Борис Крумов
Приключенията на Илко Граничарчето (1)

Двамата приятели

До Черно море се намира Странджа планина. През нея минава река Резвая. По тая река започва границата между България и Турция.

От отсамната й страна има големи къщи. Това са граничните застави. В тях са граничарите — войници със зелени пагони. Те пазят никой да не преминава Резвая. Никой да не идва без разрешение в Българско или да отива в Турско.

В една от тези застави живееше Илко Граничарчето. Тъй го нарекоха хлапетата от близкото село. Баща му беше офицер. В заставата нямаше други деца. Илко бе сам-самичък с родителите си и с граничарите.

Там имаше още един сам-самичък. Не човек, а кучето Пирин.

Пирин беше обикновено граничарско куче. Живееше в специална къщичка. Всеки ден ходеше с войниците да пази границата. Но остаря. Бързо се уморяваше, недовиждаше добре.

Доведоха по-млади кучета. Отвързаха Пирин и вкараха тях в къщичката. Пуснаха го да доживее старините си спокойно. Където му се иска, там да ходи. Когато му се доспи, тогава да ляга.

Пирин скоро се насити на тази свобода. Отиваше при своите братя, а те изръмжаваха, като че им беше чужд. Само с Илко се заиграваше. Кучето и момчето така се сдружиха, че още след изгрев Пирин заставаше пред жилището. Бързаше да започнат игрите.

Една сутрин в края на лятото Пирин дълго се навърта около жилището, но другарят му все не излизаше. Тогава той скочи на отворения прозорец и застана там. В стаята нямаше никой. Не се чуваше шум и от кухнята.

Кучето слезе от прозореца. Не знаеше къде да се дене от скука.

Двама войници с автомати излязоха от заставата. Поеха по една пътека към реката. Водеха със себе си кучето Мир.

Мир беше едър като Пирин, с такава сива козина и щръкнали остри уши, но изглеждаше по-неспокоен. Не го свърташе на едно място. Постоянно душеше земята, дърпаше се от кожения повод, като че ли искаше да догони някого и да го захапе за крака.

Преди години и Пирин беше такъв, и излизаше с граничарите. Сега вече никой за нищо не го търсеше. Ако не е този вироглавец Илко, ще пукне от мъка. А, може би и той ще дотрябва за нещо! Все още е силен да се пребори и с хора, и със зверове. Освен това е по-опитен от младоците.

Пирин навлезе в гората сам. Тук беше прохладно и тихо. По стар навик душеше земята, но не откриваше никакви човешки миризми. Край един дрянов храст, се повъртя, помириса пръчките. Изглежда приятелят му тук си е отрязал пръчка и е продължил пътя си.

Кучето стигна до най-високото дъбово дърво на хълма. Обиколи го. Тук следите се изгубиха. Усети мириса по кората на дървото. Вдигна глава.

В клоните се виждаха колове, вършини, сено. Сякаш орли са свили огромно гнездо. Това беше чардак, каквито хората правят по лозята и бостаните. На него понякога се качваха граничарите. Оттам оглеждаха горите, пътеките, реката.

От чардака се показваше детско краче, обуто в сандал.

Стълбата беше право нагоре. Пирин запристъпя от крак на крак. Какво можеше да направи, освен да чака?

Той легна върху шумата, сложи глава на предните си лапи. Задряма. От време на време отваряше око и поглеждаше към чардака.

В клоните на съседното дърво Пирин дочу шум. Нещо мъркаше като Писана, когато усети плячка. Долови и чужд мирис. Той забеляза едно кафяво животно. Същинска котка, но много по-едра от Писана. С голяма, космата глава и дълга рунтава опашка.

Дива котка. Пирин познаваше добре тия опасни животни. Давил се беше с тях и знаеше, че са зли. Те нападаха птиците и гнездата им. Изяждаха малките сърненца и зайчета. Дали това проклето животно не се насочваше към неговия заспал приятел?

Дивата котка скачаше от клон на клон като катерица. Тя се спря на съседното дърво и се загледа в момчето. Точно като Писана, когато дебне врабчета. И тая е дошла за плячка.

Пирин стана. Бафна веднъж, дваж. Излая, колкото да я изплаши и да предупреди другаря си, че наблизо има опасност.

От чардака се показа съненото лице на Илко. Котката веднага избяга по клоните. Отиде, та ни се видя, ни се чу. Сигурно си е патила от граничарските кучета, щом офейка само от един обикновен лай.

Илко така и не разбра, че го е заплашвала беда. Прозина се и изненадан извика:

— Охо, тука ли си, Пирин? Пък аз те търсих, търсих!

Момчето се смъкна по стълбата. Помилва кучето и се разбърбори:

— Защо не се качи и ти при мене, ама не можеш. Знаеш ли колко е хубаво там! Цялата гора се вижда. Гледах, гледах и ми стана така хубаво, че заспах. Хайде сега вкъщи…