Алфред ван Вогт
Слен (4)

Глава 4

Дългите часове на мрак и пустота в съзнанието му накрая се смениха със стоманеносива светлина, от която смътните мисли най-сетне изтъкаха паяжината на реалността. Джоми Крос отвори очи и усети огромна слабост.

Момчето лежеше в малка стая и гледаше в мръсния олющен таван, от който висяха парчета мазилка. Стените бяха посивели от мръсотия, изпъстрени с грозните петна на старостта. Стъклото на единствения прозорец беше спукано и помътняло. Процеждащата се отвън светлина падаше върху желязната табла на леглото и, сякаш изтощена от усилието, образуваше там неподвижна локвичка.

В мътното й сияние се виждаха завивки, в които можеха да се разпознаят остатъци от някогашни сиви одеяла. От единия край на стария дюшек стърчеше слама. Наоколо се разнасяше воня на застояло и мърляво. Колкото и зле да се чувстваше, Джоми рязко отхвърли смрадливите завивки и се опита да се измъкне от леглото. Чу се заплашително дрънчене на верига и болката в десния глезен го прониза като с нож. Той се отпусна на леглото, задъхан от усилието, и застина. Беше прикован към това гнусно легло!

Тежки стъпки го измъкнаха от вцепенението. Той отвори очи и видя висока, мършава жена в рокля, която очевидно някога е била сива. Жената стоеше на вратата и се взираше в него с черните си, блестящи като мъниста очи.

— Аха! — изрече тя. — Новият храненик на Бабчето се е съвзел от треската и сега можем да се запознаем. Хубаво, хубаво!

Жената доволно потри сухите си ръце.

— Ние двамата ще си живеем много добре, нали така? Само че ще трябва да си заработиш прехраната. Бабчето не позволява разни търтеи да лежат на гърба й. Не, приятелче! Ще трябва хубавичко да си погукаме по тоя въпрос. Да, да — тя го изгледа лукаво, като продължаваше да потрива ръце, — ще си погукаме.

Джоми не можеше да откъсне поглед от старицата, вцепенен от отвращение и ужас. Когато мършавото, сгърбено създание с пъшкане се отпусна на края на леглото, той сви крака и се опита да се отдръпне, доколкото веригата му позволяваше. Мина му през ума, че никога не бе виждал така ясно изписан зловреден характер, както върху тази маска от увиснала старческа плът. С нарастваща отврата той сравняваше дребната, сбръчкана яйцевидна глава с витаещите вътре в нея мисли. Всичко си пасваше. Всяка сгърчена черта на това гнусно лице имаше своето съответствие в изкривения мозък.

Този извод сигурно се беше изписал на лицето му, защото старицата заяви с неочаквана ярост:

— Да, да, като погледнеш Бабчето сега, никога няма да кажеш, че някога е била известна красавица! Никога и през ум няма да ти мине, че мъжете са боготворели белоснежната й хубост. Но не забравяй, че старата вещица ти спаси живота. Никога не го забравяй, ако искаш да си отървеш неблагодарната кожица, защото Бабчето може да те предаде на полицията. Там много ще ти се зарадват! Не можеш да си представиш колко ще ти се зарадват! Но Бабчето е добра с онези, които са добри с нея, и прави каквото на нея й харесва.

Бабчето! Можеше ли да има нещо по-извратено от тази ласкава дума, използвана от старицата, за да назове себе си!

Той потърси в дълбините на съзнанието й истинското име. Там обаче цареше истински хаос от картини — глупаво, омаяно от сцената момиче, раздаващо щедро прелестите си, пропаднало, слязло до нивото на улицата, закоравяло и опорочено от средата. Истинската й същност беше потънала в помийната яма на злото, което беше замисляла и вършила. Това беше историята на една непрекъсната кражба. Мрачен калейдоскоп от още по-отвратителни престъпления. Сред тях и убийство…

Сега, когато първоначалното въздействие от присъствието й беше започнало да избледнява, Джоми се почувства невероятно уморен и треперещ се отдръпна от гадната клоака, която представляваше мозъкът на Бабчето. Старата вещица се надвеси над него. Очите й го пробождаха като свредел.

— Вярно ли е, че сленовете могат да четат мисли? — попита тя.

— Вярно е — призна Джоми — и аз виждам какво мислиш, но каква полза?

Тя се изсмя мрачно.

— Тогава недей да четеш в мозъка на Бабчето. Бабчето не е глупачка. Тя е умна и не си въобразява, че може да накара насила някой слен да работи за нея. За да направи онова, което тя иска от него, сленът трябва да е свободен. Всеки слен на място ще разбере, че за него няма по-сигурно място, докато порасне. Е, кажи, не е ли умна Бабчето?

Джоми въздъхна сънено.

— Аз виждам какво е в главата ти, но нямам време да говоря с тебе. Когато ние, сленовете, боледуваме, просто спим и не сме способни на друго. Събуждането ми по този начин означава, че подсъзнанието ми е затормозено от нещо и ме е принудило да се събудя, защото смята, че съм в опасност. Ние, сленовете, имаме много защитни механизми от този род. Но сега трябва да заспя отново, за да се оправя.

Черните като въглен очи се разшириха. Алчният мозък мигновено направи завой, анализирайки крушението на главния си замисъл — бързото забогатяване с помощта на жертвата. Алчността само за миг отстъпи пред любопитството, но нямаше и следа от намерение да го остави да спи.

— А истина ли е, че сленовете превръщат човешките същества в чудовища?

Джоми почувства как го обзема ярост. Умората му изчезна. Той седна в леглото вбесен.

— Това е лъжа! Една от онези отблъскващи легенди, които хората разпространяват, за да ни изкарат нечовеци, за да ни намразят всички, за да ни избиват. Това е…

Момчето се отпусна назад изтощено. Гневът му стихваше.

— Майка ми и баща ми бяха най-добрите хора на света — промълви то, — но бяха ужасно нещастни. Веднъж те се срещнали на улицата и всеки от тях прочел в мислите на другия, че е слен. Оттогава заживели усамотено и никога не са причинявали вреда другиму. Не те, а хората са престъпници. Татко можеше да се бори със зъби и нокти, когато го притиснаха в ъгъла, но не го направи. Застреляха го в гръб. Можеше да се бори с всички сили. И трябваше! Защото той имаше най-страшното оръжие, което светът е виждал — толкова страшно, че дори не смееше да го носи със себе си, от страх да не му се наложи да го използва. Когато стана на петнадесет, аз трябва…

Той внезапно млъкна, ужасен от собствената си бъбривост. Няколко мига лежа толкова замаян и отпаднал, че умът му отказваше да задържи бремето на мислите. Знаеше само, че е издал най-голямата тайна в историята на сленовете и че ако тази съобразителна стара вещица го предаде на полицията в сегашното му състояние, всичко е изгубено.

Джоми бавно се съвзе и си пое дъх. Видя, че умът й не е възприел огромния смисъл на това разкритие. Всъщност тя въобще не го слушаше, когато той спомена за оръжието — този хищен мозък вече се бе притеснил, че го отклоняват от основната му цел и сега се нахвърли като лешояд върху омаломощената жертва.

— Бабчето се радва да чуе, че Джоми е такова добро момче. Бедното гладно Бабче има нужда от един млад слен — да носи пари и за двамата. Нямаш нищо против да работиш за Бабчето, нали? — В гласа й прозвучаха безмилостни нотки. — Просяците не могат да избират, ясно ли е?

Съзнанието, че тайната е запазена, подейства на Джоми като лекарство. Клепачите му се притвориха сами. Сякаш бяха от олово.

— Аз наистина не мога да разговарям с тебе сега — каза той. — Трябва да поспя.

Ясно му беше, че тя няма намерение да го остави. Вече беше разбрала как може да го държи буден и затова заговори рязко, не от прилив на гняв, а за да не му позволи да заспи.

— Какво представляват сленовете? С какво са по-различни от нас? Откъде са дошли най-напред? Те са направени — като машините, нали?

Интересно как успя да го ядоса с това, макар умът му да разбираше, че точно такава е целта й? Той осъзна като в мъгла, че задържащите механизми на разсъдъка му са отслабени от физическата отпадналост. В гласа му прозвуча раздразнение, когато възкликна:

— Това е пак тяхна лъжа! Аз съм роден като теб. Също и родителите ми. Друго не знам.

— Но родителите ти сигурно са знаели! — продължаваше да го ръчка старицата.

Джоми поклати глава, без да отваря очи.

— Не, мама казваше, че татко винаги е бил твърде зает, за да се опитва да разгадае тайната на сленовете. А сега ме остави на мира. Знам към какво се стремиш и какво искаш от мене, но то е безчестно и аз няма да го изпълня.

— Това е глупаво! — избухна старицата, усещайки, че е разкрита. — Какво безчестно има в това да обереш хора, които живеят от грабеж и измами? Мигар си съгласен ти и Бабчето да гризете сухи корички хляб, когато светът е толкова богат, че трезорите пращят от злато, хамбарите са пълни със зърно, а по улиците тече мед? Плюя на твоята честност! Това ти го казва Бабчето. Как може един слен, погнат като плъх, да говори за честност?

Джоми мълчеше, но не само нуждата от сън беше причината. Той самият вече си бе задавал същия въпрос. Старицата продължаваше да напира:

— И къде ще отидеш? Какво ще правиш? На улицата ли ще живееш? А през зимата? Къде на този свят би могъл да отиде един малък слен?

Тя сниши глас, симулирайки съчувствие:

— Бедната ти майчица сигурно би пожелала да извършиш това, за което те моля. Тя не е питаела особена любов към човешките същества. Запазила съм вестника — да ти покажа как са я застреляли като куче, когато се опитала да избяга. Искаш ли да видиш?

— Не! — отсече Джоми, но мислите му се завъртяха лудешки.

Дрезгавият глас продължи настойчиво:

— Нима не искаш да направиш каквото ти е по силите срещу един толкова жесток свят? Да ги накараш да си платят? Да ги накараш да съжаляват за стореното? Нали не те е страх?

Джоми мълчеше. Гласът на старицата премина в хленч:

— Животът е толкова жесток към старото Бабче, толкова жесток! Ако не помогнеш на Бабчето, тя ще продължи да върши онези неща. Нали ги видя в главата й! Но тя обещава да не ги върши повече, ако й помогнеш. Помисли си за това. Тя ще спре да прави всички онези лоши неща, с които е принудена да си изкарва прехраната в този студен, жесток свят.

Силите на Джоми се изчерпаха. Той издума бавно:

— Ти си отвратителна, гнусна дърта гадина и един ден ще те убия!

— Да, но докато дойде този „един ден“ ще останеш тук! — заяви Бабчето тържествуващо. Сбръчканите й пръсти се триеха като сплетени лющещи се змии. — И ще изпълняваш каквото Бабчето ти нареди, иначе ще те предам на полицията… Добре дошъл в малката ни къщурка, Джоми! Добре дошъл! Бабчето се надява, че при следващото си събуждане ще се почувстваш вече по-добре.

— Да — с последни сили промълви Джоми. — По-добре ще съм.

И заспа.

Три дни по-късно момчето тръгна подир старицата през кухнята към външната врата. Кухнята беше гола стаичка и Джоми се опита да не забелязва мръсотията и боклука. Каза си, че старата жена е права. Колкото и ужасен да беше животът, който трябваше да води в тази мизерна, забравена от бога бърлога, тя беше идеалното убежище за момчето, принудено да изтърпи поне още шест години, преди да е в състояние да се добере до тайните на баща си; момчето, което трябваше да порасне, за да има сили за великите дела, които го очакваха.

С отварянето на вратата тази мисъл отлетя. Джоми се огледа наоколо и спря на прага като закован при вида на онова, което се разкри пред взора му. Беше очаквал да види всичко друго, но не и това.

Най-напред беше дворът, затрупан с купища ръждясал метал и всевъзможни отпадъци. Гол двор без трева и дървета, напълно лишен от красота. Унило, безрадостно парче земя, заобиколено с ръждива, разкривена ограда от изгнили колове и бодлива тел. В дъното на двора нелепо стърчеше малък полусрутен обор. Отвътре се долавяше неясният и размит образ на някакъв кон. Самият кон скоро се мярна през отворената врата.

Ала погледът на Джоми беше устремен отвъд двора. Очите му се спираха бегло на непривлекателните подробности, нищо повече. Вътрешното му зрение беше насочено към света извън оградата, оттатък порутения обор. Там, навън, имаше дървета, малки групички дървета. Имаше и трева — хубава зелена ливада, спускаща се полегато към широка река, която сега проблясваше слабо под слънчевите лъчи, лишени от огнената си сила.

Но дори и ливадата (част от игрище за голф, отбеляза Джоми мимоходом) не можа да задържи задълго погледа му. На отсрещния бряг на реката се простираше приказна страна, истинско вълшебно царство на растенията, рай, създаден от ръцете на градинари. Няколко дървета се изпречваха пред погледа му и не му позволяваха да зърне повече от тази райска градина с нейните искрящи фонтани и цели хектари цветя, тераси и красоти. Ала тази тясна ивица, която се виждаше, беше пресечена от бяла пътека.

Пътека! Мисълта му се устреми към нея, гърлото му се сви от вълнение. Пътеката се очертаваше ясно — геометрически права линия, губеща се в далечината. Тя се простираше докъдето поглед стига — светла лента, потъваща в безкрая. И там, на тази пределна линия, далеч отвъд хоризонта, се издигаше дворецът.

Само част от основата на тази гигантска, неправдоподобна постройка се извисяваше над линията, където небето и земята се сливаха. На около триста метра височина тя преминаваше в кула, която се устремяваше на още сто и петдесет метра нагоре, към небесата. Изумителна кула! Сто и петдесет метра ювелирен градеж, привидно крехък, искрящ с всички цветове на дъгата. Полупрозрачен, блестящ, нереален, излъчващ благородството на миналото. Не просто украсен — с чистите си линии, с изяществото и великолепието си, той самият беше украшение.

Тук триумфираше строителният гений на сленовете, които бяха създали своя шедьовър, за да го видят след разгрома в ръцете на победителите.

Той беше прекрасен. Мислите, които му навяваше, караха погледа и ума му да се гърчат от болка. Девет години беше живял толкова близо до този град и никога не беше зървал това славно постижение на своята раса! Решението на майка му да не му го показва, беше грешка. Той го почувства с пълна сила сега, когато реалността се бе изправила пред него. „Трудно ще преглътнеш този горчив хап, Джоми — да разбереш, че дворецът на сленовете сега принадлежи на Киър Грей и на неговата мръсна банда. Освен това в покрайнините на града има специални съоръжения, целящи да ни държат настрана. Скоро ще ги видиш.“

Само че не се беше случило толкова скоро. Обзе го болезненото и изгарящо чувство за нещо пропуснато. В най-тежките мигове мисълта за този благороден паметник на неговия народ щеше да му дава кураж.

Майка му беше казала: „Хората никога няма да научат всички тайни на тая сграда. В нея има загадки, забравени стаи и коридори, скрити чудеса, които дори и сленовете вече си спомнят съвсем смътно. Киър Грей не го знае, но всички оръжия и машини, които хората така отчаяно търсят, са погребани именно тук.“

Дрезгав глас резна като с нож слуха му. Джоми неохотно откъсна поглед от великолепието на другия бряг и си спомни за Бабчето. Видя я да подкарва стария кон към разнебитената си вехтошарска каручка.

— Хайде, стига си фантазирал! — нареди му тя. — И не си въобразявай разни глупости! Дворецът и земите около него не са за сленове. Мушкай се под тези одеяла и стой нащрек. По-нататък на улицата има един любопитен полицай, дето обича да си пъха носа навсякъде. По-добре ще е засега да не знае за тебе. Хайде, трябва да бързаме!

Джоми за последен път обърна поглед назад, към двореца. Така значи, не бил за сленове! Почувства особен трепет. Един ден ще отиде там, за да потърси Киър Грей. И когато този ден настъпи… Не, няма да мисли повече. Цялото му тяло се тресеше от ярост и ненавист към хората, убили майка му и баща му.