Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (9)

8
Самоналожено изгнание

„Бях непоклатим на първата обиколка, както и на втората, а на последната вече издъхнах. Не усещах краката си, прасците ме боляха, имах мускулна треска.“

 

Обявих, че прекъсвам за шест месеца точно след като спечелих световния шампионат. Не можах да балансирам работата, семейството и борбата за попечителство и работата остана на заден план за определено време.

Понякога се налагаше да избирам между възможността да отида на турнир или да се видя с децата си, защото, ако не се виждах с тях в дните, определени от съда, се притеснявах, че това можеше да се използва срещу мен, и беше доста вероятно да намалят часовете ми за посещение до примерно два часа в сряда и два в неделя. Не исках да анализират живота ми и да го използват срещу мен заради факта, че ми се налага да играя в съботни дни. Накрая толкова много се обърках, че дори започнах да забравям кога са ми турнирите. Това, което помнех, е, че мога да се видя с малкия Рони от 10:00 до 17:00 в събота и че после трябва да го закарам вкъщи. В същото време точно този уикенд трябваше да съм в Белгия и естествено, не се появих, само че дори забравих да кажа на организаторите, че няма да отида. Не беше изненадващо, че Световната асоциация и Бари в частност бяха бесни. Толкова много неща ми се струпаха на главата и в някакъв момент се оказа, че съм пропуснал 12 турнира за две години, а точно тогава въведоха новите правила.

Отказах се от турнирите в Германия и Ирландия в последния момент. Тогава вече изкараха и останалите 10 турнира, на които не се появих, срещу мен. Аз си мислех, че не е кой знае какво, че не съм се появил, и че не са толкова важни събития, след като не ги дават по телевизията. Това обаче не беше честно спрямо Световната асоциация и спонсорите на турнирите — когато продават билети за турнир, на който би трябвало да участвам, и в крайна сметка не отида, феновете са разочаровани и това рефлектира върху тях. Останалите 10 бяха малки PTC турнири и можех да поема риска дали да участвам на тях, или да вляза в поредната съдебна битка заради пропуснати дни на посещения.

В един определен момент не бях виждал Лили и малкия Рони цели седем седмици. Бях сринат. Нямах никаква мотивация, никакъв стимул да играя добре. Единственото, за което мислех, беше, че пропускам моменти от растежа и развитието на децата си. Самосъжалявах се и не виждах смисъл в нищо от това, което правя. Съдебната битка беше толкова подкопаваща, изцеждаща и безсмислена. Един съд се разправяше с посещенията и достъпа ми до децата, друг — с парите и издръжката. Чувствах се така, сякаш адвокатите ми ще ме изцедят до последната капка кръв. Стигнах до момента, в който просто не можех повече.

Всички говореха за новите договори на Бари Хърн. За пропускане на един турнир глобата беше 250 лири, за два — 500 лири, за три — хилядарка, за четири — 5000 лири, после — забрана за участие на един турнир, а накрая — забрана за участие на три поредни турнира. Знаех, че има и точкова система, резултатът от която остава завинаги в досието ти. Заради всичко това си мислех, че просто няма да ми забранят да играя. А заради ситуацията вкъщи нямаше как да участвам на всички турнири.

Изкарах три отвратителни години заради постоянно променящи се правила. Световната асоциация ми мрънкаше, че не се появявам по турнири. В същото време Джо ми мърмореше, че не ходя в съботите при децата. Накрая тотално ми писна и теглих една майна на всичко.

Спечелих световната титла и показах на всички, че все още ме бива в това, което правя. Какво по-подходящо време да си почина малко? Световната асоциация ме притискаше да участвам на всички турнири, а аз не можех да се справя с това. Те знаеха, че съм негодник и може и да пропусна да се появя. Световната асоциация ми изпращаше предупредителни и наказателни писма на всеки няколко седмици до момента, в който започнах да получавам паник атаки само като видех, че имам писмо или мейл от тях. Трябваше постоянно да им отговарям и да им казвам да пращат всичко това на мениджъра ми, а не на мен, защото ми беше писнало да виждам „нарушаваш това условие, онази клауза, искаме еди-какъв си документ от лекаря ти“ и други подобни. В същото време, през трите години преди победата ми в Шефийлд през 2012-а, не печелех много заради лошата форма, в която се намирах, и многото на брой турнири, на които не участвах. А дори и малкото, което печелех, отиваше по съдебни разноски и сметки.

Всичко изглеждаше безнадеждно и вулгарно. Животът се въртеше около парите и накрая ми писна. Въпреки че взех това решение точно след спечелването на световната титла, то се основаваше на всичко, което се бе случило през последните години преди нея. Освен това знаех, че ще трябва да прекарвам доста време в съда заради борбата за попечителство, а и исках да съм с децата, когато мога, така че наистина нямах време за снукър. Пенсионирах се не защото исках, а заради огромния стрес, на който бях подложен.

Със сигурност това не беше депресия — депресията е огромна черна дупка, от която не можеш да излезеш и да се изправиш срещу света. Моето си беше чист стрес. Трябваше да ходя в съда и да слушам как адвокатите ме атакуват, че не съм добър баща. Нещата, които казваха, ме съсипаха. Имаше моменти, в които се давех от огромна буца в гърлото си.

Лягах си вечер, а умът ми препускаше. Просто исках всичко да свърши, но нямаше изгледи това да се случи скоро. Лягах си в 11 вечерта и се събуждах в 1 през нощта. Оставах буден цяла нощ и ходех да тренирам рано сутрин. За две години и половина почти не е имало нощ, в която да съм спал нормално. Дори и през 2012-а, когато играех добре, пак спях по 2 — 3 часа на нощ. Чувствах се като парцал през деня. Понякога исках просто да поседна и да подремна между мачовете.

Съгласих се да плащам на Джо издръжката, която искаха адвокатите й. Все още обаче не можех да спя, защото бях влязъл в кофти серия и просто не можех да подредя живота си. Веднага след победата ми над Али Картър на финала си казах, че ще прекарам шестмесечната си почивка с децата. След пет месеца без снукър се оттеглих през октомври и не отидох на турнира в Китай. През ноември вече беше обявено, че няма да играя през този сезон. Джанго пусна изявление в пресата. Обясняваше отсъствието ми с невъзможността да балансирам семейството и работата си; с това, че имах инфекциозна мононуклеоза, и с убеждението ми, че е нечестно спрямо играта и спорта като цяло да се оттеглям от турнири в последния момент.

Пресата не знаеше как да реагира. Някои вестници дори написаха, че сигурно се шегувам и ще съм се завърнал преди следващия турнир. Други написаха, че оттеглянето ми е за добро. Бари Хърн ме подкрепи. Той каза на пресата, че имам нужда от време да си изясня някои неща и че съм взел правилното решение да се оттегля за малко.

Обадих се по телефона на Бари и му казах: „Аз съм аут. Можеш да ме изтеглиш, да ми отнемеш членството и разрешителното, направи каквото е най-лесно за теб. Вече не искам да играя“.

Той успя да ме разубеди да не оттеглям членството си.

„Просто отмени участието си в тези няколко турнира, виж какво ще стане и се върни през февруари или март“ — ми каза той. И това, което казваше, всъщност звучеше доста смислено.

„Направи каквото трябва — допълни. — Но не оттегляй членството си. Ако го направиш, ще трябва отново да минаваш през квалификационната школа, а това не е никак добре за теб. Може да промениш решението си след 6 месеца и да намериш изход. Не се прецаквай сам.“

„Окей, но поне ме отпиши от следващите няколко турнира, защото цялото това «ще ходя, няма да ходя» ме съсипва и влудява.“

Ако бях поговорил с Бари по-рано, може би дори нямаше да прекъсна въобще. Но не го направих. Реших на своя глава, че има клаузи в договора, които не ме устройват. Не бях осъзнал, че това беше просто различна интерпретация на определени части от договора до момента, в който не си поговорихме, и той ми обясни всичко с подробности. След разговора ми с него осъзнах, че всъщност договорът е доста коректен и честен към всички страни в него и бих бил щастлив да го подпиша. Той ми обясни, че ще ми забранят да играя, ако пропусна четири турнира в един сезон. Поне вече знаех, че имах право на четири куршума, които през следващата година се зануляваха отново. Можех да се справя с това. Ако пропуснех четири турнира в един и същи сезон, наистина щях да заслужавам да ме отстранят.

Част от мен си мислеше, че година оттегляне може и да означава пенсиониране от снукъра до живот. Съвсем скоро можеше да се наложи да се оглеждам за работа в съвсем различна сфера и сега беше най-доброто време да се поослушам за нещо такова. А и след като тъкмо бях спечелил световната титла, поне щях да се продавам добре. Мислех си за нещо, свързано с радио, телевизия, коментаторска дейност.

В момента, в който взех финално решение, се почувствах облекчен. През първите няколко месеца това наистина беше най-доброто решение, което съм вземал някога — прекарвах много време с децата и с татко и постепенно стресът, на който бях подложен, намаля драстично.

С първото ми дете, Тайлър, се случи така, че нямах никаква роля в отглеждането и израстването й. Сега Тейлър е на 16 и страшно съжалявам, че нямаме тази силна връзка помежду си. Преди около година тя се свърза с мен и наистина се надявам, че с течение на времето ще се опознаем и ще станем по-близки. Това, което стана между мен и Тейлър, ме направи твърдо решен да се боря да не загубя Лили и малкия Рони. Не можех да позволя да се случи отново.

Когато не играех, беше по-лесно да се справям с ежедневието. Не се налагаше да следя календара си пет месеца напред и да се чудя какво да направя, за да освободя уикенда си и да се видя с децата, и дали това няма да съвпадне с някой турнир. Решението определено направи живота ми по-лесен.

Режимът ми доста се опрости, когато спрях да играя. Всъщност се превърна в липса на режим. Сутрин ставах, когато си поискам, и отивах да тичам, щом си казвах, че ми се прави точно това. Излизах да обядвам с приятели, виждах се с татко и децата. Въпреки че беше страхотно, ми доскуча прекалено бързо. Не мина много дълго време, преди да започна да се чудя какво да правя със себе си.

Докъм декември вече си мислех, че не мога да продължавам така. Бях толкова отегчен, че ме сърбеше крастата просто да правя нещо. Снукърът диктуваше целия ми живот вместо мен. Ставах най-късно в 7:30 сутринта, обличах спортния си екип, пиех по чаша вода, излизах за по 4–5 мили бягане, малко фитнес, душ, закуска (овесена каша, банан, стафиди, варени яйца — винаги съм се опитвал да се храня здравословно). Някъде към 11 вече бях в клуба и играех около 4–5 часа. Прибирах се вкъщи, разпусках, гледах малко телевизия и просто си почивах. Това беше режимът ми всеки ден. Към 22:30 — 23:00 вече си бях в леглото.

Когато спрях да играя, режимът ми се промени драстично. Ставах към 10:00 — 10:30, закусвах, бягах по малко, вземах си душ, а после просто излизах с приятели на по кафе или обяд, търсех си какво да правя, разхождах се до пекарната, никакво напрежение и никакъв стрес. До някаква степен беше хубаво, но като цяло ме влудяваше. Станах много по-разхайтен и недисциплиниран. Мислех си, че имайки повече време, мога да се фокусирам върху бягането си, да си поставя нови цели за бягане на маратон за 2 часа и 45 минути; че ще бягам по два пъти на ден, а когато съм с децата, мога да използвам тези дни, за да разпускам. Никога обаче не ставаше така.

Обземаше ме все по-голям и по-голям мързел — имаш цялото това свободно време, а не правиш нищо с него. Станах най-добрият в отлагането на задачи. Всичко влизаше в графата „ще го направя по-късно“. Започнах да осъзнавам, че всъщност снукърът опростяваше живота ми, защото не ме оставяше да вегетирам. Ако наистина исках да съм толкова добър и успешен, колкото си мечтаех, трябваше да съм дисциплиниран, за да съм убеден, че заслужавам всяка победа. Трябваше да знам, че съм направил всичко възможно, за да си дам най-големия шанс за победа. Истината е, че може би щях да съм точно толкова добър, а може би дори и по-добър, ако тренирах по-малко, но не мислех така. Аз не мога да се справям с вината. Ако си мисля, че не съм дал най-доброто от себе си в нещо, то автоматично се превръщаше в самоизпълняващо се пророчество.

Загубих самочувствието и увереността в себе си, когато не работех. Започнах да се чувствам виновен, че излизам навън за вечеря, че харча пари, че си пълня резервоара на колата догоре. За първи път в живота си започнах да гледам сметките и касовите бележки. Мислех си за това, че не изкарвам никакви пари, но продължавам да наливам по 100 лири гориво в колата си, все още давам по 120 лири на „Уейтроуз“ (онлайн магазин за хранителни стоки), все още излизам по 3 — 4 пъти седмично да хапвам навън, а това са допълнително 60 — 70 лири. Знаех, че все още имам и други места, от които мога да взема пари, като например спестявания и имущество, но все пак се чувствах адски виновен. Продължавах да плащам на Джо нейните пари и издръжката, както и учебните такси на децата, и започнах да си мисля, че всичко това ще ме довърши. Обземаше ме паника, че няма да мога да издържам децата или дори самия себе си по начина, по който исках, и че съвсем скоро ще достигна момента, в който ще трябва да съкратя разходите си отнякъде.

В същото време до известна степен бях постигнал това, което исках. Парите причиняват много проблеми. Но липсата на пари води до още повече.

Не минава много дълго време, след което осъзнаваш, че телефонът вече не звъни и че нямаш работа. Точно тогава реалността те сритва в топките имаш две прекрасни деца, за които те е грижа, но в същото време трябва да отидеш до училището и да обясниш защо нямаш пари да им платиш таксите. Всички тези неща започнаха да се случват и осъзнах, че ще трябва да работя, ако искам да поддържам стабилен стандарт на живот за себе си и децата.

Мисля, че годината ми извън снукъра беше малко или много наложена от много събития в живота ми. Но също така тя се превърна в тест за мен да разбера как мога да се справям без работата си и какво влияние би имала върху семейството ми липсата на ежемесечни доходи. В крайна сметка това беше тест, на който определено се провалихме. Беше очевидно, че никой от нас не можеше да бъде щастлив, ако не работех и не издържах семейството. Повече от всякога знаех, че с Джо трябва да преминем заедно през това, да се справим и да се подкрепяме по пътя. Никога вече нямаше да сме двойка, но това не означаваше, че не можем да отгледаме децата си и те да са щастливи. Бяхме големи късметлии, че ги имаме, и трябваше да осъзнаем това, преди детството им да е преминало в борби за попечителство и съдебни битки. Ако не се върнех към снукъра, нямаше да изкарвам никакви пари. Това означаваше, че Джо и децата също нямаше да ги имат и никой нямаше да може да се наслаждава на живота.

Освен всичко това снукърът ми липсваше. Може би невинаги изглежда така, но всъщност наистина обичам да пътувам, да се махам за малко от вкъщи от време на време, да виждам какво има по света, да се срещам с местни бегачи и да се присъединявам към тях за по някое и друго кросче. Накрая наистина ми харесва да се прибирам вкъщи след всичко това, да се видя със семейството си, да разопаковам багажа си, да си изпера дрехите и да ги подготвя за следващия турнир. Снукърът е дисциплината, която ми поставяше цели и даваше същност на всичко, което съм.

През тази година, в която се оттеглих, бях по-привързан към Чигуел от всякога. Преди винаги се връщах там между турнирите. Сега обаче тях ги нямаше и почти не мърдах оттам. В Чигуел имах всичко, което исках и от което имах нужда — маршрутите ми за бягане, пекарната, кафенето, парка, в който водех децата да си играят. Освен това можех да отида, където си поискам, без някой да ми мрънка. „Савилс“, фирмата за недвижими имоти, също бе важна за мен, защото се местех доста често. Имах подръка и „Мейсис“ (денонощен магазин за хранителни стоки), и био гурме магазин за здравословна храна. Ако някога си болен, те ще те оправят със сигурност.

Есекс си имаше определена репутация. Десетилетия наред хората говореха какви са момчетата и момичетата там. Нали знаете, момичетата са наконтени мъжемелачки, а момчетата — „изтънчени“ дебелаци в спортни коли. А сега стана още по-зле с телевизионното шоу The Only Way Is Essex (риалити сапунена опера, в която различни хора се поставят в различни ситуации). Когато гледам това шоу обаче, не виждам Есекс в него. Не познавам такива хора. От време на време срещаш някого от тях в града, но те винаги са заети да говорят по телефона или да вървят с наведена глава — вече са известни и явно им е писнало хората да ги спират и да ги заговарят. Доста типично и нормално — превръщаш славата в своя цел, а когато я постигнеш, се оказва, че не е точно така, както си си го представял.

Чигуел си е моят край, моята провинция, моят живот. Обожавам това място. Но дори и на мен може да ми дойде малко в повече. Когато спрях да играя и седях само там, осъзнах колко ми липсва да се махна за малко. Знаете как е — обикновено осъзнаваш какво си имал, когато го загубиш. И е невероятно колко бързо самочувствието ти може да изчезне безследно. Не че е имало много от него, де! По-скоро бих загубил финала на Шефийлд с резултат 10:0 фрейма, отколкото да почувствам отново, че не правя нищо с живота си и съм го оставил да вегетира.

Самоналоженото ми изгнание ме научи и на друго — че съм зверски късметлия, защото ми плащат да правя това, което обожавам. Мразя да наричам снукъра работа, но в крайна сметка е точно това и аз трябва да я работя. Той е нещото, което върша.

Най-доброто, което направих през тази година далеч от снукъра, беше работата ми в една ферма, намираща се в сърцето на Епинг Форест — местността, в която бягам обикновено. До декември 2011-а вече бях осъзнал, че нещата, които планирах, нямаше да се случат. С радио шоуто не се получи, с коментирането — също. Дори и бягането остана на заден план. Излизах да бягам веднъж-два пъти седмично, което беше едно голямо нищо. Мислех си, че единственият стимул, който може да ме накара да стана от леглото сутрин, бе някакъв вид задължение или отговорност. Затова започнах работа в тази ферма като доброволец.

Едно момиче, което работи в пицарията, където водя децата обикновено, ми каза за тази ферма: около 40 — 50 акра в сърцето на гората в провинция Хейнаут (на английски — Hainault — североизточен Голям Лондон, в съседство до Чигуел и Лаутън). Отидох да я видя. Казах им, че не искам платена работа, но ще се радвам да им помагам с каквото мога. Свеж въздух, навън си, просто прекрасно. Мислех си, че това може да пребори мързела ми сутрин и да ми помогне да започна да бягам редовно отново.

И така, отидох в офиса им и момичето, което работи там, ме помоли да попълня някакъв формуляр. Направих го и ми казаха, че ще се свържат с мен до няколко седмици. Няколкото седмици минаха и накрая получих мейл с въпрос дали мога да бъда във фермата в 9:00 в неделя сутринта. Когато отидох, един от по-старите работници — Тони (много приятен човек) — ме разведе наоколо и ми показа дребните неща, които трябваше да се свършат. Той определено ме позна, но това, което ми хареса, беше, че не реагира по никакъв друг начин, освен нещо от типа на „Ние сме тук, имаме нужда от помощ, благодаря ти, че дойде“.

Той не говореше с мен за снукър. Нито веднъж никой не ме попита каквото и да е за това. Нито пък искаха да знаят защо съм там. Те просто се радваха, че някой им помага. Имаше около 6 — 7 платени работници и около 25 доброволци като мен. Казах им, че нямам намерение да продължавам дълго и че просто искам да им помагам от време на време, с каквото мога и когато е нужно. По този начин нямаше да се обвързвам с постоянен ангажимент към тях.

Това ме изкара за повечко време на свеж въздух и започнах отново да чувствам, че правя нещо с живота си и със себе си. Обикновено ходех по два дни седмично, понякога и три. Никога до този момент не бях правил нещо подобно. Започна да ми харесва да нося балите със сено и да храня животните, защото трябваше да се изкачиш на един хълм през калта, да вземеш балите, да се върнеш с тях надолу и после пак на обратно. Понеже бях в горе-долу добра форма, успявах да свърша доста работа. Зелени поляни и чиста физическа работа — харесваше ми. Чистех конюшни и кочини, изхвърлях отпадъците, махах и слагах огради — беше просто прекрасно.

Обичах и да чистим калта. Първо я слагахме настрани, после пълнехме ръчните колички, изнасяхме я с тях нагоре по склона и я товарехме в ремаркето на камиона. Понеже строителството беше старо, трябваше да се изкопае всичко около постройките и да се построят подпорни стени за обезопасяване. Фермата нямаше пари да плаща допълнително на работници за това, така че беше напълно нормално доброволците да се занимават с копаенето и изнасянето на цялата кал оттам. Правехме това от 11:00 на обяд до 4:00 следобед. Ръцете и гърбът ме съсипваха от болка и се прибирах вкъщи тотално премазан, но ми харесваше.

Излизах да бягам сутрин за по 4 — 5 мили, отивах във фермата и после се прибирах вкъщи, готов да си легна и да заспя — явно свежият въздух и тази работа ме изморяваха повече.

Една от жените във фермата беше малко като мен. Тя ми казваше: „Не работя вече, имам няколко имота, от които получавам достатъчно доходи, нищо кой знае какво. Преди работех по пазарите, но сега не се занимавам с това. Просто исках да правя нещо по няколко дни в седмицата“. Тя беше очарователна дама.

Във фермата имаше и много деца, които бяха изгонени от училище и изпратени в специални заведения заради поведението си. Оттам ги пращаха във фермата да работят, а те бяха толкова добри. Това много ми отвори очите. Едно от тях ме попита:

— Полицай ли си?

— Не, не съм — отвърнах аз.

— Каква кола караш?

— БМВ.

— Със сигурност си полицай! Всички те карат БМВ!

Малчуганът нямаше и бегла представа с какво се занимавам. Затова започнах да си бъбря с него. Харесвах го — беше закачлив, хиперактивен, но много позитивен.

— Какво правиш тук? — го попитах аз.

— Идвам веднъж или два пъти в седмицата.

— Защо?

— Изгониха ме от училище и сега ме карат да идвам тук.

Той беше само на 15 и ме накара да се замисля, че някои хора наистина имат труден живот. Може би не е имал достатъчно дисциплина в живота си и му беше позволено да прави каквото си поиска и да му се разминава.

— Какво си направил в училище?

— Просто спорех с учителите и ги обиждах, изкарваха ме извън нерви.

— Какво казаха родителите ти по този въпрос?

— Ами… на тях просто не им пука — ми отвърна той.

Осъзнах, че тези деца просто не са имали някого, който да ги подкрепя. На родителите им не им пука за тях. Това ме подтикна да се замисля за Лили и малкия Рони и наистина да осъзная колко е важно да бъда до тях, да ги насочвам в правилната посока, да ги накарам да се чувстват обичани и желани и да ги науча на уважение към хората. Не бих искал малкото ми момченце и момиченце да ходят на училище и да се държат с хората така, както го бе направило това момче. И въпреки всичко беше приятно хлапе, просто имаше нужда някой да повярва в него и да изкара най-доброто, на което е способен, да му помогне да се чувства добре и обичан. Това ме наведе на мисълта какъв късмет съм имал, когато съм растял и съм бил и с майка, и с баща, които са ме подкрепяли, дисциплинирали и научили кое е добро и кое — лошо.

Не смятам, че успях да убедя хлапето, че не съм полицай. Част от забавлението на тази работа е именно възможността да останеш анонимен. Доброволците нямаха и представа кой съм. Или просто не им пукаше. По принцип, където и да отида, не съм сигурен дали хората не се държат добре с мен само защото съм известен, и наистина ми е писнало от това. Обикновено съм заобиколен от фенове, които искат да им дам автограф, да се снимат с мен или да си говорим за снукър, а във фермата всички си говореха с мен като с нормален човек, като подобаващ цивилен, както би се изразила Лиз Хърли (актриса). Единственият друг път, когато ми се е случвало нещо такова, беше в Ню Йорк по време на почивка — никой там не гледа снукър, така че се отнасяха с мен като с нормален турист.

Но това тук беше страхотно, защото беше само на 2 — 3 мили разстояние от вкъщи, а бях анонимен. За първи път не се питах защо другите си говорят с мен и какво искат. Това ме върна толкова назад във времето, когато можех да си комуникирам с хора, които не знаят нищо за мен. Всички бяхме на едно ниво там — това на полето.

Можеше да се каже доста за хората, които бяха там. Имаше едно хлапе, което не правеше абсолютно нищо. През всичките 5 — 6 часа дори не хващаше лопата, не вършеше нищо.

Казах му: „Пич, за какво въобще си тук? Просто заемаш място“, той ме погледна и някак си на секундата си допаднахме. Започнахме да се смеем. Беше някъде около 14 или 15-годишен. Още едно непослушно хлапе.

„Хайде, направи нещо, грабни една лопата и се размърдай. Повярвай ми, ще се почувстваш по-добре.“

Но това така и не стана. От време на време мяташе по някой камък, заговаряше се с хората. Ставаше за приказки и да се посмеем, но откъм работа беше пълна загуба на време и пространство. Каквото и да му говорех, нищо не се променяше. Той нямаше никакъв стимул да прави каквото и да е. Просто седеше настрани и ми даваше акъл как да храня животните. „Не прави това, не прави онова, сложи това тук, сложи онова там“ — само даваше акъл.

Помня как Тони дойде при мен и ме предупреди, че хлапето е добро дете, но ще ме побърка. И беше прав — то непрестанно ми казваше кое как трябва да се свърши според него, но реално не правеше нещо по въпроса. Само си съчиняваше някакви неща. Дори да не беше сигурно в нещо, нямаше как да си затрае — просто си го измисляше и го говореше. Точно в един такъв момент му казах, че няма представа за какво приказва.

Хранех прасетата и козите. Прасетата бяха много забавни. Просто им слагаш храната и тази паплач изяждаше всичко. Плашещо и в същото време невероятно. Вече дори не ям шунка, след като видях как живеят. Дотогава обичах да си похапвам от този колбас от време на време, но след като видях всички гадости, които прасетата ядат, не бих доближил подобно нещо повече.

Козите също бяха окей, но аз се страхувах малко от тях. В момента, в който им оставиш храната, може да те халосат за благодарност. А сеното за кравите оставяхме отстрани, до гюлето, някой друг ги хранеше.

Работата във фермата ме накара да обичам пилетата повече, защото те не са мръсни животни. Въпреки това не се навъртах много покрай тях, защото постоянно хвърчаха около нас, а на мен не ми допада особено живи същества да летят около мен.

Работих във фермата около шест седмици. Изпратиха ми мейл в началото на февруари, за да ме питат дали все още искам да съм доброволец, тъй като не ме бяха виждали от няколко седмици. Бяха ми написали, че не е проблем, ако съм се отказал. Изпратих им писмо обратно, обяснявайки, че съм решил да се върна на работа и че най-вероятно няма да ме видят скоро пак, но някога за в бъдеще бих се радвал да отида пак и да поработя.

Харесваше ми малкото общество, което беше създадено в тази ферма, и духът, който носеше. То бе сформирано от истински и искрени хора, които просто търсеха начин да се справят с живота си. Никой не даваше зор за нищо, докато във външния свят всичко беше само напрежение, напрежение и пак напрежение. Във фермата срещнах хора, които оценяват помощта ти, но не искат и не очакват нищо от теб. Дори да ходех само за по половин час, пак щяха да са благодарни. Беше уникално да съм сред хора, които не ги интересуваше какво съм постигнал или каква кола карам. Единственото, важно за тях, беше дали мога да им помогна с храненето на няколко пилета и патици, за да се фокусират върху по-важните неща. Това възкреси голяма част от вярата ми в живота. Почувствах се, все едно съм бил блъскан и бит три години и това ме е направило обезсърчен и враждебен. Решението ми да поработя във фермата ме накара да стъпя здраво на земята отново.

Както вече казах, това ми помогна и да спя по-добре. Смятам, че съм опитал всяко сънотворно на света — Nightnurse, Piriton, Zolpidem, Stilnox — и никое от тях не ми е помогнало. Отидох на лекар и той ми обясни, че безсънието е често срещан проблем.

„Вземи това хапче — ми каза той. — То е антидепресант, но е единственото, което ти гарантира поне 8 часа сън.“

Просто чудесно, това хапче наистина ме накара да спя. Безсънието ме съсипваше. Сега спя по около 4 — 5 часа. Ако си легна към 11:00 вечерта, ставам към 4:00 — 5:00 сутринта. Не е най-доброто, но все пак е нещо и е много по-добре, отколкото да си легна в полунощ и да съм вече ококорен в 2:00 през нощта, което всъщност правех през последните две години и половина. Накрая вече мозъкът ми се беше размазал.

Въпреки повечето часове, които имах с децата си, и времето, прекарано във фермата, част от мен винаги е смятала, че не трябваше да спирам да играя и да прекъсвам. Сигурен съм, че каквото и да беше станало, Джо нямаше да ми забрани да виждам децата само защото се налага да играя снукър и съм пропуснал един-два от предварително уговорените часове. В крайна сметка тя е добра майка и за нея е най-важно кое е в интерес на децата. Все още не мога да посоча с абсолютна сигурност най-правилното решение. Обожавам децата си, но снукърът е моята кариера. Освен това тя няма да продължи още кой знае колко време. През последните години се виждам често с децата и това е прекрасно, но никой не може да ме убеди, че този бе единственият начин да го постигна — да жертвам кариерата си заради децата.