Борис Крумов
Приключенията на Илко Граничарчето (5)

Какво се случи с Илко

Сутринта Илко не намери Пирин и реши да се разходи из гората без него. Беше неделя и му се искаше да поскита.

Взе си автомата и излезе на лов. Не смяташе да се отдалечава, защото знаеше, че в планината винаги е страшно да си сам. Предния ден едва не му изтеглиха ухото за ходенето до реката.

Както става с всяко момче като него, щеше му се всичко да види и всичко да пипне. Ха, да се спре до това дърво, ха, до онова и вече не чуваше шума от заставата зад себе си. Даваше си кураж, че е с автомат.

Граничарите носят автомати и никога не ги е страх. Даже и в най-тъмните нощи, в най-лютите виелици ходят из планината. Пазят никой да не преминава без разрешение границата.

Е, неговият автомат не е истински, но все пак е оръжие. Вярно, не може да стреля. Затуй пък Илко стреля отлично с уста. Даде ли изстрел и свраките падат от клоните.

Разбира се, птиците не падат убити, но на Илко му се струва, че щом вече не са на дървото, те са на земята.

Така и сега. Премерваше се в свраките и черните косове, гърмеше по тях, броеше богатия лов.

Той насочи своето страшно оръжие срещу една пъстра птица. Но изстрел не се чу. Нито от автомата, нито от устата му. Гърлото му така се стегна, че не можа да издаде никакъв звук.

Пред него стоеше вълк. Изглеждаше едър и силен като Пирин. И козината му същата. Само муцуната му дълга — вълча, зверска, а не приятелска.

Момчето се изплаши. Е, не го беше чак толкова страх, но се забърка и не знаеше какво да прави.

В това време вълкът се шмугна в гъсталака. Може би се изплаши от въоръженото момче и реши да избяга, докато не се е прицелило с автомата си в него?

Както и да е, Илко се върна назад. Отначало повървя заднешком. После тръгна уж, както винаги, но се извръщаше на всяка крачка.

Излезе, че наистина мъничко го е страх. Олекна му, едва когато разбра, че Вълчо си е заминал по своя път.

Илко се ядоса, че е забравил да насочи оръжието си срещу него. Ако имаше истински автомат, а не това издялано парче от дъска, тогава хубаво би се разправил със звяра.

А още по-лошо е, че Пирин не е тука. И къде се пилее той цяла сутрин! Като се върне, ще му даде да разбере. Щом са приятели, не бива никога да се разделят. Как ще си помагат един на друг, като не са заедно?

За да пропъди страха си, момчето си пееше една песничка. Трудно се разбираше пееше ли я, или само наум си я редеше. Устните му шушнеха като сухи листа:

Безстрашен граничар е Илко като чичо Милко,

като татко.

Ах, че ми се яде сладко!

Скитам из гората, ходя по реката.

Самичък, май че ме е страх.

На Пирин ще ударя един пердах.

Вкъщи ще си хапна сладко.

Пееше си Илко, но устните му престанаха да шушнат. Прекъсна се и песента. Наново се стегна гърлото му, а краката едва го задържаха изправен.

Пред него стоеше възрастен мъж, гологлав, с потно лице, в градски дрехи. Тоя непознат човек го изплаши повече от вълка.

— Ела при мене! — рече той, ала тъй строго, като че заповядваше.

Илко се подвоуми и пристъпи към него. Гледаше го право в лицето. Непознатият се усмихна, но само устните му се разтегнаха, а очите му не се засмяха. Те останаха строги. Не очи, а остри нажежени пирони. Момчето се изплаши от тях.

— Чий си ти? — запита непознатият човек.

— На капитан Петков.

— А защо скиташ сам из гората?

— Играя си.

— Заставата накъде е се намира?

Илко посочи с ръка и обясни. Оня запита за границата. Илко пак обясни и рече:

— Чичко, натам е забранено да се ходи.

— Бре, и ти ли си граничар?

— На мене ми викат Илко Граничарчето — похвали се момчето.

— Много добре. Аз тъкмо такъв приятел търся. Знаеш ли на кои хора казват геолози?

— На ония, които търсят интересни камъни и руда из планината.

— Да, на тях. Аз съм геолог. Тръгнах из гората и се забърках. Тук нейде има ли дупки в скалите или пещери? Искам да ги поогледам и да взема парче от скалите.

Момчето с готовност се съгласи да го отведе до такива пещери. Двамата поеха по склона към реката. Геологът мълчеше и все току се оглеждаше.

Стигнаха до малка и плитка дупка в едно дере. Илко често бе идвал тука, но не е забелязал никакви интересни неща. Геологът обясни, че хей там, в оная скала има желязо, а в другата — олово.

Дупката беше ниска, а той — едър човек не можеше лесно да влезе в нея и да си откърти едно парче. Илко се вмъкна в пещерата. В това време нещо зад гърба му изскърца, изсъска.

Изведнъж стана тъмно. Той се спря, прекрачи настрана. Главата му се удари в тавана.

Момчето падна. Главата му наново се удари в камък. То заплака. Опипа с ръка лицето си. Нищо не видя по дланта си, но на челото му нещо лепнеше. Навярно течеше кръв.

Илко пропълзя до отвора. Оттам влизаше слаба светлина. Пещерата беше затворена с голяма плоча. Момчето не можеше да я отмести. Развика се с плач:

— Хей, ти си лош, лош човек! Защо ме затвори тука? Ще кажа на татко! Ще кажа, ще кажа!

Никой не му отвори.

Момчето викаше, плачеше, но отвън не се чуваше ни говор, ни шум. Едва сега то разбра защо се случи това с него.

В тая гора не идваха непознати хора. Из нея ходеха само граничарите и чичо Панайот горският. Този е бандит, а излъга, че е геолог. Затуй го затвори тук в пещерата, та да се промъкне спокойно през реката, откъдето кой го знае кога е дошъл.

Разбра всичко, но беше вече късно.

Когато оня го запита за границата, трябваше да му посочи пътеката за заставата. Да тръгне по нея и да иде направо в ръцете на граничарите, но излезе глупак. Затуй сега му се пада да лежи в тъмната и влажна дупка. И докога ще седи тук затворен? Ами ако никой не дойде насам? Така и ще си умре, без да знаят къде да го търсят.

Момчето наново се разплака. Гората беше пуста и нямаше кой да чуе плача му.

По някое време долови скимтене и извика:

— Пирин!

Пирин бафна няколко пъти, дращеше по камъка.

Едва ли нещо друго можеше да зарадва момчето така, както пристигането на кучето. Щом е дошло, значи той е спасен, а и оня лош човек не ще убегне. Илко му извика да гони и залови бандита.

След минута вън вече не се чуваше никакъв шум. Стана пак глухо и страшно.

Колко време се бе изминало, момчето не знаеше. Излая куче. Но май че не беше Пирин. Някой дотича с шумни стъпки. С пъшкане отмести камъка. В дупката просветля. Илко замижа от светлината. Докато разбере какво става, едни силни ръце го сграбчиха, притиснаха го до гърдите на някого. И дочу гласа на баща си:

— Ех, ти, немирнико! Какво големи грижи ми създаваш с твоите митарства!

Татко му не го хокаше. Гласът му беше радостен. Нали все пак го е намерил жив, тъй като е могло да го сполети и по-голяма беда!

— Колко пъти съм ти казвал никога да не ходиш сам из гората? Кажи ми, че искаш да се разходиш, ще те разведа.

Притихнал в ръцете му, Илко мълчеше. Разбираше, че баща му е прав. Хиляди пъти е прав неговият добър татко. И си каза наум, че никога, ама никога и за нищо на света, докато не порасте, няма да скита самичък из голямата гора.

— Но вие… вие как дойдохте… — забъркано измърмори той.

— Ние тръгнахме за друг, а тебе намерихме. Овчарите забелязали непознат човек и ни се обадиха. Мир пое по следите му и ни доведе до тебе.

Докато бащата изтриваше праха от лицето на сина си, Илко разказа какво се беше случило с него.

Офицерът и войниците проследиха с кучето Мир следите на бандита. Бързаха да не го изтърват. На Илко му се искаше да отиде с татко си, но той не му разреши. Или да почака тука, или по пътеката и — право в заставата.

Илко беше огладнял и реши да се прибере. После татко му ще разкаже всичко.