Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (17)

16
Луди моменти

„Чувствах се като плужек, въобще не ми хареса лекото бягане, 25 мили пробег за седмицата.“

 

Имам си моите моменти. Луди моменти. Непланирани и досега необясними. Сигурно съм точно толкова известен с лудите неща, които съм правил, колкото и със снукъра си. Но лудите ми моменти не са се появили спонтанно. Да, имаше причина да си изляза по средата на мача със Стивън Хендри на Шампионата на Обединеното кралство. Имаше причина и да сложа кърпа на лицето си, когато играх срещу Марк Кинг. Имаше причина дори и за това, че си направих най-ужасната прическа на света и се обръснах нула номер в почивката по средата на мач. Време е да се изповядам.

 

 

Демонстративното ми напускане на мача със Стивън Хендри

Това можеше да се случи на всеки един от предишните ми 5 — 6 мача. Беше 2006 г. и играех в Premier League срещу Стийв Дейвис на полуфиналите и срещу Джими Уайт на финала. С Джо преминавахме през ужасен период и в главата ми беше пълна каша. Въобще не исках да участвам в никакви турнири. Мозъкът ми не работеше въобще. Не бях щастлив.

Играх срещу Дейвис, водех го с 3:1 фрейма, когато пропуснах една топка и отидох да му стисна ръката, защото просто исках да се махна. Докато вървях към него, си казах: „Какво, по дяволите, правиш? Не можеш да сториш това!“. Водех с 3:1 фрейма! Това беше турнирът точно преди Шампионата на Обединеното кралство, който щеше да се състои в Йорк. И спрях точно преди да го направя. Седнах си на мястото. Главата ми ме караше наистина да се махна оттам, но успях да издържа на напрежението и просто си седнах кротко на стола.

Стегнах се, спечелих мача и успях да стигна до финала, на който играх с Джими Уайт. Водех с 4:0 фрейма и почти не пропусках, ударите ми бяха доста добри и вкарвах всичко, докато изведнъж… Бум! Пропуснах, той разчисти масата и резултатът стана 4:1. В следващия фрейм пропуснах още една топка и направих същото нещо — тръгнах да му стискам ръката и да се махна оттам.

Помислих си: „Мамка му, случва ми се вече за втори път“. Въпреки че в крайна сметка не го направих, фактът, че бях готов на това, бе достатъчно притеснителен. Бях се забъркал в такава каша покрай семейния си живот и пълния хаос в него, че просто не можех да стоя там. Чувствах се като най-самотния човек на света. Не знаех какво точно искам. Не исках да съм на турнирите, но не исках и да съм си вкъщи, защото там се чувствах страшно зле. Като че ли просто исках щастлив семеен живот, а не ми се получаваше и това ме съсипваше.

Лили беше само на няколко месеца по това време. Тя беше толкова прекрасна, очарователна и възхитителна, но дори и нейното присъствие не можеше да оправи нещата между мен и Джо. Преди Лили да се роди, сме се карали и спорили за различни неща като всички други двойки, но винаги сме успявали да се справим с това. След като Лили се роди обаче, нещата тръгнаха надолу. Ако нямахме Лили, със сигурност щях да си тръгна по това време. Но усещах тази съкрушителна тъга и вина в себе си. Бях твърдо решен да не се провалям като баща отново, след като постигнах точно това с първата ми дъщеря, Тейлър.

И така в момента, в който тръгнах към Джими, за да стисна ръката му, си помислих: „Какво, по дяволите, правиш? Не можеш да направиш това. Водиш с 4:1 фрейма, после с 4:2, ще спечелиш турнира, какво правиш, идиот такъв?“. Така че се съвзех, спечелих турнира, но още тогава усещах, че няма да е последният такъв момент. И не беше.

Всичко това вече се превръщаше в модел на поведение. Почти напуснах мача два пъти, а после отидох в Йорк на Шампионата на Обединеното кралство и спечелих два поредни кръга, преди да се изправя срещу Стивън Хендри. Но и в двата мача се чувствах по същия начин — просто исках да си тръгна. Въпреки всичко успях да издържа до края. После се изправих срещу Хендри. Играех ужасно, не можех да вкарам и една топка, правех страшно нелепи удари, набих се в червените. Той ме водеше с 4:1 фрейма на четвъртфинала и играеше много добре. Помислих си: „Майната му на всичко това, аз изчезвам! Махам се оттук и отивам да се забавлявам някъде!“.

Беше около 4 следобед и се сетих, че познавам няколко жокеи тук, а те определено обичат да си попийват от време на време. Бях решил да се размажа тотално тази вечер, на макс. Въпреки че по това време още бягах, не се чувствах добре в кожата си. Наистина е странно: отвън изглеждаше, че съм в страхотна форма — здрав, стегнат, елегантен. Всеки ми казваше, че изглеждам добре, но аз бях разбит на парчета. Не се тъпчех, докато бях в депресия, по-скоро се скъсвах от бягане. Но дори и това понякога не помагаше. А сега просто исках да се махна и да изляза от тази дупка.

Беше първият до девет фрейма, така че Хендри имаше нужда от още пет, за да ме победи. Не бяхме стигнали дори до средата, а аз вече просто не исках да съм там. Обърнах се, стиснах ръката на рефера, стиснах ръката на Хендри, казах му „Успех, Стив!“ и си излязох. След това гледах реакцията на Хендри в YouTube и си личи, че е онемял и не знае какво да прави със себе си в този момент — да остане или да си тръгне?

— Какво ще правим сега, Ян? — попита Хендри рефера Ян Верхаас.

— Ами предполагам, че играта току-що приключи, защото той отстъпи. Няколко души в публиката подвикваха „Хайде, Рони! Можеш да се справиш!“ и си помислих, че наистина мога… да направя това, което искам. Защо пък да не мога да го направя? Естествено, не беше изненада, че всички започнаха да говорят за умствените ми проблеми и нестабилната ми психика.

Никой не можеше да повярва какво съм направил. Най-малко Стивън. Той беше доста милостив и благосклонен към мен тогава. Със сигурност е осъзнавал, че нещо много зверски се е прецакало в главата ми, за да извърша това.

„Дори не съм и подозирал, че нещо не е наред — каза той, след като излязох. — Изглеждаше в добра форма и дори си побъбрихме преди мача. Рони очевидно има своите причини за това решение и аз нямам намерение да го критикувам. Той просто каза, че му е писнало, и ми пожела успех занапред до края на турнира. Само той си знае какво му е било в този момент. Не мога да обвинявам или критикувам някого за това, но никога преди не съм виждал нещо подобно. Просто е доста странно и ексцентрично.“

Пуснах изявление, в което се извинявам за поведението си.

„Иска ми се да бях направил по-добра игра днес, но имах много лош ден в офиса. Всеки, който ме познава, знае, че съм перфекционист, когато става дума за играта ми, и днес бях много раздразнен на себе си, че изгубих търпение и си тръгнах по този начин с много съмнения и колебания. Трябваше да остана и да продължа. Съжалявам, че не поостанах и не го затрудних повече с полуфинала. Също така се извинявам, че разочаровах феновете, които бяха дошли да ме гледат как играя — намерението ми не беше такова и наистина много съжалявам, че се случи. Точно в този момент се чувствам разочарован най-вече от себе си, наранен и вцепенен съм. Но аз съм боец и ще се върна съвсем скоро, здраво стъпил на краката си, по-силен и по-решителен от всякога.“

Това, разбира се, не беше достатъчно за повечето хора. По-голямата част от експертите и коментаторите в този спорт смятаха, че съм позор за снукъра и съм изложил този спорт като цяло.

Мисля, че беше неизбежно да си тръгна по средата на някой турнир. Като че ли имаше нещо в мен, което нямаше да се успокои, докато това не станеше. Беше просто въпрос на време да превключа на летящ режим. Минавало ми е през ум дори, че ще се класирам за финалите и може просто да не се появя. Това вече щеше да е последното нещо, което щеше да вбеси властите толкова много. Част от мен искаше да предизвика Световната асоциация. Не казвам, че това е действие на зрял човек, който мисли логично. Но имаше и много хора около мен, които постоянно ме натискаха да го направя. Мои приятели ми казваха, че не могат да се докопат до салона на играчите, че не могат да се уредят да присъстват на мачовете и само ме надъхваха да се изправя срещу Световната асоциация заради всички тези неща. Приятелите ми, близнаците Скоус — Боби и Лес — само ме предизвикваха по този въпрос. Добри момчета са, много ги обичам, но като цяло са големи дразнители. Не спираха да ми говорят какви били контролните органи на Асоциацията — били такива, онакива, всякакви глупости. Донякъде имаха право. Някои от хората, които работят в Световната асоциация, може и да са досадни чиновници, които само се стремят да направят живота ти по-труден и мизерен, но пък в крайна сметка това е моята работна среда и трябва да се разбирам с тези хора.

Важно е за мен да нямам проблеми с органите на Асоциацията, но братята Скоус нямаха такова намерение. Освен всичко като че ли не искаха и мен да оставят на мира за това. Донякъде бях идиот, че въобще им обръщах внимание и ги слушах и че им се връзвах. За кратък период от време наистина имаше истинска война между мен и представителите на Асоциацията, защото смятах, че приятелите ми са ощетени и онеправдани. А това си беше чиста лудост.

Когато излязох, навън вече беше настанала суматоха. Последствията бяха по-лоши, отколкото си мислех. Не можех да разбера защо всички го раздухаха толкова много. Не се чувствах добре, бях депресиран, бях разкарал Стивън Хендри от погледа си, всичко беше наред. А накрая ме глобиха 25 000 лири! Какво, по дяволите? Какво става тук? Наистина ме погнаха заради постъпката ми и реших, че повече не мога да си позволя този лукс. Когато ме глобиха, се бях запенил от гняв. Това ме накара да се почувствам още по-самотен.

Тази вечер наистина се размазах тотално. Обадих се на едно приятелче, един от жокеите, и му казах: „Тази вечер ще се излиза, Дино!“. Дойде при мен и веднага се сети, че мачът е свършил, преди да е започнал. Братята Скоус — Боб и Лес — също бяха с мен тогава.

Когато се прибрах вкъщи, разказах на Джо какво е станало. Тя отново ме подкрепи, защото разбра колко съм зле психически. Така ставаше винаги. Казваше ми: „Не се тревожи, това е най-доброто, което си правил досега. Това е твоята истина“. А аз й отговарях с „Моята истина? Ако това е така, значи нещата не вървят на добре. Току-що ме глобиха 25 бона, няма как това да е добре“.

Смятах, че глобата е прекалено солена, но впоследствие осъзнах, че са имали право да ме глобят. В крайна сметка аз се превръщах в една огромна пречка и спънка, ако си мислеха, че съм способен да напусна мач по средата му. А ако феновете също го мислеха, може би и те щяха да започнат да постъпват по същия начин. Или просто нямаше да се появяват на нашите събития.

Поговорих си с Родни Уокър, който тогава беше председател на Световната асоциация, и му обясних, че съм депресиран и имам сериозни семейни проблеми, които не желая да обсъждам в детайли. „В тежък период съм в момента, не ми е лесно и просто се сринах. Знаеш, че като си наумя нещо, няма сила на света, която да ме спре, но това, което направих, наистина беше заради лични проблеми.“ Това беше истината — но не цялата истина. Не му споделих частта с гнева ми към Асоциацията.

„Окей. Няма проблем, радвам се, че ми сподели това“, ми отвърна той.

Въпреки всичко глобата не ми се размина.

Може би се бояха, че ще превърна моето поведение в тенденция и че други играчи може да последват моя пример, като напускат мачове по средата. Аз обаче мисля, че няма за какво да се притесняват от тази гледна точка. Другите играчи не са достатъчно луди, за да направят нещо подобно.

Феновете също донякъде се обърнаха срещу мен. Някои от тях ме освиркваха на мача ми в Престън, както и на следващия турнир от мастър серията в Уембли. Джон Парот ме наруга и изкритикува, като каза, че ако не съм достатъчно стабилен, трябва първо да разреша тези мои проблеми и чак тогава да се върна да играя снукър, когато съм готов. Смятах, че това не е редно — да сриташ някого точно когато е на дъното, вместо да покажеш капка съчувствие. Хендри беше добър в това. Той донякъде ме подкрепи, като каза, че за да направя подобно нещо, сигурно имам сериозни причини. Останалите обаче бяха на мнение, че няма извинение за подобна постъпка — щом си професионалист, си длъжен да се появяваш на мачовете и да играеш докрай.

На мастърс турнирите напрежението наистина ме смачка. Излизах да играя и всеки започваше да се пита какво ли ще направя този път, дали ще играя добре и дали въобще щях да остана достатъчно дълго, за да се разбере дали играя добре. Това беше турнирът, на който победих Динг на финала и той се разплака. Причината да спечеля този турнир бе, че си останах вкъщи в неделя, когато Динг играеше, и той наистина отнасяше всичко след себе си. Тогава Джон Върго (коментатор във ВВС) каза: „Това е новият пазител! Това е човекът, който ще открадне наметалото от Рони О’Съливан“.

Нагъл кучи син! Обичам Джон, но си казах: „Малко рано ме отписваш от играта, Джон. Прибери некролога за по-късно“. Това ми даде мотивацията да отида и да спечеля този турнир. Перфектният стимул! Никога не споделих това на Джон, но си го спомням, сякаш беше вчера, и всеки път, когато тренирам на тази маса, се сещам за това, което той каза, и за мотивацията, която ми даде, да затворя устата на всичките ми критици.

По ирония на съдбата точно срещу Динг играх на финала и той игра наистина добре. Поведе ме с 2:0 фрейма и реших, че ще има истинска битка за победа. Не се притесних особено, защото знаех, че съм горе-долу в добра форма — на моменти я имаше, в други — не, но когато дойдеше, просто смазваше противника изцяло. Така че си казах, че не е лоша идея да изчакам да ми дойде моментът и да видим тогава как ще реагира на това, с което ще го посека. Не се притесних, когато ме поведе с 2:0. После изравних до 2:2, а след това резултатът се обърна до 5:3 в моя полза преди почивката — бях го надиграл, победил, а той вече беше наясно, че мачът ще е тежък, защото имах някои много добри удари.

После резултатът беше 9:3 и той направо искаше да си тръгне. Бе странно, защото Динг е последният човек, от когото може да се очаква нещо подобно. Може би беше взел пример от мен. Динг се разплака, а после дойде и почивката, след която имах нужда само от още един фрейм, а той дойде и ми стисна ръката. В този момент се сетих за моите собствени проблеми и му казах: „Не, човече. Не можеш да направиш това. Те ще ме съсипят, а ще съсипят и теб, ако го направиш. Не можеш, не трябва“.

Когато споменах, че съм му казал тези думи, имах предвид, че помолих Джанго да му преведе точно това, после сложих ръка на рамото му и му предложих: „Хайде да отидем да изпием по един чай“. Може би беше прекалено вглъбен и изгубен в себе си и не знаеше резултата и си мислеше, че вече е загубил. Отидохме да пийнем по един чай и му казах: „В момента майка ти те гледа, баща ти — също, стига глупости, трябва да издържиш само още един фрейм и това е“. Той похълцваше и едва сдържаше сълзите си. Заведох го в съблекалнята си, а Джанго също беше с нас. Обърнах се към Джанго: „Кажи му, че трябва да се върне и да играе и че всичко е наред“. Попитах го и дали харесва състезателни коли, ферарита, и му предложих някой ден да се разходим до „Брендс Хач“ (състезателна писта близо до град Суонли, окръг Кент).

Той започна да се успокоява малко по малко. Мениджърът му, Гари Балдри, също беше там и му казах:

— Той трябва да излезе и да играе.

— Да, знам — ми отвърна той.

— Хайде, тръгвайте, да отиваме там и да изиграем още един фрейм и да се приключва. В противен случай Световната асоциация и пресата ще премажат и него така, както направиха с мен, а това не е добре за него — добавих аз.

И така, върнахме се и започнахме последния фрейм. Някой от тълпата ме освирка и обиди с нещо от рода на „Също толкова зле си сега, както когато просто си тръгваш“.

Аз му отвърнах: „Млъквай! Ако няма какво хубаво да кажеш, по-добре си стой вкъщи“. Това се случи, докато разчиствах масата и последния фрейм. Нямаше да позволя на този идиот да ми говори така.

В крайна сметка, въпреки че демонстративното ми напускане със сигурност ми се отрази зле, донякъде ме накара да осъзная някои неща и ми позволи да помогна на Динг в момент, в който той попадна в същата ситуация.

Така и не говорих с Динг за това, което се случи, по-късно. Няма нужда. Той си взе поука. Точно както аз си научих урока от напускането на мача.

 

 

Мократа кърпа на главата ми

Играех срещу Марк Кинг. Някои играчи играят така, че е истинска наслада да ги наблюдаваш, и си казваш, че определено има какво да научиш от тях и да използваш в собствената си игра — Стивън Хендри, Джон Хигинс и други като тях. Осъзнаваш, че те са истинска класа в този спорт, а после се появява някой като Марк Кинг, при когото няма какво да ти хареса в играта му, че да го гледаш.

Той най-вероятно знае, че е хакер. Той не е от онези играчи, които се смятат за брилянтни. Той е честен и открит. Той е наясно, че се справя невероятно добре за таланта, който има. Донякъде може да се каже, че е страхотен. Той не докосва хората с играта си. Но пък за сметка на това има повече дух и желание за победа от всеки друг в този спорт. Накратко казано, да седя там и да го гледам как играе, определено не беше сбъдната мечта.

Всичко, което той прави, е погрешно — позата му, позицията на ръката, на която подлага щеката, начинът, по който удря, няма нищо плавно и гладко в маниера му на игра. Така че не искам да обиждам Марк, но… добре, де, малко сигурно ще го засегна, но просто нямаше как да не сложа мократа кърпа на главата си, за да не гледам какво се случва. А дори ме беше страх, че все пак ще виждам и през нея. Като си я сложих на главата, първо това проверих. Слава богу, нищо не виждах вече.

Само можех да чувам как топките се търкалят по масата. За времето от обявяването на някоя вкарана топка от съдията до момента, в който трябваше да вкара следващата си топка, бях сигурен, че вече е обиколил масата поне два пъти. Все пак е добър играч, когато влезе в серия, вкарва топка след топка и приключва набързо. Но може би Марк е човекът, който обикаля около масата поне 4 пъти повече от мен.

Наистина ми беше трудно да гледам — беше дълъг мач, 17 фрейма, Шампионатът на Обединеното кралство, и определено не можех да го гледам. Но той не беше единственият. Има много такива играчи, които просто не мога да гледам как играят. До някаква степен поради тази причина понякога ми се иска да бях лош играч — тогава нямаше да ми правят впечатление всички грешки. Понякога ми се иска да не бях наясно какво прави добрите играчи добри, а лошите — лоши. Когато играеш срещу лош играч, можеш да различиш лошите му навици точно както се случва и когато играеш срещу някой добър и наблюдаваш играта му, за да научиш нещо ново от него и да го пробваш самият ти. Когато играех с Марк Кинг, нямаше какво да науча от него. Мисля, че той така и не разбра защо си сложих кърпата на лицето. Е, сега вече със сигурност ще разбере.

Той ме победи с 9:8 фрейма. Това беше мачът, от който си тръгна Рей Риърдън, защото аз просто удрях топките ей така, за шоуто. След този мач въведоха ново правило, гласящо, че не е позволено да слагаш кърпа на главата си, защото не било джентълменско поведение.

Ситуацията беше много подобна на тази, в която започнах да броя възлите на мрежата на джоба на мача срещу Селби. Знаех, че не мога да слагам кърпата на главата си, но той е същият тип играч. Той също прави толкова много грешни неща с щеката, че когато го гледаш, се чудиш как въобще успява да вкарва топки. Ясно ти е, че рано или късно ще се пречупи, бърка тайминга на ударите, понякога дори удря накриво. В някакъв момент аз просто осъзнавам, че през цялото време само го критикувам мислено, докато го гледам как играе. А това не е нещо, което правя умишлено. Просто не мога иначе. То е като натрапчив импулс. Именно затова броях възлите — за да не ми се налага да гледам него или играта му, защото ме заболяваха очите от това.

Все си мисля, че от мен би станал добър треньор, но сигурно щях да съм малко като Рей Риърдън и да се изнервям, когато играчите не играят по начин, който на мен ми допада. Хората казват, че имам инстинкт за играта, но аз не смятам така. Трябва да имаш добра техника като основа, преди да придобиеш усещането за играта, и да бъдеш инстинктивен. Ако техниката ти е добра, това ти позволява да изиграваш ударите си с лекота и прецизност, което впоследствие елиминира притесненията къде ще отиде бялата и как ще се позиционира цветната — единственото, което те интересува, е да не пропускаш удар и да преминаваш към следващия. Мислиш си къде искаш да позиционираш топките вместо за това, че не ти допада този удар; уверен си, че ще пронижеш джоба с тази топка вместо нещо от рода на „Офф, позиционирах се тук, но не ми харесва, щеше да е по-добре ето там“ да минава през главата ти.

Да си технически добър, освобождава ума ти и ти позволява да се концентрираш върху самата игра, вместо да се бориш с отделни удари. Точно затова съм казвал неведнъж, че Селби би се затруднявал с турнири, които са с повече и по-дълги фреймове, защото също като мен и той имаше проблеми с техниката си. Интересно е, че той никога не е печелил световния шампионат, а само Шампионата на Обединеното кралство тази година, когато намалиха мачовете от 10 на 6 фрейма за победа. В по-дългите мачове техниката излиза на преден план, защото е много по-вероятно да се напрегнеш, ако мачът е повече от няколко сесии, а ако загубиш някоя сесия с 6:2 или 7:1 фрейма, наистина трябва да се бориш, за да се върнеш обратно в играта. Преди винаги съм мислел, че няма да спечеля световния шампионат, защото имах чувството, че се боря с играта си чисто технически. Слава богу, грешах и не се оказах прав.

 

 

Известната свирка в Китай

Не съм сигурен дали това се брои като момент на лудост. Мислех си, че просто се забавлявам и се лигавя, въпреки че не всички го възприеха по този начин. Проблемът беше, че не знаех, че камерите снимат, а микрофоните са включени. Ако знаех, никога нямаше да кажа нещата, които казах.

Седях до Иван Хиршовиц, медиен директор на Световната асоциация. Иван ми е близък приятел и има страхотно чувство за хумор. Зададоха ми първия въпрос, после го преведоха на английски, а аз си помислих колко дълъг звучеше на китайски и колко кратък — на английски.

„Мамка му — казах на Иван. — Това беше най-дългият въпрос на света“. И той започна да се смее.

Журналистът попита:

— Смятате ли, че дадохте 100% от себе си днес?

— Смятам, че се представих добре, но Марко игра по-добре — отвърнах аз. Държах микрофона в ръката си, после го свалих и прошепнах на Иван:

— Погледни това, има същата форма и размер като оная ми работа.

— Е, това е доста странна форма за пенис — каза Иван.

— Е, твоят какъв е тогава? — попитах го аз.

Въобще не осъзнавах, че микрофонът е включен, а ние просто се кикотехме. Тогава се огледах и казах: „Някой иска ли да ми врътне една свирка? Никой ли не иска да ми духа?“. Гледах точно към една дама на първия ред, докато казвах: „Искаш ли да дойдеш и да ми го лапнеш?“. Тя ме гледаше, усмихваше се, а Иван се напикаваше от смях със сълзи на очи, беше се разплакал от хилеж. Казах го само защото знаех, че тя не ме разбира. Знам, че беше много тъпо, но не съм оскърбителен и груб по принцип. Просто се бъзикахме.

Осъзнах, че микрофонът е бил включен чак когато се прибрах вкъщи и татко ми звънна по телефона и каза: „Обвинен си в нецензурни и развратни коментари, навсякъде по радиото се говори за това“.

Нямах идея за какво говори той. Бях на гости на едно приятелче в Онгар и нямах достъп до интернет, така че трябваше да приема думите на татко за чиста монета. Първият момент, в който разбрах малко повече, бе на следващия ден, когато си купих вестник „Сън“. Бях се прибрал от Китай в понеделник, а в сряда записът от интервюто беше вече публикуван. Когато го прочетох, започнах да се смея. Мислех си, че е наистина фантастично и адски забавно. Но в същото време доста се притесних, защото знаех, че Световната асоциация само си търси причина да ме погне. В същото време бях убеден, че те допускат, че китайците биха го възприели като нещо доста оскърбително и обидно и биха казали, че съм морално пропаднал и калпав. Бях сигурен, че Световната асоциация само си търси оправдание да ми забрани да играя, и си мислех, че това е перфектен шанс за тях — Рони отива в страната, която е новата световна суперсила, предлага да му духат и разстройва китайците. Мислех си, че Асоциацията наистина ще ме погне, защото щяха да кажат, че не съм по-голям от спорта, и започнах да се насирам от страх.

Имах няколко приятелчета в Китай и ги помолих да проучат какви са настроенията там, да разберат дали наистина са толкова ужасени от това, което бях направил. Те ми отговориха: „Не, не, не, няма нищо такова, въобще не са те разбрали даже, мислят, че си велик, и даже вече им е мъчно, че си си отишъл вкъщи. Наистина всички тук те обичат и въобще не разбират за какво е целият този шум“.

Помислих си „Слава богу!“. Пуснахме изявление по техния спортен канал, в което се извинявам, обяснявам колко обичам китайските снукър фенове и им казвам, че нямам търпение отново да ги посетя. Това беше организирано без съдействието на Световната асоциация, а изцяло от мен. По това време китайската преса и асоциация бяха изцяло на моя страна, така че не се притеснявах за тях. Просто имах нужда да знам, че Световната асоциация е наясно, че съм се реванширал на китайците и никаква вреда не е нанесена.

Понякога изглежда така, сякаш аз и Световната асоциация сме в непрестанен и доста оскърбителен конфликт. Те ме обичат и знаят, че допринасям за развитието на играта. Но в същото време ме ненавиждат, защото смятат, че мисля, че съм над спорта. До известна степен те бяха зависими от мен през последните няколко години и ненавиждат този факт. А аз знам, че никога не съм бил една от техните овчици, никога не съм правил просто това, което ми казват безусловно. Ако го бях направил, много бързо щях да изгубя себе си.

Мислех си кое е най-лошото нещо, което Световната асоциация може да ми причини? Да ми забрани да играя. Ако го бяха направили по това време, когато смятах, че не ми харесва да играя и бях депресиран, щяха да ми направят услуга. Така че всеки път, когато Световната асоциация ме погваше, се опитвах да превърна този факт в нещо положително — казвах си, че една такава забрана ще ми се отрази добре, и с това се изкарвах от мизерията на черни мисли. Без повече снукър депресия: страхотно. Реших да не правя компромиси. Можеха да ми забранят да играя, ако пожелаят, но това щеше да е все едно да си отрежат носа напук на лицето — успех с уговарянето на спонсори, защото вие взехте решение да ми забраните да играя, сега не ми се налага да се тревожа за това, успех и щастливи дни занапред! Ето какво си казвах, а малко или много го казвах и на тях.

Странно е, че все още зависят донякъде от мен след толкова много години — че никой друг с нужния талант и характер не се е появил и не ме е отвял. Мисля, че характерът и личността са най-важният фактор. Като цяло снукър играчите са страшно скучни копелета. Дори и тези от тях, които имат брилянтна техника, нямат онази черта от характера, която кара публиката истински да се интересува от тях, както го прави с мен, Джими Уайт или Алекс Хигинс. Предполагам, че нестабилността ни винаги е допринасяла за нашата неустоима привлекателност. Ние сме доста уязвими по един или по друг начин и никой никога не знае какво ще се случи всеки следващ път, когато се появим някъде.

Публиката обожаваше Джими и Алекс. Джими беше такъв невероятен артист — а и самият факт, че загуби и шестте финала на световни шампионати, на които се класира, още повече допринесе за това да стане шампион в очите на феновете. Всички отчаяно искахме той да спечели титлата. Аз може би приличам повече на Урагана Хигинс по докосване на публиката и по собствените ни вътрешни демони. Но мисля и че публиката вижда и една основна разлика — да, той е Хигинс, но има и друга страна, която показва колко непреклонен и неумолим е в желанието си да бъде шампион. В същото време си има собствените си демони, заради които е смазан, никой не знае какво ще направи във всеки един следващ момент, но като цяло е здрав, във форма и е много добър атлет.

Световната асоциация знае, че публиката мисли по подобен начин и за мен, и това се превръща в проблем за тях. Понякога си мисля, че не искат нищо друго, освен да се отърват от мен веднъж и завинаги. С Хигинс можеха да си го позволят — беше спрял да вкарва, не печелеше, така че беше най-лесното нещо на света да му дадат по-дълга забрана, когато не се държеше, както трябва. Разбира се, докато печелеше, голяма част от неадекватното му поведение бе толерирана.

При мен нещата стоят по малко по-различен начин — търпят ме, когато се справям добре, но в секундата, в която това спре или решат, че феновете вече са се отказали от мен, ще се отърват от мен. Просто е въпрос на време. Аз обаче винаги съм смятал, че ще си тръгна, преди те да ме накарат. Винаги съм мислел, че ще си тръгна по моя начин, вместо някой да ме принуди да го направя. Не искам да съм Алекс Хигинс и да бъда принуден да се откажа. Именно затова миналата година постъпих така — световен шампион, най-добрият играч на планетата, всичко беше по моите правила. В крайна сметка използваха всички възможни вратички, за да ме върнат обратно. А това означаваше, че съм победил.

До някаква степен сигурно с нетърпение очакват да се пенсионирам. Със сигурност ще им липсват моите моменти и цялото това чудене какво и дали ще направя, но като цяло това ще донесе на Асоциацията повече увереност, че държат спорта си под контрол и че по-лесно могат да напътстват играчите. Ще си отдъхнат, ще си кажат, че Рони вече е история, и ще продължат напред.

Хората говорят, че Джъд Тръмп е новият Рони О’Съливан. Но отново мисля, че има огромна разлика между нас. Аз имам много неща, които се прескачат в главата ми — както хубави, така и лоши. Под всичко това обаче имам неутолима и изгаряща жажда да печеля и имам интелигентна игра, с която го постигам. Не излизам на масата само за да блъскам топките и да се надявам, че ще ми се получи, като ги разхождам. Напуснах демонстративно по средата на мач, но после се върнах на следващия турнир и го спечелих. Винаги съм съумявал и успявал да се завърна и мисля, че и заради това печеля уважението на хората — защото се връщам дори когато съм на дъното. Хората харесват това. Същото като при Роки или Мохамед Али — нокаутират ги, а те се изправят и печелят отново. Али е получил забрана да се боксира, защото е отказал да се присъедини към армията поради съвест и морални доводи. През 1966 г. той казва: „Аз нямам спор с Виетконг“. Три години по-късно се завръща на ринга и печели световната титла.

С всичките ми демони, майка ми в затвора, баща ми в затвора, алкохола, наркотиците, децата, издръжката, поддържането на форма, маниите, обсебванията и депресиите — някак си между всички тези неща успях да спечеля четири световни титли, четири шампионата на Обединеното кралство и четири титли от мастърсите. Нямам идея как точно съм успял. Спечелил съм 24 ранкинг турнира, 10 от серията Premier League и повече от 50 общо. Въобще не е зле за развалина като мен!

Урагана Хигинс спечели две световни титли, което си беше невероятно постижение. Умееше да дава най-доброто от себе си, когато се налага. Но не беше безмилостен като мен. Той би излязъл за по питие. Аз бих излязъл навън за едни 8 мили (разбира се, понякога правех и двете). Понякога печеля въпреки себе си. Мисля, че хората винаги очакват от мен да рухна и да избухна. Погледнете ме и можете веднага да разберете защо. Но аз се развивах като професионалист и печелех турнири за повече от 20 години, а и смятам, че има хляб в мен за още няколко предстоящи победи. Тези обаче, които мислят така за мен или смятат, че съм слаб психически, просто не ме познават. Мога да схрускам коментатори като Джон Парот за закуска. Да, имал съм си и моите моменти, когато съм бил сринат и не съм бил на себе си, но повече от 20 години съм бил доста по-силен психически от повечето ми критици.

Не казвам, че съм силен характер като Питър Ебдън например, който може да те смила фрейм след фрейм с нечовешко темпо. Аз не съм такъв, отворен съм, уязвим съм, обичам играта си и успявам да обединя всичко това като играч.

Може би звучи несъвместимо, дори противоречащо, но толкова много истински хора са такива. Кой не може да го разбере?

Един ден обичаш играта, на другия ден я мразиш. Обзалагам се, че много хора се чувстват така относно работата си (ако са късметлии). Един ден обожаваш да си около децата си, на другия вече те подлудяват и те изкарват извън нерви. Такъв е животът. За мен е важно как контролирам емоциите, които влагам, за да продължа напред. В миналото емоциите и чувствата ми ме доминираха и контролираха. Трябваше да стигна дъното и да няма накъде повече да потъна, за да започна да се изправям наново. Надявам се, че повече няма да изгубя контрол. Мога да се справя, когато видя, че нещата отиват на зле — дишам дълбоко, мисля, откривам какво искам и се опитвам да се наслаждавам на играта.

Според мен повечето играчи, а и повечето хора като цяло си имат своите крайности в добри и лоши моменти, но просто не говорят за тях. Аз съм много приказлив. Ако се чувствам виновен за нещо, със сигурност ще си кажа всичко, което ми се върти из главата.

 

 

Как си обръснах главата в Шефийлд

Беше през 2005-а, бях на световния шампионат и играех много зле. Имах страхотен сезон преди това и спечелих 4 от общо 8 възможни титли. Но в Шефийлд като че ли не успявах да се справя с напрежението, както трябва. Чувствах се зле, слаб, унил и муден. Нищо не беше наред. Имаше клип с мен, който вървеше по телевизията заедно с резултатите и точките, погледнах се и си казах: „Ужас, виж се на какво приличаш!“. Косата ми беше дълга по това време. Казах на приятеля си Мики, по прякор Кефала: „Вади бръснача и ме подстрижи първи номер!“. Кефала ми отвърна „Не ставай глупав“, но все пак го направи.

Отидох в залата, където трябваше да се проведе мачът на следващия ден, и си помислих, че сигурно ще ме вземат за луд — изглеждах така, все едно току-що са ми направили лоботомия. Кен Дохърти влезе, погледна ме веднъж, после втори път и сигурно се зачуди кой е този луд, когото са пуснали да играе там. Изглеждаше така, сякаш са освободили някой сериен убиец в Шефийлд.

Не беше добре.

Това беше годината, в която играх срещу Ебдън на четвъртфиналите, и той ме измъчи дотолкова, че да отстъпя. Направо си ме заведе в стаята за мъчения. През по-голямата част от мача си седях на стола, свлечен към стената, с ръце над главата си. В други моменти просто си дъвчех пръстите, зъбех се или правех разни гримаси на Рей Риърдън. Бях тотално смачкан.

Ебдън ме накара да се чеша по челото, докато потече кръв. Той ме съсипа. Бях облекчен, когато ме победи. Той направи брейк от 12 точки за 5 минути и 12 секунди. Седях си на стола и попитах един тип от публиката колко е часът. Той ми отвърна, че е около 11 на обяд. Помислих си: „О, не! Това ще продължи поне още 2 — 3 часа“. Сега вече знам какво е някой да те дави в стотици литри вода. Същото като лишаването от сън. Няма и частица съчувствие в Ебдън. За него това бе изкуството да побеждаваш, изкуството на спорта. Наричаме го Психо, защото много ни прилича на Антъни Пъркинс (актьора с главна роля в едноименния филм на Хичкок). Аз харесвам Ебо, като цяло е пич, но е мъчител от най-гадния възможен вид. Всеки си мислеше, че съм объркан и смутен от това, че загубих, но аз просто бях облекчен. Най-накрая свърши! Беше вече време за почивка.

Направих си прическата по средата на един от предишните мачове. Късметлия съм, че не се заколих, вместо просто да се обръсна. Толкова зле се чувствах. Леко се отървах. Играех толкова зле — по едно време го водех с 8:2 фрейма, но после сгафих и нещата се обърнаха. Ебдън направо ме премаза със своята игра. Не го виня — имаше жена и четири деца, за които да се грижи. И ако това бе единственият начин да спечели, така да е. Но аз определено трябваше да изляза и да се размажа след това.

 

 

От анонимните алкохолици към анонимните пристрастени към секс

Постоянно местя разни неща от едно място на друго. На кухненската си маса държа таблета, телефоните и една купа и ако изглежда разхвърляно, се опитвам да го оправя и подредя. Когато Деймиън готви, все едно е паднала бомба вкъщи. Тогава също изчиствам и оправям. Не ме притеснява въобще. Даже ме кара да се чувствам добре, защото после има какво да оправям. Винаги трябва да правя нещо. Един приятел постоянно се шегува с мен: „Ти си човешки правител, а не човешко същество“. Предполагам, че това е една от моите мании.

Никога не бях се замислял колко пристрастяваща личност и натура имам, докато не се озовах в клиниката. Дотогава просто си мислех, че имам малък проблем с наркотиците и че трябва да спра да ги употребявам или най-малкото да се науча как да се контролирам, когато съм надрусан. Със сигурност не съм се възприемал като пристрастен. Дори ми отне около 10 години след първото ми ходене в клиниката, за да осъзная, че наистина имам проблем и съм зависим.

Предполагам, че съм си давал разумни обяснения за всичко това. Казвал съм си неща от типа на „Работих здраво или пък бягах много, сега заслужавам едно излизане довечера“. Казвах си, че не съм толкова зле в сравнение с някои други хора, че съм различен. Убеждавах се, че ако мога да изкарам чист един месец или половин година, няма проблем да се изкуша веднъж-два пъти, след като не го правя всеки ден. Опитвах се да контролирам излизанията и гуляите си и си мислех, че ако успея да го постигна, това означава, че нямам проблем.

Типичен гуляйджийски ден започваше с малко пиячка — винаги водка с портокалов сок. Всъщност не съм много по всичкия алкохол, почти не съм пил бира и други спиртни напитки, освен водка. Това, което знаех, е, че водката с портокалов сок е моето питие. Виж, Рони Ууд (английски рок музикант, бивш член на „Ролинг Стоунс“) е професионалист. Осъзнах, че не съм кой знае какъв пияч, когато започнах да пия с Рони. Той си имаше отделно питие за всеки случай или повод. Започваше с Guinness, после минаваше на водка, а след това носеше от невероятното прекрасно питие в ранния следобед. Не помня какво точно беше, но беше неговата следобедна компания. Той пиеше според времето на деня и си мислех, че е истински експерт. Аз бях аматьор, можех да пия каквото и да е, без да знам кой знае колко за въпросното питие. Но Рони ме образоваше по този въпрос.

Аз всъщност не си падам особено много по алкохола, а по-скоро по ефекта от него. Той заличаваше всичко по начин, от който имах нужда. В добрите си дни бях на водка с портокалов сок — около 10 такива коктейла, прибирах се към 3 следобед и започвах с виното. Всъщност не само вино, а каквото и да е старо традиционно питие, по това време нямаше особено значение какво точно. Изпушвах и по няколко джойнта. На следващата сутрин към 7:00 слънцето вече изгряваше, а аз си мислех: „Мамка му, пак го направих“. Птичките започваха да пеят, а аз осъзнавах, че отново съм загазил. После става 11:00 — 12:00 на обяд и се припичах на слънце, легнал на пода, и си мислех какво съм направил пак. Отнемаше ми по три-четири дни да се съвзема и да започна да се чувствам нормално отново.

Когато бях пиян или надрусан, говорех само глупости по цяла нощ, побърквах всички и ги отегчавах до смърт.

След като отидох в клиниката, се чудех как ще оцелея без нещо, което да ме сковава. Беше ми много трудно за определен период от време. Не мислех, че е възможно да откажа алкохола и наркотиците просто ей така. Когато бях чист, се заключвах в къщата и не излизах никъде. Бях същият и като ходех по турнири — определено не ми се събираше с хора и ставах параноичен.

Марихуаната ми даде увереността и самочувствието да се забавлявам и шегувам. Толкова много се пристрастих и свикнах с джойнта, че можех да функционирам съвсем нормално, когато бях напушен. Можех да играя голф, снукър, каквото и да е, просто ме зареждаше. Накрая вече толкова бях привикнал към нея, че въобще не ме сковаваше, напротив — просто ме зареждаше с допълнителна енергия.

Често ме изследваха за наркотици, но ако бях сгафил или прекалил, просто се оттеглях от дадения турнир. След като са ме погнали веднъж, знаех, че няма как да ми се размине втори път, и осъзнавах, че е по-добре да пропусна турнир, отколкото да рискувам да ми забранят да играя. Често рискувах това да се случи, но когато си съсипан и се чувстваш ужасно, а знаеш, че една цигара ще те накара да се почувстваш по-добре, не можеш да спреш. Щом спрях наркотиците, се депресирах адски много. Борех се с живота. Малко наподобяваше историята с яйцето и кокошката. Бях депресиран, защото спрях да пия и да се друсам, но в същото време започнах да пия и да се друсам, защото бях депресиран. В крайна сметка реших, че е по-добре да съм чист и депресиран, отколкото надрусан и депресиран. Поне имаш изход и разчиташ на собствените си естествени емоции — ако се чувстваш зле, значи наистина си съсипан, ако се изправиш на крака, значи наистина си успял да го постигнеш.

След клиниката за рехабилитация прекарах доста време по срещи на анонимните алкохолици. Те ми носеха доста облекчение тогава. Помогнаха и за депресията ми. Ходех там, споделях, обяснявах, че съм депресиран, защото ми липсват пиенето и наркотиците, а всички показваха такова съчувствие, казваха ми да не се отказвам да ходя и да се моля на Господ! Всичко това ми помогна да се откъсна малко от цялата помия. Щях да се върна там, ако трябваше. Бях обиколил всички а-та — анонимните алкохолици, анонимните наркозависими, анонимните пристрастени към храна, всички. Мислех си, че ако имам пристрастявания към различни неща, то храната е едно от тях, така че мога да проверя какво имат да кажат и по този въпрос, защото определено си обичам кльопачката. Казваха ми да не ям хляб, да не ям картофи, но по това време определено бях в добра физическа форма и осъзнах, че не съм за там. Знаех, че това е под контрол.

По едно време пробвах и анонимните пристрастени към секс. Бях сам вече две години и си мислех, че там мога да срещна морално пропаднали, пристрастени към секса мръсници, които може би щяха да се навият да си прекараме добре, но се оказа, че всички са се отрязали тотално и нямат връзка с главния. Мислех си, че може да се поогледам и да открия някоя и друга готина мацка сред тях. А някои бяха толкова зле, че дори не се здрависваха, защото пристрастеността им се отключвала моментално. Осъзнах, че всичко това ми идва малко в повече.

Срещите на анонимните пристрастени към секс ме върнаха обратно към дрогата. Всичко там беше толкова налудничаво и си казах, че на секундата трябва да се разкарам оттам, защото не искам да свърша като тази сган. Странно е как реално виждаш същите неща като при анонимните наркозависими. Те осъзнават, че имат проблем с наркотиците, оправят се, израстват, напускат групата и започват да търсят други свои пороци, които да „лекуват“. Някои от хората, които бях виждал при наркозависимите, видях и на срещите на пристрастените към секса и си помислих, че тази лудория на възстановяването е просто един продължителен процес, който трае вечно. А аз не исках това за себе си. Исках да мога да живея живота си и да го контролирам сам. Смятах да се пробвам и да рискувам.

На срещите на пристрастените към секс не трябва да говориш пред останалите, което беше добре, защото аз реално нямаше какво да им кажа. Никога не съм смятал, че съм пристрастен към секса. Даже точно обратното — въобще не съм пристрастен. Ако съм с някое момиче, на което държа — окей. Но не съм някой ненаситен маниак. Мога и без това. Така че бях наясно, че не съм пристрастен към секса, но просто ми се искаше да отида и да видя за какво става въпрос.

Бягането е доброто пристрастяване. Не е чак толкова различно от наркозависимите, алкохолиците и всички други а-та. А.Б. — анонимните пристрастени към бягането! Срещаме се веднъж седмично, говорим си, помагаме си да сме във форма, надъхваме се взаимно, винаги има някой по-добър от теб и някой не чак толкова добър, така че винаги има на кого да помогнеш и от кого да се вдъхновиш. Бегачите определено са пристрастени и на някои от тях дори това им се отразява зле здравословно. Но аз със сигурност бих предпочел да изглеждам така, отколкото като Стив Лий само да се тъпча със свински пайове и да изяждам всичко пред себе си. Бил съм там, преживял съм го, знам какво е и определено не ми харесва. Исках просто да бягам. Това беше моят лек за всичко. Може би е по-добре да се изправя лице в лице с проблемите си, но аз никога не съм бил добър в това.

Когато бягам, мисля само за големината на крачките си, поддържането на добър ритъм и темпо, на добра кондиция като цяло. Като направя добра тренировка, 12 серии по 200 м или нещо подобно, се чудя защо го правя и какъв е смисълът на всичко това, и просто искам да спра. Точно в този момент не можеш наистина да разбереш значението и смисъла на всичко, но след като приключиш и вече си почиваш, си повече от доволен от факта, че не си се отказал и си го направил. Никога не е приятно на момента, но колкото по-стегнат ставаш, толкова повече болка може да понесе тялото ти.

Разбрах, че освен бягането и разхождането има терапевтичен резултат. Научих това, когато изгубих шофьорската си книжка преди няколко години заради превишена скорост. Наистина започна да ми харесва да се разхождам от „Менър Роуд“ до „Тюб Стейшън“.

 

 

Неохотните 147

През 2010 г. Бари Хърн реши, че няма да има повече награди за 147. Преди имаше награди от сорта на 25 000 лири на World Open, а после просто решиха да ги махнат. Така единствената допълнителна награда остана 4000 лири за най-голям брейк на турнира. За мен това е пълна лудост и донякъде обидно — 147 точки е абсолютното, най-голямото и велико нещо, което можеш да направиш в тази игра, това показва абсолютен снукър професионализъм.

Вместо да се оплаквам, помислих кой е най-добрият начин да получа тази награда на турнира. Реших, че ако се целя в максимален резултат, мога да спра по средата, да попитам съдията каква е наградата за 147 и ако ми кажеше, че няма, можеше просто да спра дотам в знак на протест. Със сигурност щях да се целя в 147 и си размених по няколко думи с рефера Ян Верхаас.

— Каква е паричната награда за максимален резултат? — попитах аз.

— 4000 лири — отговори той.

— Няма да направя 147 точки за толкова малко.

По това време бях направил 40 — 50 точки и бях още в началото. Той не каза нищо, но предполагам, че просто си мислеше, че се шегувам. Всеки следващ път, в който вкарвах черната, му казвах, че няма да го направя. Можете да го видите на телевизионния запис. И така стигнах до жълтата.

— Все още няма да го направя — казах аз.

По това време вече бях доста развълнуван. Мислех си, че това е добра форма на протест и че би се запомнила много повече от 147 точки; че ще е доста по-вълнуващо за критиците и коментаторите да кажат: „Бях на мача, когато Рони отказа да направи 147“, отколкото да споделят, че са били на мач, на който съм го направил. В крайна сметка съм направил доста досега. Това можеше да се запомни и като най-бързите 147 — въпреки че очевидно поради други причини. Нито един снукър играч не бе стигал до 140 точки брейк, отказвайки да вкара черната след това. Щеше да влезе в историята.

Денис Тейлър (пенсиониран играч и коментатор на ВВС в момента) каза: „Той се усмихва и се шегува с Ян Верхаас, рефера“. Но тогава не знаеха какво казвам.

„Какво може да кажеш? — каза Джон Върго. — Последният фрейм изглеждаше така, сякаш не му пука, и това, което се случва сега, е просто сензационно. Сензационно!“ Бях на 134. „Хайде, Рони, давай!“ — каза той.

140 точки и много силни възгласи от публиката.

Тогава просто стиснах ръката на Марк Кинг. Спечелих с 3:0 фрейма. Черната беше много лесна. Можеше да се вкара и ако я удряш с другия край на щеката. Марк ме погледна толкова шокирано и изненадано. Цялата зала изглеждаше толкова потресена, че не знаеха какво се случва. Ян обаче въобще не се отказа.

„Хайде, Рон, направи го за феновете си“ — каза той.

Помислих си: „Ах, ти, кучи син, който се рови в съвестта ми в момента ми на слава!“. Естествено, вкарах и черната.

„Виждали ли сте нещо подобно в живота си?“ — каза Върго накрая. Е, ако не бях вкарал черната, със сигурност никой нямаше да го каже.

Бари Хърн дойде при мен веднага след това. „Слава Богу, че вкара тази черна, защото иначе много щеше да загазиш. Инспекторът, който разследва съмнителните залози на мачове, е тук днес и се опитваме да му покажем колко чиста и неопетнена е играта ни. Ако беше направил някоя подобна глупост точно пред него, нямаше да изглежда особено добре.“ Имаше само няколко секунди разлика между стискането на ръката на Марк и вкарването на черната топка.

Реакциите бяха разнородни. За себе си аз бях наясно, че се забавлявах, и имах право да разлая кучетата малко. Но Асоциацията смяташе подобно действие за шокиращо. Марк Уилямс също ме изкритикува: „Брейкът на Рони трябваше да остане на 140, защото той стисна ръката на опонента си, преди да вкара черната. Трябваше да си изиграе черната, без да се бъзика, или да играе на сигурно (ако наистина е искал да покаже нещо с това). Но в крайна сметка именно затова хората идват да го гледат — защото не се знае какво ще направи във всеки следващ момент“.

Някои от играчите ме подкрепиха. Те също бяха бесни на решението да се отмени наградата за максимален резултат. Нийл Робъртсън каза, че смята това, което направих, за велико: „Да вкараш една червена и една черна и след това да попиташ рефера каква е наградата за максимален брейк, е просто гениално. Никой друг играч не би го направил. Той знаеше, че няма награда, просто го изигра. Никой не е по-голям от спорта, но той определено го прави много по-атрактивен и интересен, когато извърши нещо подобно.“