Борис Крумов
Приключенията на Илко Граничарчето (4)

Плач изпод земята

Старото граничарско куче Пирин беше като старите хора. Вечер заспиваше късно и сутрин се събуждаше преди всички.

Рано се събуди и тая пролетна утрин. Приятелят му още не беше станал и нямаше с кого да играе. Тръгна сам из гората.

Като поскита, Пирин се сети за другаря си и се запъти към заставата. Обиколи жилището, дето спеше Илко. Нито го видя, нито чу гласа му. Обаче надуши мириса му по земята.

Тоя мирис го заведе в гората. Криволичеше около дърветата, Илко не е бързал заникъде. Спирал се е тук и там, дялкал е пръчки с ножката си, плашил е катеричките и птиците. Човек без работа. Тананикал си е песнички, свирукал е безгрижно.

Неочаквано кучето се спря и изръмжа. Наоколо не се виждаха нито хора, нито животни. Но Пирин беше подушил дъха на най-опасния звяр в гората — вълка. Дали тоя страшен хищник не е нападнал момчето? Може ли да се очаква от него друго освен беда? Най-голяма беда, която заплашва хора и животни.

Миризмите се разделиха. Кръстосаха се като две нишки. Всеки е продължил по своя път. Кучето огледа гората. Нищо особено не забеляза. Навярно Илко е избягнал опасността. Хитър и смел е немирният му малчуган, но някой път не ще му се размине. Скита ли се сам в дивата гора!

Пирин се насочи по миризмата на приятеля си. Стана по-неспокоен, тичаше с все сила. Откри още една човешка следа. Двамата са вървели заедно или един след друг, но по една и съща пътека.

Кучето се спря в дерето под високите скали. От някаква затворена дупка в тях се чу плач. Позна гласа на своя другар и излая, за да му каже, че е пристигнал.

Плачът се усили, чуха се жални викове на момчето.

Дупката беше затворена с голям камък. Пирин дращеше с нокти по него, но можеше ли да отмести каменната грамада! А приятелят му продължаваше да плаче и като че гласът му идваше изпод земята. Тогава дочу оная заповед, добре позната от граничарите, която беше готов винаги да изпълни:

— Хайде, гони, Пирин! Бандит, диверсант! Дръж, Пирин!

Пирин не можеше да мисли и разсъждава като човек, но той разбираше, че Илко е в беда. Това му подсказваха неговите викове и плачът му. Щом искаха да залови някого, още на минутата ще го пипне.

В такива случаи кучето се озлобяваше към всички непознати.

Непозната беше и доловената миризма. Нея то усети и по земята, и по камъка, който затваряше дупката.

С едри скокове Пирин се затича по тая миризма.