Питър Мейл
Добра година (12)

Единайсет

— Ах! — възкликна мадам Паспарту. — Както и предполагах. Младата Américaine се нанася.

Тя наблюдаваше с одобрителен поглед как Макс се мъчи да маневрира на входната врата с чантата на Кристи, огромен брезентов денк във формата на наденица.

— Всичко е готово, мосю Макс — прибави с доволна усмивка, — сложих цветя в спалнята ви и смених чаршафите. Сигурна съм, че и за двама ви ще е много удобно.

Макс пусна чантата на пода.

— Не, мадам. Не. Не разбирате. Тя остава тук, но не с мен. Е, с мен, но не в същата спалня.

Мадам Паспарту прие тази новина с изненадано изражение сякаш идеята двама здрави и необвързани млади да предпочетат да не споделят легло беше странна, дори неестествена. Тя вирна глава и сложи ръце на хълбоците.

— Ah bon? И защо не?

— По-късно ще ви обясня — отговори той и се обърна към Кристи, като й кимна към стълбите и метна чантата на гръб.

— Хайде да те настаним.

Направиха обиколка на стаите на горния етаж, по време на която мадам Паспарту отваряше кепенците и забърсваше всяка повърхност, за която подозираше, че приютява прах, сочеше гледките през високите прозорци и мърмореше, не съвсем под сурдинка, колко неразумно е да не използват заедно чудесната спалня на Макс. Кристи оглеждаше със страх хлътналите легла, старите, разкривени гардероби, неравните теракотени подове. Страхът премина в изумление, когато стигнаха до една баня, дори по-средновековна от останалите, с приставка за душ, прикрепена към ваната с усукана плетеница от напукан и избелял розов маркуч. Тя бавно поклати глава.

— Жестоко — отбеляза тя. — Направо невероятно.

— Не е точно „Риц“, знам — каза й Макс. — Но има чар. В Щатите не можеш да намериш нищо такова. — Той седна върху седалката на тоалетната и протегна ръце към прозореца. — Искам да кажа, че можеш да прекараш много щастливи часове тук. Гледката е великолепна.

Половинчатата усмивка не прикри явния й смут, граничещ с откровен ужас, и Макс се опита да си представи разкошните санитарни условия, с които вероятно бе свикнала в Калифорния. Хигиената, както знаеше той, беше една от малките религии на Америка. Изпита съжаление към нея.

— Виж, защо не вземеш моята стая и баня, а аз ще отида другаде? — предложи й той.

Така и направиха. Макс и мадам Паспарту оставиха Кристи да разопакова багажа си и слязоха в кухнята — той в търсене на утеха в чаша вино, а мадам Паспарту в търсене на просветление.

— Но защо не? — попита тя отново. — Това е най-хубавата стая. Леглото е достатъчно голямо за двама. Можете да сте заедно. Très cosy^[1].

— Току-що се запознахме.

— Е, и? Ще се опознаете.

— Тя ми е братовчедка. Поне мисля, че е.

Мадам Паспарту отхвърли тази незначителна даденост по рождение с махване е ръка.

— Половината аристократи във Франция имат liaisons^[2] с братовчедките си. — Тя ръгна Макс в гърдите, за да наблегне на думите си. — И много селяни. Дори тук, в селото, е добре известно, че…

Макс прекъсна разкритията й.

— Вижте, истината е…

— А. Истината.

— … истината е, че никога не съм харесвал блондинки. Предпочитам тъмнокоси. Винаги е било така.

— C’est vrai?^[3]

— Абсолютно.

Мадам Паспарту не се сдържа и докосна с ръка приемливо тъмната си коса, макар че сви рамене. Бе предложила решение, което според нея беше разумно и удобно — потенциално много приятно решение — и то бе отхвърлено без друга явна причина, поне доколкото тя виждаше, освен че момичето е родено русо. Пълен абсурд. Колко странни са мъжете, особено англичаните. Пожела на Макс приятна вечер и се оттегли надълго и нашироко да обсъди него и слабостите му със сестра си, мадам Русел.

Макс изчака колата й да се скрие от погледа му и изнесе на двора бутилка розе с две чаши. Сложи я да се охлажда под струята на фонтана и донесе от плевнята два опърпани ракитови стола, които сложи до bassin с лице към залязващото слънце. Реши, че изпълнява задълженията на грижовен домакин. Но когато седна да премисли събитията от деня, не успя да избегне мисълта, че дните му като домакин може да са преброени. Дали къщата действително бе негова или някоя тайнствена вметка в закон, въведен преди векове от Наполеон, щеше да постанови друго? Но му харесваше да се възприема като човек с един-два изконни принципа и глас от отвъдното му припомни нещо, което чичо Хенри често му казваше: един принцип не е принцип, докато не ти струва пари. В този случай не само пари, но и нов живот.

— Привет.

Кристи го извади от съзерцанието на бъдещето — облечена в чисти джинси и бяла тениска, с мокра коса, сресана назад. Изглеждаше осемнайсетгодишна.

— Поздравления. Открила си как да ползваш душа.

Той наля чаша вино и й я подаде.

— Благодаря. Само толкова ли тече всеки път? На тънка струйка?

— Французите не ги бива много в душовете. Но правят приказни залези.

Те поседяха за миг в мълчание и се наслаждаваха на небето, набраздено от златисти и розови ивици и украсено с малки, розови облаци, които изглеждаха като рисувани от Максфийлд Париш в някое от по-ексцентричните му настроения. Водата плискаше от фонтана и звукът се смесваше с цвърченето на cigales и крякането на жабите, които се провикваха една към друга в bassin.

Кристи се извърна към Макс.

— Какъв беше баща ми?

Макс се загледа в далечината, връщайки се в спомените си.

— Мисля, че в него най-много харесвах това, че се държеше с мен като с възрастен, а не като с ученик. И беше забавен, особено когато говореше за французите, въпреки че ги обичаше. „Нашите симпатични врагове“, така ги наричаше. Или ако бяха особено упорити и трудни — „проклети жабари“. Но по-скоро се възхищаваше от чувството им за превъзходство и добрите им обноски. Отдаваше голямо значение на добрите обноски. Предполагам, че в наши дни биха го смятали за старомоден.

— Защо?

— Беше истински джентълмен. Благороден, честен, с добри маниери — неща, които вече са излезли от мода. Щеше много да ти хареса. Аз го харесвах. — Макс отпи от виното и си погледна часовника. — Можем да слезем да вечеряме в селото. Там ще ти разкажа повече за него.

В „Ше Фани“ беше шумно и вече претъпкано с хора от селото и шепа туристи, които лесно се разпознаваха по зачервените от слънцето лица и обсипаните им с емблеми дрехи. Фани дойде да поздрави Макс и на лицето й се изписа изненада, когато видя, че не е сам.

— Толкова време не сме се виждали — каза тя и потупа Макс по ръката, докато го целуваше. — Поне два дни. Къде се губите? И кой е това?

Макс ги запозна и с интерес наблюдаваше как двете жени се оглеждат изучаващо, докато се ръкуваха, почти като кучета, които са се срещнали в парка. Защо мъжете никога не са толкова открити в любопитството си? Макс се усмихваше, докато сядаха.

— Какво ти е толкова забавно? — попита Кристи.

— Вие двете — отвърна той. — За момент дори помислих, че ще започнете да се душите.

Кристи проследи с поглед Фани, която се провираше грациозно между масите.

— Тук носят доста прилепнали дрехи, нали? Ако кихне, сигурно ще остане без блуза.

— Надявам се — каза Макс. Като видя, че Кристи повдига вежди критично, той бързо продължи нататък. — И така, какво ти се яде? Опитвала ли си пълнен заек с тапенада? Великолепно ястие.

Кристи не изглеждаше никак убедена.

— В Калифорния не готвим заешко. Мирише ли на дивеч?

— Има вкус на пиле. Ще ти хареса.

Темата за чичо Хенри заемаше по-голямата част от вечерта и Макс разказа на Кристи всичко, което успя да си спомни за онези лета преди много години. Чичо му го бе образовал напосоки, беше го въвел в тениса, шаха, виното, хубавите книги и хубавата музика. Особено ясно си спомняше един безкраен дъждовен ден, посветен на „Пръстенът на нибелунгите“, представен с коментара „музиката на Вагнер не е толкова лоша, колкото изглежда“.

Имаше и уроци по елементарна поддръжка на трактори, кормене на пилета, както и за отглеждане на полупитомен пор, чиято главна задача бе да гони плъховете. В тази образователна яхния бяха подхвърлени и други разнообразни съставки, като например непредвидимият характер на червенокосите жени, достойнствата на сапуна „Алено“, колко е важно да имаш хубав син костюм — „включи шивача си в завещанието; това е единственият път, когато трябва да му платиш“ — и изпитана система за печелене в игра на табла.

— Обичах тези лета — призна Макс. — Все едно бях с друго по-голямо момче, което знае много повече от мен.

— Къде бяха родителите ти?

— О, Шанхай, Лима, Саудитска Арабия, по цял свят. Баща ми беше дипломат от ниския ешелон. На всеки четири години го пращаха някъде, където не играят крикет и където като цяло се смята за неподходящо да живеят малки английски ученици.

Вечерта премина в нощ и терасата беше осветена само от блещукането на свещите по масите и от наниза цветни крушки, опънат през ресторанта. Повечето посетители бяха привършили вечерята си и пиеха кафе, пушеха, бъбреха си тихо и слушаха албума на Едит Пиаф, който Фани бе пуснала — химни на разбитото сърце, ридание във всяка песен.

Макс виждаше, че на Кристи й се доспива, тя наведе глава, опитвайки се да потисне прозявка. Виното, храната и дългият ден си казваха думата и той поиска сметката, която Фани донесе с чаша калвадос.

Тя дръпна стол и седна.

— Твоята petite amie^[4] — каза тя, кимвайки към Кристи, която изглеждаше сякаш всеки момент ще заспи. — Струва ми се, че я изтощи.

Изражението на лицето на Фани беше едновременно развеселено и любопитно, а на светлината от свещта очите й изглеждаха почти толкова черни, колкото косата.

Макс опита калвадоса — като пламтящи ябълки, и поклати глава. Първо мадам Паспарту, а сега и Фани бързо стигаха до едно и също заключение. Може би трябваше да е поласкан.

— Не е каквото си мислиш — отвърна той. — Идва чак от Калифорния. Дълъг полет.

Фани се усмихна и се пресегна да разроши косата на Макс.

— Тогава ти желая по-голям късмет утре.

Ръката й се спусна върху рамото му и остана там, топла и лека. Без да се замисля, той прокара върховете на пръстите си по вътрешността на голата й ръка с цвят на карамел и проследи една тънка линия на вена от китката до лакътя. Главите им бяха достатъчно близо да почувства дъха й върху лицето си.

— Прекъсвам ли нещо? — Кристи се беше събудила и ги наблюдаваше с полуотворени очи.

Макс прочисти гърло и се облегна на стола си.

— Просто плащам сметката.

Докато караше към къщата, продължаваше да усеща допира до кожата на Фани, сякаш пръстите му разполагаха със собствена памет. Кристи отново се прозя.

— Съжалявам, че се скапах така. Но много благодаря. Беше хубава вечер. И беше прав за заешкото.

Макс се усмихна в мрака.

— Радвам се, че ти хареса.

Макар никой от двамата да не го знаеше в този момент, това беше върховата точка на отношенията им за следващите няколко дни.

Принудителното съжителство на двама непознати често с неудобно, наличието на гост в живота ти изисква известно съобразяване, което може да не ти идва естествено. А ако старите навици са вкоренени, може изобщо да не дойде. Така беше между Кристи и Макс.

Това беше странно и леко неловко положение и за двамата и ситуацията още повече се влошаваше от, както Кристи по-късно го нарече, сблъсъка между различните им начини на живот. Макс ставаше рано; Кристи обичаше да си поспива до късно. Когато слезеше в кухнята, установяваше, че Макс е изял последния кроасан и е изпил портокаловия сок. По природа Кристи беше подредена; Макс не беше. Той харесваше Моцарт; тя предпочиташе Спрингстийн. И двамата не можеха да готвят, ежедневен проблем. Кристи смяташе мадам Паспарту за любопитна и натрапчива; според Макс тя беше бижу на безценица.

Имаше ги и малките неудобства, присъщи на много стари къщи в провинциална Франция: непостоянната вода, която беше ледена, пареше или почти не течеше; непредвидимите капризи на електричеството, което засича, отслабва или направо спира без видима причина; шумът от трактор под прозореца на спалнята в шест сутринта; странният вкус на млякото; нашествието на насекомите — всичко това скоро започна да нервира момичето, свикнало с удобството и експедитивността на живота в по-модерната, комфортна и богата среда на Напа вали. А и французите — официални в един момент, фамилиарни в следващия, говорещи като картечници, обсебени от стомасите си, парфюмирани с чесън и според Кристи страдащи от постоянни пристъпи на арогантност.

Макс откри, че изпитва перверзно удоволствие да й противоречи, защитаваше пламенно Франция и французите и от време на време разпалваше огъня на спора с леки критики на Щатите. Те никога не се приемаха добре. Въпреки че Кристи беше твърде интелигентна да прегърне доктрината „който не е с нас, е против нас“, тя се озадачаваше, а понякога дори побесняваше от склонността на европейците да хапят ръката, която ги е хранила след Втората световна война, както го виждаше тя. И се вбеси още повече, когато Макс й припомни за Лафайет и че Америка е задължена на французите. И така атмосферата в къщата ставаше все по-напрегната. Мадам Паспарту усети напрежението и дори тя беше нетипично потисната. Беше неизбежно непрекъснатите препирни да достигнат кулминацията си.

Всичко започна пред публика. Подгонени от глада, Кристи и Макс бяха обявили враждебно примирие и вечеряха в селото, Фани, трябва да се признае, с поведението си по никакъв начин не облекчаваше деликатната ситуация, суетеше се около Макс и напълно пренебрегваше Кристи, която я наблюдаваше с опасен поглед. Чашата преля с появата на десерта.

Кристи прониза убийствено задушената си круша с вилицата.

— Трябва ли да те масажира всеки път, когато дойде на масата?

— Просто се държи приятелски.

— Да бе.

— Виж, такава си е. Не е нужно да гледаш.

— Добре. — Кристи бутна стола си назад и се изправи. — Няма.

След тези думи тя си тръгна в нощта, от гняв гърбът й бе изпънат като струна.

Макс я настигна след няколко минути на пътя извън селото. Намали до скоростта на пешеходец, пресегна се и отвори вратата за пасажерското място. Кристи не му обърна внимание, ускори крачка и продължи да гледа право напред. След стотина метра пълзене Макс се отказа, затръшна вратата и даде газ.

Когато се прибра в къщата, хвърли ключовете от колата на кухненската маса и потърси с какво да притъпи гнева си. Отвратителният marc на Русел напълно съответстваше на настроението му и той беше вече на втората чаша, когато Кристи влезе.

Погледна каменното й лице, поколеба се дали да й каже това, което си беше наумил, но в яда си не се сдържа.

— Хубава ли беше разходката?

Думите му отприщиха порой. Оплакванията на Кристи започнаха с нападки срещу Фани, но бързо стигнаха до истинската причина за недоволството й: Макс или по-точно неговото отношение — липса на каквото и да било съчувствие, тотален егоцентризъм, самодоволство, извратено чувство за хумор. Типично английско. Тя крачеше напред-назад пред печката и го гледаше кръвнишки в очакване да избухне или поне да реагира. Но той вече се беше обвил в пашкула на хладната снизходителност, към която англичаните често прибягват при сблъсък с емоционални избухвания, особено на жени и чужденци. Нищо не би могло да е по-вбесяващо за момиче, което си търси повод за свада.

— Имаш право на мнение — заяви Макс, — колкото и обидно да го изразяваш. — Той посочи бутилката на масата. — Искаш ли питие?

Не, не искаше проклетото питие. Но би искала минимално разбиране, полагащо се в нейното положение — човек, далеч от дома, който не говори тукашния език, заобиколен е от чужденци, живее с чужденец.

Макс завъртя последната глътка мазна течност в чашата си, преди да я гаврътне, потрепервайки, и се изправи.

— Отивам да си лягам — обяви той. — Защо не пораснеш? Не съм те молил да идваш.

Не успя да стигне до кухненската врата. Кристи скръцна със зъби, сграбчи най-близкото до ръката си оръжие и го запрати по него. За нещастие оръжието беше петнайсетсантиметров тиган от ковано желязо, а още по-лошото бе, че ръката й е точна. Тиганът уцели Макс в слепоочието. В главата му избухна експлозия, взрив от болка, сетне настъпи мрак. Краката му се подкосиха и се свлече в безсъзнание на пода.

Кристи шокирана гледаше проснатото тяло. От главата на Макс започваше да тече кръв, която образува тънка червена линия, докато се стичаше по бузата му. Той не издаваше нито звук и лежеше неподвижен, зловещо неподвижен.

Разкаянието и паниката нахлуха с пълна сила. Кристи се наведе на пода и гушна главата на Макс в скута си, докато се опитваше да спре кървенето с хартиената салфетка, откъсната от кухненската ролка. Опипа врата му и й се стори, че усеща пулса, изпита моментно облекчение, което бързо бе изместено от мисли за възможните последствия — травма, увреждане на мозъка, съдебни искове за милиони долари, арест за причиняване на тежка телесна повреда, гниене с години във френска затворническа килия.

Лекар. Трябваше да повика лекар. Но не знаеше как да го направи във Франция. Полицията? Пожарната? О, боже мой. Какво бе сторила?

Главата в скута й помръдна не повече от сантиметър. Последва стон и едното око на Макс бавно се отвори и погледна над извивката на оцапаната й с кръв гръд към намръщеното й разтревожено лице.

— Къде си се научила да хвърляш така?

Кристи въздъхна с облекчение.

— Добре ли си? Виж, толкова съжалявам. Не знам какво стана. Предполагам, че… господи, кръвта. Кажи ми, че си добре.

Макс мръдна главата си предпазливо.

— Мисля, че ще оживея — отвърна той, — но не бива да се местя.

Отпусна глава в скута й, скръсти ръце на гърдите, затвори очи и отново простена.

— Въпреки че се сещам нещо, което може да помогне.

— Какво? Всичко, каквото кажеш. Лекар? Аспирин? Питие? Кажи.

— Дали случайно нямаш сестринска униформа?

Кристи погледна лицето на жертвата си. Макс отвори двете си очи и й намигна.

— Винаги съм си падал по сестрите.

И двамата се смееха, докато Кристи му помогна да се изправи и го настани на масата, където се зае с раната му с купа вода и още хартиени салфетки.

— Не е толкова зле, колкото смятах — каза тя, когато прочисти дълбоката рана над веждата му. — Но колко тъпо постъпих. Съжалявам. Наистина.

— Сигурно си го заслужавах — успокои я Макс.

Тя стисна рамото му, взе купата с кървава вода и я изля в мивката.

— Добре. Сега ми трябва някакъв дезинфектант. Какво ползват тук? Имаш ли йод?

— Никога не съм виждал — отвърна Макс. Той се пресегна през масата за бутилката marc. — Опитай с това. Убива всички микроби. Чисти и канализации.

Кристи намаза главата му с алкохола и направи импровизирана превръзка с ленти, отрязани от чиста хавлия.

— Така — каза тя. — Сигурен ли си, че не е по-добре да извикаме лекар?

Макс понечи да поклати глава, но присви очи от болка.

— Защо да разваляме чудесната вечер?