Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Good Year, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Петкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2021)
Издание:
Автор: Питър Мейл
Заглавие: Добра година
Преводач: Петя Петкова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо; второ
Издател: „Гурме“ ЕООД за Хеликон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013; 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Редактор: Хриска Берова
Художник: Елена Негриева
Коректор: Хриска Берова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16025
История
- — Добавяне
Осем
Неделната утрин беше някак по-различна от утрините през седмицата, беше дори по-тихо от обичайното, сякаш самата природа си бе взела почивен ден. Макс не видя жива душа, докато тичаше. По пътищата нямаше коли, на хоризонта не се виждаха трактори, в лозята нямаше човешки фигури, само съвършено, окъпано в слънчева светлина спокойствие, накъдето и да погледнеше. И днес нямаше опасност този покой да бъде разбит на пух и прах от домашната симфония, дирижирана от мадам Паспарту.
Отвори един кухненски прозорец, изтиквайки възмутен гълъб, и чу далечния звън на църковната камбана, призоваваща селяните на литургия, благочестива интерлюдия към разточителството на неделния обяд. Спомни си, че в една статия се твърдеше, че католиците се хранят по-добре и по-обилно от протестантите, тъй като могат да се изповядат за греховната си лакомия и да се освободят от вината. Погледна в хладилника, не видя нищо, което да го въведе в изкушение, и бе принуден да се задоволи с чаша café créme[1].
Кухнята миришеше на грижите на мадам Паспарту, на чистота, лак и лавандулова есенция. Беше възвърнала здравословния блясък по повърхността на старата дървена маса и бе сложила в средата ваза с тъмнорозови рози, отрязани от храста в двора. Следващата седмица, помисли си Макс, трябваше да говори с нея за заплащането. Каквото и да поискаше, щеше да го заслужава, дори само заради удоволствието да пие сутрин кафе в такава излъскана и ухайна обстановка.
Самият той също бе излъскан и ухаен за предстоящото си излизане с нотариус Озе. Беше се избръснал по-грижливо и бе облякъл тъмносин памучен панталон и стара, но запазена копринена риза, подарък за Коледа от отдавнашно гадже. На път към входната врата зърна отражението си в огледалото в антрето и видя, че лондонската му бледност е заменена с наченки на тен — с цвят на кафе, само върху лицето и ръцете до лактите, но все пак някакво начало. Остави ключа под саксията със здравец и потегли, като си подсвиркваше с уста.
Всеки, който пътува с часове до работата си, би завидял на Натали за къщата, която се намираше само на две врати от кабинета й нагоре по улицата. Отпред бе паркирано лъскаво черно пежо 305 със спуснат гюрук, а вратата й бе открехната. Каквото и да пишеха журналистите с ужас, примесен с наслада, за нарастващата по статистически данни престъпност, очевидно това още не важеше за Сен Пон.
Макс хвана тежкото бронзово чукало и потропа нерешително.
— Oui? — Гласът долетя от горния стаж, извисявайки се над бръмченето на сешоар.
— Натали, аз съм. Макс.
— Винаги ли подранявате?
— Обещах на майка си никога да не закъснявам за срещи с нотариуси, особено когато карат открити коли.
Сешоарът спря.
— Влезте. Ще сляза след минута.
Макс прекоси малко преддверие и се озова в Г-образно помещение, в което дневната бе отделена от кухнята със стар поцинкован бар. Кожено канапе с преметнат на облегалката копринен шал и два тапицирани стола с ниски облегалки и солидни дръжки бяха наредени около малка масичка отрупана с книги, а теракотеният плод бе покрит с красив персийски килим, чиито цветове с времето бяха избледнели до приглушени петна. Голямо провансалско огледало от XIX век в масивна позлатена гипсова рамка висеше над камината и в него се отразяваше ваза с кремове на лавицата над огнището. Стените бяха украсени с няколко фотографии на Латриг — всички подписани, както забеляза Макс. Всичко говореше за добър вкус и достатъчно средства за поддържането му.
Той приседна в края на канапето и огледа книгите на масичката. Бяха предимно за изкуство и фотография, от Кайбот и Ботеро до Атже и Ъруит, но една цяла купчина бе посветена изцяло на виното — томове за Икем, Бургундия, легендарните шампански вина. А най-отгоре имаше стар екземпляр на „Великите винени щата на Бордо“.
Макс взе книгата — малко потъмняла, но все още красива — и я запрелиства. Ако имаше ново издание, щеше да купи за Чарли, той би оценил съчетанието от хубави вина и извънредно примамливи недвижими имоти, както би ги определил. Спомни си за великолепната бутилка, която си бяха поделили в Лондон, и отвори индекса да провери за шато „Леовил Бартон“.
Докато разлистваше страниците, на пода изпадна разделител. Вдигна го и видя, че всъщност е винен етикет — едно от стотиците вина, за които не беше чувал, но му харесаха простото оформление и плътната кремава хартия, на която бе отпечатан. Беше сдържан и изчистен, без да е твърде модерен. Ако някога успее да произведе нещо годно за пиене от лозето, точно такъв етикет би избрал за собственото си вино. Сложи го обратно в книгата и чу Натали да слиза по стълбите, върна тома на мястото му и се изправи да я поздрави.
Тя беше оставила униформата на нотариус в гардероба и носеше плътно прилепнали бели панталони с черна блуза, която разкриваше ръцете й, а слънчевата светлина, нахлуваща косо през прозореца, възпламеняваше кладата на медната й коса. Макс протегна ръка да се здрависат, но за негова изненада тя се наведе и го целуна по двете бузи, дъхът й беше топъл и ароматен. Утрото започваше добре.
— Е — подхвана тя, — готов ли сте да chiner[2]?
— Звучи забавно. Законно ли е?
Натали се засмя.
— Означава да търсиш антики, изгодни покупки. — Тя взе малка кожена дамска чанта. — Въпреки че днес няма да намерите никакви изгодни покупки. Ще вземем моята кола. Обичам да шофирам.
На Макс открай време му допадаше идеята да има красива шофьорка, беше една от фантазиите му. При все това скоро се озова в положение да притиска единия си крак с все сила към пода в търсене на несъществуваща спирачка. Натали караше по класически френски маниер — бързо, нетърпеливо, като подлагаше на изпитание пределите на безопасността — и се отнасяше с безцеремонно пренебрежение към предимството да държи волана с две ръце. Това не означаваше, че незаетата ръка беше свободна. Когато не сменяше скоростта, беше заета да отмята назад лъщящата си коса, да намества слънчевите очила или да добавя визуални акценти към разговора.
Докато прелитаха километрите, тя разказа на Макс как Ил сюр Сорг се е преобразило от сънливо малко градче с неделен битпазар в антикварен център със световна слава.
— Сега всички идват тук — обясни тя. — Търговци от Ню Йорк и Калифорния, Лондон, Мюнхен, Париж, интериорни дизайнери и богатите им клиенти с къщи в Алпите… — Тя замълча да изпълни особено необмислена маневра с висока скорост, като изпревари на опасен завой и едва не блъсна задаващ се отсреща велосипедист. Погледна към Макс и се ухили. — Вече можеш да отвориш очи. Почти стигнахме.
Макс изрече наум благодарствена молитва към светеца, закрилящ уплашените пътници, и започна да се отпуска чак когато движението намаля до пълзене, а колите се щураха в търсене на места за паркиране. Натали видя мъж и жена, които натоварваха огромна и много мрачна религиозна картина във волво и си размени с тях знаци, от които разбра, че се канят да тръгват. Тя спря и принуди останалите в колоната да се изтеглят назад. Почти моментално зазвуча хор от клаксони, който се извиси до кресчендо от разярени просвирвания от колата непосредствено зад нея. Без да им обръща внимание, Натали спокойно и бавно се намести в мястото, което волвото освободи, след което махна с ръка на колата отзад и направи жест, който беше на границата на обидата. Шофьорът форсира и й върна жеста с лихва.
Макс слезе и се протегна.
— Винаги ли е така в неделя?
Натали кимна утвърдително.
— През зимата е малко по-спокойно, но не кой знае колко. Няма слаб сезон за пазаруване.
Те се запътиха към линията сергии, където brocanteurs[3] бяха изложили тазседмичните си безценни реликви — стари ленени спални покривки, фаянсови съдове, окъсани плакати, пепелници, столове с последните им останали крака, аматьорски копия на картини на Сезан, вещите на стотици отдавна изчезнали домакинства.
— Тази страна е главно за чужденци — просвети го Натали, — които търсят сувенири за вкъщи. Ето там, от другата страна на улицата, са някои от сериозните търговци. Останалите са по-нагоре, в старата гара. Ще започнем от тях. — Тя хвана Макс подръка и го поведе през тесен мост над реката. — Но първо кафе. Ако не пия кафе, ще стана зла и заядлива salope[4].
Другият бряг бе осеян с още сергии, отрупани със сирена и цветя, зехтин и подправки, евтини дрехи и твърди розови сутиени и корсети, които могат да се видят за продан само по провинциалните френски пазари. Макс мълчеше, попиваше цветовете, миризмите и добронамереното блъскане на тълпата и се наслаждаваше на лекия натиск на напътстващата го ръка на Натали.
Намериха маса в кафене с изглед към реката и поръчаха две grands crémes. Натали взе чашата си с две ръце, отпи дълга, лакома глътка и се облегна с въздишка на задоволство.
— Allors — подзе тя, — преди да забравя. — Тя зарови в чантата си. — Обядът.
Макс смръщи чело. Не му приличаше на момиче, което би носило сандвичи. Но, както казваше чичо Хенри, никога не знаеш с жабарите, каквито са роби на стомасите си.
Натали вдигна поглед и докато вадеше мобилния телефон от чантата си, видя насмешливото му изражение.
— Какво има?
Макс поклати глава.
— Нищо. Всъщност спомних си нещо, което чичо ми казваше за французите и храната. За момент реших, че ще разпънеш пикник. Нали се сещаш, обяд.
Веждите на Натали се вдигнаха при нелепостта на тази идея и тя зацъка с език.
— Приличам ли на bonne maman[5]?
Той я изгледа продължително и оценяващо. Трудно можеше да си я представи как се поти над гореща печка.
— Не, предполагам, че не. Нямаш такова телосложение. А и престилката не би отивала на чантата ти. Кажи, познаваше ли чичо ми?
— Срещали сме се веднъж. Истински англичанин.
— Това хубаво ли е, или лошо?
Натали вдигна едното си рамо и се усмихна.
— Зависи от човека. — Тя остави Макс да размишлява над думите й, докато преглеждаше номерата в телефона си, намери номера, който търсеше, и поднесе апарата към ухото си. — Jaques? C’est Nathalie. Bien, et toi?[6]. — Тя се засмя на отговора. — Oui, deux. Dans le jardin. A tout à l’heure.[7]
Допиха кафето си и Натали си погледна часовника.
— Имаме достатъчно време до обяд. Кои искаш да видиш първо — скъпите търговии или абсурдно скъпите?
Тя преметна чантата си през рамо и си проправи път през тълпата, косата и полюшването на бедрата й прогониха от главата на Макс всички мисли за антики.
След близо два часа, прекарани в зяпане на скринове, гардероби, легла с балдахин, мраморни вани, богат набор от натруфени столове и маси, приписвани на различните Наполеони и Луи, на Макс му стана пределно ясно едно — Вехториите на тавана му нямаше да предизвикат никакъв интерес у тези любители на изтънчената marqueterie[8] и бел епок. Леко посърнал, отиде при Натали, която си бъбреше със строен младеж, застанал сред колекция от полилеи, и зачака пауза в разговора им.
— Беше много образователно — сподели й Макс, след като младежът се оттегли, — но не мисля, че моите вещи попадат в тази категория. Нямат достатъчно позлата.
— Ah bon?[9] Може би ти трябва…
— Питие. И след това обяд. И вехтошар, който да ги отнесе.
Натали се засмя.
— Няма картини на Рембранд в стаята на прислужницата? Никакъв Пусен под леглото? Горкият Макс. — Тя го хвана за ръка. — Нищо. Чаша вино ще ти повдигне духа.
Беше избрала малък ресторант на неин приятел, популярен сред търговиите и декораторите, които търсеха разтуха в прохладната му оградена градина след тегобите на сутрешния пазарлък. Тя отведе Макс до единствената свободна маса в ъгъла под сянката на гигантско смокиново дърво, което изглеждаше като че ли расте от стената.
Широкоплещ мъж с издута бяла риза и панталони донесе менюто и дари Натали с две звучни целувки, а Макс — с ръкостискане. Беше Жак, собственикът. Скара й се, че не идва по-често, а междувременно даде знак на сервитьора да донесе вино. Препоръча plat du jour[10] със страстния ентусиазъм на човек, който се тревожи, че може да са приготвили твърде голямо количество от въпросния специалитет, и им пожела приятен обяд.
Виното дойде в масивна запотена гарафа — неустоима гледка в жаден ден. Макс сипа и те допряха чаши, малка любезност, която с Натали му се струваше странно интимна. Като повечето англичани бе свикнал сътрапезниците да държат дистанция един от друг и само сдържано да смотолевят „наздраве“ преди първата глътка.
— Е? — Натали бе вдигнала очилата си в косата и тъмните й очи го наблюдаваха развеселено. — Значи няма да излезеш в пенсия с печалбата от съкровищата на тавана ти?
— Опасявам се, че не. Но ти благодаря, че ме доведе. Сигурно си имала да правиш по-интересни неща днес. — Неизреченият въпрос увисна във въздуха за момент.
— Макс — отвърна тя, — струва ми се, че опипваш почвата.
Той се ухили.
— Добре де, какво правиш обикновено през уикендите? Освен автомобилните състезания?
— Ах. — Натали се усмихна, но отказа да бъде въвлечена в този разговор и се насочи към менюто си. — Тук агнешкото винаги е добро, както и сьомгата. Сервират я с доматен сос. И на всяка цена трябва да започнеш с pissaladiére[11].
Макс остави менюто си и се облегна.
— Добре. Каквото кажеш.
Натали махна пренебрежително с ръка сякаш отпъждаше насекомо.
— Винаги ли правиш, каквото ти кажат жените? — Тя вдигна поглед към него с лека усмивка.
— Зависи от жената.
Поръчаха, нахраниха се и докато обменяха редактираните истории на живота си, които непознати разкриват един на друг по пътя към сприятеляването, гарафата вино бе последвана от втора. Макс забеляза, че Натали слуша — внимателно и се смее на точните места — много повече, отколкото говори. Но чувстваше, че обядът е напредък; до такава степен, че чак на път към колата се сети да попита дали е извадила късмет в търсенето на винен лекар.
— Така ми се струва — отвърна тя. — Не ти ли казах? Смятан е за един от най-добрите, но е много зает. — Тя сви рамене. — Всички добри са така. Ако не са в Бордо, ще са в Калифорния или Чили. Както и да е, от кабинета му ми обещаха, че ще ми се обади следващата седмица.
Стигнаха до колата. Макс спря, сложи ръка на сърцето си и се постара да докара, както се надяваше, подкупващо изражение.
— Натали — започна той, — може ли да предложа идеалния завършек на прекрасен следобед?
Тя извърна глава и го изгледа през рамо подозрително. Досега се бе държал като възпитан мъж, но човек никога не знае. Англичаните невинаги бяха такива, каквито изглеждаха. Веждите й се повдигнаха.
— Нека аз да карам.