Сала Симука
Бяла като сняг (26)

23 юни, четвъртък
Епилог

Лумики бе зареяла поглед в пухкавите топки памук, планините от бита сметана и сините дълбини отвъд прозорчето на самолета, заслушана в Шърли Менсън, която пееше в ушите й за голям, ярък, бляскав свят. Песента бе нетипично ведра за Garbage, но на нея точно в този момент това й харесваше.

Остави мислите си да се реят заедно с погледа й. Почивка. Това й трябваше сега повече от каквото и да е друго. Искаше да се заключи в апартамента си и да спи една седмица. Само че нямаше да стане. Наближаваше семейната сбирка за Мидсомар. Щеше да се наложи да разказва на всички как е било в Прага.

Чудесно.

Много централноевропейско.

Страшно много култура. Дори гледах театър на сенките.

Отпускащо.

Можеше да им разкаже и за хълмовете и парковете на града, за всичките мостове, за жегата през деня, която се превръщаше в блага топлина през нощта, за алеите в Стария град, за статуите и кафенетата. Можеше да им разкаже за всички хубави, приятни неща. И ако я попитаха дали някога би искала отново да отиде в Прага, тя искрено щеше да отговори: „Да, бих отишла пак по всяко време“. Онова, което щеше да премълчи, бе, че в Прага я чакаха двама приятели. Беше прекарала последните дни от ваканцията си с Иржи и Ленка. Вера Совакова явно бе отменила поръчката за наемния убиец след опита за масово самоубийство. Лумики вече не представляваше опасност. Не беше важна. И Лумики беше извънредно благодарна за това.

Тя обаче знаеше, че всички ще искат да чуят за пожара и спасяването. Всички местни медии искаха да интервюират „момичето чудо“, което се оказа на правилното място в точния момент и помогна да бъдат спасени толкова много от членовете на „Бялото семейство“, които се бяха опитали да се самоубият. Макар Лумики да бе говорила възможно най-малко при тези интервюта и да се бе опитала да насочи репортерите към Иржи, те се интересуваха от нея. Всички журналисти смятаха, че тя е точно от типа симпатични, но уязвими герои, които зрителите толкова обичат. Показаха я във всички новинарски емисии, с лице, покрито със сажди, и почернели от огъня дрехи.

Дори и в момента тя забелязваше, че мъжът, седнал от другата страна на пътеката, чете списание с нейна снимка на корицата. Късата й коса бе разрошена, очите й бяха кървясали заради пушека, а на лявата си буза имаше драскотина от една дървена треска от вратата. Лумики знаеше, че вътре в списанието има и снимка на моторния трион с текст под нея за това как едно „смело финландско момиче, отгледано сред гори“ успяло да отвори вратата.

Щом мъжът вдигна очи, Лумики се обърна пак към прозореца. Може би никой нямаше да я познае с измито лице и чисти дрехи. И все пак не й се рискуваше да й се налага за пореден път да разказва всичко на някой непознат, но любопитен човек.

Майка й, баща й и роднините обаче, без съмнение, щяха да я разпитват, независимо колко много й се щеше да забрави всичко. Медийното отразяване на внимателно планираната трагедия я отвращаваше, макар че бе предотвратена много по-голяма трагедия.

И така. Вера Совакова си получи сензацията, въпреки че заглавията бяха по-скромни, отколкото бе планирала. Смъртта не беше достатъчно изобилна, новината не беше достатъчно голяма. Само смъртта може да създаде легенда. Но пожарникарите пристигнаха прекалено рано. Разнообразните изгаряния не бяха и наполовина толкова вълнуващи, колкото смъртта на цялата секта в пламъците — една старица с изгаряния трета степен всъщност се оказа единствената жертва.

Не успяха да хванат Адам Хавел. Полицията издаде заповед за ареста му, но Иржи предположи, че никога няма да го намерят. Можеше да е навсякъде. Вероятно събираше нова група нещастни хора около себе си.

Разбира се, за участието на Вера Совакова в събитията нямаше доказателства. Когато Иржи се опита да изкопчи поне част от истината от нея, тя само отбеляза колко много кандидат-репортери чакат на опашка пред „Супер 8“. Иржи сподели на Лумики, че може би някой ден ще каже на Вера да си избере някого от тази опашка и да го сложи на неговото място. Но не още. Сега имаше друг човек, за когото трябваше да се погрижи, а за това бяха нужни пари.

Когато спасиш някого, носиш отговорност за него. Това каза Иржи, когато покани Ленка да живее с него. Поне за известно време. Докато си стъпи на краката.

На летището Ленка бе прегърнала Лумики силно и продължително.

— Ако имах сестра… — започна тя.

Лумики кимна и й се усмихна.

Сега Лумики гледаше ярките лъчи на слънцето, белотата на облаците и си мислеше, че макар пътуването й да не бе разкрило отговора на тайните от миналото й, то поне й беше намекнало за него. Бе по-сигурна от всякога, че с измислената си история за сестрите Ленка се бе доближила учудващо много до истината. Сънищата и спомените, които бе събудила лъжата й, бяха истински. Лумики знаеше, че не си е измислила играта на Белоснежка и Червенорозка или каквото и да е друго. Всички тези неща се бяха случили.

Някога, много отдавна, тя бе имала сестра.