом си имаш работа с Телеките… Гескамп усети, че кръвта в жилите му изстива. Може би Шорн имаше известно право да настоява за толкова радикално решение. Телеките определено не можеха да бъдат контролирани чрез никакви обичайни законови методи.

Той заобиколи ъгъла на бараката за инструменти и забеляза непознато лице вътре. Чудесно. В седалището на фирмата не бяха проявили никакво любопитство. Никой, упълномощен да задава въпроси, не се беше поинтересувал защо се е наложило преназначаването на служители.

Гескамп надникна в стаята на координатора.

— Къде е чертожникът? — попита той Коул, отговорника за стоманата.

— Тази сутрин не е идвал.

Гескамп изруга прикрито. Типично за Шорн — първо го вкарва в беля, после го оставя сам да се справя сам. Дали пък нямаше да е по-добре да си признае всичко? Все пак, всичко беше един нещастен случай, изблик на неконтролируем гняв. Телеките няма как да не разберат, нали?

Той извърна глава. С периферното си зрение улови някакво блещукане. Огледа се по-внимателно. Някаква едра черна буболечка се вмъкна зад един рафт с документи. Гескамп реши, че трябва да е била голяма хлебарка. Странна на вид хлебарка.

Той се хвърли в работата си с мрачна решителност и бригадири навсякъде по строежа се чудеха какво го е прихванало шефа. На три пъти той проверяваше в канцеларията дали Шорн се е появил, но от него нямаше и следа.

Веднъж, когато се наведе, за да мине под един нисък перваз на горните трибуни, някакъв черен обект се шмугна зад него. Той бързо го последва с поглед, но го изгуби под колоните.

— Шантава буболечка — каза той на новия бригадир, когото развеждаше по обекта.

— Не видях нищо, господин Гескамп.

Гескамп се върна в офиса, откри домашния адрес на Шорн — един хотел в Мармион Тауър — и позвъни по видеофона.

Шорн не си беше вкъщи.

Когато се извърна, Гескамп едва не се удари в краката на един телек, увиснал във въздуха пред него. Слаб, суров на вид мъж, със сребриста коса и масленочерни очи. Носеше дрехи в два нюанса на сивото със сапфирена закопчалка на яката на пелерината си и обичайните за телеките черни велурени пантофи.

Сърцето на Гескамп заби лудо, ръцете му се изпотиха. Ето че моментът, от който се беше опасявал, беше настъпил, а Шорн го нямаше никакъв.

— Ти си Гескамп?

— Да — отвърна той. — Аз…

Той се издигна и се понесе през въздуха. Далече под него пробягаха стадионът, долината Суанскомба и цялата провинция. Тран се появи под краката му като сиво-черна медена пита, а той се носеше през слънчевите горни въздушни слоеве с невъобразима скорост. Въздухът свистеше бясно покрай ушите му, но той не усещаше никакъв натиск върху тялото си, нито дрехите му се разкъсаха.

Под него вече се простираше синият океан, а отпред видя отблясъците на някаква сложна постройка от метал и стъкло в ярки цветове. Тя се носеше насред небосклона, без никаква подпора отдолу или отгоре.

Очите на Гескамп едва успяха да доловят нещо като лъскава светкавица и той се озова изправен на стъклен под, прошарен със златни и зелени нишки. Слабият сивокос мъж седеше зад една маса на жълт стол. Стаята беше изпълнена със слънчева светлина. Гескамп беше твърде замаян, за да забележи повече подробности.

Телекът проговори.

— Гескамп, кажи ми какво знаеш за Форънс Нолинруд.

На Гескамп му се струваше, че телекът го наблюдава с някакво върховно познание, сякаш би разобличил всяка лъжа и би я отхвърлил с дълбоко недоволство. Той поначало беше лош лъжец. Огледа се къде би могъл да отпусне едрото си тяло и зад него се появи стол.

— Нолинруд? — каза той и седна. — Видях го вчера. Какво за него?

— Къде е сега?

Гескамп се изсмя пресилено.

— Че аз откъде да знам.

Сребърна игличка се стрелна през въздуха и парна врата на Гескамп. Той стреснат скочи на крака.

— Сядай — нареди телекът с неестествено студен глас.

Гескамп бавно се отпусна обратно. Усети някаква слабост, която замъгли погледа му, умът му сякаш отплува настрани и се превърна в неангажиран наблюдател.

— Къде е Нолинруд?

Гескамп задържа дъха си. Нечий глас произнесе:

— Той е мъртъв. В бетона.

— Кой го уби?

Гескамп се заслуша внимателно, за да чуе какво ще отговори гласът.