Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (3)

2
Когато животът те срита отзад

„Понеделник, пет мили, 47 минути. Въобще не се насладих на бягането, прасецът ми се схвана и като че ли загубих любовта си към бягането в момента, в който тя започна да се превръща в усилие.“

Животът има навика да те сритва отзад точно когато всичко е наред, за да ти напомни кой е шефът. Беше 2008-ма. Тъкмо бях спечелил Световното първенство и Шампионата на Обединеното кралство, направих три сенчъри брейка през този сезон, бягането ми беше отлично, имах прекрасно бебе и друго двегодишно дете. Чувствах се, все едно съм покорил целия свят. На теория. За съжаление, връзката ми с Джо се разпадаше.

Татко винаги е бил важен за мен — знаех какво е да имаш добър баща, който би направил всичко за теб, и какво е да го загубиш за най-важните ти 20 години, през които имаш нужда да е до теб. Винаги съм бил убеден, че някой ден и аз ще стана баща, но не знаех какво да очаквам.

Бях само на 20, когато станах баща за първи път, но за жалост, никога не съм бил истинска част от живота на Тейлър, така че не мога да кажа, че наистина съм изпитал на гърба си какво означава това. После, когато Лили се роди, внезапно ме връхлетя! Много е трудно да опиша с думи чувството. Сега, когато мои приятели стават бащи за първи път, им казвам, че това ще е най-хубавото чувство, което някога ще изпитат. Точно така беше за мен. Да стана баща, даде нов смисъл на живота ми. Вече всичко си струваше повече отпреди.

Присъствах на раждането. Наложи се цезарово сечение по спешност, защото пъпната връв се беше увила около врата на Лили, и лекарите казаха, че ще направят операцията, за да я извадят безопасно. Не беше планирано, но важното е, че мина добре, беше бързо и без усложнения. Обадиха ми се по телефона, веднага отидох в болницата и не знаех какво да очаквам. Беше някъде към 2 — 3 през нощта. Когато отидеш в болницата, вече започваш да се паникьосваш, да създаваш хаос и да търчиш наляво-надясно, но за медицинските сестри това е напълно нормално и е рутинно. Всичко приключи за не повече от 10 — 15 минути. Бебето се роди, беше момиче. Уау! Ето на това му казвам истинско главозамайване!

Бях на 28 и животът ми придобиваше все повече смисъл. Дотогава просто участвах в турнир след турнир и всяка година неусетно преминаваше в следващата; тогава Лили се появи на бял свят и чувството за отговорност започна да ме обзема с пълна сила. Беше доста стресиращо, защото осъзнавах, че трябва да осигуря всичко на това малко бебче. Не че не бях го правил и за Тейлър вече 8 години, но може би защото нямах активна роля в отглеждането й, чувството беше съвсем различно. Вече спираш да мислиш за себе си като отделна единица, а започваш да се възприемаш като баща — интересуваш се само дали бебето се е нахранило, наспало и дали има добър дом, в който да расте.

Когато мислиш само за себе си, някак си знаеш, че каквото и да стане, ще се справиш и ще продължиш напред. Чувството, което вече изпитвах, беше почти примитивно — аз бях ловецът и берачът на храна, главата на семейството. То постоянно е било важно за мен през годините и винаги сме били много сплотени дори когато и мама, и татко бяха в затвора. Мама, татко, аз и по-малката ми сестра Даниел — семейство О’Съливан. Винаги сме се подкрепяли и се надявах да постигна същото с новото ми семейство. Бяхме близки във всички значения на тази дума. Миналата година купих къща в Лоутън (на английски — Loughton — квартал в североизточен Голям Лондон, до/в парка Епинг) — на няколко мили от останалата част от семейството в Чигуел, и аз вече не можех да смогвам. Помислих си: „Какво, по дяволите, направих?“. Все едно живеех в друг свят и сякаш губех цялото си време в шофиране между Лоутън и Чигуел, което знаех, че не е добре за мен. Майка ми, снукър масата ми у тях, татко, Даниел, бягането ми, местните ми любими местенца, всичко беше около Чигуел (на английски — Chigwell — квартал в североизточен Голям Лондон, до/в парка Епинг). Понякога като че ли не разбираш колко си привързан към общността си, докато не се преместиш на мили разстояние и не го осъзнаеш.

Заради всичко това за мен беше важно да съм около Чигуел, когато Лили се роди. През първите няколко месеца нещата между мен и Джо бяха наред. Започнахме да се срещаме през 2001-а и бяхме заедно около пет години. Запознахме се на срещите на анонимните наркозависими, където и двамата се лекувахме от зависимостта си. Още оттогава между нас имаше някаква особена връзка и в началото се разбирахме прекрасно. Имахме си своите специални моменти като всяка друга двойка, но малко след като Лили се роди, нещата започнаха да се усложняват. Преди това бях със свой собствен режим. Можете да попитате всеки спортист и той/тя ще ви каже същото. Без да спазваш режима си, си загубен, нищо не можеш да постигнеш. Преди ходех да бягам, тренирах в залата, играех снукър. Но когато Джо забременя, върху раменете ми падна огромно напрежение. Тя искаше да присъствам на всички срещи за бъдещи родители, но това не беше за мен. Може би трябваше да бъда по-подкрепящ, но виждах всичко като нейната роля, не моята. Бях винаги там, когато имаше нужда да ми разкаже какво е станало, и си бях вкъщи, но някак си не можех да си разбия цялата програма, за да ходя по лекарски прегледи и срещи, на които се говори само за басейни за раждане и как да опаковаш чантата си за родилното отделение.

Някак си не чувствах това като нещо, в което исках да участвам, докато бебето не се появи, и преди винаги съм си мислел, че ще сме подготвени и ще знаем какво да правим. Аз не съм от хората, които обичат да планират и да се подготвят за нещата, винаги съм бил от типа хора, които чакат да се случи и да видят какво ще стане после. Смятам, че просто мъжете са биологично програмирани различно от жените. Има нещо в жените, което ги кара да се подготвят за момента, в който ще имат бебе, и това обикновено се случва много по-рано при тях, отколкото при мъжете. Но разбира се, че ще е така — в крайна сметка те го носят в себе си. Докато при нас, мъжете, не е много ясно какво точно се очаква да правим, докато детето не се появи.

Не казвам, че съм прав, но такъв е животът на повечето успели спортисти. Имаме нужда да спазваме режима си, да сме фокусирани, да сме егоисти и да поставяме себе си на първо място. Джо искаше да й отделям повече от времето си, но не бях сигурен как точно да се променя и дали изобщо можех да го направя.

Спортистите също така са доста суеверни и затова си мислех, че дори и малка промяна в графика ми ще ме отклони от целта и от това, което исках да постигна. А и тренировките са страшно важни. Както казва Матю Сийд в книгата си „Баунс“, не природната дарба отличава топ спортистите от по-малко успелите, а тренировките — той смята, че няма да постигнеш нищо в света на спорта, ако не прекараш поне 10 000 часа в тренировки, и определено има право. Веднъж вложил 10 000 часа в усилия, няма как да спреш дотам. Трябва да продължаваш да тренираш и да развиваш добрите си навици. Така че идеята да спреш с тренировките и после изведнъж да се появиш на турнир, никога не е била смислена за мен.

Може би е консервативно и старомодно, но винаги съм смятал, че основно жена ми ще отглежда децата. Не го казвам в сексисткия смисъл. Бих се радвал да го правя и аз, ако не играех снукър. А и ми доставя огромно удоволствие да го правя, когато не съм по турнири. Но в крайна сметка животът на спортиста означава много пътувания, спане по хотели и отсъствие от дома. Ясно е, че в момента, в който приключа с тренировките, веднага бих се прибирал вкъщи, за да изкъпя или нахраня децата, или да свърша каквото е нужно, но никога не се получаваше точно така.

Говорих си с някои други снукър играчи, които също имат деца, за да видя как се чувстват те и как смогват с родителските задължения. Попитах Стивън Хендри и Джо Пери — избрах точно тях, защото Стивън е най-добрият в снукъра, а Джо не е постигнал толкова много, но за сметка на това е отдал целия си живот на този спорт. Откъм старание няма голяма разлика между двамата, но единият е седем пъти световен шампион, а другият е добър играч, но не е печелил подобни отличия. Исках две различни мнения. Джо Пери ми каза:

— Ставам сутринта, отивам да играя снукър, после тренирам в залата, а когато се прибера, жена ми ми казва какво трябва да се свърши, например да й помогна да нахрани децата или да ги приспя. Всичко е страхотно.

Стивън Хендри ми каза следното:

— Животът ми въобще не се промени, жена ми знаеше какъв съм — че съм в снукър клуба поне по 5 часа на ден и поне по един час във фитнеса. Жена ми се радваше, че правя каквото искам и каквото трябва. Единственото, което ми казваше, беше да се разкарам от вкъщи, за да не й се пречкам.

За всеки спортист успешната връзка е трудно постижима, особено когато има и деца. Питайте който и да е голф играч, тенисист или друг атлет, пътуващ през голямата част от годината. Да, може би искат да си седят вкъщи през повечето време и да помагат с домашните задължения, но това никога няма да е реалност, докато се занимават активно и сериозно със спорт. Невъзможно е. Простата истина е, че през годините, в които са в професионалния спорт, няма как да поддържат идеален баланс между него и семейството — едно от двете винаги е на заден план. Във връзките, които оцеляват, жените и приятелките осъзнават това и приемат факта, че сами ще трябва да отглеждат децата си, освен ако не си наемат детегледачка. Не е перфектно, но в крайна сметка животът не е идеален. Разбира се, не всички жени могат да приемат тази роля — те мечтаят за своите собствени кариери, за това да имат мъжа си на разположение вкъщи всяка вечер и домашните задължения да са споделени. Съветът ми към тях? Не се забърквайте със спортисти и определено не раждайте деца от тях. (Едно от малкото изключения е футболът, където е много по-лесно да си седиш вкъщи през повечето време, защото играеш само един-два пъти седмично по 90 минути, а след тренировка имаш толкова свободно време. Въпреки това доста често се налага да те няма наоколо и не си на разположение на жена си.)

Отново държа да подчертая, че аз определено не съм най-лесният характер, с който може да се живее. Но това е ясно от самото начало. Винаги съм бил обсебен от тренировките. Няма нищо странно в това — Стийв Дейвис разказваше как се е преуморявал от тренировки и е прекалявал с тях, когато е бил на върха, но се е чувствал гузен, ако не го прави. Ако не тренираш на макс, се чувстваш виновен, а ако се чувстваш така, играеш зле. Тъпо, но факт. Дори и това е напълно достатъчно да разруши една връзка, а какво остава, ако добавим и пътуванията през по-голямата част от времето. Не обвинявах Джо, че се ядосва постоянно, но не можех и да променя живота си, освен ако не се откажех от снукъра.

По това време бягането много ми помагаше. Избистряше ума ми. Бягах добре и отбелязвах прогреса си постоянно. Тогава наистина летях. Бягането ми помагаше да не се разпадна тотално. Научих се как да балансирам между семейството, конфликтите и снукъра по най-добрия възможен начин. Реших, че най-правилното решение е да се изнасям от вкъщи три дни преди всеки турнир, за да мога да се стегна, докато започне, и да изчистя ума си от всичко останало.

Бягах надалече. Знаех, че това е единственият начин да съхраня кариерата си и че трябва да продължа да играя снукър. Исках да съм наоколо възможно най-често и да помагам с децата и домашните задължения, но приоритетът ми беше да ходя на работа и да изкарвам достатъчно, за да издържам семейството си.

С Джо се разделихме и започнах да се чувствам безполезен като баща. Имаше моменти, в които дори и бягането не ми помагаше. Усещах се победен. Исках да съм вкъщи със семейството си, но в същото време исках и да мога да ходя на работа. Бях в изгодната позиция да правя и двете и би трябвало да се наслаждавам на този момент, но въобще не беше така.

Още откакто бях дете, ми беше наслагвано и повтаряно, че трябва да даваш всичко за работата си, а моята работа беше снукърът. Така че идеята да се наслаждавам само на семейното щастие и да жертвам кариерата си за него, винаги е било нещо, с което се боря и не мога да приема.

Отлагах неизбежното — раздялата ми с Джо. Просто си мислех, че ако продължавам да се навъртам наоколо и да изтърпявам всички лоши моменти, нещата ще се променят към по-добро. С Тейлър сгреших. Иска ми се да бях част от живота й и изпитвах огромна вина, че не съм. Не исках да развалям семейството си. Помня, когато майка ми и баща ми се караха, как той изчезваше за 4–5 дни и после неочаквано се появяваше в събота, за да ме вземе и да играем футбол. Помня как плачех, защото знаех, че после няма да го виждам поне седмица. Не исках да подлагам и моето семейство на това. В сърцето си просто исках да съм до тях и да не се разделяме.

Във всяка свободна минута, в която не играех снукър, исках да прекарвам времето си с Лили. Понякога дори я вземах с мен на крос състезанията ми, в които участвах. Обличах я добре, за да й е топло, слагах я в количката и потегляхме. Очаквах такъв да е планът — когато играех, Джо да се грижи за децата, а когато имах време — аз да съм този, който го прави. Въпреки че съществуват много причини, поради които животът на спортиста е безкомпромисен и непреклонен, той си има и много плюсове. Ако работиш от 9:00 до 5:00 следобед всеки ден, няма как например да вземаш децата от училище, но при мен имаше такава възможност.

Първите два месеца след раждането на Лили бяха страхотни. И двамата бяхме страшно развълнувани от това да имаме първото си дете, но не мина много време, преди нещата отново да се влошат и да започнем да живеем различни животи. След това Джо ми каза, че е бременна отново, и аз бях възхитен. Мислех си, че още едно дете ще ни сближи, а и винаги съм искал да имам поне две.

Малкият Рони се появи 18 месеца след раждането на Лили. Той се роди по естествен път и изглеждаше, че трае цяла вечност. Роди се в болница „Харлоу“. Когато бях там за раждането на Лили, чувството беше неописуемо — възторжено, споделено, красиво. Не успях да присъствам на раждането на Тейлър, така че тогава ми беше за първи път. Когато Рони се роди, бях по-подготвен — вече знаех какви емоции ще изпитам, така че нямаше същия ефект върху мен. Но е прекрасно да имаш две деца. Винаги съм смятал, че след раждането на Лили трябва да имаме поне още едно. Все пак беше честно да има братче или сестриче. Не исках да е единствено дете.

Когато се роди, Лили беше такова будно дете — изглеждаше така, сякаш е наясно с всичко, което се случва. Малкият Рони беше по-тих и кротък, дори малко женствен. Бяха много различни деца. И все още са. Рони е доста по-свит, докато Лили е по-приказлива и общителна. Въпреки това Лили е по-срамежлива от Рони, когато за първи път се среща с някого. Той просто си е същият винаги, без значение с кого е. Малкият Рони като че ли повече прилича на мен.

Беше много вълнуващо, като заведох децата да видят татко за първи път. Когато Лили се роди, той беше в затвора „Лонг Лартин“. Вълнуваше се за мен, а и за себе си. Щом Джо забременя за втори път, му казах, че ще имаме момче.

— Трябва да го кръстите Рони — ми каза той.

— Да, предполагам — отвърнах.

Името вече беше избрано. Три поколения Рони: Рони старши, Рони младши и малкият Рони. Майка ми има невероятен начин да ни различава — само по тона й може да се сетиш веднага за кого говори. Когато е мила и любяща, със сигурност вика малкия Рони. Когато е отново обичаща, но го казва някак по-зряло и не толкова по детски, има предвид мен. А когато буквално излайва това име, значи вика баща ми.

С Джо посещавахме и брачен консултант — Джери. Той каза, че съм прекалено близък с майка си и по-голяма дистанция между нас би помогнала на брака ми. Хрумна ми, че нещата може и да се подобрят, ако се преместим извън Чигуел, където винаги съм живял и където майка ми, баща ми и Даниел живееха на не повече от миля от мен.

Тъкмо бяхме оправили къщата си в Чигуел, когато Джо предложи да се преместим. Аз й казах „Окей, намери къде да живеем тогава“, а тя се върна и ми съобщи, че е намерила място в Онгар, което е на 15 — 20 мили разстояние в някакви гористи пущинаци. Ако трябва да съм честен, не бях особено въодушевен, но реших да дам шанс на идеята. Това може би беше най-лошото, което можехме да направим. Преместването ни отчужди ужасно много — тя беше заклещена там, аз трябваше да пътувам постоянно до Чигуел, за да тренирам, а после, когато се приберях вкъщи, нямаше къде другаде да отида.

Разбирах се изключително добре с консултанта Джери. Той си падаше много по онзи индийски гуру — Ошо — и винаги се стремеше към постигане на вътрешен мир. Веднъж му казах: „Знаеш ли какво? Аз го постигам само когато играя снукър. Знам точно за какво говориш. Губя се в това, което правя, и чувството е фантастично“. Джери се опита да пречупи моето лирично отклонение през призмата на Ошо, а аз му обясних, че снукърът не е просто игра или професия за мен, а много повече. Казах му, че е всичко, което съм искал да правя, откакто бях на 7, че съм абсолютен перфекционист и че искам да съм най-добрият играч, който мога да бъда. Оказа се, че общо взето говорим за едно и също.

Мисля, че Джери беше смаян от страстта ми към снукъра. Може да се каже, че той е почти гуру в своята област. Харесваха ми сеансите с него. Той не го правеше само заради парите — понякога дори не ме таксуваше. Ходех при него 5 — 6 пъти и наистина ми харесваха срещите, на които бяхме само двамата, защото знаех, че не ме занася с глупости.

Пробвал съм няколко различни религии и гурута в живота си, включително и будизма, но за съжаление, те не успяха да постигнат това, което прави с ума ми снукърът. Имаше моменти, в които тези вярвания или духовни пътеки ме крепяха, но като цяло беше доста повърхностно. Чрез тях откривах как да приемам лошото с добро и да постигам мир, но те бяха само временни решения. Всеки път, когато опитвах нещо ново, инстинктът ми подсказваше, че се изчерпвам откъм идеи и че съм отчаян.

След раждането на децата обмислях да се откажа от снукъра, за да бъда по-добър баща и глава на семейството. В крайна сметка реших, че съм прекалено млад, за да го направя, и че това би ме унищожило; че колкото и да ме боли, ако спра да играя, ще боли повече. Приех факта, че определено не съм лесен за съжителстване. Понякога се затварях напълно в себе си. Прибирах се вкъщи, не говорех въобще и само си представях колко трудно е това за повечето жени. Често умът ми беше някъде другаде и се занимаваше с някакви нелепи неща от типа на: защо не съм успял да вкарам някоя топка; защо ме е затруднил определен удар, а съм направил другите добре, и т.н. Всичко останало ставаше незначително, но това не означава, че не ми е пукало. Не мисля, че съм гаден човек. Просто се ядосвам на себе си и не мога да се примиря със себе си и с играта. Дори сега, когато работя върху тази книга, част от мен си припомня някои удари, пита се защо понякога като че ли ръката ми не е свързана с тялото, и се изнервям заради всичко. Иска ми се да можех да забравя и просто да се фокусирам върху нещото, което правя, но не мога. Такъв съм си. Признавам си, че това сигурно е най-трудното за хората около мен — да се справят с навика ми да се изключвам напълно.

Но като цяло не съм най-лошият възможен партньор на света. Бях щастлив да създам семейство и да стана баща. Не съм се свалял с други момичета — бях прекалено фокусиран върху снукъра и бягането и затова бях верен. Накрая обаче търпението и опциите ни се изчерпаха. Просто не бяхме съвместими. Беше много жалко и тъжно, че не съумяхме да оправим нещата, но е още по-тъжно, когато виждаш, че има хора, които остават заедно дори когато е повече от ясно, че връзката им вече не съществува или е обречена. Това би било ужасно и за децата — последното, което би искал всеки родител, е децата му да виждат как родителите им се хокат постоянно.

След поредния голям скандал се изнесох от вкъщи. Събрах си багажа и живях навън за около месец, спях по диваните на хората. Имах един приятел в Онгар, Криси Флайт, доста често ходех да спя у тях. Той притежаваше толкова много стари книги за снукър, които не бях чел. Една вечер си избрах книгата на Джо Дейвис. Той никога не е бил побеждаван в стария формат на световното първенство и го е печелил 15 поредни пъти между 1927-а и 1946-а, като и за първи път постига максимума точки в този период. Никога преди не бях чел нищо за него. Ако трябва да съм честен, никога преди не бях чел напътстваща или обучителна книга за снукъра. И си помислих: „Мамка му, добра е!“.

Тази книга ме върна към елементарните ми познания за играта, защото доста често се борех със собствения си стил, и реших, че не е зле да следвам неговите съвети и да видя какво ще стане. И играта ми се подобри. Джо наблягаше на изключителната важност на това да съм абсолютно застинал при всеки удар; да държа щеката си успоредно до тялото си, защото винаги изправях гърба си малко по-нагоре; да държа лявата си ръка по-ниско; да държа щеката си по-остро към гърдите си; краката ми да са стабилни; тялото ми да е приковано надолу при удар и т.н. Доста далеч бях от всичко това. Играта отново стана лесна. Накрая пак удрях всяка топка много добре и рядко пропусках. През този сезон, 2007 — 2008 г., спечелих Шампионата на Обединеното кралство и Световното първенство. Беше една от най-добрите ми години и това се дължеше най-вече на книгата на Джо Дейвис. Освен това имах изваяно тяло и невероятни постижения в бягането — тежах 73 килограма и бягах 10 километра за 34 минути. Бях толкова кльощав, но се чувствах прекрасно.

Бях се класирал на около 25-о място в шампионата на Есекс и това беше точно в момента, когато бях готов да зарежа всичко, ако само можех да вляза в отбора на Есекс. Както споменах по-горе, трябва да си в топ 6, за да влезеш в отбора, и си мислех, че мога да го постигна. Гледах момчетата пред мен и си мислех в колко добра форма са и колко са бързи, но с моята фикс идея и отдаденост, ако си го наложа, мога да успея. В крайна сметка нямаше как да успея да го постигна, защото означаваше да се откажа от прекалено много семейни моменти заради бягането, а не бях готов за нещо такова.

След децата ми бягането беше второто най-важно нещо в живота ми тогава. Отказвах се от снукър турнири, ако по същото време имаше състезание, в което можех да участвам. Бягането ми даваше изход, който ме караше да се чувствам добре. Харесваше ми социалната страна на тези занимания, чаках с нетърпение състезанията през уикенда, обичах всичко.

Но може би най-важното беше, че бягането помагаше на ума ми. Първите 5–10 минути са тежки, но когато се изпотиш, няма начин да не се почувстваш по-добре отпреди. Бягането наистина е чист серотонин. Не ми се мисли в какво състояние щях да бъда, ако не бягах. Щях да съм поне с 25 — 30 кг по-тежък, защото обичам да си похапвам и съм предразположен към мързелуването. Бягането ми даде усещане за професионализъм и целеустременост. Накара ме да искам да ставам от леглото сутрин, накара ме да се загрижа за външния си вид, накара ме да се уважавам повече и ми помогна много в снукъра.

По това време беше съвсем лесно да кривна по другия път. Всъщност имаше моменти, в които го правех. Минах през период, в който веднъж седмично малко се отпусках. Е, не беше много малко, признавам си. Излизах с приятелите си на по питие и не се прибирах преди 7 — 8 сутринта. Винаги беше в четвъртък. Играехме табла, изпивахме по няколко питиета, пушехме по няколко джойнта. Прибирах се рано сутринта, спях до ранния следобед, после излизах за 7 — 8 мили джогинг, а когато се приберях вкъщи, се чувствах като парцал и единственото, което можех да правя, е да седя на дивана. До петък обаче вече бях добре, затова отивах за още една тренировка от 7 — 8 мили, и вече в събота следобед се чувствах прекрасно. Тези седмични запои продължиха около шест месеца — алкохол, наркотици и табла. Започвахме към 9 — 10 вечерта и продължавахме цяла нощ. Водката беше любимото ми питие. Това беше единственият алкохол, от който не ми ставаше зле. От бирата например се подувам и ми се появяват газове. Водката е просто мека.

Заспивах на дивана на моя приятел, а като се събудех сутрин, или си вземах такси до вкъщи, или просто тичах дотам. В толкова добра форма бях. Слагах си кожените ботуши, дънките, жилетката и якето. Един ден бях попаднал в задръстване с таксито, а трябваше да се прибера навреме за рождения ден на Лили. Така че казах на шофьора, че ще сляза и ще бягам до вкъщи, защото е по-бързо, а той ми отвърна, че сме на три мили разстояние. Аз му казах, че бягам три мили за 16 минути и ще пристигна много по-бързо, отколкото с таксито. Оборудван с всичките си принадлежности, аз просто пробягах разстоянието до вкъщи. Бях в такава форма, че три мили бяха нищо за мен.

Накрая се отказах от купоните в четвъртък. Знаех, че съм пристрастен към алкохола и че не мога да продължавам така. Казах си, че трябва да отида на другата крайност и когато веднъж завинаги спра, да се откажа от тези места и хора, които могат да ме подтикнат да започна отново. Научих това за себе си, докато бях в клиниката. Знаех, че колкото и да ми се искаше да продължа, не можех. Това беше пътят, по който не биваше да вървя. Беше трудно, защото имах нужда да избягам, имах нужда от забавление в живота си. Но след шест месеца сложих край.

Въпреки че се размазвах веднъж седмично, това беше най-добрата ми година в снукъра. Съветите на Джо Дейвис бяха много по-добри от пиячката, дрогата и таблата, взети заедно. Те ми помогнаха да постигна всичко. Бягането и Джо Дейвис могат да победят всеки наркотик! (Е, поне всяка умерена дрога.) Всеки ми казваше, че като спра да пия и да се друсам, животът ми ще стане по-добър, и всъщност стана така донякъде, но най-добрата ми година в снукъра беше тази, в която се наслаждавах на седмичните си гуляи, а личният ми живот беше разбит на парчета.