Питър Мейл
Добра година (13)

Дванайсет

На следващата сутрин Макс се сблъска с очуканото си отражение в огледалото за бръснене и вдигна парчето хавлия да огледа насиненото място над лявото си око. Като се изключат леката болка и пулсиращото дразнене, раната не изглеждаше толкова сериозна. Доктор Клерк в селото можеше за нула време да я почисти и да я превърже. Той се промъкна по стълбите надолу с надеждата да избегне мадам Паспарту, която с любовта си към драматизма несъмнено щеше да поиска да повика „Лекари без граници“ и хеликоптер с екип за спешна медицинска помощ.

Промъкването беше напразно. Тя го причакваше в засада пред кухненската врата, а разтревожената Кристи се въртеше до нея.

— Не можах да спя — призна американката. — Толкова се притеснявах. Мислех си, че може да има, нали се сещаш, усложнения — шок, посттравматичен стрес. Донесох ти два адвила, но ти спеше. Как се чувстваш?

Преди Макс да успее да отговори, мадам Паспарту ужасена се плесна по бузите.

— Oh la la la, le pauvre!^[1] Какво се е случило с главата ви?

Макс предпазливо докосна хавлията.

— Нищо страшно. Градинарска злополука.

— Миналата нощ сте се занимавали с градинарство?

— Знам. Глупаво е. Голяма грешка беше да го правя в тъмното.

— Не мърдайте. — Мадам Паспарту извади мобилния си телефон от джоба на панталоните, които днес бяха в ярко горскозелено. — Ще се обадя на Раул.

— Раул?

— Разбира се, че Раул. Той кара линейка.

Макс поклати глава и моментално съжали.

— Моля ви. Ще се оправя. — Той се обърна към Кристи и заговори на английски. — Ще отида при лекаря в селото да погледне раната.

Кристи настоя да го закара и те оставиха на прага мадам Паспарту да клопа загрижено като кокошка и да мърмори за мозъчно сътресение и за бележитата френска панацея, антибиотика.

След половин час, една инжекция против тетанус, смяна на хавлиената превръзка с по-традиционна, Макс излезе от кабинета на лекаря, стиснал пачка рецепти, и завари Кристи в чакалнята.

— Никога не се разболявай във Франция — посъветва я той. — Само от бумащината може да откараш на легло цяла седмица.

Тя го погледна и не успя да си сдържи усмивката.

— Явно лекарят не разполага с бял бинт. Или ти специално поиска розов?

Тръгнаха надолу по улицата към кафенето и се озоваха там точно когато Русел си тръгваше след възстановителна сутрешна бира. Докато се ръкуваха, той се взря в главата на Макс.

— Eh alors? Но какво…

— Градинарска злополука — съобщи Макс.

Той предотврати неизбежните въпроси, като представи Кристи на Русел, който свали шапката си с апломб и наведе глава.

— Очарован съм, мадмоазел. Значи сте отседнали при мосю Макс? Тогава се надявам да дойдете на вечеря с него довечера. Жена ми е направила civet от глиган. — Той целуна върховете на пръстите си. — С „Шатоньоф дю пап“ и изцедена кръв, както си трябва.

Като видя неразбиращия поглед на Кристи, той се обърна към Макс и сви рамене.

— Мадмоазел не говори френски — обясни Макс, — но съм сигурен, че с удоволствие ще дойде. Тя обича кръв.

С несигурна усмивка и кос поглед към Кристи французинът пое тромаво и ги остави да пият кафе с кроасани.

Кристи избърса троха от устата си, хвана чашата в шепи и вдъхна прекрасното сутрешно ухание на кафе и горещо мляко.

— Макс, може ли да те попитам нещо? Какво казваш, като те питат какво се е случило с главата ти? Мисълта ми е, казваш ли им…

— Градинарска злополука. Реших, че така ще си спестя дългите обяснения.

Тя се пресегна да докосне ръката му.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Беше удивително, помисли си Макс, как малко пролята кръв разведри отношенията им.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза й той, — но Русел ни покани на вечеря днес и аз приех. Всъщност това е доста необичайно. Обикновено французите не канят чужденци в домовете си, ако не ги познават поне от десет години. Ще е интересно преживяване. Не като вечеря в Калифорния.

Кристи не отговори, погледът й гледаше встрани от Макс към фигура, която стремително се придвижваше към тяхната маса.

— Най-добре се подготви с градинарската си история. Задава се поредният заинтригуван.

Макс се обърна и видя Натали Озе, с елегантен костюм, високи обувки и развеселено изражение.

— Току-що видях Русел — започна тя. — Каза ми, че си се сбил с дърво. — Тя леко целуна Макс по двете бузи и го изгледа над слънчевите си очила. — Розовото ти отива. Надявам се, че не е нищо сериозно?

— Аз съм добре, но да видиш дървото. Натали, представям ти моята приятелка, Кристи Робъртс. Пристигна от Калифорния.

Преди да поеме ръката й, Натали свали очилата си да огледа Кристи по-внимателно.

— Трябваше да се досетя. Точно като калифорнийските момичета по снимките. Винаги изглеждат толкова невинни. — Без да пуска ръката на Кристи, тя се обърна към Макс. — Très jolie.^[2]

Макс кимна. Кристи се покашля, французойката пусна ръката й.

— Макс, имам новина за теб. — Натали сложи очилата си и придоби делово изражение. — Ангажирах oenologue, един от най-добрите. Чакам да се обади и да потвърди, той се надява утре да успее да дойде от Бордо. Имаме късмет, че е тук, почти никога не е във Франция.

Макс нададе подобаващо благодарствени звуци, докато Натали продължи.

— Утре пътувам до Марсилия, но това няма значение. Може да обядваме, като се върна, и ще ми разкажеш как е минало. — Тя се обърна и се усмихна на Кристи. — Ако доведеш малката си приятелка, ще упражнявам английския си с нея. — Тя им помаха игриво с пръсти. — Чао, чао.

Натали Озе кръшно пое към улицата и токчетата й защракаха по тротоара.

Кристи издиша продължително и поклати глава.

— Тези французойки. Винаги свалят някого.

— Флиртуване — съгласи се Макс. — Стар френски навик, също както опасното шофиране.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво си мислиш?

— Забавно. Никога не ми е хрумвало.

Макс размишляваше, докато наблюдаваше Натали да завива от площада към нейния офис.

 

 

Същия следобед заведе Кристи на обиколка на земята около къщата. Избухването от предната вечер ги бе направило по-спокойни и свадите бяха погребани, докато си проправяха път през лозите и планираха маршрута за посещението на енолога. Лозята бяха позната територия за Кристи — винено хлапе, както се нарече сама — и тя ги оглеждаше с око на познавач, отбелязваше липсата на плевели и плесен, сравняваше подкастрянето и обясняваше как тези неща се правят в Калифорния. Като цяло беше същото, макар че, както обясни тя на Макс, лозята в Напа бяха по-прегледни и често с розов храст в края на всяка редица.

— Виждал съм такива снимки в Бургундия и Бордо — сподели Макс, — но тук не си падат по украсите. Сигурно защото знаят, че розовите цветове не стават за пиене, така че защо да си правят труда…

— Всъщност не се прави за украса. По-скоро е като канарчето във въглищна мина, нещо като сигнал за опасност — обясни Кристи. — Ако има някаква болест, розата обикновено я хваща преди лозята и имаш време да ги третираш, преди да стане твърде късно. Хитра идея, дори, при все че французите са я измислили. — Тя вирна глава и погледна Макс. — От друга страна, във Франция нямаше да има никакви лозя, ако не бяха Щатите.

— Заради онзи бръмбар, нали?

Кристи кимна утвърдително.

— Филоксера. През 60-те години на XIX век е съсипала почти всички лози във Франция. Тогава открили, че някои американски сортове са устойчиви на буболечката и купили милиони корени, към които присадили европейските лози. Ето ти историята на съвременното вино за трийсет секунди.

— Това разказваш на посетителите във винарната, нали? Но май имам спомен, че бръмбарът все пак е дошъл от Америка.

Кристи се засмя.

— Това не го казваме.

Те прескочиха стената и се озоваха в каменистото лозе в края на имота. Макс разрита камъчетата да провери дали отдолу има нещо, наподобяващо почва.

— Няма много за гледане, нали? Изумен съм, че нещо може да расте тук.

Но Кристи не отговори. Беше вдигнала очилата си в косата и бе клекнала между лозите. Вдигна глава към Макс и му подаде малка, увехнала чепка миниатюрни гроздчета, не по-големи от главата на кибритена клечка.

— Виж това.

Той взе чепката и я разгледа в дланта си.

— Забелязваш ли нещо? — попита Кристи, но не дочака отговор. — Не е паднала. Била е отрязана. Виждаш ли диагоналния разрез на стъблото? Направен е с градинарски ножици. И още нещо — има такива чепки по цялата редица. — Тя се изправи и надникна над лозята. — Същото е и там. Бас ловя, че е така в целия парцел.

Макс не си представяше Русел да прекарва часове в рязане на грозде, за чието отглеждане е положил толкова усилия. Не се връзваше.

— Странно е — отбеляза той. — Сигурен съм, че не го правят в Калифорния.

— Естествено, че го правят — възрази Кристи, — но само истински сериозните типове. Отрязват по две от всеки три млади чепки, за да може чепката, която остава, да получи всичко. Това прави гроздето по-концентрирано, с по-високо алкохолно съдържание. Техниката носи засуканото име vendange vertte^[3]. Тя е бавна и скъпа, защото не може да се прави машинно, но се предполага, че получаваш по-хубаво вино. Това трябва да е специален участък от лозето. Какво е гроздето?

Макс сви рамене.

— Ще попитам Русел довечера. А и утре може да попитаме винения експерт. Вижда ми се прекалено голямо усилие за онази отвратителна течност в избата.

Кристи оглеждаше лозето със замислено изражение.

— Знаеш ли, това е страхотно място. Изложението е каквото трябва — източно, каменистата земя се затопля по-бавно, което е добре за корените, и има идеален наклон за оттичане. Би трябвало да изкараш хубаво вино. Такава земя би донесла малко състояние в Напа.

— Колко малко?

— Ами, за да добиеш представа — Копола плати 87500 долара за декар преди две години, когато купи избата Кон.

Макс подсвирна.

— Да — потвърди Кристи. — Истинска лудост. Но така е във винения бизнес. Чувал ли си за виното Screaming Eagle? Неотдавна на винен търг в Напа една бутилка бе продадена за половин милион долара. Една бутилка.

— Шантава работа — заяви Макс. — Как би могъл да пиеш вино, което струва половин милион долара?

Кристи се засмя.

— Не разбираш Америка. Който го купи, никога няма да го пие. То е за показване, като картина. Сигурно го държи на пиедестал в дневната си с етикета с цената.

— Права си — съгласи се Макс. — Не разбирам Америка.

Обиколиха останалата част от каменистия парцел и предположението на Кристи се оказа вярно — навсякъде в основата на лозите лежаха тези скромни, грижливо подрязани чепки. На следващата година, помисли си Макс, цикълът щеше да започне отново. Надяваше се да е тук и да го види.

 

 

Ранната вечер завари Макс загледан в плъзгащото се към залез-слънце, докато чакаше Кристи да се приготви за вечерята chez^[4] Русел. Беше ден на открития и той докладваше по телефона на Чарли в Лондон.

— … и така до утре вечер, ако онзи тип наистина е добър, ще знаем какво трябва да предприемем, за да оправим лозята. Онова събиране за имотите още ли е на дневен ред? Остава ли пътуването ти насам?

— Следващата седмица. Точно разглеждах програмата. Няма да повярваш, но една от темите на груповите обсъждания е „Накъде отива луксозната вила“. Питам те — можеш ли да си представиш нещо по-потискащо? Както и да е, ще взема кола под наем от Ница и ще замина веднага, щом мога. Малко компания ще ти се отрази добре след толкова време самота в това велико шато. Какви тоалети да си взема? Смокинг? Къси панталони и шапка?

Макс се канеше да отговори, когато видя Кристи да излиза от къщата — преобразена, с вдигната коса, облечена в малка черна рокля и с алени обувки на високи токове, които загатваха скрита досега страна на личността й.

Без да се замисля, Макс се провикна през двора:

— Изглеждаш великолепно.

— Какво? — Гласът на Чарли от другата страна на линията прозвуча озадачено.

— Не ти, Чарли. Дълга история.

— Мацка е, нали? Имаш си мацка там. Копеле.

 

 

Къщата на Русел беше истинска изненада. Макс бе очаквал сбирщина от разнебитени фермерски постройки, но пред погледа му се разкри провансалска хасиенда. Вярно, беше от бетон, онзи специален грапав розов бетон, който винаги си остава грапав и розов, неподвластен на смекчаващите въздействия на времето и климата. Но беше огромна, с дълги ниски крила от двете страни на централната двуетажна постройка, със стълби, водещи към просторна тераса, покрита с плочки, с педантично поддържана градина и с достатъчно декоративно ковано желязо — решетки, порти и перила със заврънкулки — да откриеш магазин. За селянин с древен трактор Русел, изглежда, се справяше доста добре.

Завариха го на терасата с притиснат до ухото мобилен телефон и намръщено лице. Когато ги видя да се качват по стълбите, приключи разговора и ги посрещна с усмивка. Тази вечер Русел беше en tenue soirée^[5] — черни панталони, колосана бяла риза и черна жилетка, едно към едно с Ив Монтан, който се готви за звездно участие. Бледата ивица кожа в горната част на челото му беше единственият признак, че прекарва повечето си време навън с шапка на глава.

— Мосю Макс! Мадмоазел! Добре дошли!

Той беше видимо впечатлен от вида на Кристи, което пролича по подчертаната галантност, с която целуна ръката й продължително, докато скришно оценяваше гърдите й.

— Първо трябва да пием по apéro^[6] — не, първо ще ви покажа моята малка къща.

Отведе ги отзад, където ги посрещна хор от квичене и лай в изпълнение на хрътки с цвят на кал, които се мятаха бясно. Те се намираха в двор без ограда с голяма дървена колиба в алпийски стил, украсена с ажурна резба, която повече прилягаше на планинска хижа, отколкото на кучешка колиба.

— Chiens de chasse^[7] — обясни Русел, махвайки собственически с ръка. — Нямат търпение да дойде септември, когато започва сезонът. Нищо не може да им избяга — глигани, бекасини, яребици…

— Пощальони? — добави Макс.

Русел му смигна.

— Все се майтапиш. Но трябва да ги видиш по време на лов, невероятна гледка са.

След това продължиха към заобиколен с каменна ограда участък, който беше олицетворение на култивираното съвършенство като поставено в рамка — редици зеленчуци, разделени една от друга с ниски храсти и пътеки от подравнен чакъл.

— Моята potager^[8] — обяви Русел. — Вдъхнових се за нея от снимка на градините във Виландри. Е, моята е далеч по-скромна, разбира се. Искате ли да видите черните ми домати?

Те се удивиха на черните домати, възхитиха се на малката горичка от дъбове за трюфели и възкликнаха възторжено при вида на гордостта и радостта на Русел — скулптура на полегнал глиган в реален размер — le sanglier rose^[9] — направена от същия характерен розов бетон като къщата. Всичко бе безупречно поддържано и очевидно имотът струваше доста пари. Може би е наследство, помисли си Макс, или Русел беше сключил доходоносен брак. Това трябваше да е. При всички положения не изглеждаше като собственост на човек, който обикновено се облича като плашило, изпаднало в криза.

След като приключиха с чудесата на градината, Русел ги заведе на терасата да се запознаят с мадам — мургава, усмихната жена с едва забележим мустак и подчертана страст към яркооранжевите аксесоари. Раздаде им чаши с пастис, чукнаха се за наздраве и застанаха в приветлива тишина в търсене на тема за разговор. Макс ги поздрави за външния вид, докато Кристи, възстановявайки се от първия сблъсък с пастис, се постара с усмивки и жестове да поздрави мадам за необикновено ярките обици.

В следващия момент се чу тропот на колела и от къщата на Руселови се появи дъщеря им, по-фина версия на майката, с преносимо пиршество — количка, отрупана с парчета изпъстрена със сланина наденица, хапки пица, тапенада на квадратни препечени филийки, нарязани сурови зеленчуци със сос anchoiade^[10] зелени и черни маслини, репички с маслен сос и глинена терина с пастет от дрозд, от чиято черна повърхност се подаваше човката на злощастната птица.

— Ах — възкликна Русел и потри ръце, — малко хапки да ни дойде апетитът.

Макс сръга Кристи.

— Заповядай.

Тя погледна количката.

— Това вечерята ли е?

Макс поклати глава.

— Опасявам се, че не.

Няколко минути не се чуваше нищо друго, освен възторжени възгласи за вида на храната, което явно послужи като знак на мадам Русел да се върне в кухнята с дъщеря си. Русел взе с ножа малко пастет от дрозд, намаза го на квадратна препечена филийка и я поднесе на Кристи. Тя я взе с едва прикрита неохота и погледът й още беше прикован към човката, когато прошепна на Макс:

— Какво още има вътре? Главата? Краката?

Русел й се усмихна, посочи към устата си и кимна окуражително.

— Адски е добро. — Той прибягна към ограничения запас английски думи, които бе научил от чичо Хенри. — Лапай и не се чуди.

— Клод — подхвана Макс, — искам да те попитам нещо. Сещаш ли се за лозето в края на имота, зад стената? Днес го огледах и забелязах, че много млади чепки са отрязани. Това добра идея ли е? Искам да кажа, вярно, че не съм специалист, но ми се струва прахосничество.

Русел поизчака с отговора си, загорялото му лице и бялото му чело се набръчкаха от мислене, а долната му устна се издаде напред. Въздъхна мелодраматично и изпусна въздух, от което устната му потрепери.

— Казват — започна той, — че лозята трябва да страдат, но този жалък парцел е минал границата на страданието. Няма нищо, освен камъни и прах — замълча и поклати глава, — putain, дори бурените се оплакват. Ако не изрязвам тези чепки, няма да има грозде; ще има глави на топлийки. Глави на топлийки — повтори и показа големината им с палец и показалец.

Французинът пресуши чашата си и безрезултатно огледа количката за бутилката. Промърмори, че жена му ги е оставила да умрат от жажда, и влезе в къщата за още пастис.

Макс се възползва от отворилата се възможност да предаде на Кристи думите на Русел за гроздето. Тя се огледа и изпразни остатъка от питието си в гледжосана саксия с грижливо подрязан храст, след което поклати глава.

— Не на мен тия — заяви тя. — Никой не си прави такъв труд, освен ако… знаеш ли какво? Защо не го питаш…

Но домакинът им се върна, въоръжен с бутилка и най-добрия си коктейлен английски. Напълни повторно чашите, ухили се и с акцент, който нямаше почти нищо общо с някой познат човешки език, се провикна:

— До дъно! Хип, хип, хип!

Кристи се придвижи по-близо до гледжосаната саксия и задебна подходящ момент да запрати в нея поне част от течността — четирийсет и пет градусов анасонов алкохол — от която вече й се замайваше главата.

Преди Макс да успее да се върне на темата за гроздето, Русел се приближи до него и сложи едната си обрулена от вятъра лапа на рамото му.

— Кажи ми, мосю Макс — подзе той, — само между нас си остава, разбира се — какви са намеренията ти за къщата?

Макс се замисли за момент над въпроса, изкушен да снабди Русел със зърно за селската клюкарска мелница — любовно гнездо за почивните дни на футболния отбор на Марсилия, ферма за щрауси, училище за непокорни момичета.

— Не знам — каза той накрая. — Все още не съм се настанил окончателно. Както и да е, няма закъде да бързам.

Русел го потупа по рамото и кимна.

— Много мъдро. Такъв имот, в самото сърце на Люберон, е невъзможно да се намери в наши дни. Англичани, германци, американци, парижани — всички търсят къщи в района. — Той отмести ръка от рамото на Макс и разбърка с показалец леда в чашата си. — Най-добре да изчакаш. Но, моля те, кажи ми, ако решиш да продаваш. И attention — размаха в лицето на Макс пръста, от който капеше пастис, — не се доверявай на брокерите на недвижими имоти. Всички са бандити. Такива истории мога да ти разкажа, направо няма да повярваш. Но къде са ми обноските? Не обръщаме внимание на мадмоазел.

Той погледна към Кристи, която стоеше до саксията усмихната. Русел кимна одобрително при вида на празната чаша, предложи й да го хване подръка и тримата влязоха в къщата за вечеря.

Вътрешността на къщата беше също толкова съвършено поддържана като градината и със също така впечатляваща колекция от ковано желязо със заврънкулки, дори по-сложни в извивките и плетениците си от серията в градината. Теракотените подове и тъмните дървени мебели блестяха от грижи и полиране. Нямаше стена без ниша и ниша без снимка в рамка — предимно портрети на династията Русел с няколко образци на издокарани в камуфлажни дрехи мъже с изпъчени гърди, които показваха косматите или пернатите си жертви.

Русел ги поведе към трапезарията, където една цяла стена беше посветена на удоволствията на лова. Имаше шкаф с метални решетки, пълен с оръжия; препарирана лисица, зъбеща се от затвора си със стъклена преграда; огромна глава на sanglier, окачена на дървен щит, както и още снимки на Русел и другарите му ловци, а над дългата маса като було се стелеше миризмата на чесън.

— Просто ядене — обяви Русел, след като всички седнаха, — каквото човек яде след цял ден работа на полето.

Започнаха с caviar d’aubergine, студено пюре от патладжан, и препълнена чиния със завитите, напълнени пакетчета месо, наричани в Прованс, по някаква неизвестна причина, чучулиги без глави. Русел обиколи масата да налее тежко червено „Шатоньоф“ от релефна бутилка и при вида на виното Макс се сети за срещата с човека от Бордо на следващия ден.

— Сигурно Натали Озе ти е казала за утре — обади се той. — Тя намери oenolgue, който да прегледа лозята.

Русел приключи с разливането на виното, с елегантно извъртане на ръката сипа в собствената си чаша, за да улови последната капка, и седна на мястото си.

— Тя ми се обади тази вечер точно когато пристигахте. — Той поклати глава и въздъхна. — Тези типове от Бордо — мислят си, че могат да идват когато си поискат. Но не се тревожи за това. Ще се оправя с него. Убеден съм, че имаш по-интересни неща за правене. Остави го на мен. — Той вдигна чашата си първо към Кристи, после към Макс. — За Америка! За Англия! За entente cordiale^[11].

Кристи беше гладна и понеже не беше свикнала с провансалското гостоприемство, в което „не“ не се приема за отговор, направи грешката да изяде първата си безглава чучулига твърде бързо. Мадам Русел моментално сложи друга, сервирана с още една лъжица патладжани, и й връчи тлъста филия хляб да отопи соса. Този път, уви, нямаше саксия, която да й се притече на помощ. Тя забеляза, че Макс яде много бавно, кима и се усмихва, заслушан в един от монолозите на Русел.

— Казват — обясняваше той, докато отваряше още две бутилки, — че ако изядеш връхните листа на пет сурови зелки, преди да пиеш, можеш да поемеш колкото си вино искаш, без да страдаш после. — Той обиколи масите и доля чашите. — Печеният кози дроб имал същия ефект, въпреки че лично аз никога не съм го пробвал. Но най-хубавото, казват, са човките на лястовици, изпечени до въглен и стрити на фин прах. Слагаш щипка-две в първата си чаша вино и всичко, което изпиеш, изобщо няма да ти подейства. Voilà.

— Удивително — призна Макс. — Трябва да си запиша да купя малко човки.

Той улови погледа на Кристи и й преведе, наблюдавайки как усмивката й замръзва, когато стигна до рецептата с лястовичи човки.

Тя потрепери и отпи голяма глътка вино.

— Тези хора и техните човки… Не са ли чували за алказалцер?

Вечерята бавно премина към звездата в менюто, донесена церемониално на масата в дълбока желязна касерола — яхния от диво прасе, почти черно от виното и сгъстения с кръв сос, придружена от gratin със сирене и картофи и още „Шатоньоф“. Кристи гледаше втрещена порцията си с надигаща се пара, която би стигнала за глутница умрели от глад кучета. Макс разхлаби колана си. Семейство Русел нападнаха храната с невъзмутим ентусиазъм.

Имаше — неизбежно — и допълнително. Имаше сирене. Имаше огромни парчета tarte aux pommes с лъскава глазура. И накрая, с кафето и бадемовите бисквити в ромбовидна форма, имаше задължителна чаша от отровния домашен marc на Русел.

По това време Кристи вече беше в полусъзнание. Тя беше на етапа на преяждане, достиган от някои видове преди зимния сън, и беше неспособна на каквото и да било движение или мисъл, чувствителна единствено към инстинкта да се свие на тихо и тъмно място. Макс беше малко по-добре и дори Русел започваше да показва признаци на умора, като направи само символично усилие да ги убеди да изпият по още една чаша marc.

Беше, както Макс увери мадам Русел на тръгване, забележителна вечер. След серия целувки и ръкостискания той насочи олюляващата се Кристи към терасата и я настани в колата.

— Според мен се справи много добре — поздрави я на път към вкъщи. — Калифорния ще се гордее с теб. Съжалявам, че те подложих на всичко това — нямах представа, че ще е такъв маратон. Добре ли се чувстваш?

Не последва отговор. И когато стигнаха къщата, на Макс му се наложи да я пренесе от колата напълно безжизнена, миришеща леко на marc и бадемови бисквити. Качи я горе, сложи я на леглото, свали й обувките и я зави с одеяло. Докато пъхаше възглавница под главата й, тя се размърда и прошепна от дълбините на вцепенението си:

— Не искам повече. Моля ви. Не искам повече.