Питър Мейл
Добра година (4)

Три

Застанал под душа след сутрешния крос, подлагайки маринования си от алкохола череп на горещата вода, Макс премисли промените, настъпили в живота му през последните двайсет и четири часа, и прецени, че всички са за добро. Късметлия, копеле с късмет, помисли си той, докато се обличаше, и се усети, че си подсвирква Марсилезата на път към Найтсбридж за чаша кафе.

Денят беше сив, но сух и той седна на една от масите, наредени на тротоара като част от усилията на Лондон да имитира, поне през лятото, парижките кафенета. Хората около него мърмореха по мобилните телефони, прелистваха документи и поглеждаха часовника дали е време да поемат към работното място. Почувства смесица от вина и удоволствие, че вече не е един от тях. Днес му предстоеше единствено да осребри чека от Чарли, да уговори среща с нотариуса и да резервира билета си.

Първо нотариусът. В Англия беше осем часа и половина, сиреч във Франция беше девет и половина — работното време трябваше да е започнало. Извади писмото от кабинета на Озе, изпъстрено с петна от калвадос, и го разпъна на масата, като мислено се подготвяше за изпитанието да проведе първия си разговор на френски от години. Беше като карането на колело, каза си той, докато въвеждаше номера в телефона си. Веднъж научиш ли се, никога не го забравяш. При все това го споходи моментно колебание, когато чу женски глас с металическа нотка, заглушен от връзката, да изрича неохотно „Allo?“. По френски маниер тя се постара да прозвучи сякаш обаждането е направено в особено неподходящ момент.

Гласът, който се идентифицира като принадлежащ на секретарката на нотариус Озе, загуби от студенината си, когато Макс обясни, че е племенник на Хенри Скинър и негов наследник. След неколкократни паузи за консултиране със самия нотариус, както предположи Макс, бе уговорена среща за следобеда на идния ден. Той допи кафето си и се отправи да търси пътнически агент.

— „Ер Франс“ до Марсилия? — момичето на гишето дори не си направи труда да погледне в компютъра. — Нямате късмет, господине. „Ер Франс“ вече няма директни полети от Лондон до Марсилия. Мога да пробвам с „Бритиш еъруейс“.

Макс бе развил дълбока неприязън към всички самолетни компании, когато една от тях бе изгубила куфара му и несправедливо го бе обвинила, че не го е надписал правилно. Върнаха му го след няколко дни прегазен, отгоре все още личаха следите от гумата, която го бе смачкала. Не получи нито извинение, нито обезщетение. Ако не изгаряше от нетърпение да стигне в Прованс, щеше да вземе влак.

Оказа се, че всички директни полети са запълнени и трябваше да се задоволи с кратък полет до Париж и да се прехвърли на друг самолет, с който щеше да пристигне в Марсилия по обед. Прибрал билета на сигурно място в джоба си, се отби в банката, а остатъка от деня прекара в домакинска работа, за да подготви жилището си за — както започваше да му се струва — продължително отсъствие от Англия.

Същата вечер, готов за път, си сипа останалата водка и се загледа през прозореца в сгъстяващите се облаци, които поглъщаха залеза. Очакването и вълнението, които изпитваше през целия ден, се усилиха. Утре щеше да види слънцето и да спи в чуждестранно легло, може би неговото собствено чуждестранно легло, ако нямаше никакви проблеми с встъпването във владение на къщата. Окрилен от възможността за нов живот, смени съобщението на телефонния си секретар: „Заминах за Франция. Ще се върна след шест месеца. Може би“.

 

 

Летище „Хийтроу“ беше потискащо и претъпкано както винаги, а времето в Париж беше мрачно. Чак когато самолетът на „Ер Франс“ се озова южно от Сен Етиен, облаците се прочистиха и пред очите на Макс се разкриха безоблачни километри синьо небе като излязло от пощенска картичка. А по-късно, докато вървеше от летище „Маринян“ към паркинга за коли под наем, жегата го връхлетя с пълна сила. Шофьори на таксита с къси ръкави и слънчеви очила се мотаеха на сянка около колите си и оглеждаха момичетата в летни рокли. Лек бриз донесе полъх на нафта, наситена с емоции миризма, която Макс свързваше с Франция, а всяка гънка във варовиковите скали зад летището изглеждаше отсечена и добре очертана на ослепителната светлина. Светлина за художници. Лондонските дрехи му тежаха и му се струваха безцветни.

Когато се запъти с миниатюрното си рено към Люберон, пейзажът му се видя едновременно нов и познат и го върна към времената, когато чичо Хенри го взимаше от летището в началото на лятната ваканция. Зави по път 7 към Рон и пое по тясното шосе, което лъкатушеше между борови и дъбови горички, през прозореца нахлуваше топъл въздух, а гласът на Патрик Брюел, шепнеш. Parlez-moi d’amour^[1], се процеждаше от радиото като мед.

Мислите за amour бяха изместени от все по-належащата нужда да се облекчи. Макс отби от пътя, паркира до прашно бяло пежо и потърси убежище в храст. Завари шофьора на пежото, заел съответната позиция, и си размениха кимвания — двама мъже с една и съща неотложна мисия.

След известно време Макс наруши мълчанието.

— Хубав ден — отбеляза той. — Чудесно слънце.

— C’est normal.^[2]

— Не и там, откъдето идвам.

Мъжът сви рамене, закопча ципа си, запали цигара и отново кимна с глава, върна се в колата си и остави Макс да размишлява над безгрижното отношение на французите към телесните функции. Не би могъл да си представи подобна сцена на пътя „Кингстън“ в Англия, където подобни дейности — ако изобщо се предприемат — ще бъдат в атмосфера на потайност и смущение, с много обръщания и виновни погледи през рамо и в страх от минаваща полицейска кола и последваш арест за непристойно поведение.

Пое по моста над Дюранс, някогашна река, сега свита от ранната лятна суша до кален поток, и навлезе в départment^[3] Воклюз. Люберон се виждаше право напред — поредица от ниски, заоблени издатини, смекчени от покривка от вечнозелени храстовидни дъбове, приветлива, фотогенична верига, пренебрежително описвана като дизайнерска планина. Беше вярно, че е красива отдалеч. Но както Макс си спомняше от момчешките си изследователски походи, склоновете бяха по-стръмни и по-високи, отколкото изглеждаха, скалите под дъбовите шубраци бяха остри като корали и преходът беше труден.

Отклони се от главния път и последва знаците за Сен Пон, като се чудеше дали селото много се е променило, откакто го видя за последен път. Предполагаше, че не е. Беше от грешната страна на Люберон, тоест не се смяташе за шикозно място, и за разлика от супермодерните села Горд, Менерб, Бонийо, Русийон, Лакост не можеше да се похвали с етикета village perché^[4], тъй като беше построено на равнина, а не на върха на хълм. Вероятно липсата на височина бе оказала влияние върху характера на жителите му и в района им се носеше слабата на по-дружелюбни и гостоприемни от съседите им на север, които прекарваха живота си кацнали на чукари и които преди няколко века с години бяха воювали помежду си.

Дълъг булевард, опасан от чинари, образуваше изящен естествен вход към селото. Те бяха засадени, както и всички чинари в Прованс — ако човек вярва на легендите — от Наполеон, за да осигурят сянка на преминаващата армия. Историята не разказва как от всичките тези трескави градинарски занимания изобщо е намирал време за войни или пък за Жозефина.

Макс паркира на сянка и бавно се отправи към централния площад. Беше, какъвто си го спомняше — кафене, павилион за цигари, кметството и фонтан. Единствената видима промяна беше малък ресторант, масите му, закрити с чадъри, все още бяха пълни с хора, които се наслаждаваха на сенчестия си обяд. Какво имаше тук преди? Трябва да е бил селският фризьорски салон. Макс смътно си спомняше как го подстригва едра, напарфюмирана жена, чиято гръд, опряна в ухото му или на нивото на очите, бе възпламенявала юношеското му въображение.

От площада се разклоняваха тесни, сенчести улици, малко по-широки от коридори. Макс видя табелите над вратите на хлебарницата и месарницата, а в един от ъглите — табела с олющена, избледняла от слънцето боя и стрелка с надпис „Нотариус“, сочеща нагоре към улицата. Погледна си часовника и видя, че до срещата има половин час. Слънчевите лъчи се сипеха право върху главата му. Жаждата го отведе в кафенето, където кимна на неколцина възрастни мъже, преустановили играта си на карти, за да огледат непознатия в костюм, и поръча пастис.

Жената на бара махна с ръка към лавицата зад гърба й.

— Lequel? „Ricard“? „Casanis“? „Bardouin“? „Janot“? „Pernod“?^[5]

Макс сви рамене и тя се усмихна на обърканото му изражение.

— Alors, un Ricard.^[6]

Тя наля щедра доза в стъклена чаша и я постави на изпъстрения с петна цинков бар до гарафа, покрита с мъниста влага. Макс сипа вода в пастиса и се отправи към маса на терасата. При него дойде кучето на кафенето, положи глава на каляното му и го загледа с големите си, одухотворени очи, които му напомниха за Чарли.

Отпи първата глътка от замътената течност, прорязваща и освежаваща с парливия вкус на анасон, и се зачуди защо тук му харесва много повече, отколкото няколкото пъти, когато си бе поръчвал в Лондон. Жегата, разбира се — това беше питие за топло време. Но също и обстановката. Пастисът беше най-вкусен, когато чуваш цъкането на boules^[7] и ромона на френски говор. Щеше да е още по-пивък, помисли си той, ако не беше с костюм и чорапи. Извади писмото на нотариуса, погледна го отново и си припомни думите на Чарли: нов живот… може да седиш на златна мина… бутиковите вина са новата мода. Макс вдигна чашата си с наздравица за бъдещето.

Погледна към площада и видя последните клиенти на ресторанта да поемат бавно към следобедните си задачи. Единият, мъж с благоденстващ корем и фас от пура, изчезна в улицата, водеща към кабинета на нотариуса. Вероятно самият нотариус, помисли си Макс. Време беше да отиде да си получи наследството.

Кабинетът се намираше в горната част на улицата, точно преди края на селото и началото на лозята. Малка постройка със спуснати капаци на прозорците заради жегата и месингова табелка на вратата. Макс натисна звънеца.

— Oui? — обади се гласът с металическа нотка, раздразнен от поредното обезпокояване.

Макс се представи, чу как щраква резето и влезе да се запознае със собственичката на гласа.

Зад огромно, старомодно бюро, отрупано с папки, седеше жена на средна възраст със ситно накъдрена прическа, модерна през младостта на майка й. Опита се да докара усмивка и с ръка насочи Макс към двата стола в ъгъла на стаята. Нотариус Озе скоро ще го приеме, уведоми го тя, и се завърна към документите.

Той взе измачкан брой на „Куку“ отпреди шест месеца, който лежеше на маса между двата стола. Списанието, последователно както винаги в избора на редакторски откровения и разкрития, представяше всички обичайни заподозрени: Стефани Монакска, последната временна холивудска легенда, сина на Жан-Пол Белмондо, принц Уилям, Джони Холидей. Влюбени или разлюбени, нямаше никакво значение — всички те водеха живота, който гарантирано омагьосва хората в чакалните.

Макс бе откъснат от ексклузивното интервю с водещ бразилски пластичен хирург от силен, ядосан глас, долетял иззад затворената врата на, както предполагаше, кабинета на нотариус Озе. Последва мощно финално изсумтяване, вратата се отвори рязко, от стаята излезе широкоплещ мъж със загар на земеделски работник и хвърли свиреп поглед към Макс на път към изхода. Секретарката не си направи труда да вдигне глава от книжата. Лицето на мъжа се стори на Макс смътно, много смътно познато, но не се сети откъде. Върна се към пластичния хирург, който очевидно бе постигнал вълнуващ пробив в лифтинга на задници.

След няколко секунди се чу потракване на токчета по плочките на пода и нотариус Озе се появи с усмивка за добре дошъл.

— Мосю Скинър? За мен е удоволствие да се запознаем. Заповядайте в кабинета ми.

На Макс му трябваше малко време да се съвземе от изненадата, преди да се изправи и да поеме подадената ръка. Нотариус Озе беше, въпреки официалната титла в мъжки род, млада жена: стройна, с маслинова кожа и с тъмната, лъскава коса с червена къна, която човек може да види само във Франция. Беше облечена в сако и пола, които не биха били не намясто в Париж, а елегантните й крака завършваха в също толкова елегантни обувки на висок ток.

— Мосю Скинър? — Тя очевидно се забавляваше с явната му изненада. — Нещо не е наред ли?

Макс поклати глава, промърмори, че никога не е виждал адвоката си в Англия, господин Чапман, на висок ток и я последва в кабинета й. За разлика от спартанската и доста неприветлива обител на секретарката кабинетът на нотариус Озе беше като самата нея — лъскав и модерен, в бежово и тъмнокафяво. На бюрото имаше само лаптоп, тефтер, ваза с божури и кристална чаша с букет химикалки „Монблан“.

— Може ли да представите някакъв документ? — Тя се усмихна отново. — Просто формалност.

Макс й подаде паспорта си. Тя сложи очила за четене и сравни снимката с оригинала, седящ срещу нея, като поглеждаше ту към него, ту към снимката и клатеше глава.

— Тези снимки никога не са особено ласкателни, нали? Чудя се защо е така.

Тя плъзна паспорта на бюрото и се пресегна към чекмедже, откъдето извади дебела папка и връзка големи, старомодни ключове.

Започна да прехвърля съдържанието на папката и да чете откъси от различни документи. Макс слушаше с половин ухо, мислите му бяха далеч от юридическите подробности и той се възползва от обстоятелството, че тя е с наведена глава, за да я огледа: съвсем леко, дискретно загатнатата цепка между гърдите, където копринената блуза се бе отделила от тялото, като се наведе; кожата с пищния й средиземноморски блясък; изящните ръце, лъскавите, нелакирани нокти, но, както забеляза той, липсваше венчална халка. Опита се да измисли убедително оправдание за не толкова делова среща.

— … така че няма нужда да се притеснявате за данъците върху имота. Ще трябва да ги платите чак през ноември. — Тя затвори папката и я плъзна към него върху бюрото заедно с ключовете. — Voilà.

Погледна в тефтера си, където си беше нахвърлила бележки.

— За нещастие — устните й се нацупиха, сякаш да подчертаят тежестите на живота на нотариуса, — при наследяване винаги има проблеми. — Тя погледна към Макс над очилата и красиво наклони глава. — Вероятно, докато чакахте, сте видели един от тях да си тръгва оттук.

Макс се сети за намръщения селянин.

— Не изглеждаше особено щастлив. Кой е той?

— Клод Русел. Работеше за чичо ви.

Сега си спомни. Това беше Русел, по-стар, по-дебел, по-плешив и с по-обрулено от годините лице, но със сигурност същият мъж, когото бе срещал един-два пъти в къщата.

— Защо е ядосан?

Нотариус Озе погледна златния часовник на китката си.

— Малко е сложно за обясняване и днес наистина нямам време…

Макс вдигна ръка да я прекъсне.

— Хрумна ми чудесна идея.

Тя го погледна с полуусмивка.

— Утре. Обяд. Дори нотариусите обядват, нали?

Тя свали очилата си. Последва моментно колебание и потрепване на едното рамо.

— Да — отвърна, — нотариусите обядват.

Макс се изправи и наведе глава в лек поклон.

— До утре тогава.

След тези думи той се запъти към вратата.

— Мосю Скинър? — Усмивката й бе станала по-широка. — Да не си забравите ключовете.

Макс взе ключовете и обемистата папка и на излизане спря при бюрото на секретарката.

— Пожелавам ви превъзходна вечер, мадам. С шампанско и танци.

Жената вдигна поглед към него и кимна.

— Разбира се, мосю.

Тя го изгледа, докато излизаше, подсвирквайки си. Младите мъже често изпадаха в това състояние, като видят за пръв път нотариус Озе.