Алфред ван Вогт
Слен (6)

Глава 6

В мига, в който улови мислите на двамата мъже, за Джоми вече въпросът не стоеше как трябва да постъпи, а дали ще има време да го стори. Дори огромната изненада от тяхната кръвожадност не се отрази фатално на ума и реакциите му.

Знаеше, без дори да се замисля, че бягството по правия, десетки метри дълъг коридор, застлан с мраморни плочки, е равносилно на самоубийство. Едно деветгодишно момче не можеше да се сравни по бързина и издръжливост с двама възрастни сленове. Оставаше му само едно, и той го направи. С момчешка ловкост отскочи настрана, към една от стотиците врати.

За щастие, вратата не беше заключена. Тя се отвори неочаквано леко под напора му, но момчето успя да се овладее достатъчно и да остави единствено пролука, голяма колкото да се вмъкне вътре. Мярна му се втори коридор, осветен и празен, а само след част от секундата вратата вече беше затворена и силните му чувствителни пръсти напипваха ключалката. Той завъртя палчето и езичето щракна с рязък вибриращ звук.

В следващия миг вратата избумтя от яростния удар на двете едри мъжки тела, опитващи се да преодолеят препятствието, ала дори не трепна.

Джоми разбра. Вратата беше изработена от як метал, пригодена да устои на таран, но така добре балансирана, че му се беше сторила лека като перце. Засега беше в безопасност!

Умът му се отпусна и потърси контакт с двамата мъже. Отначало му се стори, че защитата им е непробиваема, после улови отглас от досада и разочарование и такава ярост, че изблиците й отекваха като неистови удари с нож по повърхността на съзнанието им.

— Боже всемогъщи! — изсъска единият. — Задействай тайната сигнализация! Ако змиите узнаят, че контролираме авиолиниите…

Джоми не губи и секунда повече. Всяка частица любопитство у него го теглеше да остане и да разреши загадката на тази непонятна омраза на сленовете без антени към истинския слен. Ала любопитството отстъпи пред гласа на здравия разум и той побърза да се махне, знаейки как точно трябва да постъпи.

Беше му ясно, че не може да разчита на сигурност в този задънен коридор. Всеки момент можеше да се отвори някоя врата или иззад ъгъла да се появи някой, но засега не се долавяше никакво предупреждение за непосредствена заплаха. Той внезапно промени решението си и забави лудия си бяг. Опита няколко врати. Четвъртата поддаде и Джоми прекрачи прага с чувство на триумф. Цялата отсрещна стена беше заета от огромен прозорец.

Той отвори прозореца и се покатери на широкия перваз, сниши се и надникна над ръба му. От другите прозорци на сградата навън струеше слаба светлина и очите му успяха да различат нещо като уличка ниско долу, между извисяващите се от двете страни тухлени стени.

За миг той се поколеба, после запълзя като муха нагоре по тухлената стена. Изкачването не беше кой знае колко трудно. Необикновено силните му пръсти опипваха и бързо откриваха издатините, за които да се залови. Сгъстяващият се мрак никак не му помагаше, но въпреки това с всяка стъпка нагоре самоувереността му нарастваше. Покривът се простираше на цели мили — доколкото можеше да си спомни, всяка от сградите на центъра опираше от двете си страни в друга постройка. Какъв шанс имаха сленовете, неспособни да четат мисли, срещу истинския слен, който можеше да избегне всяка поставена от тях клопка?

Тридесетият, последен етаж! С въздишка на облекчение Джоми се изправи и тръгна по покрива. Вече беше почти тъмно, но се различаваше покривът на съседната сграда, който почти се допираше до този под краката му. Щеше само с един скок да преодолее разстоянието от метър и половина — два. С гръмко изщракване часовникът на близката кула започна да отброява часовете. Един… два… пет… десет удара! Последният още не беше заглъхнал, когато силен стържещ шум резна слуха му и в тъмния център на огромната плоскост отсреща зейна широк черен отвор. Стреснат, той се просна на покрива и затаи дъх.

От мрачната бездна се показа неясна издължена сянка, напомняща торпедо, и се насочи към осеяното със звезди небе. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо, а малко преди да се изгуби от погледа му, в задната й част проблесна едва видимо огънче. То трептя няколко мига и изчезна като угасваща звезда.

Джоми лежеше тихо и се опитваше да проследи пътя на странното устройство. Космически кораб! Господи, нима беше възможно! Нима тези сленове бяха осъществили отколешната мечта — да извършват управляеми полети до другите планети? И ако е така, как успяваха да го запазят в тайна от хората? А истинските сленове, те какво правеха в това време?

Стържещият шум се разнесе отново. Джоми пропълзя до ръба на покрива и се вгледа отсреща, тъкмо навреме, за да зърне как зейналата бездна се стеснява — двата метални сектора на шлюза се затвориха и покривът отново стана цял.

Джоми изчака още малко, после напрегна мускулите си и скочи. Сега го интересуваше само едно — да се добере до Бабчето по най-бързия начин, избирайки най-безлюдните места. Пътят му трябваше да минава по тъмни шосета и глухи странични улички. Защото това лесно бягство от сленовете изведнъж започна да му се вижда подозрително. Освен, разбира се, ако не се бяха побояли да поставят пазачи, за да не се издадат пред хората.

Каквато и да беше причината, без съмнение сигурността на порутената къщичка на Бабчето му е крайно необходима. Нямаше никакво желание да се захваща с нещо толкова сложно и опасно, каквото беше загадката на триъгълника слен-човек-слен без антени. Не и преди да порасне и да добие силата на онези остри като бръсначи умове, които водеха тая безкрайна битка на живот и смърт.

Да, да се върне при Бабчето, а преди това да мине през магазина, за да умилостиви дъртата вещица заради закъснението си. Трябваше да побърза — магазинът затваряше в единадесет.

Вече озовал се в магазина, Джоми не се реши да се приближи до щанда за бижутерия, защото продавачката, която не обичаше малки момчета да се мотаят наоколо, още не си беше тръгнала. Имаше и други отрупани с дребна стока щандове и той бързо обра най-хубавото, макар и не толкова ценно, колкото бижутата. Независимо от успеха, даде си сметка, че следващото му идване в същия магазин трябва да стане до пет часа, преди да е застъпила вечерната смяна, иначе оная продавачка можеше да му причини неприятности.

Най-сетне, натоварен с откраднатите вещи, Джоми се запъти предпазливо към най-близкия изход, но уловената по пътя мисъл го накара да спре. Наблизо минаваше главният счетоводител на магазина, пълнеещ мъж на средна възраст, и си мислеше за четиристотинте хиляди долара, които през нощта щяха да останат в касата. В мислите му се въртеше и шифърът на сейфа.

Джоми забърза към изхода, отвратен от собствената си недалновидност. Колко глупаво — да краде вещи с огромен риск, когато можеше просто да прибере парите.

Бабчето беше още там, където я беше оставил, но в главата й цареше такъв хаос, че трябваше да я изчака да заговори, за да разбере какво й е в ума.

— Бързо! — изрече тя дрезгаво. — Мушкай се под одеялата! Преди малко мина един полицай и предупреди Бабчето да изчезва.

Отдалечиха се на не по-малко от една миля, преди тя да спре каручката и да отметне с ръмжене одеялата от Джоми.

— Къде беше, скапан неблагодарнико?

Джоми не отговори. Твърде много я презираше, за да си хаби думите заради нея без нужда. Потрепери от отвращение, когато я видя с какво нетърпение зарови ръце в съкровищата, които той изсипа в скута й. Тя със светкавичен поглед оценяваше всяка вещ и я поставяше внимателно на двойното дъно на каручката.

— Не по-малко от двеста долара за старото Бабче! — радостно промърмори старицата. — Старият Фин ще й даде толкова. Да, Бабчето е умна, затова се сдоби с този млад слен! Той ще й донесе не десет, а двадесет хиляди долара за една година. И като си помислиш, че дават за него някакви си десет хиляди награда! Трябва да дадат милион!

— Мога да направя и нещо по-добро от това — обади се Джоми. Сега беше най-удобният момент да й каже за сейфа и че не се налага да мишкува в магазина. — В касата на магазина има около четири хиляди долара. Мога да ги взема тази нощ. Ще се изкача откъм гърба на сградата — там е тъмно — и ще изрежа дупка в някой прозорец. Нали ти се намира елмаз за стъкло?

— Бабчето ще намери! — възторжено изцвили старицата, разтреперана от вълнение. — Боже, как се радва Бабчето! Ама сега вижда защо хората стрелят по сленовете. Прекалено са опасни. Ами че те могат да оберат целия свят! И даже са се опитали в началото.

— Аз… не знам за това кой знае колко… — запъна се Джоми. Страшно му се щеше Бабчето да знаеше повече, но виждаше, че и тя не е наясно. В главата й се въртяха само някакви смътни представи за времето, когато сленовете (според обвиненията на хората) се опитали да завладеят света. Всъщност тя бе осведомена не повече от самия него, не повече от цялата тази маса невежи люде.

Каква беше истината? Имало ли е някога война между хората и сленовете? Или това беше само още един пропаганден трик като онези разкази за това какво правят сленовете с човешките бебета? Джоми виждаше, че мислите на старицата се бяха насочили отново към парите в магазина.

— Само четири хиляди долара! — рязко изрече тя. — Как така, те трябва да правят дневно стотици хиляди, ако не и милиони!

— Да, но не ги държат всичките в магазина — излъга Джоми и за негово облекчение старицата прие обяснението.

Докато талигата дрънчеше и скърцаше по улицата, той мислеше за лъжата си. Бе излъгал почти автоматично. Сега разбираше, че го бе заставило чувството за самосъхранение. Ако старицата забогатееше прекалено, скоро щеше да се замисли дали да не го предаде.

Абсолютно наложително беше през следващите пет-шест години да се укрива в бърлогата на Бабчето. И тук се явяваше въпросът: какъв е минимумът, който би я задоволил? Трябваше да открие точката на пресичане между нейната неутолима алчност и собствените си нужди.

Тревогата му се усили. Тази жена притежаваше безграничен егоизъм и немалка доза малодушие, което лесно можеше да премине в паника и да се окаже пагубно за него, преди още да е осъзнал същността на грозящата го опасност.

Това беше извън всяко съмнение. От всички неизвестни фактори, които все пак можеха да бъдат предвидени, през следващите шест години на израстване, отделящи го от огромните знания на баща му, най-опасният и най-непредсказуемият щеше да си остане противната стара вещица.

Многото пари развратиха Бабчето. Тя започна да изчезва, понякога за цели дни, и от несвързаните й приказки след това той разбираше, че е тръгнала да се развлича из курортите и другите увеселителни средища, които цял живот беше мечтала да посети. Когато си беше у дома, почти не се разделяше с бутилката. Джоми се нуждаеше от прикритието, която тя му осигуряваше, затова й готвеше и я поддържаше жива, напук на всичките й усилия да се съсипе. Понякога, когато парите й свършеха, се налагаше да предприема някой и друг набег, но, общо взето, успяваше да остане в сянка.

Момчето използваше немалкото си свободно време да се самообразова — нещо, което никак не беше лесно. Районът се отличаваше с крайна нищета и повечето му жители бяха необразовани, дори неграмотни, но и тук се срещаха хора с жив ум. С разпитване Джоми откри кои са, с какво се занимават и колко знаят. За тях той беше внук на Бабчето. След като веднъж това се прие като факт, редица трудности отпаднаха.

Имаше, разбира се, и такива, които се съмняваха в роднинството му с вехтошарката, и имаха едно наум. Някои си бяха патили от острия език на Бабчето и не я обичаха, но единствената последица беше, че не му обръщаха особено внимание. Останалите бяха твърде заети, за да се занимават било с него, било с Бабчето.

Без да проявява нахалство, той успя да привлече вниманието на неколцина души със своята настойчивост. Имаше един млад студент, бъдещ инженер, който го наричаше „проклетия досадник“, но въпреки това му обясняваше основите на техниката. В съзнанието му момчето прочете, че му помага да подреди собствените си мисли и знания по този предмет, както и гордостта му, че успяваше да обясни основни научни принципи на едно десетгодишно момче.

На младежа и през ум не му минаваше колко бе надраснало възрастта си това момче.

През няколко преки живееше една жена, която преди да се омъжи беше пътувала много, но сега беше изпаднала в доста притеснено положение. Тя от време на време го черпеше с курабийки и му разказваше охотно за света и хората — такива, каквито бяха в нейните представи.

Налагаше се да я подкупва, като приемаше почерпката, иначе жената щеше да се обиди. Но никога нито един разказвач не беше се радвал на такова внимание от страна на своя слушател, както госпожа Харди. Тази жена с тънки черти и кисело изражение, чийто съпруг беше проиграл състоянието й, беше обиколила цяла Европа и Азия и острият й поглед беше уловил множество дребни детайли. В миналото на тези страни тя се ориентираше доста смътно.

Беше чувала, че някога Китай бил твърде населен. Разправяли, че цяла поредица от кървави войни преди много време обезлюдили най-гъсто населените райони. По всичко личало, че тези войни нямали нищо общо със сленовете. Едва през последните стотина години сленовете насочили вниманието си към бебетата в Китай и въобще от Изтока, и така си навлекли неприязънта на хората, които дотогава нямали нищо против съществуването им.

Както обясни госпожа Харди, това за нея било още едно доказателство за безчувствеността на сленовете. Джоми я слушаше и попиваше информацията с убеждението, че обяснението едва ли е толкова просто. Чудеше се каква е истината и се заричаше един ден да разобличи всички тези отвратни лъжи.

Студентът, госпожа Харди, един бакалин — бивш пилот на ракета, един телевизионен техник и старият Дарет — това бяха хората, които неусетно го образоваха през първите две години от пребиваването му у Бабчето. Най-голямата находка сред тях беше Дарет. Якият и набит старец, саможив и циничен, беше преминал седемдесетте. Бивш професор по история, той имаше почти неизчерпаеми запаси от информация и в редица други области.

Нямаше съмнение, че рано или късно старецът ще засегне и въпроса за войните със сленовете. Това беше толкова очевидно, че Джоми привидно не прояви никакъв интерес, когато този въпрос се повдигна случайно на няколко пъти. Но един зимен следобед разговорът отново се насочи натам, както беше очаквал.

И този път той каза:

— Пак говориш за някакви войни. Не може да е имало войни. Тези хора са просто извън закона. Никой не воюва с престъпници, тях просто ги изтребват.

Лицето на Дарет изведнъж се вкамени.

— Престъпници! — повтори той. — Млади момко, това е било славно време! Стотиците хиляди сленове буквално са превзели света. Това е епоха на велики замисли, осъществявани с невероятна дързост и размах. Трябва да разбереш, че хората в огромната си маса винаги са чакали някой друг да ръководи играта. Друг, а не те. Те постоянно попадат в чужди клопки, които не са в състояние да избегнат. Хората винаги принадлежат към някаква група; членуват в организации, вярват в идеи, в отделни индивиди, в принадлежността си към определени географски райони. Успееш ли да се добереш до институциите, които подкрепят, можеш да вършиш на практика каквото си пожелаеш.

— И сленовете са успели да го направят? — попита Джоми с настойчивост, която изненада и самия него; не биваше така лекомислено да разкрива интереса си, ето защо добави по-спокойно: — Това ми звучи като приказка. Сигурно е само пропаганда, целяща да ни сплаши — както, впрочем, неведнъж си казвал по друг повод.

— Пропаганда! — избухна Дарет. За миг мислите му сякаш бяха някъде далеч. Големите му изразителни очи бяха полускрити от дългите тъмни ресници. Най-сетне той изрече бавно: — Искам да си представиш това, Джоми. Светът е бил объркан и изваден от релси. Започнала се грандиозна кампания за превръщане на човешките бебета в сленове. Цивилизацията се рушала. Душевните заболявания нараснали катастрофално. Самоубийства, убийства, престъпления — кривата на хаоса тръгнала стремително нагоре. И една сутрин човечеството се събудило със съзнанието, че по някакъв непонятен начин тази нощ врагът е надделял и е взел властта в свои ръце. Действайки отвътре, сленовете успели да установят контрол над множество ключови организации. Когато разбереш колко закостенели са институциите в нашето общество, ще ти стане ясно колко безпомощни били отначало хората. Моето лично убеждение е, че сленовете са можели и да успеят, ако не било едно обстоятелство.

Джоми чакаше притихнал. Имаше неприятното усещане, че знае какво ще чуе. Старият Дарет поклати глава:

— Те продължили безжалостно да превръщат човешките бебета в сленове. Като погледнем сега назад, това не може да не ни се стори малко глупаво.

Дарет и останалите бяха само началото. Джоми вървеше след образовани хора по улиците, черпейки от кората на мозъка им. Спотайваше се около университетите, за да слуша по телепатичен път лекциите. Имаше много книги, но това не беше достатъчно. Те трябваше да бъдат изтълкувани. Имаше учебници по математика, физика, химия, астрономия — практически от всички области. Апетитът му не знаеше граници.

През тези шест години от деветия до петнадесетия си рожден ден той усвои основите на всичко онова, което майка му беше смятала задължително за един добре образован зрял слен.

И освен това той внимателно наблюдаваше отдалеч сленовете без антени. Всяка нощ в десет часа техните совалки излитаха в небето. Този ритуал се изпълняваше с неизменна точност. А в два и тридесет друго акулообразно чудовище изскачаше от космическата бездна, безмълвно и тъмно, и като призрак потъваше в черната яма на същия онзи покрив.

Само два пъти през всичките тези години това разписание беше нарушено, и двата пъти за по един месец. И в единия, и в другия случай Марс, следвайки своята ексцентрична орбита, се въртеше някъде откъм най-отдалечената страна на слънцето.

Той стоеше настрана от Центъра за полети, защото с всеки изминал ден уважението му към могъществото на сленовете без антени растеше. И все по-ясно му ставаше, че само някаква щастлива случайност го е спасила през онзи ден, когато се откри пред двамата мъже. Щастливият случай и изненадата.

За най-големите загадки на сленовете Джоми не успя да научи нищо. За да минава времето, той се впускаше в изнурителна физическа работа. Най-напред, трябваше му таен път за бягство, ако се наложи — таен дори и за Бабчето; и после, животът му в схлупената къщурка едва ли можеше да продължава по същия начин. Нужни му бяха месеци, за да прокопае стотици метри тунел и още много месеци, за да промени вътрешността на къщата, в която живееха. Облицова стените с ламперия, измаза таваните и ги боядиса снежнобели, постави пластмасови подове.

През нощта Бабчето мъкнеше мебели през затрупания с боклуци двор и ги внасяше във външно непроменената олющена съборетина. Ала това отне цяла година — причината беше в старицата и нейната бутилка.

 

 

Настъпи петнадесетият му рожден ден. Беше два следобед, когато Джоми остави книгата, събу пантофите и си обу обувките. Часът за решителни действия беше ударил. Трябваше да проникне в катакомбите и да се добере до тайната на баща си. Не познаваше скритите ходове, използвани от сленовете, затова трябваше да рискува и да влезе през официалния вход.

Мисълта за възможна опасност не го занимаваше особено. Мигът беше настъпил — отдавна замисляният и внушен му по хипнотичен път от баща му миг. Сега важното беше да се измъкне от къщата, без старицата да го усети.

Той бързо установи контакт с мозъка й и потискайки отвращението си, проникна в потока на мислите й. Бабчето беше съвсем будна и се въртеше в кревата. В главата й се тълпяха удивително зли и гнъсни мисли.

Джоми Крос се намръщи. В това пъклено стълпотворение от възпоменания (когато беше пияна, старицата живееше почти изцяло в прекрасното си минало) се прокрадна бърза, коварна мисъл: „Трябва да се отърва от тоя слен. Сега Бабчето има пари и той става опасен. Не трябва да се досети… да не мисля за това…“

Джоми Крос се усмихна тъжно. Не за пръв път улавяше мисълта за предателство в главата й. Внезапно хрумване го накара да остави незавързана връзката на обувката си. Той се надигна и тръгна към стаята й.

Бабчето се беше свила под завивките, осеяни с кафяви петна от разлетия алкохол. Дълбоко хлътналите й тъмни очи се блещеха тъпо върху сбръчкания пергамент на лицето й. Джоми я гледаше с пробуждащо се чувство на жалост. Колкото и порочна и отблъскваща да беше навремето старицата, той я предпочиташе пред тази немощна алкохоличка, която като някаква вещица от средновековието лежеше в сребърносиньото легло на бъдещето.

Очите й като че за пръв път се взряха в него с някакъв осмислен израз. От устата й изригна поток от кръвожадни ругатни, докато накрая старицата изграчи:

— К’во ти трябва? Бабчето иска да е сама.

Съжалението му се изпари моментално. Той я изгледа студено.

— Нищо особено, исках само да те предупредя. Скоро ще си тръгна, затова не си губи времето да мислиш как да ме предадеш. Няма начин да го сториш, без да си навредиш. Ако ме хванат, скъпоценната ти дърта кожа няма да струва и пукнат грош.

В тъмните й очи проблесна лукаво пламъче.

— Смяташ се за много хитър, а? — изфъфли тя. После сякаш се отприщи нов поток от думи, които му беше трудно да следва мислено. — Виж го ти, умника! — В мислите й се долавяше злорадство. — „Най-умното нещо, което Бабчето е правила, бе залавянето на този слен. Само че е много опасно… Трябва да се отърва от него!“

— Стара идиотка! — безстрастно изрече Джоми Крос. — Не забравяй, че всеки, който укрива слен, автоматично бива осъждан на смърт. Костенурчият ти врат е добре смазан и сигурно няма да скърца, когато ти надянат примката, но ще има да подритваш с тези твои мършави крачка!

След тая брутална реплика той рязко се обърна и излезе от стаята и от къщата й. Вече в автобуса си каза: „Трябва да я зарежа колкото се може по-скоро. Никой, който има поне капчица здрав разум, не би й се доверил.“

Дори и в центъра улиците бяха пусти. Джоми Крос слезе от автобуса и осъзна колко необичайна е тишината там, където винаги цареше глъчка. Градът беше прекалено тих; нямаше никакви признаци на живот и движение. Той стоеше объркан на тротоара, забравил напълно за Бабчето. Отвори широко съзнанието си. Отначало нямаше нищо, освен полупразния мозък на шофьора на автобуса, който се отдалечаваше по опустялата улица. Слънцето блестеше върху уличната настилка. Няколко души притичаха край него, а в мозъците им се четеше само див животински страх, толкова плътен и еднообразен, че под него беше невъзможно да се проникне.

Тишината стана още по-мъртвешка и Джоми усети как тревогата плъзва в кръвта му. Той опипа околните сгради, но не успя да долови жива човешка мисъл от тях. Нищо. Откъм една странична уличка се разнесе бръмчене на тракторен мотор. През две пресечки се появи теглич, който влачеше огромно оръдие със заплашително щръкнала към небето цев. Машината допълзя до средата на улицата и след като откачиха оръдието, с рев се скри в пресечката, от която беше дошла. Около платформата се засуетиха хора, заизвършваха някакви приготовления, после застанаха отстрани и се загледаха напрегнато в небето.

Джоми искаше да се приближи и да надникне в мозъците им, но не посмя. Усещането, че е уязвим и застрашен, прерасна в болезнена увереност. Всеки момент можеше да мине някоя военна или полицейска кола и оттам да го попитат какво прави на улицата. Можеха да го арестуват или да го накарат да си свали кепето и тогава щяха да видят златните антени в косата му.

Назряваше нещо грандиозно и сега най-подходящото място за него бяха подземията, където никой нямаше да го види, макар че там го дебнеха други опасности. Той забърза към входа за катакомбите, заради които беше излязъл от къщи. Тъкмо свиваше в една от преките, когато високоговорителят на ъгъла оживя. Мъжки глас изрева прегракнало:

— Последно предупреждение! Очистете улиците! Всички да влязат на закрито! Летателният кораб на сленовете се приближава към града с огромна скорост. Предполага се, че се е насочил към двореца. Всички радиочестоти се заглушават, за да се попречи на лъжите на сленовете да стигнат до населението. Махнете се от улиците! Корабът идва!

Джоми замръзна на място. Нещо сребристо проблесна в небето, после точно над главата му профуча дълго крилато торпедо от лъскав метал. Откъм улицата се разнесе басовото стакато на оръдието, последвано от екота на други оръдия, и в следващия миг корабът беше само далечна блестяща точка, насочваща се към двореца.

Сега слънчевата светлина режеше очите му. Джоми стоеше насред улицата, обзет от смут. Крилат кораб! Много нощи през тези шест години той беше наблюдавал космическите кораби, които излитаха от сградата на Центъра за полети, принадлежащ на онези сленове без „мустачки“. Бяха безкрили ракетни кораби — плюс още нещо. Нещо, което правеше огромните метални апарати по-леки от въздуха. Изглежда, ракетната част служеше само за начален тласък. Безтегловността, начинът, по който се изстрелваха — това би трябвало да означава антигравитация. А сега той беше видял всъщност само един крилат кораб с всичко произтичащо оттук — реактивна тяга, движение, ограничено в рамките на земната атмосфера, никакво новаторство. Ако това беше най-доброто, на което са способни сленовете, то тогава…

Горчиво разочарован, той се извърна и заслиза по стъпалата, водещи надолу към обществената тоалетна. Наоколо беше толкова пусто и тихо, колкото и на улицата горе. Да се справи с ключалката на стоманената решетка, запречваща пътя към подземията, за него беше съвсем проста работа — беше му се налагало да минава през толкова заключени врати.

Докато се взираше през пръчките на решетката, Джоми усещаше как мозъкът му е напрегнат до краен предел. Пред него се виждаше полутъмно бетонно преддверие, а непрогледният мрак отвъд него показваше, че нататък има още стъпала. Мускулите на гърлото му се стегнаха, дишането му стана дълбоко и бавно. Той се приведе леко като спринтьор на старта, отвори вратата и се шмугна вътре, прелетя през преддверието и стремително се спусна по тъмното влажно стълбище.

Някъде пред него монотонно зазвъня звънец, задействан чрез фотоклетка при преминаването на Джоми през вратата — предпазна мярка срещу сленове и други любопитни нашественици.

Почти беше стигнал звънеца, а в зейналия пред него коридор не се долавяше мисловна дейност. Явно хората, работещи или пазещи подземията, бяха твърде далече, за да го чуят. Той видя звънеца високо горе на стената — лъскаво парче метал, издаващо силен дрънчащ звук. Стената беше гладка като стъкло и нямаше никакъв начин да се покатери по нея на три-четири метра височина. Звънецът продължаваше да дрънчи, а нямаше и следа от приближаващо се разумно същество, никакво раздвижване на човешки мозък.

„Това не значи, че не идват насам — помисли си Джоми неспокойно. — Тези каменни стени може да заглушават звуковите вълни.“

Той се засили и скочи към стената с всичка сила, опитвайки се да достигне устройството. Ръцете му опитваха да се вкопчат в мрамора, пръстите му задраскаха безпомощно на половин метър под звънеца. Джоми тупна отново на пода, осъзнавайки поражението си. Вече свиваше зад ъгъла, а звънецът продължаваше да звъни. Най-сетне звукът заглъхна и се стопи в далечината. Но дори и след като беше изчезнал, призрачната вибрация остана в главата му като настойчиво предупреждение за опасност.

Странно, жуженето й се засили, докато накрая действително започна да му се струва, че го чува, макар и отслабено от разстоянието. Шумът ставаше все по-отчетлив и той внезапно осъзна, че това е втори звънец, толкова шумен, колкото и първият. Призля му при мисълта, че сигурно става дума за цяла верига от звънци, разпращащи сигналите си, и в тази мрежа от тунели не може да няма уши, които да ги чуят, мъже, споглеждащи се с присвити очи и готови да грабнат оръжието.

Джоми пак ускори крачка. Не съзнаваше откъде минава, знаеше единствено, че баща му е заложил картината в съзнанието му и от него се иска само да следва бащиния подтик. Внезапно в ума му проблесна рязка команда: „Надясно!“

Джоми пое по по-тясното от двете разклонения и най-сетне стигна до скривалището. Всичко се оказа много просто — една от плочите на мраморната стена беше хитро закрепена и леко се поддаде на натиска, откривайки тъмна ниша. Той бръкна вътре и напипа метална кутия. Притегли я към себе си. От вълнение целият се тресеше, пръстите му трепереха. За миг остана неподвижен, мъчейки се да се овладее. Опита се да си представи баща си, застанал до отвора, в който криеше тайната си, за да може един ден синът му да я открие, ако със самия него нещо се случи и попречи на плановете му.

Джоми си помисли, че това може да се окаже повратен момент в историята на сленовете — мигът, в който делото на мъртвия баща преминава в ръцете на неговия петнадесетгодишен син, очаквал хиляди минути, безбройни часове и дни да дойде тази секунда.

Обзелата го носталгия отлетя така внезапно, както беше дошла, когато в съзнанието му се промъкна нечия чужда мисъл: „Проклетият звънец! Сигурно някой се е заврял там долу, за да се скрие от бомбите, когато дойде корабът на сленовете.“

„Не разчитай на това — отзова се друга мисъл. — Знаеш колко са строги, когато стане дума за подземията. Който и да е задействал алармата, той е още вътре. Най-добре да се обадим на полицията.“

Намеси се и трета вибрация: „Може пък да се е загубил.“

„Да обясни на когото трябва — обади се първият мъж. — Да идем при първия звънец и да сме готови за стрелба. Не се знае какво може да излезе. Щом сленовете хвърчат в небето, какво им пречи да слязат и тук?“

Джоми трескаво оглеждаше кутията, търсейки скритата ключалка. Хипнотичната заповед гласеше да извади съдържанието и да остави празната кутия в дупката. Следвайки точно инструкциите, той дори не помисляше да грабне кутията и да побегне.

Не се виждаше нито ключалка, нито затягащ болт. Но все трябваше да има нещо, на което да се закрепва капакът! Бързо, бързо! След няколко минути приближаващите се мъже щяха да минат точно покрай него.

Мракът на коридорите от бетон и мрамор, миризмата на влага, мисълта за дебелите електрически кабели над главата му, захранващи с милионите си волтове града над него, целият този подземен свят, та дори и спомените от миналото — всички тези мисли се тълпяха в ума на Джоми, докато се взираше в металното ковчеже. Мислеше си за пияната старица, за загадките на сленовете, и всичко това се смесваше с шума на приближаващите се стъпки на мъжете. Сега вече го чуваше отчетливо — шум от три чифта крака, отекващ по бетона.

Джоми Крос мълчаливо се напрегна и дръпна капака. И едва не загуби равновесие — така лесно поддаде той.

Момчето стоеше и се вглеждаше в дебелата метална пръчка, поставена върху сноп листа. Не се изненада, че я намира там. Вместо това изпита облекчение, че онова, което е очаквал да открие там, е здраво и невредимо. Явно хипнозата на баща му действаше.

Металната пръчка имаше форма на луковица, широка в средата пет-шест сантиметра, а в краищата се стесняваше. Единият й край беше грапав, явно за да пасва добре на дланта. Близо до издутата част имаше малко копче, удобно за натискане с палеца. Цялото устройство излъчваше едва забележима собствена светлина. Тази светлина и слабият отблясък откъм коридора бяха достатъчни, за да разчете на горния от купчината листа.

За няколко секунди Джоми бе толкова погълнат от видяното, че не забеляза кога мъжете го бяха приближили. Заслепи го светлината на фенерче.

— Какво, по дяволите!… — изрева единият. — Ей, горе ръцете!

Това беше първата истинска, непосредствена опасност за тези шест години и може би затова му се стори нереална. Мярна му се беглата мисъл, че човешките същества не се отличават с особено бързи рефлекси. Той посегна към оръжието в кутията пред себе си и без каквото и да било мисловно напрежение натисна копчето.

Дори и някой от мъжете да беше стрелял, това остана незабелязано във вихъра на ослепителните бели пламъци, изригнали яростно от цевта на оръжието. Тримата, които току-що бяха живи — яки, заплашителни фигури, надвесени над него — в следващия миг вече бяха изчезнали, погълнати от злокобните огнени езици.

Джоми погледна удивен ръцете си. Те се тресяха. Прилоша му при мисълта, че е изтрил от лицето на земята три човешки същества. Танцуващият пред очите му хаос бавно придоби нормални очертания и всичко се върна на мястото си след ослепителния взрив. Той плъзна поглед нататък по коридора и установи, че е абсолютно празен. Не беше останало едно кокалче, едно парче плът, от което да личи, че наблизо е имало живи същества. Част от пода беше хлътнала, там, където нажеженият смерч се беше ударил в плочите. Ала никой нямаше да забележи тази малка неравност.

Той напрегна цялата си воля да спре треперенето на ръцете. Усещането за гадене бавно го напусна. Нямаше смисъл да преживява толкова. Убийството си беше гадост, но тези тримата щяха да го пратят на оня свят без каквито и да било угризения, както бяха постъпили подобните им с баща му и майка му — и с безброй други сленове, които бяха умрели мъчително заради лъжите, с които тези хора продължаваха да подхранват колективното съзнание. Да вървят по дяволите всичките!

Бушуващите в него чувства бяха страшни. Нима беше възможно, мислеше си той, с възрастта сленовете да стават по-жестоки и да губят съчувствието си към човешките същества, както хората нямаха жалост към сленовете и ги изтребваха безогледно?

Погледът му отново падна върху листа, на който ръката на баща му беше написала: … оръжие. Да се използва само при крайна необходимост!}

В главата му нахлуха хиляди спомени, множество други доказателства за благородството и разбирането, присъщи на родителите му. Той още си спомняше нощта, когато баща му каза: „Запомни, без значение колко силни ще станат сленовете, въпросът какво да правим с човешките същества винаги ще си остане пречка за завоюването на света. Докато този въпрос не получи справедливо и трезво разрешение, използването на сила ще бъде чисто престъпление.“

Джоми се почувства по-добре. Ето го доказателството. Баща му дори не беше направил дубликат на оръжието, което би могло да го спаси от враговете му. Беше приел смъртта, преди да разреши проблема.

Момчето се намръщи. Благородството беше хубаво нещо, но той беше живял твърде дълго сред хората, за да бъде истински слен. Не го напускаше убеждението, че да се бориш е по-добре, отколкото да умреш.

Скоро мислите отстъпиха място на притеснението. Нямаше време за губене. Трябваше да се измъкне оттук, и то възможно най-бързо! Пусна оръжието в джоба на палтото, грабна книжата от кутията и ги набута по другите джобове. Празното ковчеже пъхна в дупката на тайника, а отгоре плъзна разместената плоча. Приключил с всичко това, той хукна по коридора по същия път, по който беше дошъл, изкачи стъпалата и се спря чак когато видя тоалетната. На идване тя беше празна и тиха, но сега там гъмжеше от мъже. Той почака в нерешителност, надявайки се тълпата да намалее.

Но мъжете продължаваха да прииждат и да излизат, а множеството не намаляваше, шумът, суматохата и хаосът от мисли си оставаха същите. Вълнение, страх, тревога — това тук бяха все обикновени хора, чиито мозъци бяха завладени от съзнанието, че навън стават големи неща. И отзвукът от това съзнание го връхлиташе през металната решетка, зад която момчето се таеше в полумрака. В далечината звънецът не спираше да звъни. И несекващото тревожно дрънчене в крайна сметка предопредели действието, което предприе Джоми. Стиснал оръжието в джоба си, той плахо пристъпи напред и открехна вратата. Притвори я внимателно зад гърба си и напрегнато зачака дали няма да улови нещо тревожно.

Ала мъжете не му обърнаха никакво внимание, докато той си пробиваше път сред тях. Най-сетне се озова на улицата, която гъмжеше от народ. По тротоарите и кръстовищата блъсканицата беше невъобразима. Пищяха полицейски свирки, гърмяха високоговорители, но нищо не можеше да озапти анархизма на тълпите. Транспортът беше спрял. Потните, бълващи проклятия шофьори зарязваха колите си насред улицата и се присъединяваха към множеството, което слушаше уличните радиопредаватели, заглушавани все още от стрелбата.

— … нищо не може да се каже със сигурност. Никой не знае точно дали корабът на сленовете е кацнал пред двореца или просто е изпратил съобщение, преди да изчезне. Никой не го е видял да се приземява, нито да отлита. Не е изключено и да е бил свален. Както не се изключва и вероятността в този миг сленовете да разговарят в двореца с Киър Грей. Вече се чуха подобни слухове, въпреки уклончивото изявление на самия Киър Грей, дадено само преди няколко минути. За онези, които не са го чули, ще го повторя. Дами и господа, изявлението на Киър Грей гласи следното: „Не се вълнувайте и не изпадайте в паника! Неочакваната поява на кораба на сленовете не промени съотношението на силите в ни най-малка степен. Ние контролираме изцяло положението! Те не са в състояние да направят нищо повече от това, което са правили досега, като възможностите им в това отношение си остават все така ограничени. Хората превъзхождат по численост сленовете в съотношение едно към милион. При тези обстоятелства врагът никога не би се осмелил да предприеме открита, организирана кампания против нас. Призовавам всички към спокойствие.“ Това, дами и господа, беше изявлението на Киър Грей по повод днешните събития. Съветът заседава непрекъснато от момента на излъчването на това изявление. Повтарям, нищо повече не се знае със сигурност. Не е известно дали корабът на сленовете е кацнал. Никой от града не го е видял да излита. Никой, освен властите, не знае какво точно се е случило и вие току-що чухте единственото изявление по този повод, дадено лично от Киър Грей. Дали корабът е бил свален, или…

Словесният порой не секваше. Отново и отново, за кой ли път, биваше повтаряно изявлението на Киър Грей заедно със съпътстващите го слухове. Главата на Джоми кънтеше от безспирния рев на високоговорителите, от еднообразието на потока от думи. Но той продължаваше да стои и чакаше да чуе още нещо, да получи допълнителна информация. Чакаше с цялото натрупано през тези дълги петнадесет години нетърпение, в които се беше надявал да научи нещо повече за другите сленове.

Огънят на надеждата в гърдите му бавно угасна. Нищо ново не се каза и накрая Джоми се качи на един автобус и потегли към дома. Горещият пролетен ден угасваше и се спускаше тъма. Часовникът на една кула показваше седем и седемнадесет.

Той се прокрадна до претъпкания с боклук двор с обичайната си предпазливост. Мислено опипа вътрешността на привидно мизерната къщичка и се докосна до мозъка на Бабчето. Въздъхна. Пак беше пияна! Как, по дяволите, това човешко подобие успяваше да издържи тъй дълго? Толкова много алкохол отдавна би трябвало да обезводни организма й. Той блъсна вратата, влезе и я притвори зад себе си. И се спря като закован.

Умът му, който още не беше прекъснал контакта със старицата, улови мисълта й. Тя беше чула отварянето на вратата и този шум беше породил реакцията на мозъка й.

„Не трябва да разбере, че съм звъняла в полицията. Да го изхвърля от ума си… да ми се мотае някакъв слен наоколо… опасно е… полицията сигурно ще блокира улиците…“