Алфред ван Вогт
Слен (2)

Глава 2

Пак се бе появило това противно момче!

Катлийн Лейтън се напрегна, готова за самоотбрана, после се отпусна. Нямаше къде да избяга от него, както беше застанала на двестаметровата крепостна стена, обкръжаваща двореца. Единствен слен в продължение на много години сред толкова недоброжелатели, тя би трябвало вече да се е научила да посреща смело сблъсъците с тях, та дори и с дванайсетгодишния Дейви Дийнсмор.

Нямаше да се обърне. Нямаше да му покаже с нищо, че е почувствала приближаването му по широкия остъклен коридор. Все така неподвижна, тя отдалечи съзнанието си от неговото, поддържайки само едва доловим контакт, колкото да бъде сигурна, че няма да я изненада. Трябваше да продължи да гледа към града, все едно че Дейви го нямаше.

Градът се простираше в краката й — огромна шир, осеяна с къщи и постройки, чиито безброй багри сега бяха причудливо затъмнени и смекчени, почти безжизнени в падащия здрач. Отвъд тях зелената равнина изглеждаше тъмна, а бързите сини води на реката, прекосяваща града, сега чернееха, лишени от блясъка си, в този почти напуснат от слънцето свят. Дори планините на далечния мъглив хоризонт бяха придобили мрачен оттенък и се бяха потопили в някакво безнадеждно униние, което й напомни за тъгата в собствената й душа.

— Ей, ти! Хубавичко погледай, за последен път ще ти е!

Резкият глас изстърга по нервите й като пила. За миг усещането, че я залива поток от безсмислени звуци, беше толкова силно, че значението на думите не можеше да стигне до съзнанието й. Против волята си тя рязко се обърна и го изгледа.

— За последно ли? Какво имаш предвид?

И моментално съжали за постъпката си. Дейви Дийнсмор стоеше едва на два метра от нея. Беше облечен в зелен копринен панталон и жълта риза, отворена на врата. Дребното му момчешко лице с нахаканото изражение, което трябваше да означава: „Аз съм мъжко момче!“, и насмешливо свитите му устни й напомниха, че и най-дребната проява на внимание към него вече е повод нахалникът да тържествува. И все пак, какво му даваше основание да каже това? Не й се вярваше сам да го е измислил. За миг изпита желание да надникне в мозъка му. Тя потрепери и отхвърли тази мисъл. Да проникне в това съзнание в сегашното му състояние означаваше да разстрои сетивата си поне за месец напред.

Отдавна, още преди много месеци, Катлийн беше затворила съзнанието си за потока от човешки помисли, надежди и ненавист, които правеха атмосферата в двореца същински ад. По-добре да демонстрира презрение към момчето, както досега. Тя му обърна гръб и долови с периферията на съзнанието си, което още не беше прекъснало мисловната връзка, отзвуците на яростта, кипяща в него. Стържещият глас отново резна сетивата й:

— Аха, за последно. Така е, както ти го казвам. Утре ставаш на единадесет, нали така?

Катлийн премълча, сякаш не бе чула, но усещането за надвиснала катастрофа болезнено удари по самообладанието й. Твърде много злорадство имаше в гласа му — и твърде голяма увереност. Възможно ли беше през тези месеци, докато беше държала съзнанието си затворено за мислите на околните, да са се подготвяли ужасни неща, да са се кроели пъклени планове? Възможно ли беше да е сбъркала, като се е затворила в собствения си свят? И сега реалният живот да смазва бронята й?

— Мислиш се за много умна, нали? — изкрещя Дейви Дийнсмор. — Да видим колко умна ще си, когато утре те убият! Може още да не знаеш, но според мама целият дворец говори за това. Когато са те довели тук, господин Киър Грей е обещал на кабинета, че ще те убият на единадесетия ти рожден ден. И не си мисли, че няма да го сторят. Онзи ден убиха на улицата една жена слен. Нещо да кажеш? Кажи де, умнице!

— Ти си луд! — отрони се от устните й.

Тя почти не осъзнаваше какво изрича, защото мисълта й беше заета с друго. По някакъв непонятен начин беше сигурна, че той говори истината. Това се връзваше с всеобщата омраза към нея. Беше толкова логично, че изведнъж изпита чувството за нещо, което й е било известно винаги.

Странно, порази я не друго, а думите на Дейви, че го е чул от майка си. Това я пренесе три години назад, в деня, когато момчето се беше нахвърлило върху нея под благосклонния поглед на майката, убедено, че пред него стои просто едно момиченце. Какво слисване настъпи, какво пищене и ритане се започна, когато тя го вдигна във въздуха, а възмутената родителка се спусна към нея, крещейки заплахи към „мръсното, подло сленско изчадие“.

Тогава внезапно се появи Киър Грей, мрачен, висок и всемогъщ, и госпожа Дийнсмор се сви.

— Госпожо, на ваше място не бих си имал вземане-даване с това дете. Катлийн Лейтън е собственост на Държавата и тя ще се разпореди с нея, когато му дойде времето. Колкото до сина ви, станах свидетел на случилото се. Той си получи това, което всеки побойник заслужава, и се надявам да му е за урок.

Какъв трепет я обзе, когато той я защити! И по-късно тя винаги отделяше на Киър Грей по-особено място в съзнанието си, независимо от цялата му жестокост и от историите, които се разправяха за него. Но сега вече знаеше истината и какво точно означаваха думите му: „Държавата ще се разпореди с нея“.

Катлийн трепна и се пробуди от унеса си. Долу под нея градът се беше променил. Широко разгърнатата панорама трептеше с милиарди светлинки, които й придаваха неизказано очарование. Градът на чудесата сега се простираше в краката й като огромен скъпоценен камък — една невероятна приказна страна от величествено издигащи се в небесата сгради, обгърнати от великолепен блестящ ореол. Как беше копняла винаги да проникне в този тайнствен град и да види с очите си всички красоти, които въображението й рисуваше! Е, вече беше сигурно, че това никога няма да й се удаде. Няма да се докосне до този прекрасен свят, да вкуси очарованието му, да се наслади на великолепието му.

— Ей, ти! — чу отново режещия глас на Дейви. — Хубавичко погледай, за последен път ще ти е!

Катлийн потрепери. Не можеше да понесе присъствието на това гадно момче. Без да каже нито дума, тя се обърна и тръгна надолу към двореца, към самотата на стаята си.

Сънят нямаше да дойде, а беше късно. Тя знаеше, че е късно, защото гъмжилото от мисли навън се долавяше съвсем смътно, хората си бяха легнали, будни бяха само пазачите, нервните и гуляйджиите.

Интересно защо не можеше да заспи. Всъщност, беше й олекнало, след като научи истината. Животът ден за ден беше омерзителен, а омразата на слугите и повечето човешки същества й струваше почти нетърпимо напрежение. В края на краищата изглежда все пак беше позадрямала, защото грубата мисъл, дошла отвън, изкриви причудливо мъгливата реалност на съня й.

Катлийн се размърда неспокойно. Уловителите (тънките кичурчета, които като шлифовано злато слабо проблясваха в полумрака на фона на тъмните коси, обрамчващи изваяното й детско лице) се надигнаха и леко, но настойчиво се раздвижиха, сякаш залюлени от нежен полъх.

Злонамерената мисъл, която тези чувствителни антени измъкнаха от тишината на смълчания дворец на Киър Грей, я връхлетя с необикновена сила. Катлийн се събуди разтреперана.

Мисълта се блъска няколко мига в съзнанието й — отчетлива, жестока, смразяваща кръвта — докато тялото й се отърси от съня като след леденостуден душ. И също така внезапно изчезна, сякаш никога не я е имало. Остана само бъркотията от неясни образи, струящи към нея от безчетното множество стаи в огромния дворец.

Катлийн лежеше съвсем неподвижно и някъде от дълбините на собствения й мозък изплува обяснението на случилото се. Някой не искаше да чака до другия ден. Някой се съмняваше, че екзекуцията й ще се състои. И искаше да постави съвета пред свършен факт. Имаше само един човек, достатъчно могъщ, за да не се бои от последиците — Джон Пети, началник на тайната полиция и фанатичен антислен. Джон Пети, който я мразеше с люта ненавист, необичайна дори за това леговище на сленомразците. Това беше отчайващо. Убиецът сигурно беше някой от неговите хора.

С огромно усилие тя отпусна нервите си и съсредоточи сетивата си, опипвайки пространството навън, докъдето й стигаха силите. Секундите бавно се нижеха, а тя продължаваше да лежи и да опипва, търсейки мозъка, чийто мигновен проблясък й беше донесъл заплахата. Шепотът на гласовете отвън се превърна в разтърсващ мозъка й рев. От месеци не беше надничала в този свят на неконтролирани мисли. Беше повярвала, че споменът за този ужас е избледнял, но реалността беше дори по-лоша от спомените. С мрачна, зряла решимост, тя се мяташе из вихъра от мозъчни вибрации, опитвайки се да изолира всеки отделен източник. Долови мисловната фраза:

„Господи, дано да не открият, че краде! Днес зеленчуците…“

Това трябваше да е жената на помощник-готвача — жалко богобоязливо създание, което живееше в смъртен ужас от деня, когато дребните кражби на мъжа й щяха да излязат на бял свят.

За миг Катлийн изпита съчувствие към дребната измъчена женица, която лежеше будна до мъжа си в тъмнината. Но не твърде силно, защото същата тази жена веднъж, подчинявайки се на някакъв долен порив, спря пред Катлийн, докато се разминаваха в коридора, и без каквато и да било предупреждаваща мисъл я зашлеви през лицето.

Умът на Катлийн продължаваше да опипва настойчиво, тласкан от засилващото се чувство, че трябва да се бърза. Други картини преминаваха през мозъка й — истински калейдоскоп, изтриван още в мига, в който проникваше в съзнанието й като нежелан, несвързан със събудилата я опасност. Тук беше целият свят на двореца с неговите интриги, безброй лични трагедии и болни амбиции. Сънища с психологически подтекст на хора, които се мятаха неспокойно в леглата си. Мислени картини на други хора, кроящи планове в тишината на нощта.

Внезапно я връхлетя вълната на полуоформеното, но непоколебимо намерение, твърдата решимост да я убият. Да убият нея! Само след миг мисълта беше изчезнала, лека като пеперуда — ала далеч не толкова безобидна. Смъртната заплаха в нея я пробождаше с жестокото острие на отчаянието. Защото силата, с която мисълта се върна, означаваше само едно — човекът беше близо, ужасно, опасно близо.

Чудно, колко трудно й беше да го открие втори път. Мозъкът й се свиваше болезнено, обливаха я ту студени, ту топли вълни. Тогава блуждаещата картина се появи за трети път и тя успя да улови източника. Сега разбра защо й беше убягвал толкова дълго. Мислите му бяха така грижливо разсеяни и прескачаха така мълниеносно върху хиляди различни дреболии, че се долавяха само като отзвуци сред хаоса от мозъчни шумове наоколо.

Сигурно се беше упражнявал прилежно, но въпреки всичко беше далеч от Джон Пети или Киър Грей, които можеха да следват определена мисловна линия, без да се отклонят нито веднъж от нея. Нейният бъдещ убиец, колкото и да беше умен, се беше издал. Влезеше ли в стаята, тя веднага щеше…

Мисълта рязко се прекъсна. Катлийн изпита чувството, че мозъкът й се разпада под тежестта на внезапно връхлетялата я истина. Мъжът беше в стаята й и в този миг пълзеше на колене към леглото й.

Часовникът сякаш спря. Чувството за безвремие се надигна от мрака, от завивките, които я приковаваха към леглото, покривайки дори ръцете й. Знаеше, че е достатъчно и най-лекото движение, за да изшумолят твърдите чаршафи. Тогава той щеше да се нахвърли върху нея; преди да успее да помръдне, да я затисне под одеялата и да направи каквото е решил.

Катлийн не смееше да шавне. Не можеше да види нищо. Можеше само да усети надигащото се вълнение, пулсиращо в мозъка на убиеца. Мислите му сега течаха стремително — беше забравил да ги контролира. Желанието да убива пламтеше яростно вътре в него, толкова неистово и мощно, че тя трябваше да затвори част от съзнанието си, за да издържи на почти физическия натиск.

В това пълно оголване Катлийн прочете историята на замисленото убийство. Мъжът беше пазачът, поставен пред вратата й. Но не онзи, който обикновено охраняваше там. Странно, как не беше забелязала подмяната. Сигурно го бяха сменили, след като си е легнала. Или пък самата тя е била твърде погълната от мислите си.

Катлийн прочете плана му, докато той се надигаше от покрития с килим под и се надвесваше над леглото й. За пръв път очите й съзряха слабия отблясък на ножа, когато той вдигна ръка, за да нанесе удара.

Оставаше й само едно. С бързо, точно движение тя метна одеялата върху главата и раменете на слисания мъж и се измъкна от леглото — още една призрачна сянка сред тъмните сенки на стаята.

Зад нея човекът изрева яростно, когато хвърлените от малките й, но необикновено силни ръце одеяла го заслепиха. Имаше объркване в този утробен рев и страх от разобличение.

Тя улови мисълта му, чу шума, когато с един скок мъжът прескочи леглото и заудря напосоки, търсейки я в тъмното. В този миг й хрумна нелепата мисъл, че не е трябвало да става от леглото. Щом смъртта така или иначе щеше да дойде утре, защо да я отлага? Но сляпата воля за живот я заля като мощна вълна и й даде отговора заедно с последвалата мисъл, че среднощният й посетител е доказателство за опасенията на някой, който иска да я види мъртва, но се бои от отмяна на екзекуцията.

Катлийн си пое дълбоко дъх. Вълнението й премина в прилив на презрение към жалките усилия на убиеца.

— Глупако! — изрече тя с най-оскърбителния си тон, а в детския й глас прозвуча безмилостна, недетска язвителност. — Наистина ли си мислиш, че можеш да хванеш слен в тъмното?

Беше жалко да се гледа как мъжът се хвърли в посоката, от която идваше гласът, размахал безпомощно юмруци. Жалко, и в същото време ужасно, защото страхът беше направил мислите му отвратителни. В този страх имаше нещо нечисто, което накара Катлийн да потрепери, както стоеше с боси крака в другия край на стаята.

Тя заговори отново с високия си детски глас:

— По-добре си върви, преди някой да те е чул как се мотаеш тук. Ако си тръгнеш веднага, няма да те издам на господин Грей.

Беше очевидно, че мъжът не й вярва. Твърде силен беше страхът му, подозрението — и коварството му! Сипейки невнятни проклятия, той спря да я търси и се хвърли отчаяно към вратата, където се намираше електрическият ключ. Тя усети как вади оръжието си, докато пипнешком търси ключа. И разбра, че той предпочита да си опита късмета и да побегне веднага след изстрела, преди да са дошли стражите, отколкото да се появи пред шефа си с признанието, че се е провалил.

— Тъпанар такъв! — процеди Катлийн.

Знаеше какво трябва да стори, макар никога да не го беше правила. Плъзна се безшумно край стената, а пръстите й опипваха внимателно. Отвори тайната врата, измъкна се навън, заключи зад гърба си и хукна по полутъмния коридор към вратата в дъното. Бутна я и се озова в голям, разкошно обзаведен кабинет.

Внезапно ужасена от дързостта на постъпката си, Катлийн стоеше на прага и се взираше във волевото лице на мъжа, който седеше зад бюрото и пишеше нещо под светлината на настолна лампа. Киър Грей не вдигна поглед веднага. Тя усещаше, че той е доловил присъствието й, и мълчанието му й даде смелост да го разгледа.

Имаше нещо изумително в този управник, което я караше да му се възхищава дори сега, когато страхът пред него я притискаше като непоносим товар. Волевите черти придаваха аристократичен израз на лицето му, склонено в размисъл над писмото.

Докато той пишеше, Катлийн успя да улови повърхностните му мисли, но нищо повече. Отдавна беше открила, че Киър Грей (както и Джон Пети) притежава способността в нейно присъствие да мисли еднопосочно и по начин, който практически не й позволяваше да чете в съзнанието му. Достъпни й бяха само страничните му и по-незначителни мисли, като думите на писмото, което в момента пишеше, но вълнението и нетърпението й го правеха напълно безинтересно за нея в този миг.

— В стаята ми има човек. Опита се да ме убие! — избухна тя.

Киър Грей вдигна поглед. Сега, когато лицето му беше обърнато към нея, изражението му беше по-сурово. Благородството на профила се губеше покрай впечатлението за сила и решителност, което му придаваше масивната челюст. Киър Грей, повелителят на хората, я гледаше хладно. Когато заговори, умът му работеше с такава прецизност, а гласът дотолкова му съответстваше, че тя не беше сигурна дали изобщо произнася думите на глас.

— Убиец, значи! Продължавай. Разказът на Катлийн рукна като стремителен поток от треперещите й устни и му разкри всичко, което се беше случило от мига, когато Дейви Дийнсмор издевателстваше над нея на крепостната стена.

— Значи мислиш, че зад това стои Джон Пети?

— Той единствен е способен да го направи. Хората, които ме пазят, служат на тайната полиция.

Той кимна бавно и Катлийн усети напрежението му, но мислите му бяха дълбоко скрити, спокойни и бавни както винаги.

— Значи случи се — меко изрече той. — Джон Пети ламти за върховната власт. Почти ми е жал за този човек, защото е сляп за собствените си недостатъци. Нито един шеф на тайната полиция досега не е печелил доверието на хората. На мене се гледа с благоговение и страх, на него — единствено със страх. А той си въобразява, че това е достатъчно.

Кафявите очи на Киър Грей се взираха мрачно в нейните.

— Искал е да те убие преди определената от съвета дата, защото при свършен факт ще съм безсилен да сторя каквото и да било. А моята безпомощност да предприема нещо срещу него би намалила престижа ми пред съвета. — Сега гласът му беше много тих, сякаш Грей беше забравил за присъствието на Катлийн и разсъждаваше на глас. — И е прав. Съветът би се подразнил, ако направя въпрос от смъртта на един слен. И въпреки това членовете му не биха предприели нищо, за да докажат публично, че се боя. Което би означавало началото на края. Разединение, разделяне на групи, все по-враждебни помежду си, докато накрая така наречените реалисти се възползват от ситуацията и си изберат по-силния за водач или пък започнат онази приятна игра — насъскването на противниците един срещу друг.

Той замълча за миг, после продължи:

— Както виждаш, Катлийн, положението е твърде деликатно и несигурно. Джон Пети, в стремежа си да ме злепостави пред съвета, е пуснал слуха, че имам намерение да запазя живота ти. Оттук следва — и това именно те интересува тебе — за пръв път по мрачното лице на Грей пробягна усмивка — оттук следва, че престижът и позициите ми сега зависят от способността ми да те запазя жива, напук на Джон Пети.

Той се усмихна отново.

— Е, а ти какво смяташ за политическата ситуация?

Катлийн сбърчи нос презрително.

— Той е глупак, ако си въобразява, че може да тръгне срещу вас. Такова е моето мнение. И ще ви помогна с всичко, което ми е по силите. А имам с какво да ви помогна — ще чета в умовете и мислите им.

Киър Грей се усмихна широко и цялото му лице грейна, дълбоките бръчки се изгладиха.

— Мисля си, Катлийн, че ние, хората, сигурно понякога изглеждаме доста нелепо в очите на един слен. Например, начинът, по който се отнасяме към тебе. Знаеш каква е причината, нали?

Катлийн поклати глава.

— Не, господин Грей. Опитах се да го прочета в мозъците на хората, но изглежда никой не знае защо ни мрази. Има някакви мъгляви представи за война между хората и сленовете преди много време, но войни е имало и преди това, а хората не са се намразили помежду си. И после всички онези ужасни истории, които са прекалено нелепи, за да бъдат истина…

— Чула си как постъпват сленовете с човешките бебета, нали?

— И това е една глупава лъжа — заяви Катлийн с презрение. — Всичко това са гадни лъжи.

Той се подсмихна.

— Виждам, че си чула. Може и да не ми повярваш, но това с бебетата е истина. Какво знаеш за умствения кръгозор на възрастните сленове, чиято интелигентност е два-три пъти по-висока от тази на нормално човешко същество? Знаеш единствено, че ти самата не би извършила подобно нещо, но ти си само дете. Както и да е, това сега няма значение. Двамата с тебе се борим за живота си. Досега убиецът сигурно е успял да избяга от стаята ти, но ти ще трябва да надникнеш в мозъка му, за да го идентифицираш. След малко ще свалим картите. Ще повикам Пети и съвета. Може да не им се иска много да ги будя от сладкия сън, но да вървят по дяволите! Ти стой тук. Искам да четеш в умовете им и после да ми кажеш какво си е мислил всеки от тях по време на разпита.

Той натисна копчето на бюрото си и изрече отривисто в наподобяващото кутия устройство:

— Нека капитанът на моята лична гвардия да дойде в кабинета ми.