Джак Ванс
Телек (1)

I.

Гескамп и Шорн стояха, облени от безрадостната светлина на снижаващото се слънце, високо на козирката на новия стадион. Гористи хълмове се простираха от двете им страни. Зад тях, далеч на запад, островърхите кули на Тран прорязваха тесни резки в небето.

Гескамп посочи на изток, към долината Суанскомба, която искреше в хиляди отсенки на златно и зелено под дългите лъчи на залеза.

— Ето, там съм се родил, до онази редица тополи. Някога наистина познавах долината — за момент той се отдаде на носталгичните си мисли. — Никак не ми харесват всички тези промени, толкова много неща вече ги няма. Там — посочи той, — до потока беше плевнята на Пимзи и малката му нива. Ето там, където сега виждаш онази дъбрава, беше селцето Кобент. А при нос Пол беше енергохранилището на долината. Там аквапортът на Тран пресичаше реката и навлизаше в тунела. Всички казваха, че е много красив аквапорт, истинска антика, обрасъл с бръшлян и оцветен от лишеи. Беше само преди шест месеца — а вече ми се струва като да са били сто години.

Шорн, който се канеше да отправи доста деликатна молба, се зачуди как да се възползва от носталгията на Гескамп по невъзвратимото минало. Той беше леко изненадан да открие, че Гескамп, едър мъж с грубо лице и сребристоруса коса, изобщо се отдава на каквито и да било емоции.

— Да, вече не можеш да я познаеш.

— Никак. Всичко е разчистено и подредено. Като парк. Погледни онази празна морава, дълга цяла миля. Преди повече ми харесваше. Сега не е нищо повече от похабено пространство — Гескамп склони рошавите си вежди към Шорн. — Знаеш ли, че държат мен отговорен? Всички онези фермери и местните жители? Само защото аз ръководя строежа и давам нарежданията?

— Обръщат се срещу този, който е най-близо до тях.

— Но аз чисто и просто си изкарвам прехраната. Направих за тях каквото можах, но, разбира се, беше безполезно. Никога не съм срещал толкова твърдоглави хора като телеките. Казаха и отсякоха — да се разчисти долината, да се построи стадион, преди да е дошло време за събора им в средата на лятото. Казвах им аз да го построят от другата страна на планината в долината Мисмарч, където най-много да се наложи да разгонят пастирите — там няма нито ниви и ферми за разчистване, нито села за разрушаване.

— А те какво отговориха?

— Този, с когото разговарях, се казва Форънс Нолинруд, познаваш ли го?

— Виждал съм го. Той е от комитета за връзки с обществеността. Млад мъж, същинско конте.

Гескамп се изплю на цимента, на който бяха стъпили.

— Младите са най-лоши. Пита ме: „Не ви ли осигурихме достатъчно пари? Платете им добре и ги отпратете. Стадионът трябва да бъде изграден в долината Суанскомба.“ Така че — Гескамп разпери ръце неловко, — аз си докарах машините и хората, снабдихме нужните материали и за местните, които са живели тук целия си живот, не остана нищо, освен да вземат парите и да си ходят. Защото иначе, току-виж, някоя сутрин отворят вратата и ги посрещне полярен лед или лунни планини. Кой ги знае телеките какво още ще им хрумне да направят с пейзажа.

— Странни истории се разказват — съгласи се Шорн.

Гескамп посочи дъбравата. Сянката му, изписана срещу далечния край на стадиона от хоризонталните слънчеви лъчи, се присъедини към жеста му.

— Виж, дъбовете те ги пренесоха, поне на това склониха. Обясних им, че пресаждането на цяла гора е изключително деликатна и скъпа работа, обаче на тях окото им не мигна. „Отдели колкото средства са нужни“, викат. Казах им, че няма време. Не и ако искат стадиона завършен в рамките на месеца и чак тогава се размърдаха. Нолинруд и онзи, другият, Хенри Моч, се заеха и на следващия ден имахме цяла нова гора. Обаче да разчистят останките от аквапорта? Да ги изхвърлят в морето? Няма начин. „Наемете четири хиляди работници ако трябва, да изхвърлят развалините тухла по тухла, ако е нужно — ние имаме работа другаде“. И изчезнаха.

— Странни хора.

— Странни?! — веждите на Гескамп се събраха в една солидна осъдителна арка. — Безумци. Заради едната прищявка, цял град разрушен и жителите му изселени — той обхвана стадиона в един широк жест. — Двеста милиона крони, похарчени, за да се задоволят тия безотговорни перковци, чиято единствена…

Някъде над тях се разнесе насмешлив глас.

— Чувам, че говорите за мен.

Двамата се извърнаха стреснати. Зад тях един мъж се носеше във въздуха на около три метра над земята. Лицето му изглеждаше живо и нехайно. На главата си носеше закачливо накривено зелено кепе, под което тъмната му коса се спускаше почти до раменете. Носеше крещящо червена пелерина, впити зелени панталони и черни велурени обувки.

— Говорите гневно, без да се замислите. Ние сме ваши благодетели, какво бихте правили без нас?

— Бихме си живели живота нормално — изръмжа Гескамп в отговор.

Телекът беше настроен саркастично.

— А кой казва, че вашият живот е нормален? И изобщо благодарение на нашите прищевки вие имате работа. Ние изразяваме своите лекомислени мечти, вие и вашите хора печелите, като ги изпълнявате, и всички са доволни.

— Да, но парите някак винаги се връщат при телеките. Пълна загадка.

— Не е никаква загадка, а най-обикновен правен процес. Така или иначе, ние разполагаме със средства и би било глупаво просто да ги трупаме. Понеже ние харчим, вие получавате заплати.

— Ние и иначе няма да стоим със скръстени ръце.

— Вероятно не. Но може би… ами, вижте — той посочи сенките, очертани върху стената в далечния край на стадиона. — Може би това е вашата природа — сенките на стената оживяха; сянката на Шорн се наведе напред, а сянката на Гескамп отстъпи назад, засили се и здравата я изрита; после се обърна и се наведе, а сянката на Шорн на свой ред върна ритника. Телекът не хвърляше сянка.

Гескамп изсумтя, а Шорн се усмихна криво. Те пак погледнаха назад, но телекът се беше издигнал по-нагоре и се носеше на юг.

— Какъв грубиян — обади се Гескамп. — Трябва със закон да им вземат всичко до последната пара̀.

Шорн поклати глава.

— Ще си го върнат още същия ден. Не това е решението — той се поколеба, сякаш се чудеше дали да добави още нещо.

Гескамп, вече раздразнен от телека, не прие това възражение с лека ръка. Все пак Шорн, един архитектурен чертожник, беше негов подчинен.

— А ти да не би да знаеш какво е решението?

— Имам няколко решения. Според едно от тях, те всички трябва да бъдат убити.

И в най-силния си гняв Гескамп никога не беше стигал толкова далече. Шорн беше странен, непредсказуем тип.

— Доста кръвожадно решение — каза той накрая.

Шорн сви рамене.

— Най-доброто в дългосрочен план.

Веждите на Гескамп се сключиха в една златисто-сива рошава линия напреки на лицето му.

— Идеята не е особено практична. Тези създания не са лесни за убиване.

Шорн се изсмя.

— Много повече от непрактична — направо е опасна. Помниш ли смъртта на Вернисо Нъруиг?

Вернисо Нъруиг беше прострелян със сачма от мощна карабина, като изстрелът беше дошъл от един прозорец. Убиецът, някакъв младеж с трескав поглед, беше заловен, но затворът не беше успял да го опази. Той беше изчезнал, а месеци след това целият град беше измъчван от всякакви нещастия. В питейната вода се появи отрова. Една нощ се разгоряха десетина пожара. Покривът на училището рухна. А един следобед голям метеор се стрелна от небето и изпепели градския площад.

— Убиването на телеки е опасна работа — обади се Гескамп. — Не просто нереалистична идея. Все пак — обясни той припряно, — те са мъже и жени като всички нас. Нищо незаконно никога не е било доказвано.

Очите на Шорн просветнаха.

— Нищо незаконно? Та те заприщват целия поток на човешката еволюция.

Гескамп се намръщи.

— Хайде сега, чак пък толкова…

— Знаците са налице, стига човек да си извади главата от пясъка.

Разговорът беше излязъл от контрол и Гескамп беше изпуснал нишката. Вярно, бяха свидетели на небивали разхищения и екстравагантност, но телеките бяха много по-малко на брой от обикновени хора, как биха могли да бъдат толкова опасни? Каква странна мисъл за архитект. Той наклони глава и се замисли. Шорн най-после се усмихваше.

— Е, какво мислиш?

— Това е твърде крайна позиция. Човек не може да си представи, че…

— Бъдещето не ни е известно, всичко можем да си представим. Може би всички ние ще станем телеки? Малко вероятно. Поне аз така мисля. Телеките може постепенно да изчезнат? Едва ли. Те винаги са били с нас, през цялата човешка история са присъствали прикрито. Тогава кое е най-вероятно да се случи? Нещата да се установят такива, каквито са сега — малко на брой телеки сред множество обикновени хора.

Гескамп кимна.

— Да, и аз така мисля.

— Тогава, представи си бъдещето. Какво виждаш?

— Нищо необичайно. Предполагам нещата ще продължат, както досега.

— Не забелязваш ли някаква тенденция? Известно изместване във взаимоотношенията ни?

— Телеките са досадници, вярно, но почти не се месят в живота ни. В известен смисъл, те са ни полезни. Харчат парите си на поразия и така допринасят за общия просперитет — той неловко погледна към потъмняващото вечерно небе. — Тяхното богатство е спечелено честно, където и да ги намират ония огромни буци метал.

— Металът идва от луната, от астероидите, от външните планети.

Гескамп кимна.

— Да, така се предполага.

— Тази търговия с метали всъщност демонстрира въздържание от тяхна страна. Плащат си за неща, които могат да си присвоят безвъзмездно.

— Но, разбира се, защо да не си плащат?

— Няма причина. Редно е да си плащат. Но помисли как се развива тенденцията. В началото те бяха обикновени граждани. Живееха съгласно установените обществени норми и бяха свестни хора. След своя първи конгрес те започнаха да трупат пари, като вършеха най-трудните и опасни задачи. Ключовата идея тогава беше техният идеализъм и работата в полза на общото благо. Те се идентифицираха със съдбата на цялото човечество и това беше похвално. А сега помисли за днешните телеки, шестдесет години по-късно. Дори не се преструват, че служат на обществото. Обличат се различно, говорят различно, живеят различно. Вече не се занимават да товарят кораби, да разчистват джунгли или да строят пътища. Избират много по-лесни занимания, които отнемат много по-малка част от времето им. Вярно, човечеството има полза, защото те ни носят всички онези метали — платина, паладий, уран, родий и пр., които продават на половината от предишната им цена, а парите пускат обратно в обръщение — той обхвана стадиона с жест. — Междувременно по-възрастните сред тях умират, а младите нямат никакви корени, не усещат никаква връзка с обикновените хора. Отдръпват се все повече и развиват съвсем различен начин на живот от нашия.

— Е, ти какво очакваш. Това е съвсем нормално — отговори Гескамп нападателно.

Шорн си наложи да се въоръжи с търпение.

— Точно това имам предвид. Това именно е тенденцията, натам вървят нещата. Накъде ни води това „нормално“ за тях поведение? Все повече ще се отдалечаваме от обичайното човечество, от традиционния живот и все повече ще се приближаваме към общество, разделено на елит и простолюдие.

Гескамп потърка масивната си брадичка.

— Май правиш от мухата слон.

— Така ли мислиш? Помисли за този стадион и изселването на предишните собственици. Помисли само как си отмъстиха за смъртта на Вернисо Нъруиг.

— Нищо не беше доказано — каза Гескамп неловко. Какво беше намислил този тип, на чието лице сега се беше появила снизходителна усмивка?

— В сърцето си ти си съгласен с това, което казвам, но не искаш да приемеш фактите, защото тогава ще трябва да вземеш страна. За или против.

Гескамп заби поглед в долината отсреща, напълно вбесен, но неспособен да оспори думите на Шорн.

— За мен фактите не са толкова ясни.

— Ние имаме само две опции. Или трябва да намерим начин да накараме телеките да се подчиняват на човешките закони, или трябва да ги елиминираме изцяло. Директно казано — да ги убием. Ако не го направим, те ще се превърнат в господари, а ние ще им бъдем роби. Неизбежно е.

Гескамп не издържа и избухна.

— Защо ми казваш всичко това? Какво целиш? Странни идеи имаш за един архитект. Звучиш по-скоро като разните конспиратори, за които съм чувал.

— Имам си причина да говоря така. Точно както имах причина да се хвана на работа точно на този строеж. Искам да те накарам да видиш нещата от наша гледна точка.

— Аха, така било значи.

— И веднъж щом те спечеля за каузата, искам да използвам твоите умения и твоите способности за конкретна цел.

— Кой си ти? Каква е тази група, която представляваш?

— Просто група хора, разтревожени от очертаната тенденция.

— Подривно общество? — в гласа на Гескамп се прокрадна ехидна нотка.

Шорн се засмя.

— Не позволявай оттенъка на думите да те разстройва. Да речем, че сме комитет от запалени общественици.

— Сериозно ще загазиш, ако телеките те надушат — предупреди го Гескамп сухо.

— О, те знаят за нас. Но не са магьосници. Не знаят кои сме.

— Аз те познавам. Ами ако предам този разговор на Нолинруд?

Шорн се усмихна широко.

— И какво ще спечелиш?

— Една камара пари.

— И цял живот ще се опасяваш от възможно отмъщение.

— Това не ми харесва — отсече Гескамп твърдо. — Не искам да имам нищо общо с разни подривни планове.

— Посъветвай се със съвестта си, помисли си пак.