Алфред ван Вогт
Слен (3)

Глава 3

Да седи под ярката светлина на запалените лампи никак не беше лесно. Мъжете често поглеждаха към нея, а в мислите им се преплитаха недоброжелателство и нетърпение. Нямаше и следа от жал. Омразата я притискаше като камък и отнемаше от силата на пулсиращия във вените й живот. Те я ненавиждаха. Искаха тя да умре. Ужасена, Катлийн затвори очи и отклони съзнанието си. Опита се да се скрие в креслото, сякаш само с усилие на волята можеше да направи тялото си невидимо.

Но тук беше заложено на карта толкова много, че не се решаваше да пропусне нито една мисъл, нито една картина. Очите и умът й отново се отвориха и всичко се върна на мястото си — стаята, мъжете, цялата надвиснала заплаха.

Джон Пети рязко се изправи и заяви:

— Възразявам срещу присъствието на слен на тази среща, защото се опасявам, че невинният детски вид на това същество може да накара някои от нас да проявят излишно съчувствие.

Катлийн го изгледа учудено. Шефът на тайната полиция беше среден на ръст, як мъж, а лицето му, малко по-месесто от необходимото, можеше да се нарече по-скоро гарваново, отколкото орлово, без следа от милосърдие. „Нима си вярва? — помисли си тя. — Някой от тези хора да прояви милост!“

Опита се да надникне зад думите му, но съзнанието му беше предвидливо замъглено, а тъмното му волево лице оставаше безизразно. Тя долови обаче едва забележим отзвук от ирония и разбра, че Джон Пети е съвсем наясно със ситуацията. Това беше неговата битка за власт и цялото му тяло и умът му бяха нащрек, подчинени изцяло на важността на мига.

Киър Грей се засмя сухо и Катлийн внезапно почувства целия магнетизъм на този човек. В него имаше нещо от тигъра — нещо безкрайно пленително, някакво огнено излъчване, което го правеше по-жив от всеки друг в стаята.

— Не смятам, че имаме повод да се притесняваме за… за поривите на милосърдие, които биха могли да замъглят здравия ни разсъдък — каза той.

— Правилно! — съгласи се Мардю, министърът на транспорта. — Съдията трябва да съди в присъствието на обвиняемия.

Той замълча, но неизречената мисъл продължи: „Особено ако знае предварително, че присъдата е смърт.“ Мардю се усмихна сам на себе си, но очите му останаха студени.

— Тогава аз искам тя да излезе — избухна Пети, — защото е слен! За бога, не мога да позволя подобно същество да диша един и същи въздух заедно с мен!

Вълната от емоции, която се надигна в отговор на това изявление, за Катлийн беше почти като шамар. Гласовете се извисиха и се превърнаха в яростни викове.

— По дяволите, прав си!

— Изхвърлете я оттук!

— Грей, това е невероятна дързост — да ни събудиш посред нощ…

— Съветът го е решил още преди единадесет години. Аз дори не знаех доскоро.

— Присъдата е смърт, нали така?

Виковете накараха Пети да се усмихне зловещо. Той хвърли поглед към Киър Грей. Погледите на двамата мъже се кръстосаха като шпаги преди решаващия смъртоносен удар. Катлийн ясно виждаше, че Пети се опитва да всее смут в разискванията. Но дори и да беше объркан, диктаторът не го показваше. Лицето му си оставаше все така безстрастно, а мисълта му не беше помрачена от сянка на съмнение.

— Господа, вие сте в грешка. Катлийн Лейтън не е между нас като подсъдима. Тя е тук, за да даде показания срещу Джон Пети, и аз добре разбирам желанието му да бъде изведена.

Изумлението на Пети беше леко преувеличено. Умът му си оставаше твърде хладен, твърде бдителен и овладян, докато гласът му гърмеше с бича сила:

— По дяволите, пак тази твоя наглост! Събуди всички ни, за да ме съдиш в два часа през нощта, и то по обвиненията на някакъв си слен! Казвам ти, Грей, нахалството ти минава всички граници! Хайде веднъж завинаги да решим юридически проблема дали думата на един слен може да бъде смятана за каквото и да било доказателство. Настоявам!

Това можеше да се очаква. Призив към всеобщата ненавист. Катлийн се сви пред вълната от емоции, излъчена от другите мъже. Тук за нея нямаше никакъв шанс, нямаше надежда, нямаше нищо, освен сигурна смърт.

Гласът на Киър Грей прозвуча почти флегматично:

— Би трябвало да знаеш, Пети, че не се намираш пред тълпа селяндури с промити от пропагандата мозъци. Слушателите ти са реалисти и независимо от явните ти опити да размътиш главите на присъстващите, те разбират, че собственият им политически — а може би не само политически живот — е залогът в тази криза, предизвикана не от мене, а от тебе.

Лицето му се беше вкаменило — мрачна маска от напрегнати мускули. Гласът му стържеше като пила.

— Надявам се всички присъстващи да се разсънят, колкото и да им се спи, и да прогонят емоционалността и раздразнението, за да им стане ясно това, което говоря. Джон Пети се опитва да ме свали от власт и независимо кой от двама ни ще спечели, някои от вас ще бъдат мъртви още преди да съмне.

Сега вече никой не гледаше към нея. Катлийн изпита чувството, че присъства, но вече е невидима в тази внезапно притихнала стая. Сякаш огромен товар се беше смъкнал от съзнанието й и тя за пръв път можеше да вижда, да чувства и да мисли с нормална яснота.

Тишината в тази красива стая с дъбова ламперия беше заляла и умовете. За няколко мига мислите на мъжете бяха размити, безредни, едва доловими. Сякаш между нейното съзнание и техните беше спусната бариера, защото мозъците им работеха някъде дълбоко-дълбоко, търсейки, пресмятайки шансовете, анализирайки ситуацията. Напрежението от внезапно осъзнатата смъртна опасност беше почти нечовешко.

Изведнъж Катлийн почувства как хаосът се отдръпва и в главата й прозвуча ясна, рязка заповед: „Седни на стола в ъгъла — да не могат да те виждат, без да се извърнат. Бързо!“

Катлийн се взря в Киър Грей. В очите му гореше неистов пламък. Тя тихо се надигна от стола си, подчинявайки се на заповедта.

Мъжете не й обърнаха никакво внимание, дори не забелязаха маневрата. Катлийн се оживи, почувствала, че дори в този момент на върховно напрежение Киър Грей играе безпогрешно. Гласът му наруши тишината:

— Разбира се, екзекуциите ви не са абсолютна необходимост, стига Джон Пети веднъж завинаги да изхвърли от главата си безумната идея да ме измести.

В този миг мъжете сякаш се изпълниха с решимост. Бързо овладяха и концентрираха мисленето си не по-зле от Джон Пети и Киър Грей. Съзнанието на всеки един от тях беше съсредоточено върху въпроса какво трябва да изрече и да стори.

Грей продължи да говори без следа от вълнение в гласа:

— Казвам безумна, защото, макар и да изглежда отстрани като борба за власт между двама души, ситуацията е далеч по-сложна. Мъжът, който държи в ръцете си върховната власт, е олицетворение на стабилността и реда. Онзи, който се домогва до нея, трябва да затвърди позициите си още в мига, в който я получи. Това означава екзекуции, изгнания, конфискации, затвор, изтезания. Всичко това, разбира се, заплашва онези, които са му се противопоставили или не се ползват с доверието му. Бившият владетел не може просто да се отдръпне и да приеме подчинена роля. Авторитетът му никога не умира — случаите с Наполеон и Сталин го доказват — и затова той си остава постоянна заплаха. Но кандидатът за върховната власт би могъл просто да бъде научен на дисциплина и върнат на старата му работа. Такъв е и моят план за Джон Пети.

Катлийн разбираше, че той апелира към елементарната им предпазливост, към страха им от промени. Рязкото ставане на Джон Пети прекъсна мисълта й. За миг щитът пред мозъка му падна, но гневът му беше толкова силен, че беше невъзможно да се прочетат мислите му, сякаш той напълно ги контролираше.

— Никога не съм чувал по-нелепо изказване от уж нормално разсъждаващ човек. Той ме обвини, че провалям разискванията. Господа, ясно ли ви е, че до този момент разисквания въобще не е имало, нито някакви доказателства? Всичко, което имаме, са неговите твърдения и инсценираният съд, наложен ни посред нощ, когато повечето от нас все още са във властта на съня. Аз си признавам, че още не съм се разбудил напълно, и все пак съм достатъчно буден, струва ми се, за да разбера, че Киър Грей е засегнат от страшната болест, на която са подвластни диктаторите от всички епохи — манията за преследване. Ни най-малко не се съмнявам, че от известно време насам той вижда във всяко наше колебание или действие заплаха за властта си. Трудно ми е да намеря думи, с които да изразя тревогата си от това. Как може той изобщо да предположи, като знае колко отчаяно е положението със сленовете, че някой от нас е способен умишлено да предизвика разединение? Повярвайте ми, господа, не можем да си позволим дори и намек за разкол в момент като този. Обществеността е доведена до предела на търпението си заради чудовищните действия на сленовете по цял свят спрямо човешките бебета. Техните опити да сленизират човешката раса и ужасните последици от това са най-големият проблем, разделял някога правителството.

Той се обърна към Киър Грей и Катлийн усети как я побиват тръпки от тази негова съвършено изиграна искреност.

— Киър, бих искал да забравя онова, което направи. Първо, този съд, после заплахата, че някои от нас ще бъдат мъртви още преди да съмне. При тези обстоятелства обаче не ми остава нищо друго, освен да ти предложа да се оттеглиш. Или поне искам да знаеш, че вече не се ползваш с доверието ми.

Киър Грей се подсмихна.

— Виждате ли, господа, ето че стигнахме до същността на проблема. Той иска оставката ми.

Висок, слаб, младолик мъж с ястребово лице произнесе дрезгаво:

— Аз съм съгласен с Пети. Действията ти показват, че вече не отговаряш за постъпките си, Грей. Подай си оставката!

— Оставка! — изкрещя някой и нестройният хор от гласове поде вика: — Оставка! Оставка! Оставка!

За Катлийн, която съсредоточено следеше поведението на Джон Пети, тези дрезгави викове и грубите съпровождащи ги мисли прозвучаха като финален акорд. Трябваше да мине известно време, за да осъзнае, че само четирима от присъстващите крещят.

Умът й болезнено се възстановяваше от сътресението. Ето, значи, какво било. С виковете си „Оставка!“ те се надяваха да заглушат страха и съмненията, но засега не успяваха. Умът и погледът й се устремиха към Киър Грей, който със самото си присъствие не позволяваше на останалите да се поддадат на паниката. Този поглед й беше достатъчен, за да си възвърне смелостта. Грей седеше, малко поизправен отпреди, по-висок, по-едър, по-силен. Иронична, самоуверена усмивка играеше върху устните му.

— Не е ли странно — тихо изрече той — как тези четирима млади хора са се сплотили, за да подкрепят младия господин Пети? Надявам се, за по-възрастните господа сред присъстващите стана ясно, че всичко е организирано предварително. И че преди да съмне, ще има стрелящи войници, защото новобранците не могат да ни търпят нас, старците. Макар да съм на тяхната възраст, те и на мене гледат като на старо куче. Те мечтаят да сложат край на нашето влияние и, разбира се, са твърдо убедени, че като ни изпозастрелят, просто ще ускорят с няколко години онова, което така или иначе природата ще направи.

— Разстрел за тях! — изръмжа Мардю, най-възрастният сред присъстващите.

— Тия проклети млади парвенюта! — подкрепи го Харлиан, министърът на въздушния транспорт.

Сред по-възрастните мъже се понесе ропот, който би зарадвал Катлийн, ако не си даваше ясна сметка за подбудите, стоящи зад думите. Омраза и страх, съмнения и самонадеяност, разочарование и решимост — всичко това се преплиташе в кълбо от духовна нищета.

Леко пребледнял, Джон Пети стоеше и слушаше. Киър Грей скочи на крака със стиснати юмруци. Очите му пламтяха от гняв.

— Сядай, глупако жалък! Как се осмеляваш да предизвикваш конфликт тъкмо сега, когато може да се наложи да променим цялата си политика спрямо сленовете! Ние губим, не разбираш ли? Нямаме нито един учен, който би се сравнил с блестящите учени на сленовете. Какво ли не бих дал да имаме на наша страна поне един от тях! Да имаме един слен като Питър Крос например, когото с цялата си глупост убихме преди три години, защото заловилата го полиция притежава манталитета на тълпата. Да, казвам „тълпата“, защото хората днес са точно това. Паплач, диви зверове, които създадохме ние самите с нашата пропаганда. Те са уплашени, смъртно уплашени за децата си, а нямаме нито един учен, способен да мисли обективно върху проблема. Всъщност, може да се каже, че въобще нямаме учен, достоен да носи това звание. Какъв стимул има едно човешко същество да прекара целия си живот в търсене, когато знае с убийствена сигурност, че всичко, което може да открие, вече е усъвършенствано отдавна от сленовете? Че то чака скрито някъде в тайните пещери или на хартия, готово за деня, в който сленовете ще направят следващия си опит да покорят света? Науката ни е смехотворна, образованието ни е куп лъжи. И с всяка изминала година планината от отломки на човешките надежди и стремежи става все по-висока. От година на година се увеличават неуредиците, нищетата, нещастията. Нищо не ни е останало, освен омраза, а само омраза не стига. Или трябва да унищожим веднъж завинаги сленовете, или да се споразумеем с тях и да сложим край на цялата тая лудост.

Лицето на Киър Грей беше потъмняло от страстта, която влагаше в думите си. Ала умът му през цялото време си оставаше хладен, наблюдателен, предпазлив. Майстор на демагогията, властелин над хората, когато заговори отново, гласът му прозвуча далеч по-укротен, а великолепният му баритон беше станал ясен и мек.

— Джон Пети ме обвини, че искам да оставя това дете живо. Я си спомнете последните няколко месеца! Споменавал ли ви е понякога той, та дори и само на шега, че имам намерение да я оставя жива? Знам, че го е правил, защото слухът стигна до ушите ми. И вие виждате какво се получава сега, след като той вече предпазливо е разпръснал отровата. Политическият ви опит ще ви подскаже, че ме е тласнал умишлено към сегашната ми позиция. Ако я убия, ще изглежда, че съм отстъпил, и това неминуемо ще се отрази на авторитета ми. Затова смятам да издам указ, според който Катлийн Лейтън няма да бъде екзекутирана. С оглед недостатъчните ни сведения за сленовете, тя ще бъде оставена жива като обект на изследвания. Лично аз съм решен да се възползвам от продължителното й присъствие сред нас, като наблюдавам развитието й, докато достигне зрелост. Аз и досега си водех непрекъснато записки във връзка с нея.

Джон Пети продължаваше да стои прав.

— Не се опитвай да ми запушиш устата! — избухна той. — Твърде далеч отиде! Следващата ти стъпка сигурно ще бъде да подариш на сленовете целия континент, за да го използват като полигон за своите суперизобретения, с които ни проглуши ушите, но които още никой не е видял. Колкото до Катлийн Лейтън — бога ми, тя ще остане жива само през трупа ми! Жените сленове са най-опасните. Те възпроизвеждат и възпитават тяхното поколение, и добре си вършат работата, дявол да ги вземе!

Думите отново избледняха в съзнанието на Катлийн, изместени за втори път от настойчивия мисловен въпрос на Киър Грей.

„Колко от присъстващите ме подкрепят безусловно? Покажи ми с пръсти.“

Тя го погледна изумена, после отново се потопи в хаоса от настроения и разпръсната менталност, бушуващ около мъжете в стаята. Не беше никак лесно, защото мислите бяха много, много бяха и смущенията. Освен това мозъкът й започна да отслабва, когато си даде сметка за истината. Кой знае защо, беше сигурна, че всички по-възрастни мъже са на страната на Грей. Само че не беше така. В главите им царяха страх и нарастващо убеждение, че дните на Киър Грей са преброени и най-добре ще е да минат на страната на младата, силна група.

Най-накрая, объркана, тя вдигна три пръста. Трима за, четирима решително против и трима колебаещи се, в това число и Джон Пети.

Не можеше да му предаде сведенията за последните, защото той не попита нищо повече. Вниманието му беше съсредоточено върху тези трима, които го подкрепяха. В леко разширените му очи Катлийн прочете зараждаща се тревога. За един кратък миг й се стори, че объркването се процежда в мислите му, но тутакси привичната безстрастност затвори съзнанието му и изтри всяка следа от притеснение по лицето му. Той седеше на стола си като каменна статуя — студен, мрачен и неумолим.

Катлийн не можеше да откъсне очи от него.

Беше сигурна, че човекът пред нея е притиснат в ъгъла и сега напряга до краен предел мозъка си, търсейки в миналия си опит средството, което би превърнало неизбежното поражение в победа. Тя се опитваше с всички сили да проникне в този мозък, но Грей държеше в желязна хватка мислите си. Спокойните, целенасочени движения на ума му се изправяха като непреодолима преграда между двамата.

Но дори и в периферните му мисли тя прочете съмнение, някаква странна несигурност, в която нямаше страх, а само колебание какво трябва да се направи, какво би могло да се направи. Това може би означаваше, че той не бе предвидил истинския мащаб на кризата, тази организирана опозиция, стаената омраза, която чакаше само възможност да го смаже, да го унищожи.

Гласът на Джон Пети прекъсна разсъжденията й:

— Мисля, че още сега трябва да поставим този въпрос на гласуване.

Киър Грей избухна в смях — продължителен, дълбок, циничен смях, в който прозвучаха изненадващо безгрижни нотки.

— Значи искаш да поставим на гласуване проблем, за който само преди минута каза, че съществува само във въображението ми! Не, отказвам се вече да апелирам към здравия разум на присъстващите! Да вразумяваш глухи е загубена кауза, но само за протокола ще кажа, че искането за вот в този момент е безусловно признание за вина, при това нагло и демонстративно, без съмнение резултат от увереност, базираща се на поддръжката на поне петима членове на съвета, ако не и повече. Тогава още веднъж свалям картите на масата! Знам от известно време за този бунт и съм подготвен за него.

— Хайде бе! — обади се Пети. — Блъфираш! Аз следях всяка твоя стъпка. Когато подготвяхме съвета, ние се опасявахме от непредвидени ситуации, например някой да реши, че може да мине и без гласовете на останалите, затова тогава взехме предпазни мерки, които все още са в сила. Собствената ми стража е тук и пази в коридора, същото е и с гардовете на останалите членове на съвета. Те са готови да си прережат гърлата един другиму при първия знак. Ние сме склонни да го дадем, ако се наложи, и да рискуваме живота си в битката, която ще последва.

— Аха… — замислено пророни Грей. — Открихме си картите, значи.

Мъжете се размърдаха неспокойно, мислите им избликнаха като фонтан, леденостуден и смразяващ. Тогава, за учудване на Катлийн, Мардю — един от тримата, за които вярваше, че безрезервно подкрепят Грей — се прокашля. Тя улови намалялата му решимост едва в мига, в който той заговори.

— Знаеш ли, Киър, правиш голяма грешка, като се изживяваш като диктатор. Ти си избран от съвета и ние имаме пълното право да изберем друг на твое място. Някой, който може би ще съумее по-добре от теб да организира изтребването на сленовете.

Това си беше чисто дезертьорство. Плъховете напускаха потъващия кораб и сега се опитваха отчаяно да убедят новите силни на деня, че подкрепата им не е за пренебрегване.

В главата на Харлиан вятърът също беше сменил посоката си.

— Прав е, прав е. Приказките ти за споразумение със сленовете са предателство, чисто предателство. Това е единственият въпрос, по който две мнения не може да има, защото засяга кръвно тъл… хората. Трябва да предприемем нещо за премахването на сленовете и може би една по-агресивна политика, провеждана от по-агресивен човек…

Киър Грей се усмихна криво и отново същата неувереност се промъкна в мозъка му — какво да се прави, какво? Имаше някакъв далечен намек и за нещо друго, смътно раздразнение и мрачна решимост да поеме риска. Но нищо по-определено, нищо ясно не стигаше до Катлийн.

— Значи — все така меко изрече Киър Грей, — ще поверите водещата роля в този съвет на човек, който само преди няколко дни позволи деветгодишният Джоми Крос, може би най-опасният от всички сленове, да избяга със собствената му кола?

— Какво пък — ехидно се отзова Джон Пети, — тук поне има един слен, който няма да избяга.

Той изгледа враждебно Катлийн, после се обърна тържествуващо към останалите:

— Ето какво можем да сторим: да я екзекутираме утре; всъщност, още сега, а после да издадем указ за освобождаването на Киър Грей от длъжност заради сключеното от него тайно споразумение със сленовете, доказателство за което е отказът му да екзекутира Катлийн Лейтън.

Беше толкова странно — да седи в тази стая и да изслушва смъртната си присъда без следа от вълнение, сякаш не ставаше дума за нея. Умът й сякаш беше някъде далеч, недосегаем за думите, и одобрителното мърморене, което се надигна откъм мъжете, също като че идеше от огромно разстояние.

Усмивката на Киър Грей се стопи.

— Катлийн! — изрече на глас той. — Можем вече да свършваме с играта на криеница. Колко души са против мене?

Тя го погледна смутено и като в просъница се чу да отговаря:

— Всички са против вас. Винаги са ви мразили, защото сте далеч по-умен от тях и защото смятат, че сте ги потискал и сте ги засенчвал, правел сте така, че да изглеждат нищожества.

— Значи той я използва, за да ни шпионира! — избухна Джон Пети, но в яростта му се усещаше триумф. — Е, поне е хубаво да знаем, че всички сме единодушни в едно — Киър Грей си е изпял песента!

— Още не — меко възрази Киър Грей. — До такава степен не съм съгласен с вас, че само след десет минути всички вие ще се изправите срещу пушките. Колебаех се да прибягна до подобна драстична мярка, но сега няма друга възможност, нито връщане назад, защото току-що направих необратим ход. Натиснах копчето, което известява единадесетте офицера, командващи охраната на всеки от вас — вашите най-доверени съветници и бъдещи наследници — че часът е ударил.

Всички го зяпаха неразбиращо. Грей продължи:

— Виждате ли, господа, вие не сте взели под внимание една съдбоносна слабост в човешката природа. Стремежът към власт у нисшестоящите е не по-малко силен от вашия. Подобен изход от положение като днешното ми хрумна преди известно време, когато най-довереният помощник на господин Пети дойде при мене с уверението, че охотно ще замести шефа си, стига да му се даде възможност. Тогава си изработих стратегия как да използвам това качество и по-нататък, при това с твърде задоволителни резултати, и се постарах за единадесетия рожден ден на Катлийн всички актьори да се появят на сцената… Аха, ето ги и новите членове на съвета!

Вратата се отбори с трясък и единадесет мрачни млади мъже се втурнаха в стаята с насочени пистолети.

— Вадете оръжието! — изрева с всичка сила Пети.

— Не съм взел! — изхленчи един от мъжете.

Стаята се разтресе от револверните изстрели. Отекнаха рикошети — веднъж, още веднъж…

Мъжете се свлякоха на пода, гърчейки се в локвите на собствената си кръв. Като в мъгла Катлийн видя, че един от членовете на съвета все още е прав, с димящ пистолет в ръка. Джон Пети. Беше стрелял пръв. Мъжът, който трябваше да заеме мястото му, беше мъртъв — неподвижна фигура, просната на пода. Шефът на тайната полиция държеше здраво оръжието си, насочено към Киър Грей, когато проговори:

— Ще те убия, преди да ме е улучил някой, освен ако не се съгласиш на сделка. Аз ще ти съдействам от тук нататък, след като така хитро успя да обърнеш играта.

Старшият офицер погледна въпросително Киър Грей.

— Да му дадем ли да се разбере, ваше превъзходителство?

Беше слаб, мургав мъж с орлово лице и рязък глас. Катлийн от време на време го срещаше из коридорите на двореца. Името му беше Джем Лори. Никога преди тя не се беше опитвала да надникне в съзнанието му, но сега разбра, че той също умее да контролира мислите си и не би я допуснал до тях. Но от повърхността на мозъка му можеше да се прочете достатъчно за характера му. Беше упорит, пресметлив и амбициозен мъж.

— Не — отвърна замислено Киър Грей. — Джон Пети може да бъде полезен. Той ще трябва да заяви, че останалите членове на съвета са били екзекутирани в резултат на разследване на тайната полиция, уличаващо ги в тайни преговори със сленовете. Това ще бъде обяснението — то винаги хваща място пред жалката безмозъчна паплач отвън. Дължим идеята на самия господин Пети, но мисля, че сме способни и сами да стигнем до нея. За да я осъществим обаче, ще ни е необходим неговият авторитет. Всъщност — цинично добави той, — струва ми се, че ще е най-добре да припишем цялата заслуга за екзекуциите на Пети. Бил е толкова ужасен от откритието за тяхната двуличност и е действал по собствена инициатива, а после се е оставил на моята милост, която, предвид на представените от него сериозни улики, веднага е получил. Как ти звучи?

Джем Лори пристъпи напред.

— Добре измислено, ваше благородие. Но има един въпрос, които бих искал да изясним. Говоря от името на всички нови членове на съвета. Ние имаме нужда от вас — от вашия огромен авторитет, от ума ви, и искаме да ви помогнем да се превърнете в бог за хората, с други думи, да ви помогнем да закрепите позициите си и да станете недосегаем. Но не се заблуждавайте, че можете да се споразумеете с нашите доверени офицери да ни убият. Втори път тоя номер няма да мине.

— Едва ли е нужно да ми се напомня нещо толкова очевидно — студено произнесе Грей. — Наредете да изнесат мършата — работа ни чака. А ти, Катлийн, върви да си легнеш. Сега само ще ни пречиш.

Докато бързаше към стаята си, разтреперана от преживяното, Катлийн се питаше какво ли означаваше последната му реплика. Може би искаше да каже… Или пък… След клането, на което беше станала свидетел, не можеше вече да му вярва. Не можеше да вярва на нищо. Тази нощ тя дълго се въртя в леглото, докато сънят я обори.