Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (8)

7
На върха на света: Шефийлд 2012

„Неделя сутрин, Епинг форест, лесни осем мили и половина. 62 минути общо, 7 минути и половина на миля пробег.“

Най-накрая дойде време и за Шефийлд! Това бе най-добрият турнир, на който съм играл през живота си. Направо разби всички останали световни титли, които имах, на пух и прах. Няма място за сравнение. Истински почувствах всеки един момент от този турнир благодарение на работата си с д-р Стив. Точно преди да отида на турнира, му бях на гости в неговата къща и му казах, че не мисля, че ще мога да се справя, и това не ми харесва. А работих толкова много, за да стигна дотук…

Когато отидох на първата си среща с него, той ми каза, че ще пожъна само каквото съм посял. Колкото повече работя върху това, което правим, толкова повече ще извлека. Исках да науча всички умения, на които той можеше да ме научи, но понякога не можех да се отдам напълно на това. Водех си записки по време на срещите ни, докато си говорехме, а после четях различни книги като например „Парадоксът на шимпанзето“, която ми помогна наистина да вникна в теорията му и да разбера как сами се саботираме и как да предотвратим това. Въпреки цялата работа, която свършихме с него обаче, аз все още бях себе си. И това, разбира се, означаваше, че се раздирам от съмнения и въпроси. Бях вцепенен и убеден, че ще загубя още в първия кръг. Трябваше да играя срещу Питър Ебдън и си мислех, че това е възможно най-кошмарното, което можеше да ми се падне. В момента, в който видях името му, си помислих „О, не, този пак ще ме измъчва!“. Психо винаги е бил много добър опонент и изключително надъхан да победи, но също така е и прекрасен човек въпреки страховития си външен вид.

И така, със Стив започнахме да се подготвяме за Шефийлд. Прекарвах между един и три часа на всяка среща с него в зависимост от това колко мога да поема и колко зает беше той. Едно от най-важните неща, които научих от него, беше способността да оставям зад себе си всичко, което би могло да ме измъчва за много дълго занапред (например ако имам лош удар, вече не бих позволил това да се трансформира в още един такъв). Първоначалният ми начин на мислене би ми казал нещо от типа на „Направи лош удар, значи за нищо не ставаш, не можеш да играеш, не можеш да удряш топките, както трябва, със сигурност ще загубиш!“. А след това примерно падаш с 8:1 и си мислиш „Така или иначе съм аут, поне мога да се напъна да играя добре през следващата сесия и да загубя с достойнство!“, и падаш с 13:9. Но в крайна сметка вредата е нанесена в първата част. Стив ми предаде умението и възможността да не забравям кой съм всъщност дори и когато имам някой и друг лош удар, а именно — три пъти световен шампион, четири пъти шампион на мастърс, четири пъти шампион на Великобритания. Трябваше доста да поработя върху това, защото винаги съм се страхувал от най-лошото и съм смятал, че ще се случи. В крайна сметка все пак наистина може да се случи и да загубиш — опонентът ти винаги може да е способен да те победи, но пък също така е възможно и да победиш. Трябва да се концентрирам върху фактите в моя полза — играта ми рядко ме изоставя, а имам много по-добра история от тази на играчите, срещу които обикновено играя.

Трябваше да мисля в тази посока, за да не се страхувам да попадам в подобни ситуации.

В момента, в който излизах да играя, вече идваше лесната част. Стигането дотам беше трудно — времето, което имах да мисля за това кое как е било и как ще играя през следващата част. Трябваше да се науча как да използвам паузите между мачовете и между отделните части на всеки мач и как да се контролирам тогава. Може би именно затова се влюбих в Шефийлд 2012 повече от всеки друг турнир — и там имах моментите си на слаба игра, но успях да се справя с тях и да си извлека поуки. В случаите, когато примерно съм падал с 5:3 фрейма или съм бил на равен резултат с 4:4 преди почивката, в следващата част винаги успявах да преоткрия играта си и да спечеля примерно 6 фрейма набързо един след друг. С помощта на Стив успях да се науча как да бъда на себе си във всяка една част от играта и как да поемам и да се справям с всяка емоция, която преминаваше през мен. Всеки път, когато се панирах, успявах да се овладея.

Не бързах да правя необмислени удари, защото съм се разочаровал или ядосал на себе си; отдавах нужното време и внимание на всеки удар, а в момента, в който влизах в моя собствен ритъм, вече започвах да доминирам над опонента си. А когато играта ми не беше толкова добра, просто не позволявах това да ми повлияе.

Стив ми показа, че има по-зрял начин да се справям с емоционалната част на мозъка си.

Той ми казваше: „Тази част от мозъка ти никога няма да се промени. Всичко, което можеш да направиш, е да се научиш да я управляваш и контролираш, а ако не работиш върху това всеки ден, емоционалната ти страна ще те превземе отново и ще свършиш там, откъдето започнахме първия път, когато дойде при мен. Имал си 20 години да изградиш и развиеш това съзнание и няма как да го промениш за ден-два, така че просто го приеми и се научи да се справяш с него“. Той елиминира вярването ми, че се стремя към духовно усъвършенстване и вътрешен мир. Всичко опираше до това да контролирам собственото си съзнание и разум и АЗ да решавам как да реагирам в определени ситуации.

Когато отидох на турнира в Шефийлд 2012-а, не смятах, че имам голям шанс да го спечеля. Всъщност не вярвах, че въобще имам някакви шансове да спечеля световния шампионат отново някога. Никога не е бил любимият ми турнир, защото продължава цяла вечност, фреймовете са адски дълги и доста често се случва в някоя от частите на мача да се чувствам като победен и да си мисля, че вече съм загубил, защото примерно съм се вбесил на самия себе си. Така че винаги съм смятал, че да спечеля световния шампионат веднъж е страхотно, два пъти е направо невероятно, три пъти е вече повече от невероятно. Но, въпреки че никога не е бил моят тип турнир, винаги точно това е снукър събитието, въз основа на което се анализира и коментира кариерата ти. Това е най-трудният за печелене турнир и съответно най-престижният. Той е пълната противоположност на Premier League, на който се появяваш в четвъртък вечерта, изиграваш си мача и се прибираш вкъщи. Това са едни от най-щастливите ми дни. Шефийлд, от друга страна, е много тежък. Епохално тежък. Турнирът всъщност може да се каже, че все още не е започнал, докато не се стигне до полуфиналите. Много хора гледат всички кръгове и етапи преди това и като дойдат полуфиналите, си мислят, че турнирът е към края си, но не е така. Въпреки че вече си изиграл около 60 отделни фрейма и си изкарал 10 — 11 дни под напрежение, всичко тепърва започва.

До четвъртфиналите може и да предположиш кой ще оцелее. Когато видиш останалите до четвъртфиналите, е явно, че някои от тях вече са премазани, раздърпани и изглеждащи сякаш искат да се махнат на секундата. И можеш да забележиш това съвсем инстинктивно — казваш си „Той не изглеждаше така преди 6 дни, беше съвсем свеж“. Но сега вече напрежението се е натрупало и ти става ясно, че някои играчи няма да продължат напред. Може и да успеят да спечелят някой мач, но няма да извървят целия път до края. За да спечелиш световния шампионат, не е нужен само талант, нужно е да си непоклатим и решителен. Точно затова Греъм Дот и Питър Ебдън са го печелили — и двамата знаят как да издържат.

Въпреки че не смятах, че ще го спечеля отново, в крайна сметка това като че ли бе най-лесната ми победа. 10:1 фрейма в първия кръг, 13:5 във втория, 13:9 на четвъртфиналите, 17:10 на полуфиналите и 18:11 на финала срещу Али Картър. Тогава обаче не изглеждаше толкова лесно. Често си мислех, че няма да мога да продължа и да се преборя. Беше наистина страшно, въобще не исках да излизам и да играя. Не исках да се проваля на голямата сцена и да изглеждам тъпо. Най-хубавото от всичко обаче беше, че тези мои мисли благодарение на д-р Стив оставаха на заден план.

Толкова дълго време хората ме познаваха като най-добрия играч, който никога не беше печелил световен шампионат. Толкова много време ми отне да го спечеля, че смятах, че никога няма да успея. Бях на 25 и вече играех професионално от 8 години, когато победих Джон Хигинс с 18:14 фрейма на финала през 2001 г. Почти всяка година губех на четвъртфиналите или полуфиналите. Дори и сега, след като няколко пъти вече съм печелил световната титла, все още си спомням за времето, когато отпадах в ранните етапи на турнира. Всички са ме били — Питър Ебдън, Джон Парот, Стивън Хендри, Дарън Морган, Дейвид Грей. Играех добре до едно определено време и после нещо ми ставаше. Сривах се точно в най-важния момент от играта. Имах по 9–10 добри дни на турнира в Шефийлд, а после само с една по-лоша игра всичко приключваше. Това е еквивалентът на Железния човек — продължава повече от олимпийските игри, 17 дни само за един турнир. Три седмици под непрекъснато напрежение.

Миналата година се говореше какво ли не след мачовете, на които играх така, че нямаше как да бъде по-добре дори и да исках. Виждах топките ясно. Вкарвах, ударите ми бяха добри, позиционирането — също. Разбивах с лявата ръка и това беше от съществена важност. Разбиването винаги ми е било слаба страна дотогава и ме е дърпало назад. Винаги оставаше някоя открита топка, която опонентите ми вкарваха, и фреймът приключваше. Но миналата година успях да овладея лявата си ръка повече от всякога. Тя ми дава по-добра скорост, по-добро въртене и повече сила, по-добър контакт с топката, бялата по-лесно и правилно намира опасната зона и невинаги това е удар напразно.

Разбиването е цяла наука, а с лявата ръка мога да се справя с топките много по-лесно и с по-малко усилия. Имам повече свободно пространство, повече време, мога да задържа удара повече (както голфърите го правят или примерно когато риташ топка и я докосваш с крака си за повече време и имаш повече контрол върху нея). Точно така се чувствам и аз, когато разбивам с лявата ръка. С дясната е по-скоро „разбий, пък ще видим какво ще стане“. С лявата ръка имам повече контрол върху удара си и мога да проникна през купа топки така, както аз искам, а не просто да ги пресека. Когато разбивам с дясната ръка, понякога дори фалцът ми не е както трябва, топката губи от скоростта си, идва прекалено къса или прекалено дълга и губиш темпото си. Ако удариш топката много силно, в 9 от 10 случая червените няма да се разбият. И ако успееш да позиционираш бялата добре, вече си в играта. Заради всичко това разбиването с лява ръка беше едно от ключовите неща за мен на световния шампионат миналата година.

Притеснявах се да не стана прекалено зависим от лявата си ръка. Чувствах се добре, когато удрях с нея, но не исках да стане така, че постоянно да играя с нея дори и когато не се налага. Имаше един период от време, през който наистина бях много объркан. Чувствах се по-спокоен, когато удрях с лявата ръка, но бях по-добър с дясната. Кое предпочитах — да се чувствам зле и да спечеля или да се чувствам добре и да изгубя? Понякога просто исках да се чувствам добре, дори и това да означава да изгубя.

Забавното беше, че когато започвах да играя с лявата ръка, всички си мислеха, че губя контрол и съм се вбесил. Сега вече не смятат така. Вече много играчи използват „другата“ си ръка — поне 7 — 8 от участниците на турнира — и всъщност двама-трима от тях могат наистина да разбиват добре по този начин. Аз бях първият играч амбидекстър (човек, който може да си служи еднакво добре и с двете ръце), но не защото исках да се правя на интересен. Просто ми се струваше логично да изигравам някои удари с другата си ръка.

Имаше моменти през миналата година, в които играех толкова добре, че всички окови и демони изчезваха на секундата от главата ми. Бях чакал 20 години да се почувствам по този начин и когато моментът настъпи, беше наистина невероятно. Някак си всичко си дойде на мястото изведнъж — вкарвах постоянно, правех невероятни сейфти удари, излизах от адски трудни ситуации, не оставях шанс на противниците си, правех по 90 — 100 точки брейк. Можеш дори да чуеш, че играеш добре. Топките изкарват такъв страхотен звук, когато вкараш черната, защото ги удряш с авторитет и власт. Чувствах се като шампион, чувствах се, сякаш играя съвсем различна, друга игра — такава, с която никой не можеше да се справи. Дори и когато не играех чак толкова добре, пак не можеха да ме отстранят. Някои успяха да спечелят някоя част от мача с резултат като 5:3 фрейма или да стигнат до равен 4:4, но това беше в най-добрия случай. А когато бях във форма, резултатите бяха от рода на 7:1 или 8:0.

Чувствах се както когато бях на 16 и бях спечелил 74 от 76 мача, а после победих и в първите ми 38 ранкинг мача като професионален играч. Винаги се връщам към този период, когато бях на 14 — 16 и всичко беше страхотно. Хората понякога си мислят, че си украсявам супер много историите от този ми период и ги представям така, все едно всичко е било цветя и рози, но ако попитате някого, с когото съм играл тогава, той няма да каже нещо по-различно. Питайте Марк Уилямс, дори и той ще си спомни.

Даже и след цялата тази успешна кариера, която имам днес, аз пак знам, че не съм толкова добър, колкото бях, когато бях малък, и някой като Марк също може да го потвърди, защото той например го видя с очите си. Марк знае, че начинът, по който играх миналата година на световното, е нормалната ми форма, която имах като дете. Точно затова бях толкова разстроен през всичките тези години — именно защото аз бях свикнал да играя на това ниво още преди да го достигна. И поради ред причини — загуба на техника, баланс, самочувствие, увереност, стойка и каквото се сетите още — аз просто забравих как да играя добре.

Знам, че сигурно това звучи тъпо да бъде казано от човек, който е печелил световния шампионат три пъти и има 23 други титли, но точно така се чувствах — че не съм толкова продуктивен, колкото мога да бъда. И тогава миналата година най-накрая успях, всичко си дойде на мястото и мамка му, хареса ми. Феновете и близките ми, хората, които ме подкрепяха, със сигурност се радваха на завръщането ми, но не съм много сигурен, че и останалите играчи се чувстваха така. А и защо пък да се радват? Ако трябваше да играя срещу себе си, и аз нямаше да се радвам да видя Рони отново. Никога няма да ме чуете да казвам нещо от типа на „Страхотно е, че Стивън Хендри се завърна и е в такава невероятна форма!“. Естествено, че не бих се радвал, ако това стане. Все едно да накарате прасе да се радва, че Коледа идва.

Специалистите в този спорт и бившите играчи се радваха за мен. Денис Тейлър винаги ме е подкрепял. Обичам Денис, Джон Върго беше истински и искрен в подкрепата си, Стийв Дейвис също беше много доволен. Дори и Стивън Хендри започна да се интересува от играта ми, след като той самият спря. Не спираше да праща съобщения на телефона от рода на „Хайде, приятелче, върни се на масата и го разбий“. Невероятно! Моят герой ме кара да се върна в играта. Страхотно е да видиш как хората, които си гледал с вдъхновение и си идеализирал като малък — Хендри и Дейвис, сега искат да се справиш добре и ти стискат палци.

Имаше един тънък момент в последния фрейм. Бях направил 50 — 60 точки и бях на 20 точки разлика и в момента, в който вкарах тази топка, не знам защо започнах да си мисля за малкия Рони. Той беше в залата и сякаш нямаше никой друг, освен нас двамата. Лили не беше там, тя не си пада особено много по снукъра. Ако трябва да съм честен, не съм очаквал и Рони да е там. Казах на Джо: „Знам, че се притесняваш да пуснеш Рони, но личният шофьор на Деймиън Хърст ще дойде да го вземе, ще го докара, ще му пусне да си гледа филм по време на пътуването и ще говори с него само ако Рони иска, ще бъде третиран като принц и ще е в сигурни ръце“. Тя се съгласи и Рони в крайна сметка дойде.

Около 12:00 на обяд на втория ден личната асистентка на Деймиън, Силвия, доведе Рони в стаята ми. Времето, прекарано в гушкане и игра с него, ме зареди за следобедния мач. Бях толкова щастлив да го видя, да споделя с него този ден и да ме види да играя на най-голямата сцена. Винаги съм мечтал децата ми да идват да ме гледат, като играя, и да споделям с тях както победите, така и загубите. И не съм спирал да мечтая за това, откакто Лили танцува на масата, когато спечелих Шампионата на Обединеното кралство през 2008 г.

Успокоих се, когато видях малкия Рони, защото бях под напрежение. В неделя сутринта, първия ден от финала, бях много болен — не знам дали се бях натровил, или беше просто от стрес и нерви, но повръщах постоянно и лицето ми беше цялото на петна. Не ядох нищо цял ден и хълцах и се оригвах през цялата следобедна сесия. Но успях да се справя с нея и бях много по-добре на следващия ден. Водех с 10:6 фрейма. Нямам никаква идея как въобще съм успял да поведа с такъв резултат, при положение че наистина се чувствах отвратително и не бях ял цял ден.

Когато започнах да разчиствам топките накрая на финала, вече се усещах така, сякаш имам огромна буца в гърлото и всеки момент ще се разплача. Казах си: „Не, не можеш да го направиш, трябва да издържиш!“. Успях някак си. Това беше всичко, върху което се фокусирах — да спра сълзите си. Знаех, че не може да е по-добре. След всичко, което се бе случило през последните две години с децата и борбата за попечителство, моментното ми желание да се откажа и загубите в първите кръгове на турнирите, аз стигнах до спечелването на световния шампионат. А да имам малкия Рони до себе си в този момент, беше черешката на тортата. Да тръгна от там едва да виждам децата си и да стигна до този момент, в който моето малко момченце, което ме обожава, а аз го боготворя, е тук и споделя този момент с мен, това беше повече от перфектно. Нямаше как да стане по-хубаво. По него време той беше само на 4 годинки и съм сигурен, че дори и няма представа какво означаваше това за мен, но аз наистина изпитах най-прекрасното чувство на света.

В този момент си помислих, че съм постигнал всичко, което съм искал. От тук нататък сигурно всичко щеше да тръгне надолу, просто нямаше къде по-нагоре да стигна. Наистина си мислех това от положителна гледна точка. Бях най-възрастният победител на световен шампионат от Рей Риърдън насам, завърнах се от дъното и бях на върха на света. Деймиън беше с мен заедно със Силвия — и двамата бяха до мен от първия момент и ми влияеха много добре през цялото време. Това са единствените хора, за които се сетих в момента, когато спечелих — Деймиън, Силвия, аз и малкия Рони. Някой доведе Рони долу при мен и го подаде в прегръдките ми. Аз го гушнах и седях просто ей така, прегръщайки го, и се наслаждавах на момента. Невероятно! Дори не ме интересуваше трофеят. Това беше нашият момент, само аз и той. Безценно! Не мина твърде бързо, нито твърде бавно, но се насладих на всяка една секунда от това преживяване.

Отидохме на официалната вечеря след това, но аз останах само половин час. Рони беше заспал в колата на Деймиън с Рос. Постоянно ставах от масата, за да видя дали е добре. След това го прибрах при мен в стаята ми в „Хилтън“ към 11:30 вечерта. После си поръчахме от „Макдоналдс“ — аз, Деймиън, Силвия и Серхио Пицорно (китаристът на британската рок група „Касабиан“), който е много добър приятел на Деймиън. Седяхме във фоайето на хотела и ядяхме „Биг Мак“ и пържени картофки. Качих се до стаята да проверя как е Рони. Той спеше точно до трофея от световния шампионат. Легнах до него, гушнах го, заспах, събудих се и си помислих: „Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога“.